Уади Рам – кадри от дъното на изчезнало море

Да си вървя сам из пустинята – на мен ли се случва това? Пясъчната повърхност е твърда и леко се ходи по нея; краката ми затъват само когато пресичам коловозите, издълбани от туристически джипове. Сега обаче надлъж и нашир около мен няма никого, само мушица бръмва край ухото ми, а стъпките ми се кръстосват с дълбоките следи от камилски копита. Слънцето е високо, но не е прекалено горещо – докато прекосявам плоската като тепсия долина, разхлажда ме насрещен вятър. Провървя ми с това пътуване.
Уади Рам – пустинен резерват с всякакви скални чудесии в южната част на Йордания. В края на октомври имам три неработни дни покрай Курбан Байрама и екскурзията ми започва с автобус от столицата Аман. Посоката е Акаба, но шофьорът се съгласява да ме остави на разклона за Уади Рам. И още тук имам усещането за „Аризонска мечта”.
Притихнало голо поле – пясък и тръни, почти мъртво шосе, мърлява бензиностанция и зад нея – първите червеникави скални гиганти. Не съм стопирал от много години, но късметът ми проработва и само два часа по-късно съм навътре в пустинята, в един от лагерите в ”традиционен бедуински стил”. Пак късмет – моят лагер е почти празен този ден. Оставям багажеца в „палатката” от грубо заварен винкел, покрит с домашно тъкани черги от козя вълна. И – раничката на гърба. През пясъка, през туфите от белезникави пустинни треви.

Няма начин да се изгубя. Лагерът е сгушен под канара колкото десететажна сграда, а планът е да стигна до друга скала на два-три километра пред мен, също тъй непристъпно и самотно стърчаща над плоското дъно на забравено от геологията море.

Стигам в подножието на целта, а пътека нагоре няма. Гледката пред мен е вертикална. Не може тъй. По каменист сипей стигам донякъде, където ми се струва, че съм високо.Скалата зад мен си е все тъй вертикална, но към долината се отваря панорама като от самолет. Ниско летящ, може би.

За около четири часа се натъквам на други туристи едва веднъж, край пещерата с извора в подножието на непокорената от мен планина. Суетата ме кара да подпитвам – не, наистина не можело да се качиш на върха без въжета.
В лагера вземам душ, оглеждам пришките по ходилата си и не закъснявам да се изкатеря на пясъчната дюна, за да видя – сам – залеза.

Лагерен огън, шеги и закачки. Дори чувам мръсничък бедуински виц – за камилата и камиларя, познат от студентските ми години. Гидовете – двайсетина-годишни деца на първо или второ поколение уседнали бедуини, се стараят със скромния си английски. Но за всичките туристически подробности , плюсове и минуси, ще пиша отделно. Този текст ми се ще да е като разгърнат текст под снимките ми – за мен и за пустинята.
Пустинята е голяма. Защитената зона със 720-те си квадратни километра е необозримо по-голяма от разораното от джиповете. Можеш да пътуваш и снимаш с часове, да се опитваш да мислиш за безкрайните ери и епохи, изминали докато отложилите се на дъното на океана мидени черупки са станали скали, в които някой по-късно ще чегърта надписи – като древните набатейци или като „Саша и Людмила” в по-ново време. Рушене или съзидание е ставало тук? Скалите са се превръщали в песъчинки, обаче формите, изваяни от слънцето, вятъра, течащите води и хилядолетията са тъй чудновати – можеш да се мъчиш да си ги обясниш геологично или да гадаеш какъв е бил тайният замисъл на сътворението.

Във всеки случай пустинята – като синоним на празнота и еднообразие, – ме изненадва. Ту е преобладаващо жълтеникава, ту прелива в охра, следващият рид или дюна са бакърени, тук-таме – черни шарки от вулканичните примеси. Пътуваме почти цял ден и още сред първите часове душата ми е като че презаситена от мъртви природни хубости, от пясък и камънак, обаче ето – следва завой сред скалите и нова гледка, сякаш пустинята ме пита – А какво ще кажеш за това? Още по-диви чукари, още по-причудливи форми.

Следващото приключение е нощувка сред пясъците. Малко съм притеснен – както от скалата, стръмна и хлъзгава, на която се покатерих през деня. Признавам си кротко, че не става от мен бедуин, че не успявам да се настроя на „сливане с природата”, а по-скоро се състезавам с пустинята. Туй ще мога ли, онуй дали ще ми хареса. Ама в края на краищата няма нужда да си номад, за да гледаш звезди и изгреви, нали?
Планираното ми уедиенние обаче е на път да се провали – през деня лагерът се е напълнил с туристи и научавам, че петима млади кувейтци са се „записали” и те да прекарат нощта на открито.
Потегляме с два джипа късничко вечерта, на фарове и след половин час завои из скалните лабиринти виждам, че водачът е избрал истински природен замък, внушителен и закътан едновременно. Знам, че сега ще запалят огън, ще си правят чай, може би ще слушат ориенталска музика и настоявам да ме откарат поне няколкостотин метра по-нататък. По-опитният от водачите (Ауа – така чувам и опитвам да произнасям името му; различно е от Алах) е леко притеснен, но уважава желанието ми да съм сам. Този Ауа е много любезен и сърдечен, знае си работата.
Ако по-рано ме е бъзикал, че при среща с вълк не бива да пищя и бягам, а трябва да се моля, сега изглежда сериозен и съсредоточен. Отхвърля предложението ми за подслон в подножието на канарата, обрасло с полусухи храсти, защото „където има дървета, там се крият животните”. Избира ми една обширна, плоска и полегата скала, стърчаща на метър-два над пясъка, почиства с клечка някакви барабонки, за които твърди, че са лисичи. Сваля от пикапа едно дюшече и две юрганчета, с чиято миризма подробно ще се запозная през нощта.

Моят хилядозвезден апартамент – снимал съм го вече в ранни зори. И тойотата пикап с нашите дюшечета.

Още едно „ОК ли си? Сигурен ли си, че…” В шест и половина ще дойде да ме вземе, за да сме навреме в кампа за закуска.
И най-сетне оставам сам – с притеснението си, че съм сам, нощем, в чужбина, без джиесем покритие и за пръв път в пустинята, където ако не ме ухапе скорпион през обувката, поне ще измръзна на разсъмване. Обаче засега е топличко. Почти пълната луна осветява обилно скалата ми и няма проблем да подредя малкия си лагер – фенерче, цигари, вода.
Обличам си зимното яке и едното юрганче го сгъвам като възглавница. Вече мога по-спокойно да се огледам и да забележа следното.
Намирам се сред долинка, дълга може би около триста метра и широка – стотина. Луната в зенита си кара звездите да бледнеят, обаче хвърля релефни, загадъчни сенки по издатините и каверните на околните чукари – оприличавам ги на тежко полегнали каменни крави на черни и бели петна. Тишината е… не намирам изразително сравнение. Имам чувството, че чувам в ушите си собственото си кръвно налягане и трябва да потисна импулса да се движа, за да задоволя акустичния глад с шума от обувките си.
Десет вечерта. Вечерницата изгрява зад близката скала, за да ми напомни, че небесните сфери продължават да се въртят и че ще има още ярки звезди. Пустинният ми късмет продължава да е с мен – тихо е, само от време на време полъхва хлад.
Това време е мое.
Без да съм поръчвал събуждане, отварям очи в пет нула нула – за да видя луната да залязва. От двете скални крави край мен източната става искрящо бяла, западната – породисто черна. Гледам как върху пясъка сянката на черната крава напредва към виметата на бялата – бавно. Бавно като появата на нови звезди над гърба на бялата крава. Или камила? Следващата дрямка ме отнася към места и сюжети далеч оттук.
Шест и половина сутринта. Червени камили с много гърбици – огрени от невидимо още за мен слънце. Разкършвам се, снимам – за доказателство, че „Аз бях тук”, – скромния си лагер. Сгъвам завивките… и виждам на около километър сред пясъците два джипа. Единият потегля. Приближава се.
След минути Ауа ми обяснява, че с другия водач избрали да спят на място горе-долу по средата между мен и кувейтците. За всеки случай, нали разбираш? Тази бедуинска логистика в момента не ме интересува. Опитвам се да се съсредоточа върху това как душата и гръбнакът ми преживяват поредното движение през пустинята и несръчните маневри на Ауа с лоста за скоростите по пясъчните нанагорнища. И да търся с очи – полага ми се, нали? – пустинния изгрев.
Получавам го. Получавам всичко от обещаното от Bedouin Lifestyle Camp. Получавам дори два изгрева – както се движим през плоската пясъчна долина, слънцето тъкмо наднича между скалите, които са си вече скали, не са нито крави, нито камили.

Доволен ли си?
Доволен съм. Красиво беше и не настинах, и нямаше вълци – на сън или наяве. Добре е, че опитах нещо ново и не спах през повечето време. Стигнахме на време за закуската в голямата шатра в лагера – арабски питки, кисело мляко, хумус, твърдо сварени яйца, топено сирене, мармалад от нещо си. „Бедуински” чай в миниатюрни чашки и с доста захар.
Бисмилах, както се опитвам да го произнасям – преди хапване и пийване, сиреч „Благодаря ти, Господи, за храната”. За покрива над главата, за завивката – юрган или звездно небе. Не духаше.

За съчувствието и съпреживяването

Препрочетох наскоро любим от младежките ми години разказ на любимия ми руски писател фантаст Кир Буличов. В „Сподели с мен” (Поделись со мной) човек от Земята пристига в командировка на далечна планета – май почти като нашата, където живеят хора почти напълно като земните. Домакините на героя са сърдечни и отзивчиви, но някои странности в поведението им го карат да се вглежда в тях и… в себе си. За да открие, че обитателите на този свят умеят в буквалния смисъл да поемат и поделят болката на околните. Затова и героят-разказвач тъй бързо се е излекувал от травматичните ефекти на междузвездния полет, докато младата му съпровождаща като че ли постоянно я боли глава. И във фоайето на болницата хората чакат с угрижени лица, не за да чуят какво ще им каже лекарят, а за да намалят страданията на пациентката в операционната. И дори на улицата минувачите, усетили тъгата и самотата на земния човек, му помагат, като споделят с него радостта си.

Запомнил бях този сюжет като едно от най-оригиналните и човеколюбиви хрумвания, с които ме е радвала фантастиката.
Впрочем разказът има тъжен финал. Между героя и младата Лина проблясва любовна искрица, но те нямат общо бъдеще. Земният човек разбира, че в нейния свят той би бил душевен инвалид, докато на Земята тя – постоянно готова да поеме нечия болка, ще бъде смазана от всичките мъки наоколо.

За нас това е естествено както да се храниш, да пиеш, да спиш, обяснява Лина. Учим на това децата от първите дни на живота им. Дали винаги са били такива? Не, едва от няколко поколения. Но потенциално тази способност е съществувала винаги. Може би и при вас, хората от Земята, е скрита някъде дълбоко в мозъка…

Хлъц… Каква прекрасна награда за това да прочета отново добър, стар разказ. (Доколкото успях да проверя – от 1970 година.) Навремето съм писал и аз за това как science fiction, научната фантастика успява понякога да предвижда открития или технически постижения като междупланетните полети или комуникационните спътници например. Буличов е уцелил десятката – едно очарователно и навярно случайно попадение, резултат по-скоро на човечност, а не на някакво научно ясновидство. Защото едва наскоро невробиологията разкри, че емпатията, тоест съчувствието или състраданието не са само морална категория, а имат биологическа основа. Сред 100-те милиарда неврони в мозъка има и такива, които отговарят за способността ни за съпреживяване.

Буличов, впрочем, не използва думата „емпатия”, а аз ще употребявам понятията от горните редове свободно, като синоними, разчитайки на едно интуитивно разбиране на същността. Който иска дефиниции, ще намери много, като гугълира „емпатия” или “empathy”.

Огледалните неврони са открити от италиански учени някъде през осемдесетте-деветдесетте години на миналия век у маймуните макаци. Наречени са така, защото тези мозъчни клетки се активизират, когато животното извършва някакво действие – например ръката му се протяга към банана, както и когато то наблюдава друга маймуна или човек да посяга към банана; тоест невронът „отразява” поведението на другия. По-късно огледални неврони са намерени и в мозъчната кора у човека и оттогава те стават обект на многобройни изследвания по цял свят, използващи „тежката артилерия” на модерната наука като функционалния магнитен резонанс (вариант на ядрено-магнитния), електро-енцефалограми, магнитни енцефалограми и т.н.
Тези изследвания показват, че някои дялове на мозъка – например долната част на предния лоб, – се активизират, тоест подават импулси, при усещане на допир или при някаква емоция (болка, отвращение, но и задоволство) по същия начин, както когато същият човек наблюдава някой друг да бива докосван или да изпитва болка, отвращение или радост…

Когато за първи път прочетох за биологичната основа на емпатията, за мен това бе смайващо откритие, но и някак очаквано, обнадеждаващо доказателство, че способността да съчувстваме (и евентуално – да помагаме) е част от човешката ни същност. Налагам си трезво да добавя тук, че засега връзката между емпатията и огледалните неврони е все още хипотеза според строгите стандарти на науката – интригуваща, но и оспорвана хипотеза. Обаче дори беглото, по стандартите на есеистиката, проучване в интернет ми показва, че в изследователските институти стават много и много интересни неща, които са на път да ни помогнат по-добре да разбираме себе си.

За емпатията се правят всякакви проучвания, включително за връзките й с различни патологии като аутизма или садистичните наклонности. Според общодостъпното знание емпатията има когнитивен (познавателен) компонент – това е способността ни да разбираме състоянието, чувствата на другите, и емоционална съставка – съпреживяването. Следователно, казах си, имаме шанса да бъдем непълноценни или дори психопати поне по два начина – да не успяваме да разбираме какво се случва с хората край нас, или пък да можем хладно и аналитично да разбираме какво става, но то да не ни интересува, тоест да ни е ампутирано спонтанното чувство за състрадание.
Едва ли в това има нещо сензационно ново от гледна точка на всекидневния ни опит, но е утешително, за мен поне, че науката се опитва биологично и анатомично да обяснява защо сме такива, каквито сме, и да дава идеи на психиатрите и психоаналитиците.

Така е и с връзката емпатия – алтруизъм. Дано вече не очаквате тук и нататък научна изчерпателност и терминологична прецизност от моя страна. Само маркирам сведения и идеи, заслужаващи размисъл. Алтруизма нека го приемем простичко като склонност да правим добро, без да очакваме пряка и бърза отплата. Емпатията, можем да прочетем в интернет, на български език, „стои в основата на градивното социално общуване и води до формирането на алтруистично поведение.”
Банално вярно като че ли, но и това било хипотеза.

За мен не е. Въпреки че съм изчел и чул – а и всеки е чел и чул – безброй разсъждения, подкрепени с житейски примери, как помагането на някого, уж безкористно, е всъщност проява на собственото его, суета, тънка сметка, че доброто ще ни се върне (сметка, водена тук или на небесата) . Или че даването на нещо – ситна милостиня, дарение „кой колкото може” е просто опит да избегнем чувството за вина пред лицето на чуждото нещастие.
Същото е с тълкуването на съчувствието като дребна и скрита злорадост – „Добре, че тази беда не ми се случи на мен”. Може да става дума за болест, фалит или земетресение…

Всичко това го има, всичко е почти вярно в доста много случаи. За състраданието и самообвиняването например ми се ще да напиша нещо, имам спомени за нелогичното си чувство за лична вина пред лицето на чужда беда в чужда страна. Но тъй тръгна този текст – повече по „научната част”. За мен силно въздействащо доказателство за емпатията и алтруизма като част от еволюционното ни наследство са любителските кадри, които могат да се видят в YouTube например на http://www.youtube.com/watch?v=TNwMuQ297xM или http://www.youtube.com/watch?feature=player_embedded&v=rZpOuqPPNu0.
Млада антилопа импала е нападната в реката от крокодил, един хипопотам й помага да се изкатери на брега, прави й нещо като първа помощ… Разнежена бяла мечка си играе с куче на верига… Котка кърми някакъв катеричест гризач – наред със своите котенца… Друга котка и нещо друго мишчесто (хамстер май) си разменят нежни ласки, после, докато котката се храни от чинийката си, хамстерът се намърдва целият вътре… Шимпанзе – като майка, защитник и другар в игрите на бяло тигърче… Едра домашна кучка кърми тигърчета, погледът й е умилителен, а котето, гушнало се в нея, излъчва благодат…

Знам, че любителското тълкуване на подобни сцени може да е повлияно от човешката ни гледна точка и че в някои случаи на необичайно „майчинство” или покровителство има елемент на заблуда по отношение кой кой е. Обаче все повече изследвания в областта на поведението на животните и невробиологията потвърждават, че емпатията е налице при бозайниците, а може да е дори еволюционно по-стара. Делфини са спасявали хора от удавяне или нападение на акула; в лабораторни условия гризачи демонстрират емпатия към съседите си по клетка, подложени на болка…

В проявите на емпатия и алтруизъм – вече не знам мога ли да ги разгранича, докато гледам филмчета за животни, – може да се прозре еволюционен механизъм, подчинен на императива за оцеляване. Писах вече в други есета, че по-често срещаната стратегия за запазване на индивида и вида е била агресията – борбата за надмощие над другия сред нашите и борбата с различните от нашите. Намирам обаче за обнадеждаващ факта, че природата е пробвала и запазила и този вариант – съчувствието и помощта за по-слабия.

Оставила ни е в наследство, може би, и заблужденията, измамите, разочарованията… Видео: тигрица, на която са й отнети малките, кротко кърми прасенца, маскирани с раирани жилетки… Да, такива неща се случват и при хората. Вероятно най-несензационният извод от съвременните изследвания върху емпатията, е че сме по-склонни да съчувстваме на страдащи и бедстващи, които принадлежат към собствената ни раса, култура или социална група.

Такива сме си. Но сме способни, за късмет, малко да се самозаблудим и да се идентфицираме с някой различен, когато си навлече подходяща тигрова раирана жилетка. Способни сме, макар и в по-редки случаи, да съчувстваме на очевидно съвсем различния – птиче, коте, сополиво цигане, японче след цунами. Като Майка Тереза – за нея трябва да пиша отделно, – албанска католичка, родена в Македония, посветила живота си на бедстващите индуси.

Та ето я вече, доста преди края, поуката от това есе – да не забравяме, че сме способни на човечност. Науката го доказва. И щом тази способност е закодирана в мозъка, щом е отдавнашно наследство от еволюционните ни предшественици, едва ли трябва да се доверяваме на мъдреците, престанали да забелязват човечността около нас и пророкуващи близката й гибел.

Откритията на невробиологията и психологията вече се пробват в практически експерименти, например програми за обучение по емпатия и използването й за рехабилитационни цели. Такава е „Фермата САЛИ” (SALI’s farm) в Канада, където деца в риск се отглеждат в съжителство със спасени селскостопански животни, така че да се учат и лекуват взаимно. Изследва се и приложението на емпатията в бизнеса – как принципът „да те е грижа за другите” може да подобри отношенията в една фирма или връзките между производители и потребители.
Пак само нахвърлям накратко тези примери, защото запазих за края смайващите хипотези на Вилаянур Рамачандран от Университета в Сан Диего, Калифорния, наричан „Марко Поло на невробиологията”, една от стоте най-влиятелни личности на ХХІ век според класациите на „Тайм” и „Нюзуик”. Преразказвам нататък по скрипта на негова презентация пред ТЕД конференция от 2010 година. (http://www.ted.com/talks/vs_ramachandran_the_neurons_that_shaped_civilization.html; има субтитри на български език.)
Едната хипотеза на Рамачандран е за значението на огледалните неврони за човешката способност за имитация и подражание, а оттам – за цялата ни цивилизация. Някъде преди 75 до 100 хиляди години, казва ученият, се наблюдава внезапно и бързо разпространение на уникални човешки умения като употребата на огъня, инструменти и подслон, говора, както и способността да разбираш мислите и поведението на някой друг. Въпреки че човешкият мозък е достигнал днешните си размери още преди 300 или 400 хиляди години, въпросните съдбоносни постижения се случват за сравнително кратко време. И това е според Рамачандран тъкмо след появата на огледалните неврони, отговорни за умението да имитираш чуждото поведение, включително нечие случайно откритие за полезността на огъня, тоягата или камъка. Например, ако на полярната мечка са били нужни, еволюционно, хиляди поколения, за да се обзаведе с пухкавата си козина, човешкото дете можело вече за няколко минути да научи как баща му убива бялата мечка и се загръща с нейната козина. Откритията не се губят, а се предават през поколенията; така имитацията и подражанието лягат в основите на човешката култура.
Нататък става още по-интересно.

Рамачандран припомня, че в мозъка ни освен огледални неврони за действие (посягането към банана) има и такива за докосване. Тоест определени клетки се активизират, щом ни докоснат на определено място на ръката, и същите клетки подават сигнали, когато наблюдаваме някой друг да бива докосван на същото място. Но защо не се объркваме? Електродите, поставени от изследователя по черепа, регистрират импулс, ние „съпреживяваме” факта, че онзи, другият е бил докоснат, но не го усещаме. Това е, обяснява Рамачандран, защото рецепторите за допир и болка в собствената ни кожа съобщават на мозъка – „Спокойно, не пипат теб”.
Обаче ако анестизираме ръката с инжекция, тя става неспособна да подаде сигнала, опровергаващ информацията от огледалния неврон. И тогава буквално усещаш в твоята си ръка наблюдаваното от теб докосване до другия участник в експеримента. Размива се бариерата между теб и него.
Бариерата била кожата. „Отстранете кожата, и ще усетите докосването на онзи човек в ума си.”

И в по-ранни презентации Рамачандран разказва за фантомните болки. Става дума за пациенти с ампутирани крайници, които обаче съвсем истински си болят. Изумителното е, казва ученият, че ако такъв пациент усеща въображаема болка в липсващата си ръка и наблюдава как експериментаторът масажира ръката на друг участник в опита, въображаемата болка стихва.

Къде тогава наистина е границата между мен и другия?
Губи се, казва този невъзможен учен. Изучаването на огледалните неврони ни позволява по-добре да осмислим какво ни разделя и какво ни прави съпричастни с останалите човешки същества и да допуснем, че всъщност сме много по-свързани, отколкото си представяме – и то не само чрез фейсбук и интернет. Мозъчните ни клетки си разменят сигнали, докато си говорим и се гледаме един друг.
А пък като се замислиш, че същите тези клетки са ни помогнали да направим цивилизация…

Чакам Рамачандран или друг учен да задълбае повечко (спомнете си за Кир Буличов) в способността ни да споделяме и радост.

За щастието като наука

В началото на седемдесетте години по време на едно пътуване в Индия четвъртият крал на Бутан бил запитан от местен журналист за брутния вътрешен продукт на неговото малко царство. Монархът-юноша, едва отскоро на трона, отговорил: „Защо сме толкова обсебени от брутния вътрешен продукт? Защо не ни е грижа повече за брутното национално щастие?”

През април 2012 година медиите съобщиха за конференция на ООН с участието на държавници от цял свят под мотото „Щастие и добруване: Определяне на нова икономическа парадигма“. Междувременно крал Джигме Синге Вангчук бе превърнал идеята си за БНЩ в държавна политика, провъзгласена в конституцията. (Покрай другото той се прочу и с това, че замени едноличната си власт с конституционна монархия и употреби целия си авторитет, за да накара лоялните си поданици да приемат концепцията за демокрация с избори.) Днес, по думите на бизнесмена и писател от Сан Франциско Чип Конли, има 40 страни по света, които се опитват да измерват индекса на националното щастие.

В лекцията си пред ТЕД конференция през 2010 година (http://www.ted.com/talks/chip_conley_measuring_what_makes_life_worthwhile.html)  Конли показва защо брутният вътрешен продукт (БВП) не може повече да служи като единствен индикатор за благоденствието на едно общество.

БВП отчита

БВП не отчита

● Замърсяването на въздуха

● Рекламите на тютюневи изделия

● Броя на линейките, които са на разположение при тежки катастрофи

● Ключалките на нашите врати

● Затворите за онези, които разбиват ключалките

● Унищожаването на секвоите

● Загубата на природните чудеса заради хаотичната урбанизация

● Напалма

● Ядрените бойни глави

● Бронираните полицейски коли за борба с безредиците

● Огнестрелните и хладни оръжия

● ТВ програмите, рекламиращи насилието

● Здравето на нашите деца

● Качеството на тяхното образование

● Удоволствието им от игрите

● Красотата на поезията

● Трайността на нашите бракове

● Интелигентността на обществените дебати

● Почтеността на държавните ни служители

● Нашето остроумие

● Нашия кураж

● Нашата мъдрост

● Способността ни да учим

● Чувството ни за състрадание

● Нашия патриотизъм

Като гледате тези две колони, пита риторично Конли, нямате ли чувството, че е време да започнем да измерваме неосезаемите неща, които са наистина важни в живота ни?

Това чувство се засилва сред днешните държавници. На споменатата конференция на ООН се е говорело за нематериални, неотчитани от БВП фактори за човешкото и колективно щастие като алтруизъм, съчувствие и социална подкрепа, усещане за принадлежност, политическа стабилност или отсъствието на корупция. Представена е била и бутанската политика, която впрочем няма за цел „производство на щастие”, а създаване на условия хората да се чувстват щастливи. Тази политика се основава на четири стълба – добро управление, стабилна икономика, запазване на традиционната култура, околна среда, – и сложна система от още десетки конкретни индикатори, например „Какво е усещането ви за това как прекарвате времето си всеки ден?”.

Концепцията за БНЩ, идеята да се изследват систематично елементите на човешкото щастие ми изглежда като една от малкото може би свежи и окуражаващи глобални идеи в съвременния свят. Проточилата се криза ще помогне евентуално да се разбере статистическата и политическата недостатъчност на мантрата БВП и изобщо на универсалната концепция за постоянен ръст на производството и потреблението в среда със свиващи се природни ресурси.

Това, разбира се, съвсем не значи, че в близко бъдеще шопинг-моловете ще бъдат приватизирани от будисти, които ще ни продават само монашески раса, ориз на скромни порции и примирение с бедността.

Изследванията на щастието са още нови като методики, но показват, че отговорите на хората за усещането им за благополучие доста точно отговорят на обективните икономически данни. Редица проучвания показват, че по-богатите нации като цяло са по-щастливи от бедните, а същото важи и за богатите и бедните хора в една и съща страна. Това едва ли би могло да бъде иначе, след като образованието, социалната сигурност, културата и общественият ред се заплащат с пари. В същото време обаче резултатите от въпросните изследвания съвсем не са еднозначни, а понякога са дори изненадващи.

На спомената конференция на ООН е бил представен първият Доклад за щастието по света (можете да гугилиръте World Happiness Report – 170 страници и много богата информация за Бутан в частност). Според доклада, базиран на няколко световни социологически и икономически проучвания от 2005 до 2011 година, начело в класацията по щастие са гражданите на четири богати и добре подредени северно-европейски страни, докато България е на дъното (147-о място сред 156 държави), следвана единствено от немислимо по-бедните и раздирани от конфликти Конго, Танзания, Хаити, Коморските острови, Бурунди, Сиера Леоне, Централната африканска република, Бенин и Того… Да се чудиш как народ с древни азиатски корени и европейско уж настояще има африканско самочувствие.

Обаче социологията предлага още доста примери за разминаванията на обективното благосъстояние и степента на удовлетвореност на народонаселенията.

В статия, която прочетох в онлайн изданието на „Ал Джазира” от юли 2011 година (Derek Bok, The official pursuit of happiness) харвардският професор Дерек Бок обръща внимание, че в заможните общества на Южна Корея и САЩ усещането за щастие е останало на същите нива през последните 50 години, независимо че през това време доходът на глава от населението се е утроил или учетворил. Той споменава и канадско изследване, според което най-щастливи са хората в относително най-бедните провинции Нюфаундленд и Нова Шотландия, а най-малко щастливи са жителите на най-благоденстващите Онтарио и Британска Колумбия.

В тези проучвания вече се виждат няколко конкретни поуки за световните държавници и една от тях е, че ако управляваме само онова, което можем лесно да измерим – материалното, осезаемото, сиреч елементите на БВП, пропускаме важни неща от пирамидата на човешките ценности, които карат човек да се чувства доволен или недоволен – от живота като цяло и от управниците си в частност.

Друг обнадеждаваш резултат  – цитирам пак Дерек Бок, – е на пръв поглед доста неочакван. Оказва се, че много от нещата, които носят трайно удовлетворение на индивида, са добри и за другите хора – например стабилните брачни и приятелски връзки, усилието да помогнеш на някой друг, участието в някакво гражданско начинание, ефикасното и честно управление. Тоест, действието, фокусирано върху личността, помага на обществото като цяло или, в моето си тълкувание, не можеш да „оправиш” света или държавата, ако не се замисляш що е добро за отделния човек…

 

Пред нас е времето, когато измерванията на щастието ще стават стандартен коректив на политики – в сферата на труда и социалната защита, в здравеопазването, образованието и не се сещам къде още. Обаче аз не изчетох и не преразказах всичко дотук заради министър-председателя си или да подсещам социолозите да ни питат какво ни радва и какво ни вгорчава деня и нощта. Търся сред данните от науката – изненадващи или очевидни, – някаква мъдрост,  практически приложима днес и сега.

Да вземем следния социологически факт… или поне твърдение.

Хората, които заявяват при анкетите, че са щастливи, живеят според статистиките по-дълго, по-рядко се самоубиват и по-малко прекаляват с алкохол и наркотици, по-често се радват на повишение в службата, имат повече приятели и по-трайни бракове.

И да призовем на помощ диалектиката – дали тези щастливци са щастливи, защото са напреднал в бизнеса и имат добри семейства, или вътрешното им усещане за удовлетвореност (природно дадено или съзнателно отглеждано в душата чрез йога или четене на подходящи есета) повишава шансовете им да бъдат харесвани  сред началници, колеги и близки?

На мен ми изглежда очевидно, че причинно-следствената връзка тук е двупосочна. Може  да се почувствам честит, ако врачката ми е рекла, че имам на дланта си дълга линия на живота, но всекидневният опит доста ясно подсказва вероятността да си скъся времето, ако се хабя и кося за едно, друго, трето, четвърто и пето…

Въпросът за двупосочността може да се постави и така – неизбежно ли е да приемем обстоятелствата да диктуват щастието или нещастието ни или имаме свои житейски маневрени пространства?

Има, разбира се, в живота маса лишения, неправди и страдания, край които никой от нас не може да мине спокойно като будистки монах или амазонски индианец. Търся онова, което е по силите на всеки, търся надежда в статистиката и аритметиката и на помощ ми идва пак Чип Конли, който пък цитира равина Шайман Шахтел с неговото „емоционално уравнение”.

Щастието = Да искаш онова, което имаш / Да имаш онова, което искаш

Шайман Шахтел предположил, че щастието не е толкова в това да притежаваш, каквото си пожелал, а в това да искаш (да цениш), каквото вече имаш. Проста истина, но някак си като откритие изглежда в математически формат.

В числителя е благодарността – за каквото ни е било дадено и за каквото сме си спечелили сами с труд и усилие. Количеството лично щастие обаче е обратно пропорционално на импулса да искаме и да търсим още и още.

Правоверните бутанци живеят в числителя. В знаменателя сме ние, „модерният Запад”.

И не е тема на това есе защо тъй е станало исторически, а искам да подсетя, че изборът на знаменателя от страна на относително благополучния, относително добре информиран мой сънародник или съконтинеталец, е често несъзнателен и натрапен ни отвън избор.

Защото непрекъснато ни се продават от медии и от индустрии разни идеи за какво следва да притежаваме, а от политиците – възгледи за какво ни се дължи универсално и по рождение.

В моменти на трезвост се сещаме, че не може да има такова безкрайно меню от безплатни или уж поне лесно достъпни благини; после пак планираме неотложните си придобивки – какво по-изгодно да продадем (труда си, ума си, времето си, движимост или недвижимост), за да купим нещо друго.

Такова положение на нещата ми изглежда съвсем логично от страна на големите продавачи на всякакви неща. Защото – пак цитат – не може да  просперира шопинг-мол, където клиентите са будисти и виждат около себе си само безкрайни лавици с непотребни за тях неща.

Има ли обаче изход за нас, мнозинството, които прекарваме голяма част от живота си като купувачи и дори с упорити упражнения в стойката „лотос” не придобиваме будисткото безразличие към „всичко за левче”? За палещите свещ в църквата, на които тамянът, иконите на светците и невнятното мърморене на свещеника не внушават християнско чувство за скромност и благодарност, което би трябвало да ни издигне в числителя на емоционалната формула на Конли-Шахтел?

Младата наука за щастието подсеща за полезни форми на личен размисъл.

Колко трайно е усещането ни за удовлетвореност след поредната придобивка на нещо – преди силно да зажелаем нещо друго? Дни, месеци или години? (Тук може да става дума за спечелването на какво ли не движимо или недвижимо като имот, мебел или лично превозно средство, брачен или безбрачен партньор, екскурзия до Бали или до Луната.)

Доколко сме сигурни, че желаното от нас е действително наше собствено желание? Че идеята ни за житейски успех е наша лична, а не внушена от собственика на мола или от производителя на ненужни неща, или от телевизионния им посредник? (Помислете за стари мечти, за осъществени придобивки, превърнали се в разочарования. Или поне заслужено забравени.)

Трети въпрос за самостоятелен размисъл – какво всъщност истински, от цялото си сърце желая да имам, за какво си струва да се боря?. Тук може да е полезно да потърсим отговора не толкова чрез „Какво искам?”, а повече като „Без какво мога?”

„Помагам на хората да приемат нещата, които не могат да променят”, казва един от авторите в моето скромно интернет изследване върху изследванията на щастието.  Не ми се ще да прекалявам с многобройни цитати; да ми пише, който търси още източници, но ще добавя и следния анекдот.

Ако излизате с някого на евентуално любовна среща и установите, че той/тя има навика да  си чопли носа, вероятно ще избегнете повторна среща. Обаче ако вече сте в брак и едва сега забележите чопленето на носа, ще си кажете „Той/тя има златно сърце.”

Поуката от въпросното изследване е не само в познатата мъдрост за нуждата да различаваме какво можем и какво не можем да променим, а че е открит механизъм в мозъка, който синтетично компенсира несполуката в избора и невъзможността да го повторим; замества желаното и непридобитото със задоволство от наличното.

И тази черта някои повече я имат, други повече я нямаме. Пак гени, пак късмет… Утешително е обаче да знаем, че според съвременната наука Майката природа се е опитала да ни помогне да бъдем доволни от това, че съществуваме.

Имаме още шанса и мъката на безброй избори, включително избора между „гонитбата на щастието” или търпеливото отглеждане на чувството за щастие в собствената душица. Това може да е вече и малко по бутански – вглеждането, със скромност и благодарност, в добрите неща от изминаващия ден. Което би ни издигнало преди заспиване в числителя на онази всъщност тъй проста формула.

Eдна приказка: Заекът

Защо пък да не разкажа тук и една приказка? Нали това са страници за кротко четене, а не само за умни есеистични мисли? Приказката е писана преди повече от 20 години и е излизала единствено в списанийцето „Деца, изкуство, книги”. Прочетох я наскоро, харесах си я. Тя започва така: Заекът на вълшебника порасна и вече не се побираше в шапката. Напусна цирка и тръгна накъдето виждаха червените му очи

Прочетете цялата приказка ето тук.

За неравенството

Американският учен Дийн Хеймър твърди, че е открил „гена на Бога”. Наличието на гена VMAT2 е свързано с действието на определени химически вещества в мозъка като серотонин и допамин, което пък влияе върху способността на индивида за духовни и мистични изживявания. Хипотезата, както подчертава самият Хеймър, няма нищо общо с въпроса дали Бог съществува или не; просто според нея склонността ни да вярваме е нещо дадено ни биологически, по рождение и дори – според американеца и други по-късни изследвания, – носи известни еволюционни предимства.

Значи тъй, казах си, не само талантът да свириш на цигулка, да решаваш математически задачи или да надскочиш ръста си, но и способността за дълбоко религиозно чувство е въпрос на наследствен късмет.

Това може да изглежда като ужасна несправедливост, особено ако се замислим, че пак от играта на гените зависят предразположеността ни към рака и други нелечими заболявания, към алкохолната зависимост или към насилствено поведение.

От времето на социалистическата си младост си спомням критиките към теорията на Ломброзо. Не съм я чел и не вярвам тогавашните идейно-възпитателни работници да са я били чели, но ставаше дума май за форми на черепа и връзката им с вродени престъпни навици. Расизъм, откъдето и да го погледнеш.

Тогавашната оптимистична идеология наблягаше на възпитанието, на средата, за сметка на наследствеността.

Днес едно гугъл търсене за genetic predisposition to violence ми връща 332 хиляди резултата за 0,25 секунди, а в някои западни съдилища се направиха първите опити наличието на определени гени, свързани със склонността към насилствено поведение, да се използва като смекчаващо вината обстоятелство. Изобщо истината за факторите, обуславящи човешкия характер и способности, се вижда някъде около петдесет на петдесет между наследствеността и възпитанието. При това става дума не за наука на нивото на Ломброзо или Мендел, а за мощни интердисциплинарни усилия, съчетаващи генетиката със социални изследвания, с когнитивната психология и невробиологията, подкрепени от фантастични технологии, с които все по-ясно, като на карта се виждат структурата и процесите в мозъка.

Знанието за наследствеността и биотехнологиите ще поставят все по-мъчни етични въпроси. На мен ми се видя особено отрезвяваща една съвременна хипотеза за вродената склонност към насилие. Смята се, че комбинациите на гените определят познавателните ни процеси, което ще рече, между другото, как оценяваме ставащото около нас; дали някаква случка ще я приемем като неутрална, като незначително предизвикателство или като сериозна заплаха, на която се реагира с гняв и агресия. Тоест според въпросната хипотеза, мозъкът сам си дооформя средата, която уж би трябвало да ни влияе по един или друг начин. Тъжно, обезкуражаващо може би, но евентуално логично обяснение защо братя, близнаци дори, родени в една и съща среда и гледани уж горе-долу еднакво, се развиват тъй различни за почуда на родители и познати…

Не мога да се сетя за друга добронамерена идея в историята на човечеството, която толкова да е напакостила колкото идеята за всеобщото равенство. Основана на абсолютно недоказани предпоставки, които науката вече категорично опроверга, тя стана основа за комунистическата идеология, провалила се в почти половината свят, тоест при всички народи, съблазнили се да я опитат. Престъпленията, извършени в нейно име, са сравними само с престъпленията, вдъхновени от анти-идеите на расизма и нацизма. Но дори провалът да бе станал безкръвно, пак щеше да е много жалко за десетилетията пропиляна обществена енергия в експерименти, за които другата половина от света винаги си е знаела, че това няма как да стане.

Покойният ми баща, принадлежащ към трезвата половина, но принуден да живее с първата, предлагаше такъв мисловен експеримент. Дайте на двама мъже, еднакво здрави и прави, ама единият – трудолюбив, другият – не чак толкоз; та дайте им еднакъв брой декари еднаква по качество земя и чакайте да видите какво ще стане след няколко години. Единият ще е заможен, другият ще се вайка и завижда край неработената си нива.

Баща ми бе видял с очите си експроприацията и колективизацията, довели социалистическото ни общество до относително равенство в относителна бедност и до привилегията някои да бъдат „по-равни от другите”.

Аз пък имах аналогичен донякъде и отрезвяващ за мене си опит доста години по-късно, когато работех за голяма европейска организация – добре плащаща и формално посветена на правилото за еднаквите шансове (equal opportunities). Случайно се оказах слушател на разговор, в който шефът ми коментираше за друг, неприсъстващ колега, подал заявка за повишение.

„Работлив е. Може да свърши маса неща наведнъж. Но не го бива постоянно да работи под максимално натоварване.”

Оценката му беше желязно вярна и ми помогна да разбера защо не ми бе минало през  ума аз да кандидатствам за въпросното място.

Не е трудно идеята за равенството да се види като реакция на крещящи социални неправди – например по времето, характеризирано с липсата на хляб и излишъка на пасти отпреди Френската революция. Жал ми е обаче, че оттогава равенството е влязло в идеен пакет с много по-близките ми разбирания за свободата и братството.

По-пресен пример. Съветът на Европа имаше преди няколко години програми за обучение и възпитание под мотото „Различни сме, но всички сме равни” (All different, all equal). И това бе реакция на нетолератността и на растящите днешни радикализми. Общественият организъм трябва да реагира на крайните дисбаланси, които го застрашават, това си е в реда на нещата, а в модерния свят на равенството се гледа по- прагматично: като на равни шансове, сиреч всеки трябва да има възможност да се пробва – в образованието, в кариерата и т.н.

Какво по-хубаво от това? Само че точно предпоставката за еднаквите възможности е сред причините  за тревожностите и други душевни злочестини на съвременния западен човек, за което ми отвори очите швейцарският писател и философ Ален де Ботон (Alain de Botton).

Ще сложа тук един по дълъг цитат,  резюме на тезата му от негова лекция на любимите ми ТЕД конференции. (http://www.ted.com/talks/alain_de_botton_a_kinder_gentler_philosophy_of_success.htm)

Де Ботон разсъждава върху личните кризи заради разминаването между очакванията за себе си и реалността на живота.

В никои други времена, казва писателят, очакванията за това какво може да направи човек през живота си не са били толкова високи. От всички страни ни повтарят, че всеки може да постигне всичко. Премахнахме кастите и създадохме система, в която всеки може да се издигне до която и да е позиция. И това е една красива идея, която върви с духа на равенството (the spirit of equality).

Има обаче един голям проблем с това и този проблем е завистта. Завистта е табу, не е прието да се споменава, обаче е доминантна емоция в съвременното общество. И тя е свързана с духа на равенството.

В обществото, в което всички носят джинси и уж са еднакви, да станеш богат и прочут като Бил Гейтс е може би също тъй малко вероятно, както през 17 век да се издигнеш до върха на френската аристокрация. Но ние си представяме положението иначе. Списанията и всякакви други медии ни натрапват убеждението, че ако имаш няколко бляскави идеи в областта на технологиите и гараж, можеш да наченеш нещо голямо. А последиците от това се виждат в книжарниците, където в секциите с книги за самопомощ има два вида заглавия. Едните ти казват „Ти можеш! Всичко е постижимо!”, а другите – как да се справиш с ниската самооценка и усещането за провал.

Има още една причина, продължава Де Ботон, днес да сме по-тревожни за кариерите си и за социалния си статус от когато и да било преди. И тя пак е едно добро нещо, наречено меритокрация. Политиците от ляво и от дясно са съгласни, че трябва да направим обществото си истински меритократично, основано на способностите и заслугите. Тоест ако имаш талант, енергия и умения, да можеш да стигнеш до върха. Нищо не бива да те спира. Прекрасна идея… и сериозен проблем. Защото ако вярваш, че заслужилите да бъдат на върха стигат до върха, то имплицитно приемаш, че заслужилите да са на дъното ще се озоват на дъното и ще си останат там. Което пък прави личния неуспех особено болезнен. Прави го личен.

В средновековна Англия бедният човек бил наричан „несретник” (unfortunate), сиреч – неблагословен от съдбата. Днес в Америка хората на дъното на обществото най-често се описват като лузъри. (На български – загубеняци).

Убеждението, изградено за изминалите 400 години, че човек държи съдбата в собствените си ръце, е силно вдъхновяващо, ако се справяш добре, и съкрушително – ако не се справяш. То е причината процентът на самоубийствата да е най-висок в развитите индустриални страни. Защото хората взимат участта си твърде лично. Всеки си признава заслугата за собствения си успех. Както и отговорността за провала.

Със съжаление пропускам още много интересни идеи на Де Ботон, но ще добавя поне две-три от мислите му как да си помогнем срещу огромния психологически натиск, произтичащ от предпоставката за равните възможности. Нужна е една по-добра и по-човешка философия на успеха – както свободно може да се преведе заглавието на лекцията. Да се въздържаме да съдим прекалено строго неуспелите. Защото страховете ни от провал не са толкова заради загубата на доход или социален статус, а са опасения от присмеха на околните. Полезно е също да си признаем и да приемем, че е невъзможно да сме успешни във всичко – преследването на една цел или желание неизбежно ще е за сметка на постигнатото в нещо друго. Няма универсална сполука.

Колкото пъти препрочетох лекцията на Де Ботон през месеците, докато са канех да започна да пиша това есе, толкова пъти ми стана жал как лесно се забравят такива очевидни истини. И толкова пъти преоткривах за себе си утехата срещу моите си напрегнатости и недоволства…

По същото време излезе поредното световно социологическо проучване за самооценката на разни народи като щастливи и нещастни – българите пак бяхме сред най-окаяните; състоя се още един световен форум за измерването на усещането за „национално щастие” като алтернатива и допълнение на универсалния БВП. Много са ми интересни тези теми и ще им отделя някое следващо есе. Но сред информациите в българския печат се намери и следният цитат от комисия на президента Саркози: „Ако неравенството се увеличи достатъчно на фона на растящия БВП на глава от населението, повечето хора може да са по-зле, въпреки че средният доход се увеличава.“

Това заключение изглежда достатъчно очевидно дори само поради факта, че ниските доходи свиват достъпа до образование, здравеопазване, култура, развлечения – основни потребности, без които човек трудно може да е удовлетворен. Сетих се обаче и за едно евентуално по-дълбока причина – същностен елемент на изживяването ни за щастие може да е и чувството за равнопоставеност и справедливост. И заради всичко това политиките на преразпределяне и изравняване на крайните неравенства не са марксическа отживелица. Обаче пък се конфронтирам с въпрос от споменатото световно проучване –  как така бедни нации могат да са щастливи, като знаят, че на света има богати държави?

Свободата, братството и равенството – колко универсални са тези идеали, Санчо?

Утешително или обезпокояващо е, че в общества, традиционно несвободни и от векове екстремно разделени на бедни и богати, човечецът някакъв среден статистически се чувства по-щастлив от западния меритократ? И по-рядко му идва на ум да се самоубие заради туй че не е придобил това или онова…

Виждам за себе си възможно обяснение в традицията. Идеята за равенството –  красива, но неосъществима, – е продукт на западната ни цивилизация – от площадите в Древна Гърция до бащите на американската демокрация, допускали, че в обществото на свободните граждани може да има робство. Сещам се пак за Френската революция и за социалистическото меритократично „От всекиго според способностите, всекиму – според нуждите”. И на този исторически фон  си обяснявам проблема на днешния българин с бронзов световен медал по нещастност.

А проблемът за мен не е толкова в размера на неравенството у нас, а че то нарасна твърде бързо, пред очите буквално на моето и предишното поколение. И ни шокира, и ни кара да негодуваме по-силно от африканеца. Въпрос на обективна динамика срещу наследената традиция.

В Уганда, в  резервата за шимпанзета Нгамба- остров в езерото Виктория, – видях нагледното доказателството за наследеното ни неравенство, видях в действие алфа-самеца, който е по-едър, по-зъбат и съответно води и въдворява ред в групата.

Това бе еднодневна екскурзия в рамките на едноседмичната ми почивка от прашасалия Судан, където дискриминираната черна половина от човеци се бореше за равенство и след почти петдесет години гражданска война си спечели свободата от другата, полу-черната половина на същата огромна страна. Обаче равенството и справедливостта във всяка от двете разделени вече половини си остават под голям въпрос.

Та къде е поуката?

Равенство няма и не може да има, обаче модерната меритокрация без здравословна доза солидарност е капан, защото гладът за справедливост – природен или божествен, кой знае? – може да е силен колкото гладът за хляб и сигурност. В края на краищата, и в егалитеристичните  или индивудалистични общества, и в най-голямото неравенство остава достатъчно много свобода за братството.

За доброто у човека и защо ни харесва да бъдем лоши

Американският професор по история и литература Бен Дънлап говори на една ТЕД конференция (www.ted.com) за живота на индустриалеца и мецената Ласло Теслер. След двайсетина реда ще стане ясно защо резюмирам накратко този разказ като начало на моето есе.

Унгарският евреин Теслер се ражда през 1903 година с тежки деформации на двата глезена – дефект, който по онова време налагал болнични грижи и серия от операции чак до 11-годишна възраст.  Завършва търговско училище в Будапеща и става индустриалец, строи текстилни заводи, оженва се и му се раждат две деца. Обаче изглежда бил прекалено доверчив и останал в Будапеща чак до момента, когато нацистите започнали да арестуват евреите в града. От лагера край Дунав имало само един изход – в реката, за мъртвите тела. А единствената предпазна мярка на Теслерови били капсулите с цианкалий, които носели скрити под дрехите си.

Като във филм на Спилбърг гаулайтерът, отговорен да пребива до смърт затворниците, се оказва стар познат на жертвата – бивш работник, заловен при кражба на чорапи от склада на фабриката. Тогава Теслер му простил – не извикал полиция, защото бил убеден, че крадецът няма да повтори греха си. Та по време на жестокия побой едно от децата попитало „Да вземем ли вече капсулите, татко?” В този момент гаулайтерът прошепнал в ухото на Теслер – „Недейте, идва помощ.” И продължил да го налага.

И като на кино, пристига автомобил от швейцарското посолство, уреждат се фалшиви документи и семейството успява да мине през всички опасности чак до края на войната, когато се преселват в Южна Каролина, САЩ.

Там Теслер започва живота си отначало и отново преуспява в текстилната индустрия. Обаче в края на 50-те, когато Ку Кукс Клан вършеят из американския Юг, унгарецът си казва, че приказките и действията на американските расисти са му някак познати и премества дома и бизнеса си в едно по-безопасно място – Кингс Маунтин. Построява нов завод, в който въпреки натиска на белите власти и чернокожите лидери наема на работа еднакъв брой бели и черни. Жал ми е, но ще съкратя любопитните подробности как с много упоритост, такт и с добри заплати успява да ги накара да работят заедно, да ползват едни и същи спални помещения, бани и тоалетни – нечувано за онова време омешване в Юга. Вече на 80 години поема издръжката на местния методистки колеж, където посещава курсовете и със своите скромност и мъдрост печели професорска титла, както и добронамереното прозвище Дядката.

Ето как Дънлап, тогава преподавател в колежа, завършва разказа си. Препоръчвам го – http://www.ted.com/talks/lang/en/ben_dunlap_talks_about_a_passionate_life.html

„Малко преди да умре на 97-годишна възраст, Теслер присъстваше на моя лекция, в която описвах човешката история като безкрайни вълни от страдания, неправди и жестокост. След края той дойде при мен и с обичайната си деликатност рече: „Знаете ли, професоре, човешките същества по принцип са добри.” („You know, Doctor, human beings are fundamentally good.“)

„Тогава си обещах, казва Дънлап, че щом този човек, който е имал безброй причини да  мисли по съвсем друг начин, е стигнал до такъв възглед, няма да си позволя да застъпвам противното, освен ако той лично не ме освободи от моя обет. А той умря…”

Аз също допускам, че у хората „по принцип”, по същност има вродена доброта, а темата на това есе е защо ни харесва да се правим на лоши и да изповядваме злото.

Чета вестници (вече не всеки ден), форуми и блогове (напоследък по-често), разкази и романи (български и преведени). И се питам от известно време как тъй във форумите на умни и умерени издания се коментира просташки и агресивно, с каква лекота вестникарят охулва и слага в дописката си „престъпник” вместо „обвиняем”, защо статиите на умни публицисти за обществото ни днес или за света изобщо са пълни със смрадливи метафори, свързани с течни и твърди екскременти. Защо немалка част и от малкото ни пазарно успяваща белетристика се върти пак около анални и генитални сюжети, а разказвачът се вглежда „от пъпа си надолу”, в баналността и пошлостта като в извор на вдъхновение?

Не всичко е тъй, иначе да съм спрял да чета и да пиша, но цинизмът и черногледството явно се имат за cool, вървят на пазара, вървят на приказка в кръчмата, и като че ли отговарят на някакви лични потребности и колективни очаквания.

Човекът е с душа самотна и суетна. Нормално е да ни се ще да изглеждаме опитни и мъдри – в собствените си очи, в очите на околните или на анонимната публика. Обаче откъде се е взела предпоставката, че оптимизмът и добротата са присъщи на наивния идеалист? От всекидневието и опита? Ама нали опитът на всеки от нас е шарен, както ни напомнят патили и успели в живота хора като Теслер или Майка Тереза?

На кой не му се е случвало нещо добро, направено от някой друг?

Човешко е и туй да се усещаме понякога неуверени, напрегнати пред сложността на света около нас. Тогава пак е нормално да ни се ще да се видим силни, обаче дали действително историческият и личният опит доказват, че добротата е слабо място?

И още – защо клишето, че добрата новина не е новина, стана – не, не стана, а просто продължава да бъде вече дълго – водещ търговски принцип за медиите?

Плъзнах се леко с мисълта си по видимата за мен близка история. Логични са, помислих си,  такива нагласи за нас – преките наследници на една провалила се, хуманна уж, колективистична идеология за човешкото бъдеще – братство, равенство… Неуспехът на метода компрометира идеята и т.н…. Обаче се сетих, че подобни нагласи съм ги срещал също в статии и романи, писани от блестящи западни умове, от изумително сръчни хирурзи на човешкото общество и човешката душа. Кой – хирург, кой – патоанатом на умрялото човечно…

И изобщо, май няма нищо ново в това състояние на нещата – оплакването и оплюването на земното ни съществуване, недоверието към положителното действие, негативните очаквания към ближния и към утрешния ден… Универсални културни традиции?

„По-добре с мъдрия да плачеш, а не с лудия да се смееш.”

Това е цитат от сборниче със заглавие „5000 избрани български пословици и поговорки”, издадено е през 1964 година

Зачетох се. После надникнах в „Тематичния азбучен указател” и забелязах, че силно преобладават определени теми, например „беда, бедност, безгрижие, безделие, безизходица, безнадеждност, безполезност” спрямо „доброта, доверие, достойнство, дружба”. Същото беше с „неблагодарност, небрежност, неволя, невъзможност, недоверие, некадърност,  немощ…”.

Добре, казах си, да оставим приставките „без” и „не”, да пробвам с някоя „неутрална” буква, например „п”: „Печалба, пиянство, плодородие, подкуп, подлост, подмолност, подмятане, подозрение, покорство, по неволя, постоянство, последица, потиснатост, пощада, правда…”

После изчетох широко обобщаващия  раздел V  „Добро, зло, надежда, разочарование, вина, кражба”. Под рубриката „Добро” има само  една страничка (сборничето е половинката на джобен формат), а особено поучително ми се стори „С добро взимаш и хапката на човека от устата.” Докато в категорията „Зло”   народните умотворения са два-три пъти повече.

„Злото е по-старо от света.”

„От развала към провала.”

Тъй… Има ли някаква надежда тогаз?

Какво е оставила фолклорната мъдрост на онези от нас, търсещите да живеем по християнски с надежда, вяра и любов?

Който чака от надежда, приживе не се нарежда

Надява се като кон за зоб.

Надява се като вълк за овца.

Като вдовица за ерген.

Маха си опашката като котка за мръвка.

До ще слънцето и пред нашата вратня.

Ще пропее и нашият петел.

И моето куче ще хване заек.

„Вярата планина премества” – туй е единственото умотворение с думичката „вяра”.

За любовта има двадесетина поговорки и те са си любовни отвсякъде.

Не твърдя, че моето сборниче дава представителна извадка на традиционната българска духовност, но ми се струва, че не може да не подсказва поне нещичко за наследството от практически напътствия и житейски стратегии, с които са расли поколения. Впрочем в този текст няма да задълбавам в народопсихологическото, а се питам защо тъй се харесва на модерния интелектуалец да бъде жесток съдник на човека и ентусиазиран вестител за края на всичко.

Универсалната причина мисля да съм я открил за себе си. Човешкото тяло и душа по еволюция и биология, с факта на раждането са несвободни – за това писах в предишни есета. Май общо за сапиенсите от различни епохи е склонността да се противопоставяме на света по простата причина, че е прекалено голям за нас, исторически съвсем доскоро – необятен, а и днес – трудно разбираем, почти винаги – несправедлив. В такъв свят всяко чуждо Аз е заплаха и значи трябва да се браним някак си.

„Идеята, че сме обречени и проклети, че упадъкът е неизбежен, че нещата могат да вървят само на зле, е дълбоко свързана със собственото ни чувство за смъртност. Тъй като на всички са ни обещани заникът и развалата, естествено е да чувстваме, че това се отнася за цивилизацията, в която живеем.”

Горното е свободен превод от британския историк Найъл Фергюсън, водещ и автор на филма на Би Би Си „История (минало) ли е Западът?” (Niall Ferguson, Is the West History?).

Не е чак толкова трудно да се отървем от чувството за безсмислие и обреченост – достатъчно е да четем и да разсъждаваме върху фактите, които подсказват, че познатият ни свят продължава да съществува след поне пет хиляди години кръв, насилие и мрачни прорицания. Да търсим умишлено свидетелствата, потвърждаващи, че доброто е поне почти толкова старо колкото злото, което било уж по-старо от света.

Друго възможно усилие е да си изберем нещо за вярване и, съответно, нещо за правене. Вярата в бог, в някаква идея или начинание дава –  както лесно можем да забележим от всякакви всекидневни случки край нас, – качество и ред в живота, помага да се съсредоточим върху нуждата от промяна и действие.

Ако пък не се сещате от раз за подходящи примери, гугълирайте God gene, за да видите едни доста любопитни научни хипотези по въпроса за вярата. Според американския генетик Дийн Хеймър способността ни за „вярване”, за духовни изживявания е наследствено обусловена. А наследствена е, защото (това вече е по Дарвин) е дала еволюционни предимства на индивида, и дори – според още по-нови идеи в унисон с Хеймъровата, – на групи, на общества.

„Вярата планина премества” – туй е всъщност връзката с действието, с правенето на нещо.Обаче не намерих в Тематичния азбучен указател за петте хиляди мъдрости нищо повече нито за „планина”, нито за „Мохамед”. Вместо това се набутах наскоро в злобничка форумна дискусия с православни българо-мохамедовци  – от тези, които както са убедени, че някой е длъжен да докара планината до тях, тъй гледат супериорно и скептично на чуждите опити за промяна на каквото и да е – от малката градинка пред блока до голямата международна акция за някаква си кауза.

Челично и бронебойно е туй оправдание да заемем безучастната позиция на наблюдатели, да плачем ведно с другите мъдри и вкупом да се смеем на лудите.

Бронебойността – за които не се сещат –  е скрит цитат от поета огняро-интелигент Вапцаров по въпроса за вярата. Който ме поведе към още една негова думичка-метафора.

За избора да си бурмичка. Тъй се казваше едно време в духа на социалистическия реализъм – бурма, сиреч гайка, детайл незначителен в обществената машина. Та ако приемем да сме бурмички във фабриката, произвеждаща хляб и телевизионни зрелища, туй би значило да се прекараме заради написаното със ситен шрифт в договора с дявола: „Долуподписаният приемам също неудовлетвореността и безпокойството да бъдат трайни състояния на духа ми, докато ми дойде времето за казана с катрана и каквото там стане.”

Е, при такъв избор и всякаквите негативистични послания от медиите, кои – социални, кои – антисоциални, действително по-лесно ще се свързват с всекидневния ни опит. Ще ни бъдат съвсем убедителни и достатъчни. Ще ги търсим като менте алкохол. И ще се опитваме да ги препродаваме в суетния си порив да бъдем чути, забелязани и одобрени.

Ама как да те забележат в масовката освен с висок фалцет?

Ето така си отговарям на един от въпросите от началото на това есе – за добрите и лошите новини, за това защо цинизмът и негативизмът са комерсиални. Както в масовата култура не може една песен да бъде телевизирана, без да се покажат няколко чифта женски крака, така не може да има „успешен” публицистичен текст без доза агресия и вулгарност. Ако пък пишеш разкази, по-лесно е да загребеш с пълни шепи от калта на всекидневието и от тинята в човешката душа – мъдър те виждат по дефиниция, пък и по-лесно е май отколкото да изследваш нечий шарен, и такъв и онакъв опит, който евентуално изглежда неинтересен за разказване.

А за мен продуктите на такава проза или публицистика, старателно възпроизвеждащи баналността, се гонят по степен на реализъм с розовите любовни романи или със сериалите на малкия екран.

И ми се приисква да викна „Не купувайте, братя!”

Не става за пиене виното, бутилирано в пластмаса, и въобще не гледайте датата на вестника – вчерашен е всеки ден.

Не плачете с „мъдрите”.

Защото казано е още (в онова същото книжле) „Луди направили, мъдри развалили”.

Днешните развалячи силно се стараят да се видят и да ни се покажат като много умни  и прозорливи. Обаче „мъдростта е ум, надарен с доброта” по думите на Дмитрий Лихачов. А умът без доброта, добавя руският академик литературовед, е хитрост.

Цитатът е от негова книга, издадена на български език през моята младост. Мислех си да завърша с риторичния като че ли въпрос дали си представяте някой писател или публицист днес да си избере такова заглавие – „Писма за доброто и прекрасното”?  Ама защо не, щом Гугъл ми казва, че „Писмата” са преиздадени наскоро и в мрежата ги коментират.

За спасението на света

В предишното есе заявих, че неимоверно ускореното развитие на света през последните петдесетина година изпреварва  възможностите на немалко хора от моето и близките ми поколения да осмислят ставащото около нас.

Дали пък това не важи и за човечеството като цяло?

Дали с бързината, с която предизвикваме промените, расте и мъдростта на човешкия род да разбира, избира и управлява настоящето и бъдещето си?

Не съм сигурен и затова споделям възгледа, че сме на опасен кръстопът.

Никога досега в познатата ни история, нищо познато ни живо – освен хипотетичния Създател – не е притежавало такава мощ да преобразува света. Могъществото ни приближава космически измерения.

За пет хиляди години от позната ни цивилизация сме си измисляли митове за божества, надарени с властта да творят и рушат всемира, а само за половин век се изравнихме с въображението си – придобихме знания за създаване на живот почти от нищо и реални умения да унищожим големи части от собствената си популация, от биосферата на Земята или дори цялата планета наведнъж.

Импулсът на хомо сапиенс да ражда и да убива, да гради и опустошава е, както писах в едно друго есе, резултат на биологическата еволюция, в която ни е била предопределена като най-успешна стратегията на агресивната експанзия.

Ако се вгледаме в причините за падението на велики цивилизации като тези на маите, ацтеките или кхмерите например, ще открием, въпреки различните обяснения на учените, като че ли неизбежни общи елементи: алчност и прекомерна амбиция.

Стремежът към богатство и власт, демонстрирана чрез колосални градежи, е можел да се задоволи само чрез огромни концентрации на работна ръка, интензивно земеделие и постоянни войни заради плячката, данъците и пленниците. Резултатът:  свръхнаселение, пренатоварване на околната среда, изчерпване на ресурсите – колко познато звучи това! Империята може да стане прекалено голяма (както може би се е случило с ацтеките) или прекалено сложна за управление (като водоснабдителната система на Ангкор Ват), за да не може повече да бъде поддържана пред лицето на неблагоприятни климатични промени, вътрешни размирици или поредния външен враг.

Новото – за мен поне – в модерните времена, е че никога досега съзидателният и разрушителен потенциал на човека не е достигал планетарни мащаби и никога не е бил концентриран в ръцете на толкова малко хора, в толкова тесни кръгове на властта – икономическа и политическа власт, медийна и военна.

А днешните правителства и големите корпорации се движат от собствени интереси, не ги е грижа за грешките на древните маи и не попълват въпросника на Фриш с неговото „Сигурен ли сте, че съхранението на човешкия род действително представлява интерес за вас?”

В коментарите за икономическите и финансови кризи от последните години излезе на мода точният според мен термин „корпоративна алчност”. Обаче ако се вгледаме в други глобални кризи – климатичната промяна, изчерпването на изкопаемите горива, недостига на храни или изобщо бедността в третия свят, която подхранва световния тероризъм и масовите миграции – би трябвало да можем да различим като възможна причина всеобщата консумативна алчност на богатия Запад. Де жа ву – Дарвин. Изяж повече, оплоди повече, повече и колкото можеш. А алчният бизнес и алчните медии бият по една рекламна инжекция на тази алчност сутрин, денем и вечер.

Обаче, обаче…

Именно благодарение на модерните медии, най-вече на интернет и на социалните мрежи, днес сме част от непознат в историята обществен дебат върху проблемите на човечеството. Никога по-рано научната информация за глобалните кризи или въобще всяко знание, важно за гибелта или оцеляването ни, не е кръжало толкова бързо и свободно в средите на самите учени и навън, към всеки, който иска да е осведомен.

Доскоро бях уверен, че корпорациите са достигнали върха на могъществото си да управляват информацията, да манипулират общественото мнение, да внушават и да владеят. Сещам се за поне две войни – втората инвазия в Ирак и бомбардировката на Югославия – за които и сега съм убеден, че бяха продиктувани от корпоративни и/или геополитически интереси, а нужната обществена подкрепа бе купена чрез медийни манипулации.

Но пък и никога досега центровете на властта не са били толкова „под око” и това е пак благодарение на  световната мрежа. Уикилийкс е само един актуален пример, който може и да остарее, докато дойде време да прочетете това есе.

Знанието е сила. Информацията е власт.

Общодостъпността на информацията, свободата на дискусията и възможностите за самоорганизиране в интернет ми изглеждат като абсолютно нов фактор, достатъчно мощен да противодейства на тенденцията за концентриране на властта.

За разлика от големите телевизионни мрежи или вестникарски концерни, създаването на интернет страници или социални мрежи не изисква големи инвестиции, ползването им е явно достатъчно евтино и за потребители от третия свят, а и възможностите им да генерират доход и да се самоиздържат също изглеждат добре засега. Тези нови медии са технологически „децентрализирани” във виртуалното пространство и – съответно –  по мъчни за цензуриране. Те предлагат планетарен обхват, светкавична бързина и невиждана свобода за самоизразяване и организирано действие.

Чувам пак гласовете на умните песимисти да ми напомнят за злоупотребите с тези свободи. Да, и аз намирам за трудно да обясня как може толкова много примитивизъм и агресия да се изливат в коментарната част на една интелигентна и умерена новинарска електронна медия. Анонимността е нож с две остриета. Но за тези злоупотреби вече писах в предишното есе, в онази част – за Гутенберг и след него. Утешавам се с правилото за 90-те процента боклук, защото съм виждал и умни форуми.

Там дебатът тече.

Това, което действително ме тревожи, е че откакто преди няколко десетилетия светът започна да осъзнава, че когато не знаеш накъде отиваш, много е вероятно да стигнеш някъде другаде, откакто се заговори за глобалните заплахи, не се появи нова, мощна, масово привлекателна и рационално убедителна идея или идеология за бъдещето.

Капитализмът гние, а социализмът си умря пресен-пресен, повсеместно и завинаги. Изтокът дреме в будисткия си унес или се уестернизира. Нито Ню Ейдж, нито която и да е от старите, големи религии създадоха регионални поне царства на духовността, мира и човеколюбието.

Правят се опити. Знам за малки алтернативни общности, които се опитват да се организират на принципите на солидарността, скромното потребление и уважението към природата. Не съм се натъкнал засега на пример – дано бъда скоро опроверган – че една такава малка утопическа общност може дългосрочно да се самоиздържа и разраства като реален модел за нас, които сме отвъд оградата й.

Няма все още достатъчно мощни нови идеи и там сме, където сме.

Но може би съм нетърпелив, може би изпускам историческата перспектива, за която ще поразсъждавам след малко.

Нещо се търси все пак, докато светът бълбука и пуска смесени миризми на самодоволство и отчаяние. Нещо се търси в интернет, в кралство Бутан или в еко-фермите на модерните утописти.

Нещо се и прави. Защото пак „никога досега” не сме били свидетели – ако желаем да свидетелстваме, а не просто да обръщаме нацупени гърбове – на толкова всеобхватно действие за промяната на света към по-добро. В него участват индивиди със собствените си имена или с никове, неформални или регистрирани като „нон-фор-профит” общности, дори прокълнатите по-горе правителства и медии, тежки международни структури.

Орли, раци и щуки –  така си е.

Обаче процесът е нов.

Без значение колко безплодни или благодатни ще са сезоните след Арабската пролет, жалко ще е да не видим, че новата ера на виртуалните комуникации направи възможни форми на солидарност и действие, непознати по-рано в историята.

Аз лично изпитвам благодарност, че доживях времена, в които, докато се боря с плевела на селската си ливада или се потя в прахоляка на полу-пустинния Хартум, мога да подпиша интернет петиция в защита на амазонските тропически гори. По детински се радвам, че с това просто действие съм се оказал част от един милион съмишленици – това са световни непознати, с които никога нямаше да имам нищо общо, дори ако есетата ми се печатаха на всички живи и умрели езици.

При една крайно оптимистична нагласа бихме могли да видим в тези процеси наченки на планетарно колективно съзнание. Но и с умерения си скептицизъм ми се ще да попитам откога съществува понятието „международна общност”?

Това е мръсна дума (две думи са, разбира се) за много от моите познати, с които през последните двайсет години съм делял съдбата на обект или субект на международни намеси. Някои от тях знаят колко дълбоко е и моето огорчение от скритите политически и икономически интереси, от двойните стандарти, от неефективността. При първата си мисия с ООН във въпросния Хартум, Судан, се усещах подготвен уж, а все пак се изненадах от огромното количество човешки и хартиен материал, употребяван за безсмислена бюрокрация. Имаше разследвания за корупция, безхаберие и безразличие…

Такава е човешката природа.

Имаше и свестни хора, които си вършеха работата и успяваха да помагат.

И те не бяха извънземни.

Спирам изкушението да привеждам тук примери – а как ми идват на ум!, –  че моето участие в международните намеси е било участие и в нещо добро. Пробвал съм се с такива примери в споровете на маса срещу познатото „Защо просто не ги оставим да се изколят?”

Такава е човешката природа, но ето го пак новото – има я идеята, че е в наш интерес (наш – на неколещите се в момента и относително благоденстващите засега) да се спре или поне ограничи някое далечно и отделно взето клане. Че е по принцип някак си добре някой някъде да има училище, болница, храм за молитви или дори компютър и достъп до интернет.

За някои от моите познати или приятели универсалността на тези човешки благини е наистина нова идея (аз ли написах, че няма нови идеи?) и като такава лесно се отхвърля в спора – с предпоставката, че ние исторически сме си заслужили училищата, болниците, църквите, а джамиите са си в повече отвсякъде  погледнато. И тогава слагам на масата финалния си довод.

Да закръглим, за леснота на сметката, възрастта на познатата ни цивилизация само на пет хиляди години – от египетските пирамиди или от цитирания вече, разтревожен за модерността шумерски автор, до двете хилядолетия след Христа. Да закръглим пак възрастта на ООН на 50 години и ще получим, че Всеобщата харта за правата на човека и идеята за активна намеса в защита на тези права съществуват засега в едва един процент от историческото ни време.

Чашата дали е едно на сто пълна или деветдесет  и девет на сто празна?

Обаче такава е човешката ни природа – да оценяваме исторически процеси спрямо очаквания, отнасящи се до продължителността на собствения ни живот.

Нетърпеливи сме и това е човешко наистина и може би дори е за добро, но е  неразумно да екстраполираме днешните си страхове и надежди върху бъдещето на света. Така не си подслаждаме настоящето.

Знам, че някои го предпочитат горчиво, та ето един мисловен експеримент в полза на историческата перспектива и с елемент на екстраполация.

Ако приемем, че през въпросните пет хилядолетия преобладаващата тенденция на развитие – колебливо макар, но постоянно – е била в посока на прогреса и хуманността, би трябвало да очакваме днес да живеем в земния рай или поне в комунизма. Обратно, ако допуснем, че сме започнали от някаква – каква? – добра изходна точка, а от шумерите до наши дни трайната тенденция е към развала и упадък, би трябвало да сме се върнали в пещерите или дори да сме се дезинтегрирали на елементарни частици.

За което може би не е късно, но не се е случило засега.

Предлагал съм този мисловен експеримент в приятелски спорове на маса, дращили сме с химикал по ресторантските салфетки и сме се съгласявали, че нямаме категорични доказателства да си представим „кривата на прогреса” над времева ос от пет хиляди години, с всичките й чупки или извивки, като устойчиво пълзяща нито нагоре, нито надолу.

Какво следва от това?

Умишлено ще подразня преднамерените скептици,  които ще се надсмеят на моята кръчмарска методология за прогнозиране, като въведа още недефинирани, но надявам се, интуитивно разбираеми понятия.

От криволиците върху салфетката следва, че съвкупното количество доброта или планетарният процент човечност са си оставали през епохите горе-долу постоянни. Защото допускането на противното води до картини на света, каквито не наблюдаваме.

Това чудно и нестабилно състояние на нещата отдавам на феномен, който наричам за себе си „тънката нишка на човечността”.

Ако има някаква безспорна поука от четенето на история и художествена литература, тя е, че и в най-мрачните времена е имало хора, способни на алтруизъм и състрадание.

Някои от тях са се прочули като герои и гении, милиони техни събратя по съвест, вяра и доброта са останали неизвестни.

В самоцитираното по-горе мое есе за еволюцията съм писал, че алтруизмът е стара, наследена от животинския свят стратегия за оцеляване на вида, макар да се среща доста по-рядко от основната стратегия – агресията.

Кои са, как се раждат предачите на „тънката нишка” – не знам. Колко са – не знам. Процент някакъв. Явно достатъчно да сме там, където сме, а не в пещерата. Явно недостатъчен, за да сме в рая. Допускам, че всеки от нас всеки ден прави избори да преде или да реже. Но ако сте склонни да се съгласите, че чашата е вече на един процент пълна, ето два практически извода от горните разсъждения и хипотези.

Първо, ако светът е оцелял до днес, значи има шанс за поне близкото, тоест моето, вашето и на правнуците на Макс Фриш бъдеще. Наздраве!

Второ – доброто действа. Случва се и дава резултат.

Наскоро в сайта за идеи www.ted.com прочетох следното предложение. Ние сме седем милиарда. Ако всеки от нас извърши днес нещо добро – алтруистично, без личен интерес, – това прави седем милиарда добрини на ден. И така нататък  – умножено по седмици, месеци и години… Получават се страхотни числа!

С иронична симпатия изчетох и коментарите. Имаше ги по въпросите за това колко са сред седемте милиарда бебетата и немощните старци, способни само да акат в памперсите си, и какъв е делът на другите ни всекидневни лайняни работи спрямо всяка човеколюбива постъпка. Обаче повечето мнения във форума бяха позитивни, дори ентусиазирани, някои развиваха идеята в почти съвсем рационални насоки. Душата ми се стопли.

От което всички имаме всекидневна нужда, нали така?

Ерго, трети извод, действието е важно, а не непременно голямата цел.

Училището ни учи да се възхищаваме на героите и гениите. Класическото образование вкоренява в мозъците ни погрешната предпоставка, че значимо е само сътвореното, което оставя трайни следи в човешката памет.

Идеята че си струват само усилията, които засягат много хора наведнъж – толкова популярна, – ни извинява да си седим пред телевизора,  да кълнем световното зло и да чакаме някой да  измисли най-сетне екологично безвреден двигател с вътрешно горене или нов, справедлив световен ред.

Рядко се замисляме дали предем или режем нишката на човечността.

Ще ми се да завърша това есе с някакво емпирично доказателство за „тънката нишка”. Но как да го избера? В моя си живот доказателствата ми бяха тъй много

– от всекидневието, в което са ми помагали близки или не тъй близки хора, до добрата книга или добрата песен например.

Например романа на испанката Роса Монтеро с подходящото за случая заглавие „Инструкция за спасяването на света”, който не дава всъщност никакви практически и глобални напътствия, а си е класически роман за самотници и за намерената или ненамерената любов.

Звучеше ми също в главата, докато пишех всичко дотук, „Какъв прекрасен свят” на незабравимия Луис Армстронг. Да сложа„Прекрасния свят” за край, рекох си, кликнах в Гугъл и ахнах – 1188 „посетители” на http://www.lyrics007.com/Louis%20Armstrong%20Lyrics/What%20A%20Wonderfull%20World%20Lyrics.htm

бяха също като мен кликали да търсят текста – само на това място в мрежата, само за последните две седмици.

Тази песен е от шестдесетте години на миналия век, писана е по време на Виетнамската война и до днес помня дълбочинния глас на великия Сачмо в речитатива му от грамофонната плоча от моята младост; цитирам бледо по памет: „Хей човече, край нас са все войни и злини, какво искаш да кажеш с твоя „прекрасен свят”?

И след този речитатив  Сачмо запява – стотици са линковете към youtube и към българските преводи на текста.

Виждам зелени дървета и червени рози
Виждам ги да цъфтят  за мен и за теб
И си мисля – Какъв прекрасен свят…
…Виждам – приятели се здрависват и казват „Как си?”
Те всъщност казват „Обичам те”…
…Чувам детски плач . Гледам ги как растат
Те ще научат много повече, отколкото някога аз ще знам
И си мисля – Какъв прекрасен свят.