За суетата и зависимостта ни от другите

Животът ми стана по-лесен и ясен, откакто осъзнах каква мощна движеща сила в междучовешките отношения е суетата. Едва ли има друга сила на света, която да ни кара да прахосваме толкова много енергия за маловажни неща и да хабим нервите си в неразумни действия, чиито причини най-често не осъзнаваме.
Дребни амбиции и безсмислени спорове; ненужни вражди и безцелна надпревара със себе си и с околните. Напразни самоизтезания.

Случи ми се да събирам опит от няколко държави, където съм работил с хора „наши”, „западни” и „източни” или „южни”, с различни езици и религия, с различен навици за ползване на офиса или тоалетната. Навсякъде съм бил зрител или, уви, участник в безплодното състезание по самодоказване за сметка на другите.
Виждал съм „шефове”, които, поради липса на по-добра идея какво да правят с времето си и живота си изобщо, прекарват безцелни дълги часове на работното си място, обаче принуждават и подчинените си да киснат в канцеларията до късна вечер. Или шефове и шефки, които превръщат по-младите „съветници” или „експерти” в шофьори, момчета и момичета за пазаруване или участници в принудителни партита с шефа или шефката. Както и например – много са гадните примери – началници, които пращат обидни имейли „до всички”, за да им кажат колко са тъпи и мързеливи или какви мерки са взели срещу злоупотребата с минерална вода от общия хладилник Такива мейли се пращат за предпочитане в почивен ден или – виж по-горе – много късно вечер.
Виждал съм съвестни и скромни хора, на които им се отнемат отговорности и заслуги от страна на колеги, превъзхождащи ги само с амбиция и с умение да се изразиш и покажеш. Виждал съм честни хора и съвестни работници, натикани в ъгъла, унизени.
Това може много да боли. Спомням си как един мой приятел, който се има за дълбоко религиозен човек и по каноните на своята вяра се моли по пет на ден, сподели с мен колко дълбоко желаел на XYZ да му се случи много страшна болест. XYZ му бе отнел заслуга някаква и я бе приписал на себе си. Той, XYZ, бе постъпил така, не защото очакваше да му вдигнат заплатата или удължат назначението, а просто защото можеше да го направи.

Разни видове недостойно поведение съм наблюдавал неведнъж, дори когато поради естеството на проекта отнапред се знае кой на каква длъжност е и колко получава и че след немного време екипът ще бъде разтурен – кой откъдето е. Тоест директна аванта някаква в смисъл на възнаграждение и кариера почти съвсем няма. Обаче навсякъде е същото – перчене със сила и превъзходство, мачкане на по-слабия.

И аз съм постъпвал така някога. По същите причини, които тогава не разбирах. Трябвало ми е да защитя някакъв свой периметър, да покажа сила и превъзходство.

Защото дълбоката причина за суетното и агресивно отношение към околните е чувството за несигурност.
Наистина ли съм достатъчно умен и красив? Май не съм, поне не колкото ми се ще.
Бива ли ме всъщност за работата, на която съм се озовал? В състояние ли съм в действителност да ръководя тези хора – някои от тях май доста ги бива…

Сред най-срамните ми спомени е онзи за ескалацията на отдавнашна „служебна” агресия между мен и една по-млада и по-слаба жена. ZYX може и да бе заслужила със своя арогантен характер не само моята неприязън, но и на малкия екип, за който отговарях. И един ден една съвсем млада колежка влезе в личните й файлове на компютъра. Чете ни на глас, в отсъствието на ZYX, за служебни терзания и за една явно несподелена любов, за горестта около физическите й недостатъци и за евентуалните й еротични качества… Колегите се подхилкваха, а аз… аз допуснах това да се случи. Не си казах тогава „Тази Елейн, ZYX, колко е слаба, комплексирана и ранима.” Намирах я за луда и опасна и се радвах, че това е мнението на мнозинството…

Противно на довода на здравия разум „Живей и остави и другите да живеят”, неувереният в себе си човек е движен от мощен импулс – често неосъзнат – да утвърждава своето его чрез враждебно и агресивно поведение. Онзи, който притежава власт спрямо някаква група хора, може да си мисли нещо от рода на „щом не успявам да спечеля искрено одобрение, поне ще им покажа кой съм”…
Което, разбира се, наранява другите суетни душици и предизвиква реципрочна агресия. Безсмисленото зло край нас се увеличава безсмислено.

Но дори да не сме агресивни по нрав, ние пак сме уязвими поради прекомерната си зависимост от оценката на околните. Дори да си умен, силен, здрав и красив – кой не иска да е още по-умен, по-силен, по-красив?… Никак не ни помага масовата култура, която ни натрапва всекидневно рекламни модели на супер-красота, супер-здраве и други супер-качества, нездравословно подхранващи суетата.
Съвсем естествено е, разбира се, да ни се иска да бъдем обичани и харесвани. Лошото е, когато всекидневно и постоянно са ни нужни доказателства за собствената ни важност – чрез признанието на хората край нас.

И аз, докато пиша тези есета, искам да се харесат. Да ме похвалят познати и непознати.
Приятно е, дава самочувствие.
И се тревожа, че може да не се харесат. Макар да са си мои.
Преди доста години осъзнах, че тази слабост ми трови живота – на моята тогава вече зряла възраст.

По същото време тогавашният ми началник и днешен далечен приятел сподели с мен какво посъветвал сина си. „Никога не очаквай одобрение или благодарност и никога няма да бъдеш разочарован.”
Това ми прозвуча мъдро, но „никога” ми се стори прекалено радикално.
Всъщност сега си давам сметка, че и той търсеше одобрение. Обаче внимателно си избираше от кого. Склонен бе да пренебрегва мнението на своите началници, но определено му се искаше – и успяваше – да бъде харесван от своя си екип.
Моята житейска тактика е донякъде подобна.

Следва дългичък цитат от каквото написах по същото онова време до собствения си син.

„Иска ми се по-малко да бъдеш зависим от оценките и отношението на околните…
Нормално е едно дете да се радва, когато учителите го хвалят за старанието, а родителите – за отличните бележки. В известен смисъл това е нормално и за възрастните – всички искаме да бъдем ценени, хвалени, обичани. Славата, към която някои се стремят, е точно това – да търсиш масов отклик за личността си.
Не бива обаче наличието или отсъствието на признание от страна на околните да има прекалено силно влияние върху твоето отношение към самия себе си, да определя дали ще се чувстваш щастлив или нещастен.
Околните обикновено са несправедливи. Търси опората в себе си. Мярката. Оценката.
Това е трудно…
Мисля, че си върша добре работата в тази страна, но дори когато съм сто на сто уверен, че съм взел вярно решение в някаква трудна ситуация, истинското ми удовлетворение идва, едва когато някой каже „Добре се справи, момче!”. И обратно – продължавам да страдам от доносите или проявите на неблагодарност. До такава степен, че нощем се будя и си мисля „Защо ми направиха това? Как да си го върна?”
Както виждаш, наказвам себе си, за чуждата несправедливост…

Примерите, които ми идват наум, са главно свързани с работата. Обаче проблемът с отношението на околните може да бъде още по-болезнен, ако си направил нещо лично за някой близък и очакваш отзив лично от него.

Българският писател и публицист Калин Донков пише в една от книгите си какво му казал негов познат по повод случай на черна неблагодарност: „Направих му съвсем малко добро, а той ми отмъсти като за голямо.”
Благодарността не е въпрос само на култура, възпитание и характер, а често и на елементарна, общочовешка психология. Хората са склонни да изпитват и показват благодарност, докато са в беда и/или са по някакъв начин зависими от теб. Когато излязат от това положение, отношението им често се променя в агресивно. Не знам защо. Може би тъкмо заради зависимостта, от чувството, че личният им суверенитет е бил уязвен.
Глупаво е обаче да мразиш хората за това или да страдаш. И в двата случая, както стана дума, наказваш себе си. Хората са такива, каквито са.
Аз не успях на време и още не съм успял да се примиря с този факт. За което си плащам.
Затова са моите съвети.
Невероятно е количеството душевна енергия, което човек може да разпилее в очакване и борба за това, което наричам отклик, отзив от страна на другите, одобрение, похвала. Силно е страданието от неблагодарността. Всичко това е излишно. Можеш да го избегнеш.
Изходът обаче не е в крайния цинизъм. Има по-достойни и по-ефикасни житейски тактики. Например:
Продължавай да се водиш от вътрешните си разбирания за добро и зло. Прави добро.
Понякога ще имаш признание, понякога – не. Нищо чудно по-често усещането ти да бъде за липса на признание. Хората са твърде заети със себе си, за да мислят за теб. Прощавай им.
Не забравяй, че проблемът не е само твой. Всички имат нужда от признание, добра дума, любов. Но тази потребност е за едни болезнена, други успяват да я контролират.
Не се оставяй да бъдеш изцяло зависим от одобрението и любовта на околните, а още по-малко – от страна на един единствен човек. Обичай ги, но се старай да бъдеш свободен и самостоятелен.
Някои се борят за всеобщо признание, тоест за слава. По-практично е да си избереш един ограничен кръг от хора, чието мнение и оценка да са ти важни – например приятели, семейство, любима, компетентен колега и т.н.
Но и спрямо този кръг не бива да имаш прекомерни очаквания. Хората са заети с други неща. Навремето една умна жена, пред която си позволих да негодувам за липсата на очакваното от мен добро отношение, с женската си интуиция налучка същността на проблема ми: „Искаш прекалено много другите да се занимават с теб.”
Възможно е също именно най-близките да ти поднасят най-жестоките огорчения. Но без тях не можем. Къде е тогава изходът? Вече го написах – търси опората в себе си.
Банален, но верен е девизът „Прави, каквото трябва, пък да става, каквото ще.”
Разсъждавайки като психоаналитик любител, стигнах до извода, че хората са тъй зависими от чуждото одобрение, защото са неуверени в себе си.
Вгледай се в околните и може би ще откриеш колко са слаби. Някои са изтъкани от комплекси. Може би такова наблюдение ще ти помогне да се чувстваш по-добре.
Стигаме до същината, до най-мъчното. За да бъдеш независим, трябва да имаш тази „опора в себе си”, да си уверен в собствените си ценности, качества, решения, постъпки. Тоест трябва да си силен.
Бъди…”

Писал съм по-нататък до сина си и как „да бъдеш силен” – може и тези редове да използвам в отделно есе, може да са полезни за някой младеж. Аз мога да пиша и пиша с удоволствие, пък оценката за „добро” и „полезно” ще е на някой друг.
Писал съм и други мъдри мисли, давал съм добронамерени съвети понякога, за да се уловя, че не ги следвам в собствения си живот. Но по отношение суетата и зависимостта от другите чувствам, че съм успял, макар и може би с обичайното закъснение.
При последното си омешване с доста голям и много шарен екип някъде далеч в Африка, забелязах, че набирам точки сред колегите, тъкмо защото не се напъвах да бъда нещо пό и странях от суетното служебно състезание на его-та. За да бъда искрен: усещах добре контролирана неприязън от хора, които аз самият не харесвах, но ясно долавях симпатията на онези, които намирах за свестни и готини. Това ми стига.

Петнайсет години изминаха след онези писма до сина ми, когато един човек от моя си „кръг на важните” разпрати имейл до доста хора – вероятно от нейния кръг – с мисли на бразилския писател Марио де Андраде, които много ми се иска да цитирам тук, макар и посъкратени. Ако гугълирате Марио де Андраде, лесно ще намерите пълния текст на български.

„Преброих годините си и открих, че ми е останало по-малко време на този свят от времето, изживяно досега.
Чувствам се като онова момче, което е спечелило пакетче лакомства. То изяжда част от тях бързо и с удоволствие, а когато забелязва, че му остават малко, започва да ги поглъща бавно, да се радва на всяка хапка…
Вече нямам време да понасям абсурдни личности, които, независимо от възрастта си, не са пораснали. Нямам време да се занимавам с посредствености.
Ядосват ме индивиди, които се опитват да дискредитират по-кадърните, за да си присвоят техните места, да си припишат техните таланти и постижения.
Ненавиждам да бъда свидетел на борбата за по-важно място…Презирам хората, които не спорят за съдържание, а за титли. Времето ми е прекалено ценно, за да се занимавам с титли.
Искам есенцията, ядрото, същността, душата ми бърза. Няма много лакомства в пакета…
Искам да живея до човечни хора, много човечни, преди всичко друго – човечни.
Хора, които обичат да се смеят на грешките си.
Които не се суетят около успехите си и не се самозабравят.
Които не се смятат за избраници, за елит, превъзхождащ останалите. Преди наистина да са станали такива.
Които не бягат от отговорностите си.
Които защитават човешкото достойнство…
Искам да се обградя с хора, които знаят как да докоснат сърцето на другите.
Хора, които не са се ожесточили от жестоките удари на живота, а са израснали с една мекота в душата. Които нещастието е направило по-мъдри…
Целта ми е да стигна до края спокоен, в мир с любимите си същества и с моята съвест.
Надявам се, че това един ден ще стане мечтата на всички ни, защото така, или иначе, ще стигнем до края…А защо да не бъде с радост и удовлетворение?”

Надявам се да е очевидно колко точно съвпадат тези редове с моята идея за „кръга”, на чиято оценка и подкрепа да се осланяме. Признавам, подразни ме при първото четене неговото „искам, искам…” – малко нескромно ми прозвуча, все за себе си иска, помислих си. Помислих си за есе на тема колко можем и как да помагаме на хората да станат такива, че да ги искаме край себе си.
После преброих и аз годините на Марио де Андраде (1893 – 1945), преброих и своите. Дадох си сметка, че вече съм надхвърлил възрастта, на която той е починал, и че неговият текст е стигнал до мен, за да подхрани някакви мои търсения, а не обратното.

На годините, когато отдавна е кристално ясно, че много повече е минало и много по-малко остава, благодарен съм, че ги имах около себе си хората, с които си пишем – през няколко десетилетия с Марио де Андраде и през континенти с неговата преводачка на български. Търсил ли съм ги тези хора или май по-скоро те идваха? Търсех, във всеки случай продължаващото им присъствие или поне си мислех за тях, когато вече ги нямаше около мен или на света изобщо.
И няма нужда да чакаме да „стигнем до края” или да го приближим. Така, с важните хора, с „радост и удовлетворение” може да се живее и от по-рано.

Be Sociable, Share!

9 мнения по „За суетата и зависимостта ни от другите

  1. „Разсъждавайки като психоаналитик любител, стигнах до извода, че хората са тъй зависими от чуждото одобрение, защото са неуверени в себе си.“
    Сравнението с другите е мощен и незаменим инструмент за „опознаване“ на света и себе си. Както всеки инструмент, той може да даде дефекти, ако не се използва по подходящ начин. (Може да се нараним с отверката при работа и липса на концентрация, но не се отказваме от инструмента.)
    Една от най-дълбоките мотивации на човек е желанието да се развива. За да разберем дали се развиваме (и то значимо) ТРЯБВА да се сравняваме – може със себе си, може с някакви обективни фактори но в много случаи – с другите.
    Силната емоция може да отиде в двата края. Всички сме „закърмени“ с ботевото „силно да любят и мразят.“
    Аз така и не успях да разбера мога ли силно да обичам без силно да мразя.

  2. Ех, че хубаво и вярно казано! Това за инструмента (и отвертката) бих го използвал, ако някой ден – дано! – почна да пренаписвам есетата си. Дано повече читатели ми помогнат да видя повече гледни точки по „моите” теми.
    Съгласен съм, неизбежно е да се сравняваме с другите в опитите си да се опознаваме. Идеята ми е, че в тези сравнения с „успелите” или „неуспелите” край нас не бива да се самоосъждаме прекалено строго, нито да тъърсим прекалено безкритично чуждите одобрения. Полезно е също да се замисляме за „обективните фактори” – колко са ни важни „обективните” критерии за успех, насаждани ни често отвън, и какво субективно душата иска. Пиша по тези въпроси едно есе за щастието „от научна гледна точка”.
    И възражение – не успяха да ме закърмят с Ботевото „силно да любя и мразя”. Мнението ми по въпроса е в главата „Кой съм аз?” от книгата „Балкански случки войни и легенди”, също постната на този сайт. Простена да ми е тази самореклама – аз съм си писал нещо, аз си го харесвам… 😉

  3. Много добре казано! Само че е трудно за разбиране за онези, които още вибрират на ниво сравняване и амбиция. Тези „добродетели“ са необходими за повечето хора, заради вътрешната празнота, която все ни кара да се питаме – дали сме по-хубави от другите, дали сме по-умни от тях. Повечето от нас все още са подвластни на онази необходимост да се харесаме на шефа, нищо че ни праща SMS-и през нощта за минералната вода или за служебния телефон. Затова и малко хора ще се съгласят с написаното то Вас.
    Да, сравнението е инструмент за опознаване не света и себе си, но той ни е даден за достигане на определено вино. Когато опознаем себе си, не пречи да се сравняваме, но пречи да се изтъкваме. Не е лошо да кажеш – да, аз направих кракча напред. Лошо е да казваш – ех, колко е зле този, който е още крачка назад…

  4. Благодаря, Даниела, много се радвам на тези коментари. И гугъл статистиката подсказва, че с това есе за суетата май съм уцелил тема, интересна за повечко хора. Даже малко завиждам на читателите, които доста по-рано от мен са започнали да се замислят за важните и неважните неща в живота. Е, по тази тема поне е възможно с малко усилие да направиш крачка напред, а после дори да се учудиш колко ненужен товар си оставил зад себе си.

  5. „Защото дълбоката причина за суетното и агресивно отношение към околните е чувството за несигурност.“ Да! Темата е много интересна и полезна според мен, води да размисъл в различни посоки. Поздрави!

  6. Още малко за суетата и доказването… Дълги години работата и животът ми бяха свързани с много суета, показване и доказване… Когато се уморих и реших, че искам да спра и да сменя посоката.., малко след това започнах да получавам истинските доказателства , че съм се била доказала… Преди все ми се струваше, че не е така. Това като споделяне на малко житейски опит и в подкрепа на тезата, че наай- важното е да бъдем и да следваме себе си… И, че когато си вярваме сами, тогава и другите по- лесно ни вярват… Но изглежда, за да се случи всичко това трябва да минем през другото – пътя, суетата, изкачването, слизането…

    • Това е много точно казано. И няма как да не е, щом е от личен опит. И аз съм имал подобни случки – да получа някакво признание, че „съм се доказал,” или одобрение някакво, тъкмо когато съм се поотпуснал, поотдръпнал от надпреварването и доказването. Има една дао теория, че това може да важи и за по-големи неща в живота – желаното се случва, когато престанеш да „насилваш съдбата”, ако изчакаш, вместо да се бориш. И такъв опит може би имам, но тъкмо сега се двоумя – пред лицето на нещо силно желано (нова работа) колко мога да се отпусна и колко трябва все пак да се боря. 🙂
      Но пък е желязно вярно, че „когато си вярваме сами, тогава и другите по- лесно ни вярват” – ами как иначе, ако не излъчваш искреност и увереност?

  7. Суетата – ЗА или ПРОТИВ?! Всеки е в правото си на избор, или по-скоро е в зависимост от своето духовно израстване. В ранни години, при правилно „дозиране“, суетата предизвиква приятния гъдел, че си забелязан, харесан и евентуално похвален. Това действа доста поощряващо и стимулищо за усъвършенстване и напредък. Но когато годините напреднат, когато съдбата ти е поднесла не един или два „сюрприза”, просто се приземяваш, помъдряваш и си задаваш въпроса „Толкова ли е важно как ме възприемат хората?!” Аз съм си аз, със своите добри и лоши страни, но се възприемам такава, каквато съм! И съм благодарна за това! Старая се да живея в мир със себе си и околните, трудно е, но не е невъзможно. Приемам и своите близки и познати, такива, каквито са. Аз не съм съвършенна, не мога да изисквам и те да бъдат съвършенни… Когато в една връзка, разговор, контакт се получи хармония и спокойствие – това е повече от благоприятно и за двете страни. Тогава не ме интересува, кой с какво е облечен, каква позиция в служебната стълбица заема или колко автомобила има… А аз – просто вървя със своите 60 тодини по моята „пътечка” спокойна и умиротворена, и даже се питам „Какво е това суета?!”

    • Ех, Румяна – кой от нас не би искал да има приятели, съседи, колеги, които да разсъждават като теб! Кой съм аз, че да изисквам много повече от другите? Може ли да съм в мир с околните, ако не съм в мир със себе си? По облеклото и автомобила ли ще посрещнат и изпратят? – Не и в интернет. 😉
      Не и по личните ни пътечки.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *