За гибелта на света

През 1994 година наградата „Пулицър” за фотография бе спечелена от Кевин Картър, заснел жертва на глада в Судан. Дребно чернокожо дете – може би четири или петгодишно, с изтънели крайници и изпъкнали ребра, пълзи, както можем да научим от интернет, към база на ООН, отдалечена на километър. Само на няколко крачки зад него един лешояд търпеливо го чака да умре.

Снимката, публикувана първо в „Ню Йорк таймс”, обикаля света, но съдбата на детето остава неизвестна – Картър си тръгнал, веднага щом заснел трагичната сцена. Няколко месеца по-късно извършва самоубийство.

Как е възможно това да се случи в края на ХХ век?! Накъде, по дяволите, отива светът?!

Немалко хора, и не само от моето поколение, живеят с убеждението или с вътрешно чувство някакво, че светът пропада.

Телевизията ни показва главно войни и мизерия, самоубийствени атентати, земетресения, цунами и какви не още катаклизми, и пак кланета, демократични протести, радикални протести, полицейско насилие, корупционни скандали, терористични заплахи и стрелба в училища, катастрофи със самолети и влакове, потънали кораби с нелегални имигранти, някъде – суша и глад, другаде – жертви на  наводнения, топящи се ледници, фалирали банки и обезкуражаващи коментари за глобалните кризи, за които вече е трудно да се прецени коя първа ще ни довърши.

След или преди новините можем да изгледаме – никога не е имало толкова богат избор! – екшън с обилно мачкане на човешка плът и лъскави автомобили, научнофантастична антиутопия за гибелта на света или сериал, в който, за утеха, богатите също плачат. След или преди сериала – новини за поредното клане и за близкото рухване на световната финансова система.

Защо ми се иска да споря? И с кого? С телевизията? С умните фаталисти край мен?

Швейцарският писател Макс Фриш има издадена на български една тънка, джобен формат книжка с наслов „Въпросници”. Тя наистина съдържа само анкети от разни сфери на интимния и публичния живот, на които четящият да отговаря мислено и които – в моето днешно възприемане – имат за главна цел да накарат средно заможния бюргер да се почувства виновен за благополучието и бездушието си. Обаче първият въпрос на първата страница ми се стори много интересен.

Сигурен ли сте, че съхранението на човешкия род действително ще представлява интерес за вас, когато вие и всичките ви познати няма да бъдете повече между живите?

Да, казах си, любопитно ми е какво ще стане. Нямам личен емоционален интерес за след внуците, но ми е любопитно какво ще стане със света – нали и аз живях тук. (С което се оказа, че съм отговорил успешно и на втория въпрос на Фриш „Защо? Достатъчни са съвсем кратки отговори.”)

Е, намерих си оправдание за „дългия отговор” в това есе – защо по един или друг начин си измисляме бъдещето и как тези начини влияят на почти неизбежните ни всекидневни срещи със себе си.

Популярната телевизионна картина на света от по-горните редове е изкривена. Можем ли да си представим тв емисия, която да започва така: „Добро утро, водещата новина днес – светът продължава да съществува”?

И на второ, и на трето място: „Преговорите с марсианците, които окупираха Ню Йорк, са в задънена улица… Световните пазари реагираха…”

Можем ли да приемем, без сериозни щети за собственото си чувство за значимост в нашата бурна епоха, че светът винаги е бил пълен с гадости, а днес сме просто по-добре информирани? А също и манипулирани, защото собствениците на телевизии знаят, че тревожните новини, показването на насилие, престъпления и трагедии повишават гледаемостта.

Освен това телевизията като медия, основана на образа, на картината, апелира най-силно към емоциите ни, предизвиква подсъзнателни реакции (много често – страх, но и съчувствие), а не стимулира рационалния анализ на факти и възгледи, който е по-вероятно да се случи при четене.

Например едно кратко съобщение за раждането на седем-милиардния жител през 2011 година плюс съответната демографска прогноза за идните десетилетия е най-вероятно да ви остави с тревожната представа за един катастрофичен,  неконтролиран процес, който ще доведе до ужасна пренаселеност, масов глад и разорителни емиграционни вълни. Най-често няма да ни кажат в такова кратко съобщение,  че вече от доста време раждаемостта трайно намалява – в световен мащаб, не само в богатия Запад. Също много вероятно е да не се замислим,  че причина за бързия ръст на световното население  е почти удвоената за последните сто години средна продължителност на живота – което пак е повсеместно явление и би трябвало да е добра новина, нали така? Защото означава, че благодарение на медицината по-малко раждания имат фатален край за родилката и за плода, по-малко деца умират преди да са навършили една година, а и възрастните живеят по-дълго, за което спомагат увеличеното производство на храни и по-добрите условия на работното място или в бита.

С което не искам да кажа, че демографският взрив, недостигът на храни, промяната в климата или свръхвъоръжаването са измислени проблеми. Зарекох се обаче, започвайки това есе, че няма да се увлека да нищя глобалните кризи една по една и да се правя на адвокат на прогреса.

Това, което искам да кажа, е че както най-простите житейски избори изискват информираност и анализ – например при покупката на  телевизор сравняваме технически показатели и цени – така и изборът на картина на бъдещето би трябвало да включва известно усилие да прочетем повечко факти и мнения. И тук виждам две мъчнотии.

Едната е свързана с навиците ни да ползваме или да не ползваме достъпните медии.

Другата е подсъзнателната ни нагласа да селектираме съдържанието на видяното или прочетеното в полза на вече формираните ни възгледи.

Ще карам в този ред.

Никога досега в човешката история знанието не е било толкова масово и демократично общодостъпно. Гугъл знае всичко, трябва само да го попиташ, а първите отговори ще ти подскажат още сто въпроса и сто хиляди отговора. Струва ми се, че тъкмо плашещата необятност на информацията в интернет е една от причините хора от моето поколение слабо да ползват компютри. Някога, в полузабравеното си вече амплоа на журналист – популяризатор на науката и техниката, на бюрото ми имаше пишеща машина, а край бюрото – лавици, затрупани със справочници и всякакви други книги за биология, астрономия, космонавтика, кибернетика… – това бяха някои от любимите ми области. Всичко, което ми трябваше да знам, бе тук някъде и бе въпрос само на добросъвестна справка да го намеря. Което го нямаше в събираната с радост и гордост книжна колекция, щеше да дойде с новия брой на „Ню сайънтист” или „Наука и жизнь”. Това бяха границите на отговорността ми да бъда информиран журналист.

Написах горния параграф и мъничко се разтъжих – добри времена бяха…

Чух наскоро по радиото български професор, поканен да разсъждава за бъдещето на света, да се вайка, че океанът от информация в интернет стимулирал един вид повърхностно четене или нещо подобно. Ами да, казах си, той жали по времената, когато изследователят имаше години на разположение  да изчете в библиотеката всичко достъпно по темата на дисертацията. Е, водехме си записки на ръка и се редяхме на опашка пред ксерокса, и се оплаквахме, че еди кое си западно издание е недостъпно… Но четяхме задълбочено наистина.

Приятелите ми на моята горе-долу възраст, от задълбочено четящите и свързани по някакъв професионален начин с писането и издаването, са огорчени от новия свят – от потопа информационна помия, с който ни давят електронните медии, от умирането на книгата. В интернет са склонни да виждат главно заплаха – спам, агресия, порно, затъпяващи игри, въобще – поквара за хилавите млади души, блуждаещи във виртуалната реалност под измислени самоличности.

Всичко това действително го има в интернет и благодарение на интернет.

Обаче, напомням им, всяка нова медия винаги е била използвана и за добро, и за лошо. Гутенберг е изобретил печатната преса с идеята да направи светото слово по-достъпно за хората, защото навремето само богатите са можели да си позволят ръчно преписваните Библии. Оттогава насам, има ли злина, за която книгопечатането да не е било успешно употребено? Порнографията например също става част от масовата култура. Впрочем, виждал съм доста стари порно снимки и допускам, че най-ранните са на възрастта на самата фотография. Същото е с киното и с телевизията – щом има сателити, ще има и порно канали. Някъде в края на седемдесетте и или началото на осемдесетте години на миналия век благодарение на  първите ВеХаЕс и Бетамакс касети можехме да гледаме западни филми, които и посмъртно нямаше да видим в кината. После във видеотеките се появиха лавици с порно. Днес порното е онлайн.

По времето на социализма режимът се опитваше да брани податливото ни на развала съзнание, като филтрираше всякаква информация, която можеше да подрони парадигмата, че нашият свят е по-добър от „техния”. В различни години се запечатваха радиоапаратите на определени само честоти, заглушаваха се вражески радио и тв станции, ровеха куфарите на границата, изземваха лъскави списания (с порно например) и дращеха с пирон грамофонни плочи (с рокендрол). Това се наричаше „борба с идеологическата диверсия”. Тази борба можеше и да бъде спечелена, ако не бяха новите медии. Куфарите са лесни за обискиране. Обаче сателитните антени и видеокасетите продъниха системата.

Да се върнем малко назад в историята – какво щеше да е Хитлер без печатното издание на „Майн кампф”, без речите, предавани по радиото, и без телевизионното излъчване на Берлинската олимпиада?

Да се върнем още по-назад.

“Светът не е такъв, какъвто беше. Всеки иска да пише книги… Никой не чете… Децата не слушат родителите си… Накъде отива светът…“.

Цитатът е от шумерски надпис, стар пет хиляди години.

Исках да се уверя, че това не е просто крилата фраза, прелитаща между дискусиите ни на маса в кръчмата. Гугъл ми помогна и само за няколко минути намерих „Тържествено академично слово” на доц. д-р Александър Димчев, декан на Философски факултет на Софийски университет „Св. Климент Охридски“, произнесено през 2010 година по случай празника 24 май. Трябва да е истина, значи, давам пак цитата и контекста му във въпросната реч.

Още в древността се бие тревога за една “сериозна опасност“, която безпокояла съзнанието на част от тогавашните  хора. Сведения за нея откриваме в известния текст на Прис, в който пише “За нещастие сега светът не е такъв, какъвто беше по-рано. Всеки иска да пише книги… Никой не чете… Децата не слушат родителите си… Накъде отива светът…“. Подобни терзания са характерни и за други епохи. След изобретяването на печатарската преса от Гутенберг, един от неговите съвременници – Полициано, много разтревожен, заявява: “Сега човешката глупост ще се тиражира много бързо, ще ни залива в огромни обеми, което е заплаха за добрите нрави и за хората…“. Днес, в епохата на интернет, специалистите, които анализират мрежата, твърдят, че само около 8–10% от информацията, която се кумулира и разпространява в нея, е полезна, останалото е т.нар. спам, или информация със случаен характер.

Няма да се заяждам и да питам Гугъл за дефиницията на „полезна информация”, защото ми идва наум още една крилата фраза на известния американски писател фантаст Тиодър Стърджън. В отговор на обичайните обвинения за ниското литературно качество на предпочитания му  жанр, той формулирал Закона на Стърджън: „90 на сто от каквото и да е било е абсолютен боклук.”

Боклукът е много – това е безспорен и полезен извод. Отпреди времето на интернет. Всеки опит да измерим колко се е увеличил или смалил процентно за времето на собствения ни живот или за онези пет-шест хиляди години от шумерите насам ще попадне в рамките на грешката на субективните ни възприятия.

С което започвам да опипвам обещаната по-горе втора тема – как селектираме от бунището полезните за нас си зрънца знание. Как избираме добрите или лошите новини за пропадането или оцеляването на света? Защо, според ироничния коментар, който прочетох наскоро в един роман, съвременни западни интелектуалци не биха се чувствали на ниво, ако признаят, че изчезването на вариолата е част от модерния начин на живот?

Според същия текст „това им е начинът да се правят на знаещи”. Тоест черногледството е cool, а оптимизмът е запазен за незнаещите. Тази нагласа ми изглежда доста масова, но тя е само на повърхността на проблема.

В книгата си „Дневник на една лоша година” Дж. М. Кутси, Нобелов лауреат за литература за 2003-а, пише „Лошото прогонва доброто”. Доброто не се котира. Има ли нещо, което може да се каже за това развитие на нещата или пък човек трябва да изсумти недоволно и толкоз?”

„Дневникът” е сборник с есета на многообразни интимни и големи теми. Горният цитат е от текста с наслов „За музиката”, а следващият е от „За употребата на английския”.

„Изброявам си наум моите вече немлади връстници, за да се уверя колко много от тях ходят вечно нацупени, колко много от тях се оставят да гледат безпомощно объркани накъде върви светът и как това се превръща в основна тема на последните им години.”

Прощавам си нескромността да дискутирам задочно, без право на отговор, с Нобелов лауреат, защото го имам за близък – смятам романа на Кутси „В очакване на варварите” за една от най-добрите книги, които съм чел през живота си. Есетата му пък покриват теми, които и мен ме вълнуват – от инвазията на съюзниците в Ирак до самотата на стареенето. Кутси е на 71 години, когато пише „Дневника”. Мисълта му е бистра, а през редовете се провижда усилието много да четеш и следиш какво се случва по света, да разбираш възгледите, с които си отчаяно несъгласен..

Есето му „За мисленето” започва така: „Ако бъда притиснат да сложа етикет на моите политически схващания, ще кажа, че те са от вида на песимистично-анархистичната пасивност, или на анархично-пасивния песимизъм, или на песимистично-пасивния анархизъм: анархизъм, защото опитът ми показва, че най-вредното в политиката е самата власт; пасивност, защото храня съмнение относно волята за промяна в този свят, воля, често предварително заразена с жаждата за власт; и песимизъм, защото не вярвам, че в основата си нещата могат да бъдат променени.”

Защо немалко и от моите връстници ходят „нацупени”? Кое кара човек – дори добре информиран интелектуален гигант като Кутси – подсъзнателно може би да филтрира „новините от света” или собствените си импресии от въпросните новини, за да стигне до възможно почти най-мрачните изводи? Защо успехите с имунизацията срещу едрата шарка или детския паралич, или достъпността в интернет до качествена музика не са достатъчно добра новина за нацупените?

Моята хипотеза. Развитието на света неимоверно се ускори. За един само човешки живот видяхме първия човек в космоса и първия човек на Луната, протестите от 60-те и края на войната във Виетнам, падането на Берлинската стена и падането на Системата, първите персонални компютри, първите наши собствени имейли, първата нова глобална епидемия – СПИН, първите прокламации на „глобалното село”, първите – с насмешка приемани преди едно-две десетилетия – сигнали за глобална климатична промяна и за глобална енергийна криза; първите нечувани и плашещи обещания на генното инженерство, първите войни „на живо” по телевизията, а за капак – световен тероризъм и световни финансови кризи.

Та моята хипотеза е, че тази динамика на световното развитие и информационният взрив изпреварват възможностите или навиците на моето и други сегашни поколения да разбират и трезво да анализират.

А това, което не разбираме и не успяваме да осмислим, ни плаши.

Тогава идва естествената човешка реакция да обвиним света, да осъдим моралната му поквареност. Защото алтернативата е некомфортна: да приемем, че светът се развива, но ние едва успяваме да го следваме, тоест че сме използващи или неизползващи компютъра динозаври. Не, не, по-удобно е да се видим като последните динозаври, пазители на достойнството в един свят, отиващ към пропаст, където децата са престанали да слушат по-възрастните.

Това, уви, може да бъде и колективна нагласа. Струва ми се, че съм я забелязал в личното и публично говорене на  наши западни балкански съседи: ние тук сме си готини и добре ни е така, а на Запад – вижте само какво им се случва! А нали те навремето…

Прегледах последните си редове и си представих ироничната насмешка на читателя – този май се има за мислителя, който разбира нещата издъно. Къде му е Отговорът?

Аз се опитвам да разбирам света – от любопитство, както споменах, и защото не ми е все едно колко нацупен или усмихнат би следвало да бъда при неизбежната утринна среща с огледалото. Имам своите тревоги и своите надежди, дори може би нещо като „отговор”. За тях – в следващото есе.

Be Sociable, Share!

8 мнения по „За гибелта на света

    • Hello mister bully with self-righteousness as an excuse to attack people on charges stemming from your imagination based on a complete lack of introduction with the people you correspond with, I see you have a tendency to judge without knowing, (it is not logical nor intelligent btw), define me please what is racism you so opposed to?That’s how my face usually look (:

  1. Аз също съм разсъждавал по въпроса накъде отива света. Правил съм прости анализи на ситуацията около мен не толкова назад, само 2-3 поколения. И съм си отбелязал, че има закономерност в изказванията. Всички хора казват, че младото поколение не става и съответно Светът не отива на добре.

    Аз, обаче, се опитвам да изляза от така примамливата дуалистична представа за нещата. Светът се развива, но накъде отива – това не можем да знаем. Злините сега не са чак толкова повече от преди, просто сме по-информирани.

    Ти пишеш в една от твоите книги, че единствената поука от историята е че никой не си взема поука от нея. Преди време четях нещо друго и си създадох следното мое си обяснение. Хората умират и се раждат други. Ние нямаме добра система да предадем опита си на други хора. Можем да пишем някакви неща, но всеки човек е една отделна вселена и много трудно може баща да прехвърли на сина си цялото си познание и опит свързан със светоусещането, разбирането за нещата. Оттам младите повтарят подобни грешки, поколение след поколение. Ние имаме начин да предадем научните познания, но не и ненаучните, ако щеш ги наречи метафизични. Или пък това се случва много по-бавно…

    Спомням си че някъде последния Далай Лама казва, че човечеството се развива научно-технически, но не и духовно, или това се случва много бавно. Иначе как да си обясним, при това развитие на науката, особено последните 200 години, защо продължаваме да затъваме в същите дивашки истории с войни, глад, мизерия или пък излишен лукс, които ни съпътстват откак има история? Станислав Лем казва, че ние използваме познанията си по най-лошия начин, основно за генериране на печалби и бизнес. И това е което мен ме притеснява, а не информираността, техниката и технологиите, а за какво ги използваме.

    • Николай, освен практиечски опит и научни знания между хората и между поколенията се предава и морал. От автор на читател, от баща на син… За другите ти дилеми имам някакви мисли в следващото есе – което е всъщност продължение на това. Доскоро.

  2. Predi 4-5 hilqdi godini, po wremeto na Pris, imalo li e knigi!..
    Po wyprosa za bydeshteto na sweta ni: Izwynredniqt pesimizym ne e priznak na izwynredna inteligentnost…
    Bi trqbwalo da se sychetawat „motus animi continuus“ s „de omnibus dibutantum“…

    G-n Miloev, Moite pochitaniq za Washite eseta!

    Predlagam Wi tema:
    Bog!
    Kosmicheski/planetaren semantichen/poznanien kontinuum.
    Chowek/dusha/smyrt: propada li tezaurusa ot misli – idei, znaniq, prezhiwqwaniq? Wyzmozhno li e podobno raztochitelstwo? Zakonyt za zapazwane na energiq/materiqta?
    (Towa ne e li problematika na granicata „nauka-ezoterika“! Lelq Wanga…)
    Bi mi bilo mnogo priqtno da cheta Washite inteligentni spekulacii po wyprosa!
    S uwazhenie, Prof. Mutafov, Dr,Sci.Phil.

    P.S. Izwinqwam se zaradi latinicata! Nqmam kirilica w momenta.

    • Господин Мутафов, благодаря за добрите думи. Може и да се изкуша да опитам с „интелигентни спекулации“ по супер-темите, които предлагате. В моите есета опитвам главно теми, по които имам някакъв личен опит – дори и да съм тръгнал после да ги доразработвам с допълнителни проучвания. А за туй дали нещо и какво евентуално остава от нас в някакъв контниум – много е и интелигентно спекулирано по въпроса, ама де го личният опит? Ще помисля.

  3. G-n Miloev,
    Zasluzhawa si! Imate darbata i opita za towa! Naj-syshtestweni postizheniq se gradqt wyrhu publikuwaniq ‘opit’ na drugi awtori, zatowa i goworq za ‘spekulacii’ /w naj-kreatiwniq smisyl na towa ponqtie/. A ot takawa problematika mogat da proiztekat osobeno znachimi, i chisto prakticheski /!/ moralno-etichni principi za naj-shiroka auditoriq, kakwato, nadqwam se, e tazi na „Liberalen pregled“ i na Washiq sajt. A i towa e prednaznachenieto na eseistkata Wi, nali!
    S uwazhenie!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *