О, недоверие, отде се взе,
защо като в безжалостно резе,
затваряш ни, когато във живота
ний вярваме в шофьора, във пилота,
във ватмана, в незнайния монтьор,
притегнал винта в твоя асансьор?…

 

В тези стихове на Валери Петров от 1961 година става дума за взаимните подозрения, отровили отношенията между партийните му другари след „победата“ им на 9 септември 1944 година. Запомнил съм ги, защото ми се стори необичайна идеята при колко много рутинни дейности от всекидневието изобщо не се замисляме, че всъщност сляпо се доверяваме на безброй анонимни лица в безброй човешки вериги, които правят тези дейности възможности – да стигнем с асансьора до желания етаж или, най-простото, да се нахраним. Не мислим за дългия път от зръцнето в нивата до сигурността, че в магазина ще има хляб.

Струва ми се симпатично, че тази идея се е запазила в паметта ми няколко десетилетия.

Знам, че самото споменаване на ватмана, шофьора и пилота вероятно ще предизвика подсмихване и асоциации за всичко, което сме чули по новините за фатални грешки на ватмани, шофьори и пилоти, също и за монтьори – ако не на асансьори, то на лични автомобили или автобуси. Светът обаче, като цяло, опровергава статистическата достоверност на откъслечния негативен опит. Например само през март 2018 г., само в САЩ, само една от компаниите за споделено пътуване – Юбер, е регистрирала 41,8 милиона души, качили се в автомобил на непознат, а общо, от 2010 до 2016-а в 83 държави по света те са били два милиарда по данни на „Форбс“.

Но хайде да се пробвам да продължа примерите на Валери Петров. Съществуваме и се придвижваме през всекидневието със и благодарение на доверието:

• че прогнозата за времето ще ни помогне в дилемата дали да си вземем чадър на излизане;
• че като кликнем на компютъра, парите ни ще отидат за желаната покупка, а не по сметката на Бил Гейтс;
• че ще получим покупката;
• че покупката (онлайн или в магазина) ще е каквото сме желали и очаквали;
• че лекарят ще направи за нас най-доброто, на което е способен;
• че след пътния знак за ляв завой действително следва ляв завой;
• нещо от личния ми недоверчив опит – че автобусът на летищния терминал ще ме откара тъкмо до самолета, за който имам билет, а багажът ми по някакъв вълшебен начин ще ме чака в крайната точка. Или ще пристигне там след ден-два най-много;
• че можем безопасно да прекосим улицата на зелен светофар….

Знаех си от самото начало – ще се получи списък на всъщност доста несигурни неща. Всеки от нас може да си направи по-дълъг, произволно дълъг списък от излъгани очаквания.

Но какви избори имаме?

Да се огледаш на кръстовището е полезно и не изисква голямо усилие.

Впрочем водачът на МПС-то, който културно ще ви пусне да минете или ще ви осакати върху пешеходната пътека, най-вероятно е от огромното мнозинство, което няма никаква или съвсем бегла представа как работят двигателят с вътрешно горене и спирачките. Може да е от онези с несмутимото упование, че чарковете под капака и под шасито ще си вършат работата и автомобилът ще се движи, стига да наливаме гориво. Вероятно почти стопроцентово е мнозинството на онези, които никога не са се замисляли за невидимите легиони от специалисти – конструктори, дизайнери, металисти, технолози, електротехници, заварчици, монтажници на поточни линии, програмисти на роботи, качествен контрол на всяка стъпка, изпитатели… – много дълъг може да е списъкът на хората, всеки от които може да ни прецака и то да ни прецака лошо. Обаче ето го удивителният факт – в неизвестен за мен процент от случаите, сигурно много над 95 %, мерено на жив човек и километри пробег, милиарди автомобили докарват милиарди водачи и пътници, както е желано – от точка А до точка Б.

Да, прецаквали са ме. Трънският майстор, който се ползваше с доверието ми, защото вършеше качествено и не много скъпо поправките в рамките на неговата си компетентност, на два пъти ме пусна да потегля от работилницата му след смяна на гуми с недозатегнати болтове на една от джантите.

Обаче се надявам да доживея да видя безпилотните автомобили на пазара, а сигурен съм, че за времето на по-младите те ще станат масови.

С тези битови примери се приближавам към същината на темата.

Обърнете внимание, че автомобилите, самолетите и летищата далеч не са най-сложните системи от хора и машини, на които поверяваме успеха или неуспеха на всекидневните си усилия, често – живота си, без да ги разбираме. Малцина знаят как функционират повече от едно-две от изброените тук неща. Интернет. Банките и финансовите пазари. Световната икономика изобщо. Мрежите за доставка на електричество, GSM сигнал или газ. Начините за взимане на решения в Европейския съюз, ООН, Световната банка, в Здравната каса, или в ума на най-близките ни хора. Следенето на климатичните проблеми и контролът на околната среда. Системите за сигурност в АЕЦ или в противоракетната отбрана. Системите, органите и клетките в собственото ни тяло… Дълго многоточие може да е туй.

Повече от когато и да е било в историята средностатистическият човек от развития Запад разчита не само за всекидневни услуги, за придвижването от А до Б, дори не само за личното си оцеляване, но и за продължаването на рода си на свръхсложни мрежи и механизми , разбираеми и управлявани от непознати нам тесни специалисти по нещо си.

Живеем на доверие.

И в същото време – парадокс, – тъкмо заради усложняването на системите от жизнена важност и доказаната недостатъчност на доверяването обществата от развитата част на света стигнаха до пак невиждани в историята нива на регулиране. Всички примери, които споменах дотук, всички тези сфери на човешката дейност и много други стават обект на неудържимо множащ се брой корпоративни, държавни и международни институции за контрол.

Аз въобще не отричам идеята за информирано вземане на лични решения. Мисълта ми е, че в съвременния свят това става все по-трудно дори за добре образовани хора. И като се замисля, възможностите ни рядко могат да надхвърлят избора на стоки и услуги, разни други неща на битово ниво, за най-добрите – някаква отделно взета обществена кауза. Познавам лично само двама души, които знаят всичко за почти всичко, за което си говорим. Тяхно ли е бъдещето?

Останалите просто постепенно прехвърляме доверието си от познатия или непознат монтьор към регулаторите. Колко хора знаете, които са в състояние да ви обяснят смисъла на всеки ред от месечната ви фактура за парно или електричество?

Пак се питам – какви варианти имаме? Ако приемем невъзможността да сме достатъчно информирани за всичко, което ни е важно или много силно ни засяга, какво остава? Какво би могло да следва от моите разсъждения като житейско поведение?

Очевидно най-лесното и достъпно решение е да не се замисляме дали механикът е затегнал болтчето в асансьора или например – нещо по-съвременно – какъв е миксът на енергийния доставчик и как функционира електропреносната мрежа Поне докато или дори когато видим локвичка пред хладилника. В подобно неосъзнато и безметежно упование в нещата виждам здравословни психологически предимства.

Поне в сравнение с постоянната тревожност. „Той бе толкова мнителен, че се съмняваше дали лампичката в хладилника наистина угасва, щом затвориш вратата.“ Когато преди години прочетох този афоризъм, позасмях се, но и бързо намерих почти напълно сигурен начин да си докажа, че лампичката угасва. Днес дори зная колко киловатчаса харчи хладилникът ми, докато ме няма за дни или седмици, но от сметките за ток гледам само редовете, на които мога да повлияя.

Подозрителността към хладилника, ЧЕЗ, към фактурите им и изобщо към всичко, което не разбираме и все по-малко разбираме в усложняващия се свят, има една парадоксална и за мен симпатична форма – доверчивостта спрямо конспиративните теории.

Житейски избор пак. Подсъзнателен, предполагам, но и той си има предимства – удобно е да си обясниш ограничените си способности да се ориентираш в сложнотиите на живота с безсилието пред всемогъщи, мистично анонимни заговорници. Които, така ли иначе, ще докарат света до гибел.

Ще се отклоня малко, за да не стане краят на този текст прекомерно сериозен.

Говорим си със селските ми съседи за селски работи като необичайно големия брой вредители по овошките тази година. Има тук добри градинари при отглеждането на зеленчук или цветя, но не пръскат и не кастрят дръвчетата. Ябълките им окапаха незрели. Та един казал на съпругата ми, че гъсениците ги пускали от самолетите. (Действително сме под едно оживено въздушно трасе към софийското летище.) Друг ми съобщи, убеден, че било заради бомбардировките. Предполагам да е имал предвид бомбардировките на НАТО над Югославия през 1999 година, но не влизам в дискусии за обеднения уран и периода му на полуразпад или за популационните взривове на насекоми през една топла и влажна пролет. Пръскаме овошките, както пише в книгите.

И живеем с кротко учудване, че сред еднакво обгрижваните дръвчета най-сортовата ябълка дори не цъфна тази пролет, а безплодната от миналата година сега роди. Мистерия.

Приех за себе си, че нямам време и способности да разбера как работи всичко, което ме интересува, а дори Мефистофел да ми предложеше на добра цена да разбера докрай три само неща, не съм сигурен, че бих го пожелал.

Ето още една опция, моята  – добронамерено смайване пред наблюдаемото за всеки обстоятелство, че светът на Хомо сапиенс продължава да съществува въпреки неимоверното усложняване на животоподдържащите ни системи (което вероятно ги прави и все по-уязвими). Популярният навремето шеговит закон на Мърфи е неверен. Невъобразимо много лоши неща могат да се случат, а повечето от тях не се случват. Системите все така дават, по правило, очаквания от тях резултат, а катастрофите биват наричани катастрофи, тъкмо защото са изключения. Новинарските емисии постоянно внушават противното, но там не може да има breaking news самолетът от А до Б кацна безопасно и по разписание.

За мен това е възхитителен факт. Че съм излитал и кацал почти винаги почти безопасно до трийсет пъти в годината, да, че други продължават да го правят. Че системите работят.

Наред с добронамереното смайване все пак търся си обяснения.  Вероятно трябва да благодарим на простичкия закон за конкуренцията, който задължава да даваш стоки и услуги с някакво що-годе гарантирано качество. Ама явно не е само това.

Airbnb е голяма, световна система за даване на лични апартаменти под наем на непознати. Ползвал съм я и аз, за да си намеря квартира само за няколко вечери и значително по-евтино от хотел. Когато през 2008 г. Брайън Чески, съоснователят и главен изпълнителен директор, се опитвал да събере 150 хил. долара начален капитал, всички му казали, че е луд. Подигравали се на идеята, че хората биха си вярвали достатъчно, за да пуснат непознати в дома си.

Десетилетие по-късно Airbnb работи в над 190 страни, посрещнала е над 300 млн. гости, а стойността ѝ се оценява на десетки милиарди долари. Всички данни, натрупани от компанията, сочат, че няма големи аномалии по страни от гледна точка на поведенческите модели. Хората от Япония, Бразилия, Нигерия, Русия, САЩ, Мексико и Франция еднакво проявяват уважение и почтеност. Няма изключения от модела, посочва Чески, по скалата на добротата и заслужаването на доверие. Няма врагове.

Успешен бизнес модел, разбира се. Но трябва да се продължи – модел, станал възможен в един променен свят. Фейсбук е следващият от най-популярните примери за супер-успешен бизнес, основан на доверието да споделяме за себе си с непознати или далечни познати. Знам, разбира се, за скандалите около Юбер, Фейсбук или за натиска на европейските регулатори над Airbnb. Обаче „подводното дигитално течение“ изглежда постоянно и по-мощно от вълните по повърхността. И то не е само защото цифровите комуникации станаха удивително бързо общодостъпни; техническата революция изглежда „отпуши“ цивилизационни натрупвания.

Универсална човешка потребност е споделянето.

„Airbnb не би функционирала без фундаменталната човешка доброта“, казва Чески.

А аз си мисля, че по някакъв мистериозен, метафизичен начин ние, хората, сме вложили в създадените от нас системи исторически количества, трилиони килотонове разум, добросъвестност, почтеност и доверие.

А „това е прекрасно, нали?“ – писал е един от любимите ми поети. Но да завърша с онзи от началото, Валери Петров.

… когато във живота

ний вярваме в шофьора, във пилота,

във ватмана, в незнайния монтьор, притегнал винта в твоя асансьор,

когато целият ни свят трепери от топлинките на безбройни вери.

 

 

Бележки

Цитираните стихове са от поемата на Валери Петров „В меката есен“.

Данните за Юбер са от http://www.businessofapps.com/data/uber-statistics/, а за Airbnb са използвани цитати от статия на Роджър Коен в Ню Йорк таймс, публикувана на български на https://www.dnevnik.bg/analizi/2018/08/09/3294048_airbnb_moje_da_e_novata_nato/?ref=home_analizi