За ненужните ни конфликти (и още за прощаването)

Предишното есе завърших с туй, че може и да не съм кой знае колко напреднал в християнското усилие да прощаваш и да обичаш дори враговете си. Ами толкова можах, казах си. Спя по-добре, не се будя от гадни терзания.
Имам по-малко врагове. Или май ги нямам вече?

Аз не се опитвам да обичам всички хора, душата ми няма толкова капацитет. На времето реших само някои хора да са ми важни. И затова, когато ми „ударят шамар”, не се мъча над дилемата да отвърна ли със „светкавично кроше” или не.
На времето реших, че ще воювам с хора, само ако е засегнат съществен мой интерес (може да е материален, може и да не е), а в такъв случай ще воювам, ама наистина; не чак до унищожение, но до сериозно разоряване на противника.
На два пъти го направих и излязох победител. Противникът понесе значителни щети – душевни, а може би и на професионалното поприще, на което си пречехме.
Тогава се чувствах силен.
Сега ме е срам, че крошето ми може да е избило два зъба за зъб.

Продължавам да имам конфликти – никой не може да ги избегне, такава е човешката ни природа. Но си запазих поуката, че когато разсъждавам какво да ми е поведението в очертаващия се сблъсък, първият въпрос да е „Важно ли е това?” Важен ли ми е този човек? Дали нещо съществено мое – материално или душевно -е засегнато?
И ето, че отдавна не ми се е налагало да водя войни, защото навреме усещам, че ако дребни обиди от неважни за мен хора са на път да ме върнат към старата мъка от „той/тя защо така ми направи?”, а „”аз обаче пък…”, това е безсмислено самонаказание за чужди грехове. Наградата ми е никаква.
Което не значи, че няма да изразя обидата си понякога, да регистрирам устно или писмено протеста си, ако ми се струва важно, да защитя някакъв свой интерес, ако се налага. Опитвам се да го правя решително и възпитано, без непременно да обърна и другата буза, но и без да вадя очи.

Много по-труден ми изглежда въпросът „Какво да се прави?”, когато обидата идва от близък, важен човек. Тогава боли по-силно.
Ето какво можем да направим. Нещо от следващите редове ще ви е банално познато, нещичко поне за мен си беше откритие.
За начало препоръчвам да преброим до десет, да задържим порива да отвърнем на удара с нежно или обилно душевно кръвопускане. На елементарно битово ниво в много случаи си струва да изречеш мъката си – но не твърде злобно, да покажеш раната си и да „разчистиш нещата”, вместо да таиш обидата и да страдаш от нея продължително, самотно и дори сладострастно.
Това с откровения разговор понякога се получава, понякога – не.

Второ, евентуално още преди „обяснението” – има опция да опитаме да разберем причината за постъпката на другия.
Такова усилие може да има няколко полезни резултата. Например, при достатъчно искреност, да открием своя грешка в нещастната случка и да си направим мълчалива забележка. Това май стига. Не настоявам да се въртите пред огледалото и да си нанасяте виртуални плесници отляво и отдясно.
Трето, възможно е също да заключим, че уязвилото ни действие или недействие е май дребно и/или неволно и може би може да се забрави без фатална загуба на гордост и самоуважение. С което и чувството за обида би трябвало да отмине и да се върнем в обичания уют на малкото си небесно царство.
Трето, или май беше четвърто, усилието да разбереш не е изключено да ни отведе до извода, че причината за понесената обида или несправедливост е някаква истинска, същностна черта на тоя човек, който – каза се – ни е важен, искаме го край себе си, мислим си, че го обичаме. И ако наистина го обичаме, трябва да го приемем, какъвто си е. И да запазим любовта – което е «наградата».
Или да не го приемем и да пожертваме обичта си като по-лесната алтернатива.

И пак се сещам за моята отдавнашна приятелка с боксьорския рефлекс. Мога да си позволя тази смешка, защото тя ще разбере, тя не вади очи и не кърти зъби. Та тя ми писа в интернетската ни дискусия за крошетата и опрощението: «Вълнува ме да убиеш от любов, вместо твоето „разбирам, приемам.» Става въпрос да не искаш да приемеш!!!!»
Готино звучи това – да убиеш от любов. На едни години сме, сериозни години, а душата й е по-млада от моята. Предизвиква ми мисълта за друго есе на тема «За чувствата и разума, за възпитанието на едното и на другото». Сега обаче ми трябва наистина силен аргумент в ползата на моята презряла мъдрост за опрощението.

Защо всъщност сме толкова склонни дори за дребните обиди да отвръщаме с агресия, със „светкавично кроше” или поне с копнежа за възмездие? Защото се чувстваме малки и уплашени. Наистина сме малки, така си е, затова ще пиша след няколко страници. Но не бива да сме чак толкоз уплашени от хората наоколо, от Вселената и всичко останало.

Ето я «наградата» от опита да разбереш. Много често ще открием, че причината за някаква обида или агресия спрямо нас е чувството за несигурност и слабост от страна на виновника, някакви си негови/нейни страхове и усещания за уязвимост; например чувството за подчиненост и незначителност в една конкретна – любовна или служебна – връзка. Разбирането на такава причина ни улеснява да простим за онуй, което сме възприели като зло, несправедливост, заплаха.

Прошката – каква старомодна дума, а колко всекидневно нужна! – помага на прегрешилия, но наградата е главно за простилия. Наградата е спасение от опустошителната баналност на дребничкото, всекидневно зло; комфорт някакъв душевен, че не си го подхранил него – злото, с отмъстителност и болезнено самовглъбяване в болката. А в по-добрия случай – усещането за вътрешна сила и порив да помогнеш на обичания, на страдащия.
Това аз, агностикът, наричам за себе си християнско.
Дотук можах.

Знам, че Майка Тереза и още много неканонизирани светци са отишли далеч по-надалеч в любовта към човека, в опрощението и милостта.
А аз съм засега тук – в подножието на слънчевите баири край моето село, на 55 години, на 1100 метра над морското равнище, на 20 века след Христа. Трябва да свършвам най-сетне това есе и вдигам поглед към планината.
Качвал съм се горе и гледката на всичко около мен и под мен е изненадващо различна за мен, живеещия и гледащия в ниското. Струва си катеренето. Пак ще ходя.
Оттук погледнато, Христовата планина не е чак толкова стръмна. (Дори според евангелиста Лука „Проповедта от планината”, станала на равно място.)

Планината няма да дойде при теб. Но ти можеш да тръгнеш към планината.
За начало да прочетем Матей: „Прочее, всичко, което искате да правят вам човеците, същото правете и вие тям, защото това е законът и [каквото са ни поръчали] пророците”. (7:12)

Be Sociable, Share!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *