За живота сега и за живота утре

Бях се прибрал у дома след поредната си гастарбайтерска авантюра, почивах си на село и си мислех за моя приятел, писателя Агоп Мелконян – че трябва да му се обадя и да се видим. Знаех, че е сериозно болен, та си казвах – „докато не е станало късно”… Айде, утре ще звънна.
Преди аз да звънна – на мен ми звъннаха…
Някои от късните му разкази бях чел в чужбина, а последните му публицистични статии – едва когато подготвяхме една посмъртна био-библиография. Не успях да му кажа колко много бях харесал написаното.

Понесени от всекидневието, често прекарваме големи части от живота си в някакво неслучващо се „утре”. Нормално е някак си, особено ако не харесваме работата си, да чакаме края на работния ден, уикенда, лятната ваканция, после – Коледа и Нова година. После – пролетта и лятната ваканция.
Някои доста отрано започват да чакат пенсия, „за да си поживеят”.
Лишаваме се от желани неща, отлагаме ги за след „висшето”, за след повишението, за след някакви придобивки или за „веднъж само да пораснат децата”.
А случва се пък на хора, които съвсем не са фокусирани главно върху материалните придобивки, да изпадат в продължителни полу-депресивни състояния или апатия: животът е скучен, това няма смисъл, онова не струва и така ден след ден в еднообразен ритъм – от алармата на телефона сутрин до вечерното превъртане на телевизионни истории за неща, които се случват с някой друг, някъде другаде.
А животът е винаги тук и сега.

Писатели, поети и философи са ни напомняли тази истина – явно има защо.
Една от най-точните и простичко сърдечни книги по темата е „Алхимикът” на Паулу Коелю: „Когато всички дни станат еднакви, това означава, че хората са престанали да забелязват хубавите неща в живота, докато слънцето върви по небосклона.”
И още: „Тайната се крие в настоящето; ако обърнеш по-голямо внимание на настоящето, можеш да го направиш по-хубаво.”

За мен – според опита си, който се старая да не надценявам – най-щастливи са не непременно амбициозните, които си поставят и евентуално постигат големи цели. Всъщност голямата цел е винаги едно голямо „утре”. Най-щастливите хора, които съм видял, са онези, които умеят да се радват на обикновените радости, на дребните скъпоценности на деня. Писах вече в едно друго есе, че някои се раждат с този талант.
Аз май не бях от късметлиите по рождение, но ми се ще да разкажа как веднъж си помогнах в едно от онези мрачни състояния, за които споменах преди малко.
Бях далеч от дома – за първи път за дълго далеч от дома, преуморен от работа, огорчен от неразбиране и т.н., накратко – беше ми тъпо, самотно и тъжно. Излязох на двора пред гастарбайтерската си квартира-канцелария и като че внезапно съзрях жълти есенни листа и синьо на небе. От комина на съседната къща ме лъхна сладък мирис на дим, на топлина и уют. Това беше хубаво. Подсети ме за нещо, което имам, макар да се бях временно лишил от него.
Какво още хубаво ми се случи днес, запитах се. Някой се беше обадил по телефона и ми бе казал добра дума. Някой, май почти непознат, ме бе поздравил с искрена сърдечност на улицата… Не помня вече подробностите, но тогава си записах няколко такива дребни „добри неща” на листче. Прочетох го и си казах – „не е толкова зле”.
Пак прочетох списъчето няколко дни по-късно, за да установя, че бях забравил „добрите неща” и че пак бях самотен и тъжен. В туй като че ли имаше някаква поука и продължих за известно време да си записвам или да си преповтарям преди заспиване какво хубаво ми се случи днес.
Това малко упражнение може и да не беше кой знае колко талантливо измислено – на фона на тъй разнообразните техники за самоусъвършенстване, – но ми помогна да се опитвам да живея тук и сега.

Живота, вярваме или не, до голяма степен си го правим сами – дори в неблагоприятни обстоятелства.
Едно от добрите неща, които ми се случиха наскоро, бе да срещна за кратко З. Обикновена жена, горе-долу на моите доста зрели години, „работническа класа”, обаче образована и с буден ум. С много мъчен живот.
Сред най-големите злини на този свят е да имаш болно дете. Нейният син се бе разболял по време на следването си в далечната столица от множествена склероза – изключително тежко страдание, с ужасни последствия за двигателните и умствените способности. Причината – неясна или въобще неизвестна, прогнозата – лоша. Може и да бе нетактично, но като попитах, ей така – уж от любезност, З. започна да разказва за всекидневната си борба да направи най-доброто от лошото. Тази история за проточилото се и без особени изгледи за успех лечение, за усилията семейството да продължи да живее нормално що-годе някак си някой друг би я разказал с яд и омраза към небесата или с патоса на мъченик. За мен З. бе наистина мъченик, но тя разказваше спокойно – като за неща, които се случват. Носеше си кръста.
А преди и покрай тази болезнена тема си говорехме за какво ли не и ми бе хубаво, че седим и си говорим. Доволна бе, че бе пропътувала България по диагонал, за да се види със сестра си – така се запознахме. Разправи с подробности за екскурзията с автобус до Париж. Аз имам доста познати, които много пътуват и пълнят електронната си поща или фейсбук със снимки „на фона на…”. З. бе видяла и запомнила, бе изпитала радост, която с радост споделяше. Не мога да обясня разликата между нея и другите пътуващи с прецизни определения.

Екскурзиите напоследък са все по-евтини. Знам и други хора, които съвсем не са кой знае колко материално осигурени, но си позволяват автобуса до Париж днес, не утре. А знам и такива, на които ми се ще да кажа – пó има шанс да изпиташ нещо хубаво, ако неделната ти разходка е до близката планина вместо до шопинг-мола.

Има – на думи поне – някакъв парадокс в това: животът е тук и сега, а тъкмо хора, затънали във всекидневието, живеят „утре”.
Всекидневието, ако си го направим монотонно и сиво, поглъща вниманието ни като сива дупка (не идва дори да я нарека „черна”). Хоризонтът ни се приближава и стеснява като на зум – до утрешния ден, до края на седмицата, до някакви близки планове. И както уж планираме – губим перспективата върху живота си. То е като „Седях и си мислех. По едно време усетих, че само седя.”
В последния албум „Двойна фантазия” на Джон Ленън, записан заедно с Йоко Оно малко преди безсмислено да го застрелят в Ню Йорк, има една песен, където се казва ( в мой свободен превод) „Животът е това, което ти се случва, докато си зает да кроиш съвсем различни планове.”

Разбира се, трябва да се опитваме да планираме и да инвестираме в бъдещето. Има моменти, когато наистина е важно да се откажем от някакви удоволствия заради постигането на конкретна цел. Имаме отговорности – към децата на първо място – които налагат да се лишим от едно или друго.
Ама трябва също да се живее днес.
„Диалектиката ми…” Нека го преведа като „диалектиката ми такова таковатата” – това сподели веднъж мой приятел, който, впрочем, имаше добре развит вкус за живота днес и особено – за живота вечер и нощем.
Трябва да се планира и да се живее едновременно, а мъчният диалектически въпрос – като при всички житейски дилеми – е за мярката.
Една крайна опция е животът ден за ден и такива хора обикновено наричаме бохеми. В този вариант на мен поне ми липсва сигурността, която дават осезаеми или абстрактни неща като любов, дом, семейство – топло писмо, топла вечеря, топъл радиатор. Бохемите освен това често оставят зад гърба си някой да пати и да плаща сметките за едното, другото или третото.
Аз не вярвам, че личното щастие може да се изгради трайно върху чуждо нещастие.
Затова не харесвам и онези, прекомерно целенасочените към своето „утре”, които минават през живота като в някакъв личен завоевателен поход – едни понасят колатерални щети, а друг ще се почувства велик воин.
Суета.

А животът е кратък по дефиниция. Можем малко да го удължим, ако го живеем днес, или да го скъсим, като го отложим за след… Личните ни ценности отреждат какво ще отсрочим или пропуснем. Обаче ето нещо, което няма нужда, няма никаква нужда да отлагаме за някой друг път.
Добрата дума.

„Хайде да възкликваме, да се възхищаваме един от друг. Не бива да се плашим от високопарните думи… Хайде да си правим комплименти. Нали това са все щастливите моменти на любовта.”
Булат Окуджава бе сред любимите „певци с китара” на моето поколение още от седемдесетте и осемдесетте години на миналия век. Казваше ни неща, различни от каквото официалната идеология изискваше и обещаваше – например комунизма, който щеше да се случи според тогавашния план някъде около 1985-а. Това за мен, гимназиста, си беше буквално „утре”. А когато вече бе станало ясно, че това утре не е „тумороу”, а „маняна по някое време”, с някаква струнка дисидентство разчитах за себе си, ентусиазирано, метафорите на Окуджава за всемогъщата черна котка във входа или за изгорелия в безсмислена битка хартиен войник. Обаче „Давайте восклицать” ми се стори навремето сладникаво.
Ами ако не ми харесват хората, защо да им правя комплименти?
Защото, казвам си днес, често все има нещо и за похвалване, а това са „щастливи моменти” – тъй е лесно и струва само минутка във Фейсбук или на живо да си даваме един на друг по малко радост.
И защото, завършва последния куплет Окуджава, животът е кратък.

Житейските избори пред нас са безброй – на всяка възраст и дори почти всеки ден. Аз се притеснявам да не заемам (прекалено често ) нескромната поза на даващия съвети. На помощ ми идва Коелю с неговото „Всеки си мисли, че знае как другият трябва да живее живота си, но всъщност никой не знае как трябва да живее своя собствен.” Е, това ще ми е индулгенцията за следващите редове – нека са не съвети, а още цитати и парафрази, които събрах за край.

Не оставяй днешната радост за утре. Недей.

Качи се на планината. Планината няма да дойде при теб, а гледката отвисоко ще си е твоя. Или се качи на Айфеловата кула. ”Париж ще е винаги наш. Наздраве, дете.”

Угаси телевизора. Отвори книга или си пусни музика – в това има повече живот отколкото по телевизията. Я Коелю, я нещо друго ще нацелиш – например двойната фантазия на Джон Ленън и Йоко Оно, или Дженис Джоплин, която пее Tomorrow never happens.

Облечи си новите дрехи. Това е от Стефан Цанев:
Носете си новите дрехи, момчета!
Не казвайте утре ще бъдем красиви!
Не казвайте утре ще бъдем щастливи!
Не казвайте утре ще бъдем, ще бъдем…
Ще обичаме утре,
утре ще бъда любим.
Носете си новите дрехи, момчета!
Падаме, както ходим, умираме, както спим…

Слез от трамвая. Ако усетиш, че се движиш през живота си като остарял трамвай (това е от „Тавански спомен” на Валери Петров), всеки ден все по същия маршрут, със същите спирки все по същото време – слез. Направи крачка в страни и се огледай – не дали не идва влак по трамвайната линия, а огледай себе си – кой съм, къде съм и закъде бях тръгнал, трамвайното разписание ли ми е съдбовно разписано?

Не се стискай за добра дума. „Имам нужда от теб”, „Съжалявам, прости ми”, „Благодаря” са думи да бъдат изричани днес, защото „утре” не е гарантирано. Днес кажи „Обичам те” – глупаво е да предполагаме „той/тя си знае”. (Приписва се на Маркес, но нямаше как да го проверя.)

По-малко „трябва”
Това пък е цитат е от световно неизвестен човек, който навреме ми обърна внимание, че прекалено често използвам в разговорите ни „Аз трябва да … това, аз трябва да… онова”. Трябва периодично да преброяваме своите „трябва” и да си мислим от време на време дали пък не е дошъл момент да направим нещо, което не трябва.
И което ще направи деня ни различен от предишния. Нещо неразумно?

Паулу Коелю, из „Край река Пиедра седнах и заплаках”:

Трябва да поемаме рискове. Истински ще разберем чудото на живота, само ако позволим да ни се случи нещо неочаквано.
Всеки ден Бог ни дарява – заедно със слънцето – и един миг, в който можем да променим всичко онова, което ни прави нещастни. Всеки ден се преструваме, че не сме усетили кога е настъпил този миг, че той не съществува, че днешният ден е същият като вчерашния и няма да е по-различен от утрешния. Но който внимава, ще открие вълшебния миг. Той може е да скрит в минутата, когато сутрин отключваме вратата, или пък е в моментното мълчание, възцарило се след вечеря, в хиляди други неща, които ни се струват все същите. Този миг съществува — това е моментът, в който цялата сила на звездите прониква в нас и ни позволява да вършим чудеса.
Понякога щастието е благословия, но в повечето случаи е завоевание. Вълшебният миг на деня ни помага да се променяме, кара ни да тръгнем и да търсим мечтите си. Ще страдаме, ще преживеем трудни моменти, ще се сблъскаме с много разочарования — но всичко това е преходно и няма да остави следи. Затова пък един ден ще можем да погледнем назад с гордост и вяра.
Горко на оня, който се страхува да поема рискове. Той може би никога няма да изпита разочарования, нито пък ще страда като тези, които следват мечтите си. Но когато погледне назад — защото все някога поглеждаме назад, — ще чуе сърцето си да казва: „Какво стори с чудесата, чиито зрънца Бог пося в дните ти? Какво стори с дарбите, които твоят Учител ти повери? Погреба ги в дълбока яма, защото се страхуваше да не ги изгубиш. И сега единственото, което ще оставиш след себе си, ще бъде сигурността, че си пропилял живота си.“
Горко на оногова, който чуе тези думи…

Be Sociable, Share!

12 мнения по „За живота сега и за живота утре

  1. Отново прекрасен текст! Благодаря.

    От скромния ми опит съм забелязал, че живеенето тук и сега не е лесно, макар да е съвсем простичко на теория. И също съвсем правилно. Трудноста, разбира се идва и от средата. Обществото в което живеем не толерира много, много такова съществувание. „Успешните“ хора са целеустремените, а живеещите на момента са „вятърничави“, несериозни, непостоянни. И многото целеустремени хора правят разни глупости – живеят еднообразно – заради кариерата, апартамента и род други глупости. Честичко избухват с разни занимания ,ако имат пари – екстремни спортове и подобни преживявания, за да усетят живеенето тук и сега. Поне за малко. Поне за уикенда… Пристрастяваш се към ненужни неща. И почваш да живееш както казваш – до уикенда, до отпуската и прочее… Останалото време го губиш защото някак си си се заблудил, че живеенето тук и сега се купува с пари.

    После идва честата меланхолия, апатия, тревоги, неврози и други такива. Може би основните ни проблеми са, че забравяме смъртта, мислим се за безсмъртни, обожествяваме се. Затова и ни се поднасят постоянно житейски шамари, с които не успяваме да се справим лесно и се блъскаме в собствените си стени.
    Някой от нас осъзнават нещата и се терзаят, и се променят заради болката. Други заобикалят препяствията и никога не разбират кое точно ги мъчи. Трети пък изобщо никога не търсят нещо вътре в тях и все нещо навън им е виновно…

    Всъщност ти може би съвсем правилно си дефинирал, че много голяма част от душевните ни човешки терзания идват от това, че не живеем тук и сега. Живеем някъде назад, или пък напред във времето. Като картинките са ту много черни, ту много бели, макар че реалността е нито толкоз черна, нито толкоз бяла… Съжаляваме за много неща в миналото, искаме много неща в бъдещето, преценяваме много. На мен примерно настоящето винаги ми е съвсем разбираемо, но най-големите си шамари получавам от това, че призраците ми са в бъдещето, взети от миналото. И призраците никога не са верни. Може би е от фантазията ми, за която допреди години не подозирах. Но нека не се самоанализирам.

    Коелю беше казал някъде, че всички неврози изчезват по време на война. Хората почват да живеят тук и сега и много от „люспите“, с които са си натоварили съзнанието падат. Съответно терзанията им изчезват.

    Преди време един мъдър човек ми каза нещо такова „Знаеш ли? Всичко, което се случва е нормално.“ Ние обаче преценяваме живота в нашите дуалистични мозъци и ето ти на – проблем. В източните народи има думичка, която е нито „да“, нито „не“, но ние в Запада нямаме такива. Затова поляризираме, и после си събраме попарите. Същия мъдър човек ми каза, че според него основните проблеми идват от думичките „трябва, ако и дали“ – целите, миналото и бъдещето. Живеенето тук и сега, може само да ни помогне. Но за това ни е необходимо малко повече смирение…

    • Николай, диагнозите ти са толкова верни… Включително за „целеустремените”, на които им се налага да компенсират дефицита на всекидневна радост (на медицински – ендорфини) чрез екстремни изживявания.
      Голям проблем за мен е следният – като всичко правилни неща ги знаем от писаните мъдрости и от личния си опит, защо караме по старому? Например ти цитираш Коелю с мисълта му как по време на война неврозите изчезват, хората се отърсват от люспите си и живеят повече „тук и сега”. Моят косвен опит за това са чудесата на жизненост и алтруизъм (също – на мерзости и жестокост), за които са ми разказвали босненци след войната от 1992-1996-а. А аз ги видях малко след края на тази война и ги виждам и днес, обикновените хора или призваните интелектуалци, непомъдрели, затънали в баналността на всекидневието и в мъглата между неясните минало и бъдеще… Или съвсем пресен пример с мой познат, който получи едно от възможно най-жестоките напомняния от „съдбата”, че животът е кратък, а си кара като преди като „безсмъртен” по твоите думи, като център на видимата за него вселена.
      Да, смирението е ключът и в моята философия. Вглеждането, вслушването в нещо, не само правенето на нещо.

  2. Защото още от малки, от сърцата на децата старателно се избиват онези ключове, които отварят вратата на „днес, е сега“. И е необходим як шут в главата, за да излезеш от капана. Смъртта е такъв шут. Дали във военно или в друго време. В корена пак е страха. Освободи се от страховете си и ще живееш днес, сега, и ще си щастлив. Кой е най-големият страх? От смъртта? От онова след смъртта? През 1993-та, по време на операция от перитонит изпаднах в кома. Три дни по локалното летоброене. Няколко минути по летоброенето от другата страна на огледалото. Изритаха ме обратно, натъпкаха ме в разпраното ми, отровено тяло, завещавайки ми години на болка. Но и ценен подарък. Не се страхувам. И живея днес. Сега.

    • Честит да си! Знам и за други хора, които са стигали до прозрения след крайни екзистенциални изживявания като катастрофа, кома или клинична смърт. Би трябвало обаче да има и по-общодостъпни и не тъй болезнени начини да се освободим от страховете си и да погледнем другояче на живота си, да се поотърсим от глупостта, безсмислието, суетата… Войната във всеки случай не е решение. Писах вече в отговор на коментар на този сайт за наблюденията си от следвоенна Босна и Херцеговина. Маса изследвания, проекти и пр. за пост-травматичния синдром. Толкоз. Аз ги видях, изпатилите, и се промених вътрешно, а те – разминалите се на тънко от най-страшното, ми изглеждаха, години по-късно, върнали се в обичайното русло, без платен данък добавена мъдрост.

      • Мисля, че има такива. Ето ти един:
        Не прави зло, използвай доброто и пази сърцето си чисто.

  3. „Благодаря“, Велко, че случайно те срещнах! „Имам нужда от теб“! А за радостта от малките нещица – има ги навсякъде около нас, просто човек трябва да открехне своята ДУША, за да може да ги усети! А за да стане това, уважаеми почитатели на Велко, не чакайте съдбата да ви „шамароса“! Усмихнете се сега и с благодарност поемете днешния юлски ден! Направете си го прекрасен! <3 🙂

    • Благодаря и аз, Румяна – за добрите думи и за напомнянето за юлския ден – тъкмо се бях усетил излишно напрегнат или „стремглаво тичащ”, както пише Виктория по-долу. В нарушение на собствената си мъдрост. Аз самият продължавам да си напомням почти всеки ден за радостта от малките нещица.

      • Hello RajithaThe Common Exam for Banks has been name Common Written Exam (CWE). You are right that it will be conducted for the first time in 2011. IBPS will conduct the test on September 18, 2011. You can download all the details here . Go through the syllabus before you start preparing.Best of luck!!! +3Was this answer helpful?

  4. Искрено се радвам, че и аз попаднах на вашите есета….
    Човек има нужда от глътка въздух от това стремглаво тичане в ежедневието и поглед в себе си с трайната надежда, че ще стигне до истините на живота и ще съумее да промени нещо в себе си, за да направи живота си мъничко по-светъл и красив 🙂

    • Благодаря, Виктория. Да, точно това трябва – поспиране и вглеждане в себе и наоколо. И аз съм си избрал да следвам скромни цели – нещо да подобря у себе си, живота – малко пó какъвто ми се ще да бъде.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *