Заекът

Заекът на вълшебника порасна и вече не се побираше в шапката. Напусна цирка и тръгна накъдето виждаха червените му очи.

Най-напред очите му видяха една градинка с четирилистни детелини. Лакомо им се нахвърли, като отхапа на всяка детелина четвъртото листо. Така им се пада!

Заекът беше много сърдит. Преди да си тръгне му бяха казали, че неговият вълшебник не бил никакъв вълшебник, а илюзионист. Едно е да си малко, пухкаво зайче, сгушено в коприненото дъно на цилиндъра, друго е да си пораснал и да те боли коремът  от преяждане с четирилистни детелини.

Какво можеш да правиш тогава, освен да се разхождаш и да си придаваш важен вид? Както си вървеше, видя на трамвайната спирка майка с момченце. Детето сочеше към една стъклена витрина, изписана с големи букви и сричаше:

–          За… кус…

Ама толкова вкусно сричаше, че заекът не издържа и кресна:

–          Трамваят идва!

Майката дръпна детето и думата остана недочетена. Заекът сдъвка остатъка от думата и се облиза.

На  площадчето един чичко нагласяваше овехтял фотоапарат върху триножник, а русо момиченце нетърпеливо чакаше за снимка.

–          Гледай сега как гълъбчето ще изскочи от това вълшебно прозорче – обяви чичкото.

–          Илюзия – отсече заекът, спрял край тях.

Чичко натисна копчето, един гълъб с лъскави сивосини пера излетя от обектива и изпляска с крила.

–          По лош път си тръгнал – каза той на заека.

–          Не мигай! – викна чичкото.

–          Мигай! Мигай! – ядно прошепна заекът и сам замига от възмущение.

Момиченцето беше малко и му бе по-лесно да послуша заека, а не чичото. Мигна. Огорчена, вълшебната птица се скри.

–          Къде е гълъбът?

–          Глупости! Ти защо вярваш? Скара му се заекът и закрачи още по-важно по улицата.

Насреща му вървяха два ученика и носеха по една празна рамка за картина. Рамките от бели и лъскави чамови летви светеха на слънцето – можеш да си намислиш в тях каквато си искаш картина. Заекът примижа от удоволствие – представи си натюрморт с големи зелки. И щом отвори очи, зелките бяха там – нарисувани като от заек – едри, свежи и сочни. Значи можеше все пак да прави вълшебства и то истински – полезни! Тъй ли?!

Край него се разнесе гръмовита, направо оръдейна кашлица. Коминочистач! Да, това бе последният коминочистач в града – с очернени от саждите дрехи, с очернено лице и задължителните четка и метална топка, окачени на дълга тел, навита около рамото му. Доста подозрително се клатушкаше, кашляше и мърмореше някакви много сърдити думи. А след него вървяха деца и се подканяха кое първо да се осмели да го пипне за късмет. Глупости!

Заекът бързо се сети какво вълшебство трябва да направи, мигна и… Черният Петър се превърна в снажен господин в искрящо бял костюм, с бяла вратовръзка, бели обувки, бели чорапи, с бяла кърпичка в джобчето на сакото и с учтиво, но объркано изражение.

Колко време мислите, че един пораснал заек може да се разхожда по улиците и да прави полезни чудеса? Цял ден!

А през цялата нощ над града не падна нито една звезда.  Защото, каза си заекът, да си намисляш разни работи, когато падат звезди, си е чиста глупост, а падащите звезди могат да сторят само пакости. И той до сутринта зъзна между храстите в парка, гледаше звездите и мигаше-мигаше, щом му се стореше, че някоя от тях се кани да падне. Като резултат звездите доста оредяха онази нощ.

Чак преди разсъмване, без да иска, заспа и се пробуди, когато слънцето току-що се бе показало. Слънцето грееше – жълточервено, все още ниско сред зеленината на дърветата, като златна ябълка, натежала сред клоните.

Ябълка? Заекът се облиза.

А юнаците още спяха в креватчетата си.

Заекът се протегна. Колко му е – да мигне, и ще превърне слънцето в голяма, вкусна и полезна ябълка. Дали веднага да си похапне или да поспи още малко? Усмихна се. Помисли си как после хората ще се чудят и ще измислят приказка за ламята…

А пък то си е един заек. Само че прекалено пораснал и вече не може да се мушне в шапката на вълшебника.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.