За достъпността на щастието

Летните дни на селската ми къща започвам с една забавна програма от телевизора на природата. Още щом сипя семки и трохи в хранилката за птички и докато се обърна, първият синигер вече се спуска от близкия бряст, клъвва семка и отпрашва да си я чопли на някой клон; следващият вече си взима дажбата, трети и четвърти си чакат реда на покривчето на хранилката или на големия камък отстрани.
Забавно ми е да наблюдавам това непрестанно суетене, цвърчене, пърхане, подхвръкване – синигерите не са много елегантни летци. При това всяко птиче е с различен нрав – има куражлии и плашливи, по-скромни и по-лакоми.
На мен ми е радостно от това, че започва още един дълъг летен ден, че съм помогнал на птичките да се нахранят, а те като че ли ми се отблагодаряват със смешното си цвъркотене и с малко тромавите си въздушни акробации.

Но не съм сигурен дали читателят ще се усмихне с разбиране за този пример на проста и достъпна радост, която не струва почти нищо. Хранилката съм я правил сам от дъсчици и летвички, с триончето и с пирончета. Семките на кило не са скъпи, трохите са от недоядената филия на вечеря.
Селското утринно авиационно шоу може да не изглежда забавно за свикналите да започват деня си с криминалната хроника и политическите сплетни по телевизора. Знам, че на някои ще им се види глупаво да даваш пари, за да храниш горските гадинки; друг ще ми обърне внимание, че на масата на бедния не остава недояден къшей хляб.

Тези текстове обаче не са за хората в крайната бедност. Знам, че я има; видял съм мизерия и мъка, пред които човек може единствено да замълчи. Говоря за голямото мнозинство около мен, чиито основни нужди са прилично или дори много прилично задоволени, обаче живеят в хроническо недоволство.
Злобничката и завистлива простотия винаги си е била и ще пребъде, но жалко е колко много добри хора, образовани и интелигентни, формално нелошо възпитани, ги виждам най-често угрижени и неудовлетворени; мисълта им заета не с това, което имат, а с онуй, което нямат. Пропиляват мига, ден подир ден пропускат простите и лесно постижими радости на живота.
Най-сигурният начин да се избориш за своето нещастие е да бъдеш нескромен и неблагодарен

Ще се съгласите ли, че котката в скута ви или кучето, свило се на кравай на пода, излъчват доволство и благодарност за ласката и храната, която сме им дали, за топлината на дома и сигурността на дрямката, в която да сънуват котешките и кучешките си сънища? Ние наистина ли сме по-висши и по-интелигентни, че не можем да усетим топлинка в душата и благодарност някаква за покрива над главата и за хляба на масата, за туй че любимите хора са наблизо, за туй че заспиваме и се будим?

На благодарност ме учеха и растенията в градината.
Аз съм градски човек. Роден съм като градско дете, живях четиридесет години само в града и никой не ме е възпитавал умишлено на „любов към земята”. Опитът от задължителните ученически бригади на село бе полезен, но далеч не еуфоричен – душата ми се вмирисваше на домати. Когато пък като войници ни караха да вадим ряпа, да ги рием, по-точно, репите с ръце и с копита в едни безкрайни редове „оттук до хоризонта и обратно”, искаше ми се само да легна в калта и да ме оставят на мира.
И селската къща с един декар неравна ливада и десетина овошки се съгласих да я купим, защото жена ми я искаше и можехме да си я позволим. И тогава вече в задължителните градински упражнения се научих да забелязвам, че розата или борчето самораслек, пренесено от гората, цветето „космос” или чушките в експерименталната двуметрова леха се отблагодаряват почти незабавно, понякога още на следващия ден за туй, че си ги поразкопал, оплевил и полял. Стръкчето щръква по-бодро, нова пъпка се отваря, дръвчето расте.

Но чувам пак възражението „Е да, има си вила… Имаш крава, пиеш мляко.”
Впрочем първите си чушки ги отгледах през една от гурбетчийските си години в саксия, но те растяха, цъфтяха и дадоха чушлета като за две салати. Знам хора, които имат чудесни градинки на балконите си; други разкопават и засаждат по някой квадратен метър пред входа на блока.

Разсъждавайки за достъпните радости ми идва на ум още една абсолютно безплатна причина за щастие – наоколо има толкова много зеленина.
Не знам защо от дете още съм бил скептичен към „мила родино, ти си земен рай”, а и днес ми звучат комично захласванията на Ст. Чилингиров по „райската” природа на моя красив наистина, но беден Трънски край. Тук пиша това есе. Прекопал и полял съм ябълките и докато пиша, съм ги оставил да си зреят на мира.

Обаче съдбата ме отведе в земи, където просто да се чудиш защо изобщо е стъпил човешки крак. Как тия хора не са потърсили по-добро място за живот! Аз тъй бих направил или бих легнал, където съм, да пукна от отчаяние.
Летял съм над планината Хиндукуш в Афганистан. Това са едни голи зъбери, безкрайна пустош от зъл камък, сняг по върховете през лятото, а в долините – ясно очертани като на географска карта – празни речни корита. Сякаш Бог е нарисувал чертежа на замисления „земен рай”, но е забравил да пусне вода в реките. И докъдето ти поглед стига, нито следа от човешко присъствие. Ама не, виждам изведнъж през илюминатора сред жълтата пустош, край празното речно корито квадратче някакво зелено. Значи там долу някой се бори със скъперническата почва и непредвидимостта на валежите да изкара зърно или плод.

От афганистанското мъртвило на път за дома летя над безкрайното и голо Иранско плато, после над безкрайната жълта пустиня на Арабския полуостров. Над богатия Дубай се е ширнал облак от пустинен прахоляк. Самолетът се спуска, яркото слънце изчезва над нас, потъваме в червеникав сумрак, уличните лампи светят, макар че над облака е ден. И от Дубай, пак над пустинята, над Средиземно море и чак когато стигаме малоазийския бряг окото ми зърва зелени планини. Знам, че сме над Турция, но душата ми запява „мила родино”.

Показвал съм на близки и познати снимки от такива места и ми е било драго да чуя „Боже, колко добре сме си ние тук!” Или пък да чуя от някой от загрижените и недоволните: „Боже, каква мизерия!” Ще ми се да отвърна „Ами нали гледате телевизия.” Телевизионната мъка и беднота защо не ни подсещат, че сме си късметлии там, където сме?

Южен Ирак. Една от моите мисии. Ние, двама европейските експерти (ще наблюдаваме и оценяваме избори) сме настанени в нещо като военна база в пустинята. Географски погледнато – на крачка от Рая. Според тълкувателите на Библията наблизо, на мястото където се сливат великите реки Тигър и Ефрат, се е намирал Едем. От съображения за сигурност нашите охранители ни превозват всеки ден по различен маршрут за около половин-един час до Басра. По всеки маршрут – пустош. Пясък. Безнадеждно осолени езера или мазни разливи – над тях стърчат мрачно нефтени сонди. Тарковски е могъл да снима тук Зоната за филма „Сталкер”. Километрични бунища. Знам, че Басра е голям град и все пак ми е чудно, как хората могат да произведат толкова много боклук. Сред бунищата – жалки коптори. Полуголи деца, забелязали конвоя ни, търчат към пътя и махат за поздрав. Минаването ни е събитие в тази пустош. Конвоят е от три бронирани джипа с десет въоръжени мъже и нас, двамата цивилни клиенти. Гледам се по-късно на снимка, направена в джипа – с бронежилетка, под бронежилетката – вратовръзка за официалните срещи в Басра, каска и задължителните тъмни очила. Махам на децата. Чувствам се като извънземен пришелец.

Абе, това с полуголите деца не сте ли го гледали по телевизията? Не се ли чувствате поне малко късметлии?
Иронизирал съм в разговори и писмено баналното сравнение, ползвано на разни планински места по Балканите, за „нашите (българските, сръбските, албанските) Алпи”. Наскоро обаче прочетох в сборник за Трънския край, че и Константин Иречек го е използвал, минавайки оттук малко след Освобождението.
Хубави са баирите. Не са „алпийски”, но отварят гледка. Зелено е.

„Лошо, Велко, лошо”, въздиша селският ми съсед. „От двайсет години съм в това село и такава суша не помня.” Бобът му цъфти – къде-къде над човешки ръст. Тиквичка, домат, чушка – колко да искаш от тая „алпийска” земя? Колко да иска повече спрямо каквото сам може да й даде – здрав що годе все пак на неговите си седемдесет и нещо години?
Лято като лято – аз съм тук от единайсет години. Климатът се променя може би. Хората – по-бавно или хич. И повечето ми съселяни са си все недоволни – за каквото и да заговорят – от програмата на телевизията и от прогнозата за времето, от разписанието на автобуса и от заплатата на президента.

Българите – нарочно използвам трето лице – се изживяват като нещастен или поне недоволен народ. През последните години се мярнаха по вестниците съобщения за няколко социологически изследвания – европейски или световни, които мерят доволството или недоволството на разни народи. Сега ми е жал, че не ги събрах за повече документалност на този текст, но пък резултатите бяха винаги същите – ние сме сред шампионите по песимизъм и неудовлетвореност. Зле се чувстваме и нищо добро не очакваме. Поучителното в тези изследвания е, че драматично по-бедни нации се класират по-високо на стълбицата на щастието.

От какво се състои щастието, как то се мери и дали има шанс да стане успешна държавна политика в Бутан – за това може да опитам да напиша отделно есе. Но виждам нещо силно интригуващо в идеята универсалният западен критерий за сполука – брутен вътрешен продукт, да се замести с брутното (общо) национално щастие – Great National Happiness. Съвсем очевидно е, че меренето на щастието зависи от използваната мярка, а резултатът – от базата на очакванията и от навиците за консумиране на разни материални и духовни неща. А това ми се изглежда пак очевидно свързано със скромността и благодарността.

Бях и в Судан. Дълбока Африка. Пустини и савани. Бях в провинция Южен Кордофан, в саваната, през сухия сезон. Пак помагахме за нещо да се гласува. Ширнала се равнина, покрита с пожълтяла суха трева, акациеви дървета, по баирите наоколо – кръгли кирпичени колиби със сламени покриви. Спряхме за почивка в „крайпътно заведение”. Колиба от клони и найлони. На малък мангал, на жарава от дървени въглища, в опушен алуминиев чайник негърката възвира вода за чая ни. Край колибата – млади африканки, високи и стройни, увити в пъстри басми, продават захарна тръстика. Басмите им чисти – да се чудиш как се поддържат толкова чисти в този безводен сезон и район, където водата жените я носят в пластмасови туби от километри може би. Африканките ми се виждат хубави – млади са, весели – радват се, че пътници са спрели. Захарната тръстика е сладка и жилава – белиш кората, отхапваш и дъвчеш, поемаш сладкия сок, плюеш целулозните жилки. В колибата подът е от пръст, но чисто пометен; чаят се сервира в малки чашки и с много захар.
Скромен уют. Евтино щастие?

По този край е върлувала война – съвсем доскоро, и докато пиша – новините в интернет са лоши.
Питам един от съпровождащите ни – млад момък, местен, за когото имам вече впечатление някакво, че познава хората, че е честен и има здрава преценка за нещата; питам го прекалено някак обобщено, но каквото ме интересува: „Тия хора тук как живеят, как се чувстват?”
„Докато са тук, си мислят, че са в рая на Земята.”
Докато са тук, са в рая. Нататък спекулирам за себе си. А като идат в близкия град – който си е за моите очи едно бедно и мърляво място, никак не го харесах – научават, че съществуват неща като училище и болница, аптека, работа, телевизия.
„Ами ток?”, питам младия момък и имам предвид района на крайпътното заведение, където негърката ни поднася чая с непонятно за мен, но отпускащо дружелюбно бърборене. „Е, електричеството е далечна мечта.”

Ябълките си зреят и червенеят безшумно. Синигерите опоскаха хранилката – ще почакат за още до утре. Ябълките ми се смеят – „Да ти имам проблемите”…
Прави са. Банален факт – не ценим каквото имаме. Докато не го загубим. Ако не го загубим – продължаваме да не го ценим.
Аз търся причини за щастието и докато обикалям и оглеждам дръвчетата – дали птичките не са накълвали плода – се сещам, че имам крака и мога да ходя.

А видял съм много хора без крак, без два крака.
Първата ми международна мисия бе в Босна и Херцеговина, веднага след войната, за която едва ли трябва тук да опитвам да обяснявам кой кого и защо. Мога да я нарека за себе си войната на злото срещу злото, а най-лесно е да използвам приетия неутрален термин „войната от 1992 – 1995 година.”
Та аз пристигам там в началото на 1996-а, почти веднага след подписването на крехкия мир, и оттогава до днес сред всичките знакове на безумието, най силно впечатление ми направиха опустошените къщи и хората без крака.
Гледал съм ги, говорил съм с някои и съм запомнил болката им.
Да не можеш да ходиш е лошо. Да не можеш идеш на работа и да спечелиш пари за лекарство на болното дете, е отчаяние.
Голяма беда е да нямаш крака.
А аз мога да ходя

Какво толкова още ни трябва? Трябват ни покрив, храна и любов.
За първи път го усетих пак в Босна, в студената пролет на 1996-а. Хладно беше и в наетата от мисията къща, където живеехме с колегите, но бях доволен, че имаме този сигурен подслон след дългите дни на шофиране из района, където всякакви хора ни разказваха своите истории за войната. Никога не бях виждал толкова разруха. Дните бяха дълги, бях напрегнат от съвсем новата за мен работа в съвсем непозната среда, тя бях благодарен и за моето си стайче – детската стая на някогашните стопани трябва да е било, с малко креватче и детски книжки по лавиците – имах къде да се свра в края на деня и да мисля за дома в България.

Това май е било едно от най-добрите неща при пътуванията ми. Както в контейнера ми в базата край Басра – доста очукан контейнер, доста малка и позахабена стая, но само за мен и със собствена баня и тоалетна все пак, с мой си креват, където се изтягах вечер, изтощен от горещината и прахоляка, от гледките на мизерия, от безбройните и досадни проблеми, докато се свърши и най-простата работа. Та това е едно от най-важните неща, които научих – тъй отвътре да ми дойде да си кажа „Благодаря ти, Господи, за покрива и за храната, за леглото и за интернета, за краката, които ме държат, за туй, че съм жив и здрав и че моите у дома са живи и здрави.”

Имал съм късмет, че можех да уча от чуждите беди, а не от собствени загуби. Видях и разбрах също, че най-щастливи са хората, които умеят да ценят простите и достъпни радости на всеки божи ден.

Преди двайсетина години четох една книжка на писателя Димитър Коруджиев. Не помня заглавието и не мога да предложа точен цитат, но се надявам добре да съм запомнил смисъла. Имаше човеколюбиви проповеди за вярата и пътя към Бога, а покрай тях и идеята колко лесно и постижимо може да е щастието. Бяха първите години на прехода, много хора бяха или се чувстваха бедни. Какво ни трябва?, съветваше писателят. Бутилка вино, хляб и прясно сирене, хубава музика от грамофона (да, тогава още имаше грамофони) и още някой край масата, с когото да споделим хляба, виното и приятелска приказка.
Не са ли това истински и общодостъпни удоволствия? Аз не вярвам да са много домовете, в които да не стигат пари за брашно, сирене и яйца, да няма една печка „Раховец”, в която да си опечеш хляб, да няма радио. А виното си го купувам от „Бай Генчо” за по лев и петдесет или да и петдесет литъра. Но колко семейства познавате, които сядат с радост и любов на такава скромна или на по-богата трапеза?
Не е грях да искаме да имаме повече, но е глупаво да живеем единствено с мисълта за това, което не ни достига. Грях е неблагодарността, грях е алчността. Скромността е здравословна.

Сещам се пак за моите птички. Синигерът ще клъвне едно зрънце и веднага ще отлети настрана, с което прави място на следващия. Горската зидарка с тънката си остра човка ще клъвне и ще се огледа недоверчиво, клъв отново и пак да преценим обстановката – така три-четири пъти и зидарката се оттегля. Лакомата зеленика засяда на хранилката, тъпче се като кокошка, плаши и гони синигерите, които пърхат наоколо.
Синигерите са ми най-симпатични.

Една зима видях в Борисовата градина в София един човек, застанал неподвижно сред дърветата, с протегната напред ръка, а птичките кълвяха направо от дланта му.
Бих искал да му приличам.

Be Sociable, Share!

3 мнения по „За достъпността на щастието

  1. Още един текст, който ще предавам нататък. 🙂

    Странно ми е колко късно стигнах до прозрението „мисълта им заета не с това, което имат, а с онуй, което нямат“, за масовото „нещастие“, дето мърмори наоколо. Голям късметлия съм бил: в близкото ми наоколо са все хора, които знаят да са щастливи. Или поне търсят как.

  2. Корена на всички проблеми е страха. Страх от загуба най-вече. Страх за утре. Страх за тебе, за децата ти. Когато нямаш, не те е страх, и това не е парадокс. Няма какво да губиш. Раждаме се голи и така си отиваме, всичко което „имаме“ тук е назаем, ние само го ползваме, дори и в телата си сме квартиранти. Когато човек започне да „има“ с „имането“ започва да се появява и страха, да не вземе да се върне онова време на нямане. Дай да се запасим. Да се натъпчем. Да преядем. С храна. С информация. С вещи. Да има за утре. Да има до края. „Изкачвайки“ се „по-нагоре“ в имането, си казваш, ама нека да има достатъчно за да не се налага да работя. Сега ще натрупам, а после ще си почивам. Горко на онзи, който разсъждава така, защото трудът, физически или интелектуален е онова, което прави хората щастливи. И то трудът, чийто плод берат други. За това сме тука. Някой да е видял пенсиониран орел? Пенсиониран лъв, или лисица? Пенсиониран синигер? Можеш ли да дишаш докато дойде време за пенсия, а после да спреш да дишаш – да караш на каквото си дишал до тогава? Логиката е проста. Ако се бъхтиш да се грижиш сам за себе си, едва ли ще успееш да се справиш така добре, както ако за теб се грижат всички членове на обществото, в което живееш. Ако всеки се грижеше за всеки друг наоколо, всеки щеше да бъде достатъчно обгрижен и спокоен. За съжаление има целенасоченост в разделението на хората. Разслоение на най-различни принципи. Разединение, все по-настървено проповядвано от телевизионният екран, от печатните медии, от всички канали, по които може да постъпва информация. Изхвърлих си телевизора преди няколко години. Не съжалявам. Не съм останал неинформиран, дори напротив – успявам добре да филтрирам информацията и да я „съблека“ от храната за егото, в която тя често е облечена. В кратките случаи, в които се заглеждам в телевизията, в предаванията, започвам да изпитвам физически осезаемо усещане за гадене. Хората се объркаха. Няма кой да ги научи. Не че няма „учители“. Напротив – сергийни окултисти има навсякъде и в нарастващи количества. Кой полупрогледнал с едното око и вече се спуска да пише, да разсъждава, да чепка на Бога брадата и битието. Хората са жадни за това знание, за знанието как да живеят щастливо. Показателно е, как са способни на абсурдни постъпки, защото вярват в нещо, което ще ги накара да се чувстват по-добре. Кое кара хората да се чувстват по-добре? Седемстаен апартамент? Кола за милион евро? Или яхта за два? Собствен остров? Седемдесет и две девственици? Човече божи, шепа ориз, покрив над главата и топла дума. Спокойствие и тишина на ума. Възможност за съзерцание на обкръжаващият свят. И на себе си. Трябва ли да минаваме всички лично през ужасите на войните, за да оценим, каквото имаме? Ще го оценим ли и тогава? Много може да се пише за страха, той движи света в момента, за съжаление… не исках да се изливам така, но текста ти ме провокира и не съжалявам 🙂 Дано не съм досадил.

    Здрав бъди!

  3. Никак не ми досади – и мен ме е страх за „утре“. Нарочно няма да коментирам повече засега – дано видим още мнения.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *