За опрощението

Запитайте се какво ви е причинило най-много болка в живота.

Земетресение? Горещината или студът, суша или наводнение, вулкани, цунами, внезапен удар на гръмотевица или астероид?
Ако посочите необятността на Вселената или необратимостта на времето, бих се съгласил с разбиране, но очаквам 90 процента от възможните ми читатели по моите географски ширини и от моята така наречена западна цивилизация да познаят верния отговор и да посочат в някой от стотиците възможни варианти човешко действие. Десет процента оставям за фатални болести, причинени от бактерии, вируси или от собствените ни гени, за инциденти като ухапване от бясно куче или отровна змия.
За повечето от нас е вярно, че нищо не би могло да ни стори толкова зло колкото друг човек. Само другият човек може да ни нарани по-силно от змията – с нелюбов, с лоша дума или с неправилно изпреварване и челен сблъсък на шосето. Начини много.

Какво да правим или да не правим? Отговори много.
Темата на това есе е прошка, милост, снизхождение.

Спомням си, още в юношеските години ми изглеждаше някак си префърцунено библейското „Ако те ударят по едната буза, обърни и другата.” Чак пък толкова любов към ближния! Ами нали ако постоянно си въртим главата, за да получаваме шамари отляво и отдясно, всъщност бихме подхранили злото.
По-реалистично, по в реда на нещата ми звучеше пак библейското „Зъб за зъб, око за око”. Предпочитах частта „зъб за зъб”, защото ваденето на очи все пак е прекалено жестоко.
Мислех си още, как така в една и съща свещена книга ще има тъй противоречиви повели: „Зъб за зъб” и „Обърни и другата страна”. Този „дуализъм” на Писанието ми изглеждаше лицемерен и го тълкувах като аргумент в подкрепа на задължителното по онова време атеистично възпитание.

Трябваше да започна сам да чета Библията, за да открия за себе си колко различни са наистина нравствените повели на Стария и Новия завет. В Стария завет – действително много стара колекция от свещени книги на израелтяните, датирани на различен брой столетия преди Христа и заимствани от новороденото християнство – видях един зъл, отмъстителен, себичен и доста дребнав Бог, чиито главни грижи са били конкуренцията на езическите божества и обзавеждането на храма му. В Новия завет, в евангелията, където следовниците на Исус са описали живота и учението му, намерих повечето от онова, заради което се опитвам да се чувствам християнин.

Ето как един от апостолите, Матей, предава напътствието на Исус за прошката.
„Слушали сте, че бе казано: „Око за око и зъб за зъб”. Аз пък ви казвам: да се не противите на злото. Но ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата.” (Матей, 5:38-39)
„Слушали сте, че бе казано” е отправка към стария закон; Спасителя идва да ни каже нещо различно.

Докато подготвях това есе, прочетох в интернет следните думи от теолога епископ Дмитрий. „Впрочем още от времето на Христос Господ често стряскал слушателите Си и свидетелите на Неговите дела, дори учениците Си, когато разкривал Божиите норми, засягащи живота и междуличностните отношения. В редица случаи Неговите последователи дори възразявали, когато Той накърнявал човешкото им чувство за равенство и справедливост.”

Колко се е променило чувството ни за справедливост за изминалите две хиляди години след Христа? Сещам се за разговор с моя добра приятелка, човеколюбив и умен човек; тя разказваше за конфликт някакъв свой, за преживяна несправедливост и как имала дилема да последва ли импулса си да отговори със „светкавично кроше” или да преглътне и отмине. Това за „светкавичното кроше” и до днес ми звучи симпатично в устата на тази мила и беззлобна жена. Обаче влязох в спор, защото на моите години мисля, че съм научил нещо за човешките конфликти.

Аз не съм вярващ човек в традиционния смисъл на това понятие, но отдавна не съм и убеден атеист. И не проповядвам с идеята да обърна някого в правата вяра, а се опитвам да мисля как да се оправим със злото, което ни заобикаля. Да споделя нещо от собствения си опит, което намирам за християнско и може да е полезно за нечии житейски тревоги. От моите скромни старания да разсъждавам над думите от Свещената книга, да ги успоредявам с лични преживелици и да търся приложими поуки най-съществени ми се сториха идеите за любовта, благодарността и опрощението. Опрощението е ключова концепция, но може би и най-слабо разбираната, най-мъчната за следване.

Давам си сметка, че „православният български народ”, за който свещениците пеят „Многая лета”, не чете Светото писание. То все пак е 1503 страници в изданието на Светия Синод от 1982 година, от което и взимам цитатите. В моето обкръжение от предимно добре образовани и интелигентни хора, рядко съм срещал някой, който да знае нещо повече за Христовата вяра освен „Отче наш” и традиционните празници, най-вече ония, на които не се работи или нещо специално се слага на трапезата.
Ако някой реши да отдели няколко минути и да прочете нещичко „в оригинал”, бих го посъветвал да отвори направо Новия завет и да намери Проповедта от планината. Там са нравствените напътствия, с които Спасителя е искал да ни води през живота. Те са записани в Евангелията от Матей и от Лука, от пета до седма или в шеста глава съответно.

„Обърни и другата буза” е от Проповедта от планината.
Нещо повече, Исус ни наставлява, ако някой поиска да ни вземе горната дреха, да не му отказваме и ризата си.
Нима това е справедливо?
Нататък като че ли става още по-трудно за разбиране.
„Слушали сте, че бе казано: „обичай ближния си и мрази врага си.” Аз пък ви казвам: обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят,
за да бъдете синове на вашия Отец Небесен; защото той оставя Своето слънце да грее над лоши и добри, и праща дъжд на праведни и на неправедни.” (Матей 5:43-45)

Да обичаме враговете си? Нима това е разумно и възможно въобще? Целият ни личен и исторически опит моментално ще ни напомни безброй рационални аргументи срещу тази като че ли ирационална идея.
И защо да ги обичаме?
Защото, казва Исус, ако обичаме само онези, които обичат нас, ако правим добро на ония, които и на нас правят добро, какво сме постигнали? Нали и грешниците тъй правят. Каква награда да очакваме в царството небесно?

Впрочем нека оставим любовта към врага за малко по-нататък. Да приемем, че царството небесно евентуално не ни интересува. Но нека мислено го заменим с „царството на хуманността” или дори с „добрия живот тук, на земята” и позволете леко да осъвременя стила на евангелиста.
Какъв ни е кредитът или бонусът, ако помагаме само на тия, от които очакваме да добием нещо в замяна?
В оригинал: „И ако давате заем на ония, от които се надявате да го получите назад, каква вам награда? Защото и грешниците дават заем на грешници, за да получат същото. Но вие обичайте враговете си и правете добро, и назаем давайте, без да очаквате нещо.” (Лука 6:34-35)
„Назаем” – може да са пари в брой или някаква помощ – милостиня за бедния, добра дума за някой край нас. Добрата мисъл дори вече е „дадена” – ако искрено сме си я помислили, а не с очакването да ни я върнат.

Ето още какво се казва в Проповедта от планината по въпроса за прошката.
Не съдете другите прекомерно строго, за да не бъдете съдени със същата мярка.
Не бива да се вторачваме в малкия недостатък или слабост у другите – „сламката в окото на брата си”, а да не виждаме големите наши грешки и вини – „гредата” в собственото ни око. Ако махнем гредата, няма ли по-ясно да виждаме, за да извадим сламката от окото на брата?
И каквото желаете да правят човеците на вас, това и вие правете на тях.

Не са ли тези послания, особено последното, вече съвсем практически морални норми за всеки човек – вярващ или невярващ?
Най сетне в Проповедта от планината, както е предадена в Евангелието от Матей, Бог ни е дал и молитвата „Отче наш” с нейното „И прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си.”

Защо на прошката е отредено толкова място в проповедта? Защо на мен поне ми се струва, че тя е ключова за християнството – дори да приемем, като евентуално невярващи, „християнство” само като дума-символ за възможен път да живеем по някакви закони на доброто и да отхвърляме злото? И да живеем с повече светлина в душите си от сутрин до вечер и от понеделник до неделя, пък дори да е само тук, на Земята.

Господ от Новия завет иска да се обичаме и аз се надявам тази повеля да е по-разбираема. Нали всеки от нас е обичал и знае, че любовта дава много радост – е, и мъка, разбира се, но все пак – много повече радост от злобата и омразата, които също всички сме се опитали.
Но как да обичаме „ближния”, ако постоянно се сърдим за едно или за друго, ако нормалната ни реакция и за дребна обида е агресия със „светкавично кроше”? А ако по силата на обстоятелствата не можем да си позволим агресия – да отглеждаме в душата си като трайни насаждения злобата и отмъстителността, да сънуваме насън и наяве сладкото възмездие.
Как да обичаме така нареченото общество – което се състои от хора все пак – ако го гледаме с твърдото убеждение, че то, обществото, тоест хората около нас, нещо винаги ни дължат, че повече са ни отнели, че малко са ни дали?
Как да обичаме живота, ако помним всички обиди толкова дълго? Възможно ли е да сме трайно щастливи, ако битието ни е низ от дребни и големи конфликти, а нашето участие в тях изживяваме като победа или поражение?
Огледайте мислено хората от вашия си живот – злопаметните ли по ви харесват или онези, които загърбват обидата?

Исус Христос, ако е бил Бог Син, си е знаел какъв свят е сътворил Богът Отец. А ако е бил само жив човек и пророк, навярно е прозрял, че вехтозаветната идея за справедливост „око за око” затваря цикъла на злото, завърта спиралата на насилието: зло – злото предизвиква съпротива и отмъщение – отмъщението произвежда още зло и така до края на света.
На този възглед за справедливост в днешни времена често се слага етикетът „реципрочен отговор”. И в големите държавни или междудържавни дела, и в малките ни междучовешки студени войни на реципрочността се гледа като на нещо тъй природно и неизбежно като на Нютоновия закон за действието и противодействието. И ние приемаме автоматично тази желязна природно-законова логика, като че не сме разумни хора, а твърдите тела от физиката, които само се удрят едно друго, действат си и си противодействат.

С моите съвсем непълни знания по история опитвам да погледна двете хиляди години след Христа. Сещам се за Ганди и Мартин Лутър Кинг с техните концепции за пасивна съпротива и ненасилие, за сходната донякъде стратегия на Нелсън Мандела. И тримата са постигнали големите си политически цели, но с много по-малко жестокост в сравнение с други исторически борби и превратности.

Проповедта от планината, ако я прочетете, може и да си кажете – религиозна абстракция, екстремен морализъм. Но и по-новата литература – художествената или онази с практическите съвети как да направим скапания живот по-поносим, ни напомня: да живеем с обидите и с чувството за мъст значи допълнително да наказваме себе си за злото, което някой ни е причинил.
В друг вид литература това са „черни енергии”.

Аз не стигнах дотам да обичам неприятелите си. Но престанах да ги мразя. И започнах да спя по-добре.
Спомням си за двама души, които преди петнайсетина или двайсет години доста силно съм ненавиждал. Те много са ми пречели в тогавашната ми професия, а по причина, че съм им бил подчинен, се усещах постоянно тормозен.
Заспивах с мисълта за това, което той/тя ми каза и направи днес, вчера или онзи ден, как аз отговорих или не отговорих, как е трябвало да отвърна и, ах, какво още, ако можех само…
Будех се посред нощ със същата мисъл – „как той/тя можа да ми стори онова!”

Тези пробуждания ми помогнаха да разбера, че сам наказвам себе си да страдам от злото повече, отколкото то заслужава, отколкото аз приемам да понеса.
Сега си мисля, че горе-долу по онова време – златната среда на живота – започнах да осъзнавам и да опитвам да анализирам тлеещите някакви мои постоянни недоволства. Живеех като че ли уж, ужким обективно погледнато, горе-долу добре, така да се каже.
А бях недоволен. От себе си май най-много.
И си помислих, че не ми е късно да пробвам дали мога да се променя за мое добро.

В дните, когато започнах да пиша този текст, се разхождах по слънчевите баири край моето село. Мислех си, че трябва да мисля някакви умни мисли, но толкова много неща ми отвличаха вниманието в летния ден – накъде ме води пътечката, как къщурките ме гледат със своите потъмнели очи-прозорци, как ме стресна козелът – черен и рогат като дявол; забелязах го чак като изблея на крачка от мен, изправен на задни крака, гледаше ме втренчено над оградата от плет до пътя.
Та козелът ме разсея, но все пак се сетих за споменатите по-горе и още двама мразени врагове и врагини.
Абе къде ли са тия хора? Дощя ми се да ги видя, да седнем на маса, да си спомним смешни спомени. На един или двама – да се извиня, задето бях отвърнал на тяхната агресия нереципрочно.
Това бе топло чувство. Дойде ми още на ум, че когато се прибирам у дома – от разходка по баира или от някоя задънена, нещастна страна – не нося в душичката злоба.
Това ми е наградата. Това ми е царството небесно.

Ще каже някой, ако е чел внимателно това или някое друго от тези есета – не е кой знае колко постигнал за споменатите петнайсет-двайсет години.
Ами толкова можах. И за това съм благодарен. Ще продължим след малко.

5 мнения по „За опрощението

  1. Невкопчване, Велко, невкопчване, бабам. Като спре човек да се вкопчва в ситуации, в случки, в мисли, във вещи, в очаквания – тогава е свободен. Прошката означава да простиш на себе си първо. Но емоционалната връзка е като енергиен канал между теб и онзи, другия. Ако и да не го виждаш, той съществува и влияе и на двама ви. Затваряйки го от твоята страна (прощавайки) той престава да съществува, затваря се и от другата страна, ако и другият да не го усети точно така дефинирано. Прощавайки ти правиш „добро“ не само на себе си, но и на другия – от другата страна на „жицата“. Агресията поражда агресия и никога не е решила нищо. Не дори трайно, а изобщо. И никого не е направила щастлив – нито проявилият я, нито жертвата. Защото дълбоко в нас, ние сме добри. Даже и закоравелите, като това закоравяло клише. Когато нараниш някого, ти усещаш страданието му, макар и прикрито, по много начини, не само по изражението или речта му. И започваш да страдаш също. Това е като да намразиш показалеца си и да го премажеш с чук. Агресията е като меч без дръжка – трябва да държиш острието с ръце. Ние всички сме свързани и страданието (както и щастието) се разпространяват между нас на много нива. С всяко прочетено есе, у мен се затвръждава желанието да се възползвам от поканата ти и да ти погостувам за малко в Трънският край 🙂

    Здрав бъди!

    • Пламене, благодаря и дано и други ме дописват тъй точно – а и да възразяват, дано – в този сайт.
      „Прошката означава да простиш на себе си първо” – с това се мъча и до днес, кой знае до кога…
      „Дълбоко в нас, ние сме добри” – е, това вече е точен цитат от едно есе, което в момента мъча да пиша; цитатът не е мой, а от един унгарец, ама да му дойде времето го изцитирам, както трябва.
      Що е „бабам“? Знам „баба“ с ударение на второто в А от места, къдто съм слушал такива думи от тюрксо-арабски произход, ама „бабам“…

      • http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=6&WorkID=11323&Level=1
        Много ми хареса първата фраза, като способ ненатрапчиво и хумористично да натъртиш, да подчертаеш нещо 🙂
        А „бабам“ предполагам, че е същото като онова „баба“ (с ударение на второто ‘а’) 🙂
        Добро утро и хубав да е денят ти! 🙂

  2. Kakvoto i da kaja za eseta shte e malko, shte se spra samo na fakta che lichno za men sa bezcenni, i mi se iska da gi biah prochela mnogo po rano to nastoiashtia moment. Chakam s mnogo netyrpenie tova ese koeto pishesh za proshtavaneto na sebe si. Na men mi e mnogo po trudno ot proshtavane ne drugite. Daje i da sme dobri vytre, kakvo znachenie ima ako sme glupavi ili strahlivi, tova koeto pravim za sebe si i za drugite e nerazlichimo ot zlo. Znam che niama recepta za „proshka na sebe si“ no mnogo se nadiavam eseto da hvyrli malko svetlina ot kyde pone da se zapochne. Blagodaria mnogo za vsichki eseta, bydeshti i nastoiashti. (damo ne se povtori komentara zashtoto pyrvia pyt imah problem pri post-vaneto)

  3. Драга Веси, благодаря за хубавия коментар.
    Темата от това есе е донякъде продължена в следващото – „За ненужните конфликти”, което вече е качено.
    Откъде да се започне? Аз лично започнах за себе си в момент, когато изпитвах нужда от промяна, но си дадох сметка, че ако се натегна прекалено, ще ми мине желанието да работя върху себе си. И следователно би трябвало да си прощавам дребни отстъпления и забавяния. По тази тема скоро ще пусна есето „За избора на пътя”. Разбира се, има хора които много упорито и усърдно напредват в нещо – вдигане на тежести или сваляне на килограми например, аз не съм от тях.
    Струва ми се важно човек да разбере, че не може „да оправи света”, ако първо не сложи ред в собствената си душа. (А това едва ли може да стане с насилие.) Също – че не можеш да обичаш другите и да им бъдеш полезен, ако не обичаш достатъчно себе си. Най-сетне – че не можем да бъдем шампиони във всичко. Много е важно да се опитаме да си дадем сметка кои от желанията ни да постигнем нещо или да променим нещо у себе си са наши собствени желания (чието изпълнение би ни направило евентуално по-щастливи) и кои желания и представи за успех са изкуствени, внушени ни отвън – от моди, медии, от очакванията на околните. Тази последната идея е великолепно представена от Alain de Botton в лекцията му A kinder, gentler philosophy of success
    http://www.ted.com/talks/alain_de_botton_a_kinder_gentler_philosophy_of_success.html

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.