За добрите и лошите

Гледам много филми. В мозъка ми работят детектор и брояч на клишета, от които понякога се досаждам или вътрешно се подсмихвам – познато, дайте нещо различно…

Душевно болните са задължително „добрите“, а лекарите или семейството са „лошите“ – маскирани злодеи или неразбиращи конформисти.

Бандитите са симпатични, а полицаите са гадняри – ако има изключения, те са самотни екшън герои.

Единствено бедните са честни (клошарите са с най-безупречен морал), а заможните са безчувствени егоисти или психически разнебитени жертви на собствените си житейски компромиси.

И най-баналното внушение: успешните са тарикати, а прокълнатите да имат съвест не се оправят в живота. Те са смотани, наивни и заслужават високомерно съчувствие макс.

Вече надхвърлил 60-те, връщам лентата към юношеството си и си спомням с неудоволствие как съм бил обиден до сълзи от пренебрежителната квалификация „идеалист“ (сиреч наивник; друг обиден епитет, почти синоним – „оптимист“). Спомням си горчивината от арогантността на възрастните – „Абе, с годините ще прогледнеш за действителността,  друго ще говориш.“

Тогава обитавахме уж общество на възвишени идеали, а бе като в стиховете на поета революционер: Мъдруваха бащите в къщи: „Така било е и ще бъде…“ А ние плюехме намръщено на оглупялата им мъдрост.

Не бях революционер; имах връстници „бунтари“, не бях от тях. Оптимист – може би, но глупав не бях. От днешна дистанция дори виждам в набедения идеалист една – здравословна или малко в повече? – доза конформизъм. Нейсе, дотук, не съм си близък с оня юноша.

Вече на зрели години неведнъж съм си плащал очакваната цена да си кажа какво мисля за някоя несправедливост, напускал съм привлекателни длъжности, защото не съм искал да съм част от нещо, което съм престанал да харесвам. Когато ми се е струвало разумно, премълчавал съм едно или друго – заради нещо трето, което ми е изглеждало по-важно.

Ще внимавам да не пиша прекалено дълго за себе в този текст, но трябва да спомена колко много хора са ми помагали – в училищата и в университета, за първото назначение, за първите ми разкази, за първата длъжност във вестник и за още две, за първата ми книга и тези след нея, за първата ми работа в чужбина и за другите ми „мисии“. Сещам се за тези хора често, по един несигурен, но дългичък мисловен списък. Тъй като не бях никой / ничий важен, знам, че са ми помагали, защото са преценили, че ще свърша дадена работа добре, а допускам да са усетили у мен и почтеност, която вярвам да съм наследил от родителите си. Търпели са ме, когато силно съм настоявал за нещо свое, аз пък се учех да отстъпвам, докато не съм си тръгвал – без скандал.

Излиза, че със сигурност бих бил тотално неинтересен като прототип на филмов герой. А като цяло съм доволен от преживяното.

Но стига с положителните самооценки, редовете дотук бяха нужни, за да стане ясно от каква гледна точка размишлявам за филмовите и книжни стереотипи, споменати в началото.

Усещам, че клишетата са вредни.

Клишетата на масовата култура за добрите и лошите внушават лъжлива, ескейпистка представа за света.

Романтизирането на честния аутсайдър или на духовно извисения, е, хайде – поне симпатично искрения безделник, копането в психологията на душевно болния, докато не се стигне до златната жила на дълбоката травма от детството, насаждат – понякога доста директно – незаслуженото чувство за колективна вина на всички нас, които имаме, работа, семейство и дом с разни неща в хладилника. Показват ни „нормалното“ в битието ни като симптом на психическа и морална непълноценност.

Най-сетне, интерпретираният в хиляди варианти – от фолклора до епохата на „Батман“ и „Умирай трудно“ – мит за самотния юнак, героизирането на беглеца от обществото или на отчаяния, но справедлив отмъстител изнасят идеята да вършиш добро според скромните си сили в територията  на непосилното, фикцията, забавлението.

Аз самият често се забавлявам с трилъри, НФ истории или хоръри, ама е доста трудно да попаднеш на добър филм от тези категории без купища глупости и нелогичности. Разбирам, че комерсиалната култура търси да закове интереса ни с екстремното, патологичното, а същевременно да резонира на подсъзнателно ниво с много стари и устойчиви архетипи като представата за универсалността на злото. Разбирам и не им се връзвам.

Обаче изпитах потребност да разсъждавам за едно от клишетата, което ми се струва характерно за съвременното българско кино и белетристика – че на този свят успехът изисква да си на страната на лошите и обратно – ако искаш да си от добрите, ще платиш неизбежно с житейско крушение.

Един от простичките критерии, според които обикновено определяме дали дадено твърдение е истина или не, е дали то отговаря на собствените ни наблюдения и опит.

И тук ви предлагам да повторите за себе си мисловния експеримент, който направих. Вярно ли подсказва личният ми опит, че познавам нормални, социални, честни и прилично успешни по моето разбиране хора? Колко са?

Тук вече ми потрябва списък на хартия. Направих го и се изненадах от късмета да съм ги срещнал и помня. До някои имена сложих питанки – дали ги познавам достатъчно добре (може да имат мрачни тайни), не знам как са сега… Но списъкът стана утешително дълъг.

За някои предполагам, че и те се самооценяват като успешни по техните си разбирания. За други допускам да живеят с чувството, че заслужават повече, отколкото са получили – мерено спрямо личните им качества и житейски усилия. Допускам да са прави.

И при едните, и при другите може да се случват сериозни драми – заради външни обстоятелства, лични дилеми или и двете.

Всъщност харесвам книги и филми именно за такъв тип хора с техните проблеми и ги откривам понякога тези филми и книги – може би със същия процент вероятност, с който съм срещал хората от моя списък. Точната им бройка, делът им спрямо стотиците, с които съм общувал поне известно време, другарувал евентуално, ми се струват неважни.

Техният дял ми изглежда „нормален“, може би дори достатъчен както и делът на живелите и умрелите, известни или безименни, които – цитирам едно свое по-ранно есе – са поддържали през историята „тънката нишка на човечността“. Да не забравя все пак живите днес, създали филмите, книгите, също репортажите и анализите в медиите или презентациите по ted.com, които захранват собствената ми потребност за човечност.

Връщам се към имената от списъка, който продължавам да допълвам, както си пиша, и търся общото сред тези добри и успешни по моите разбирания хора.

Умни, най-често – добре образовани. Работари. Повечето – почти всички? – self made, постигнали сами каквото са постигнали. Социално живи – мислят и можем да си говорим за света или за България. Не са горделиви – дори тези, които намирам за доказано и по всички разбирания успешни. Не се възприемат прекомерно сериозно. Скромност? Май да, дори при „доказаните“.

Пак поглеждам списъка – да, умеят да ценят каквото имат.

Не са приели – това вече е логическо заключение – клишето за добрите несретници и злата цена на успеха.

Правили са – предполагам – съзнателни или интуитивни избори между възможното и непосилното в дадени обстоятелства.

Една възможна житейска стратегия, нали? Лични решения и малко късмет.

Бележки

За „тънката нишка на човечността“ съм писал в есето си „За спасението на света“ – http://velkomiloev.com/?p=989 . Ако ви е се е видял интересен този текст, вижте още, на подобна тема, „За доброто у човека и защо ни харесва да бъдем лоши“ – http://velkomiloev.com/?p=1003 .

TED.com е портал за филмирани презентации и онлайн дискусии върху иновативни идеи за науката, технологиите, изкуството, обществото, бъдещето. Много от презентациите имат субтитри на български език.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *