За спасението на света

В предишното есе заявих, че неимоверно ускореното развитие на света през последните петдесетина година изпреварва  възможностите на немалко хора от моето и близките ми поколения да осмислят ставащото около нас.

Дали пък това не важи и за човечеството като цяло?

Дали с бързината, с която предизвикваме промените, расте и мъдростта на човешкия род да разбира, избира и управлява настоящето и бъдещето си?

Не съм сигурен и затова споделям възгледа, че сме на опасен кръстопът.

Никога досега в познатата ни история, нищо познато ни живо – освен хипотетичния Създател – не е притежавало такава мощ да преобразува света. Могъществото ни приближава космически измерения.

За пет хиляди години от позната ни цивилизация сме си измисляли митове за божества, надарени с властта да творят и рушат всемира, а само за половин век се изравнихме с въображението си – придобихме знания за създаване на живот почти от нищо и реални умения да унищожим големи части от собствената си популация, от биосферата на Земята или дори цялата планета наведнъж.

Импулсът на хомо сапиенс да ражда и да убива, да гради и опустошава е, както писах в едно друго есе, резултат на биологическата еволюция, в която ни е била предопределена като най-успешна стратегията на агресивната експанзия.

Ако се вгледаме в причините за падението на велики цивилизации като тези на маите, ацтеките или кхмерите например, ще открием, въпреки различните обяснения на учените, като че ли неизбежни общи елементи: алчност и прекомерна амбиция.

Стремежът към богатство и власт, демонстрирана чрез колосални градежи, е можел да се задоволи само чрез огромни концентрации на работна ръка, интензивно земеделие и постоянни войни заради плячката, данъците и пленниците. Резултатът:  свръхнаселение, пренатоварване на околната среда, изчерпване на ресурсите – колко познато звучи това! Империята може да стане прекалено голяма (както може би се е случило с ацтеките) или прекалено сложна за управление (като водоснабдителната система на Ангкор Ват), за да не може повече да бъде поддържана пред лицето на неблагоприятни климатични промени, вътрешни размирици или поредния външен враг.

Новото – за мен поне – в модерните времена, е че никога досега съзидателният и разрушителен потенциал на човека не е достигал планетарни мащаби и никога не е бил концентриран в ръцете на толкова малко хора, в толкова тесни кръгове на властта – икономическа и политическа власт, медийна и военна.

А днешните правителства и големите корпорации се движат от собствени интереси, не ги е грижа за грешките на древните маи и не попълват въпросника на Фриш с неговото „Сигурен ли сте, че съхранението на човешкия род действително представлява интерес за вас?”

В коментарите за икономическите и финансови кризи от последните години излезе на мода точният според мен термин „корпоративна алчност”. Обаче ако се вгледаме в други глобални кризи – климатичната промяна, изчерпването на изкопаемите горива, недостига на храни или изобщо бедността в третия свят, която подхранва световния тероризъм и масовите миграции – би трябвало да можем да различим като възможна причина всеобщата консумативна алчност на богатия Запад. Де жа ву – Дарвин. Изяж повече, оплоди повече, повече и колкото можеш. А алчният бизнес и алчните медии бият по една рекламна инжекция на тази алчност сутрин, денем и вечер.

Обаче, обаче…

Именно благодарение на модерните медии, най-вече на интернет и на социалните мрежи, днес сме част от непознат в историята обществен дебат върху проблемите на човечеството. Никога по-рано научната информация за глобалните кризи или въобще всяко знание, важно за гибелта или оцеляването ни, не е кръжало толкова бързо и свободно в средите на самите учени и навън, към всеки, който иска да е осведомен.

Доскоро бях уверен, че корпорациите са достигнали върха на могъществото си да управляват информацията, да манипулират общественото мнение, да внушават и да владеят. Сещам се за поне две войни – втората инвазия в Ирак и бомбардировката на Югославия – за които и сега съм убеден, че бяха продиктувани от корпоративни и/или геополитически интереси, а нужната обществена подкрепа бе купена чрез медийни манипулации.

Но пък и никога досега центровете на властта не са били толкова „под око” и това е пак благодарение на  световната мрежа. Уикилийкс е само един актуален пример, който може и да остарее, докато дойде време да прочетете това есе.

Знанието е сила. Информацията е власт.

Общодостъпността на информацията, свободата на дискусията и възможностите за самоорганизиране в интернет ми изглеждат като абсолютно нов фактор, достатъчно мощен да противодейства на тенденцията за концентриране на властта.

За разлика от големите телевизионни мрежи или вестникарски концерни, създаването на интернет страници или социални мрежи не изисква големи инвестиции, ползването им е явно достатъчно евтино и за потребители от третия свят, а и възможностите им да генерират доход и да се самоиздържат също изглеждат добре засега. Тези нови медии са технологически „децентрализирани” във виртуалното пространство и – съответно –  по мъчни за цензуриране. Те предлагат планетарен обхват, светкавична бързина и невиждана свобода за самоизразяване и организирано действие.

Чувам пак гласовете на умните песимисти да ми напомнят за злоупотребите с тези свободи. Да, и аз намирам за трудно да обясня как може толкова много примитивизъм и агресия да се изливат в коментарната част на една интелигентна и умерена новинарска електронна медия. Анонимността е нож с две остриета. Но за тези злоупотреби вече писах в предишното есе, в онази част – за Гутенберг и след него. Утешавам се с правилото за 90-те процента боклук, защото съм виждал и умни форуми.

Там дебатът тече.

Това, което действително ме тревожи, е че откакто преди няколко десетилетия светът започна да осъзнава, че когато не знаеш накъде отиваш, много е вероятно да стигнеш някъде другаде, откакто се заговори за глобалните заплахи, не се появи нова, мощна, масово привлекателна и рационално убедителна идея или идеология за бъдещето.

Капитализмът гние, а социализмът си умря пресен-пресен, повсеместно и завинаги. Изтокът дреме в будисткия си унес или се уестернизира. Нито Ню Ейдж, нито която и да е от старите, големи религии създадоха регионални поне царства на духовността, мира и човеколюбието.

Правят се опити. Знам за малки алтернативни общности, които се опитват да се организират на принципите на солидарността, скромното потребление и уважението към природата. Не съм се натъкнал засега на пример – дано бъда скоро опроверган – че една такава малка утопическа общност може дългосрочно да се самоиздържа и разраства като реален модел за нас, които сме отвъд оградата й.

Няма все още достатъчно мощни нови идеи и там сме, където сме.

Но може би съм нетърпелив, може би изпускам историческата перспектива, за която ще поразсъждавам след малко.

Нещо се търси все пак, докато светът бълбука и пуска смесени миризми на самодоволство и отчаяние. Нещо се търси в интернет, в кралство Бутан или в еко-фермите на модерните утописти.

Нещо се и прави. Защото пак „никога досега” не сме били свидетели – ако желаем да свидетелстваме, а не просто да обръщаме нацупени гърбове – на толкова всеобхватно действие за промяната на света към по-добро. В него участват индивиди със собствените си имена или с никове, неформални или регистрирани като „нон-фор-профит” общности, дори прокълнатите по-горе правителства и медии, тежки международни структури.

Орли, раци и щуки –  така си е.

Обаче процесът е нов.

Без значение колко безплодни или благодатни ще са сезоните след Арабската пролет, жалко ще е да не видим, че новата ера на виртуалните комуникации направи възможни форми на солидарност и действие, непознати по-рано в историята.

Аз лично изпитвам благодарност, че доживях времена, в които, докато се боря с плевела на селската си ливада или се потя в прахоляка на полу-пустинния Хартум, мога да подпиша интернет петиция в защита на амазонските тропически гори. По детински се радвам, че с това просто действие съм се оказал част от един милион съмишленици – това са световни непознати, с които никога нямаше да имам нищо общо, дори ако есетата ми се печатаха на всички живи и умрели езици.

При една крайно оптимистична нагласа бихме могли да видим в тези процеси наченки на планетарно колективно съзнание. Но и с умерения си скептицизъм ми се ще да попитам откога съществува понятието „международна общност”?

Това е мръсна дума (две думи са, разбира се) за много от моите познати, с които през последните двайсет години съм делял съдбата на обект или субект на международни намеси. Някои от тях знаят колко дълбоко е и моето огорчение от скритите политически и икономически интереси, от двойните стандарти, от неефективността. При първата си мисия с ООН във въпросния Хартум, Судан, се усещах подготвен уж, а все пак се изненадах от огромното количество човешки и хартиен материал, употребяван за безсмислена бюрокрация. Имаше разследвания за корупция, безхаберие и безразличие…

Такава е човешката природа.

Имаше и свестни хора, които си вършеха работата и успяваха да помагат.

И те не бяха извънземни.

Спирам изкушението да привеждам тук примери – а как ми идват на ум!, –  че моето участие в международните намеси е било участие и в нещо добро. Пробвал съм се с такива примери в споровете на маса срещу познатото „Защо просто не ги оставим да се изколят?”

Такава е човешката природа, но ето го пак новото – има я идеята, че е в наш интерес (наш – на неколещите се в момента и относително благоденстващите засега) да се спре или поне ограничи някое далечно и отделно взето клане. Че е по принцип някак си добре някой някъде да има училище, болница, храм за молитви или дори компютър и достъп до интернет.

За някои от моите познати или приятели универсалността на тези човешки благини е наистина нова идея (аз ли написах, че няма нови идеи?) и като такава лесно се отхвърля в спора – с предпоставката, че ние исторически сме си заслужили училищата, болниците, църквите, а джамиите са си в повече отвсякъде  погледнато. И тогава слагам на масата финалния си довод.

Да закръглим, за леснота на сметката, възрастта на познатата ни цивилизация само на пет хиляди години – от египетските пирамиди или от цитирания вече, разтревожен за модерността шумерски автор, до двете хилядолетия след Христа. Да закръглим пак възрастта на ООН на 50 години и ще получим, че Всеобщата харта за правата на човека и идеята за активна намеса в защита на тези права съществуват засега в едва един процент от историческото ни време.

Чашата дали е едно на сто пълна или деветдесет  и девет на сто празна?

Обаче такава е човешката ни природа – да оценяваме исторически процеси спрямо очаквания, отнасящи се до продължителността на собствения ни живот.

Нетърпеливи сме и това е човешко наистина и може би дори е за добро, но е  неразумно да екстраполираме днешните си страхове и надежди върху бъдещето на света. Така не си подслаждаме настоящето.

Знам, че някои го предпочитат горчиво, та ето един мисловен експеримент в полза на историческата перспектива и с елемент на екстраполация.

Ако приемем, че през въпросните пет хилядолетия преобладаващата тенденция на развитие – колебливо макар, но постоянно – е била в посока на прогреса и хуманността, би трябвало да очакваме днес да живеем в земния рай или поне в комунизма. Обратно, ако допуснем, че сме започнали от някаква – каква? – добра изходна точка, а от шумерите до наши дни трайната тенденция е към развала и упадък, би трябвало да сме се върнали в пещерите или дори да сме се дезинтегрирали на елементарни частици.

За което може би не е късно, но не се е случило засега.

Предлагал съм този мисловен експеримент в приятелски спорове на маса, дращили сме с химикал по ресторантските салфетки и сме се съгласявали, че нямаме категорични доказателства да си представим „кривата на прогреса” над времева ос от пет хиляди години, с всичките й чупки или извивки, като устойчиво пълзяща нито нагоре, нито надолу.

Какво следва от това?

Умишлено ще подразня преднамерените скептици,  които ще се надсмеят на моята кръчмарска методология за прогнозиране, като въведа още недефинирани, но надявам се, интуитивно разбираеми понятия.

От криволиците върху салфетката следва, че съвкупното количество доброта или планетарният процент човечност са си оставали през епохите горе-долу постоянни. Защото допускането на противното води до картини на света, каквито не наблюдаваме.

Това чудно и нестабилно състояние на нещата отдавам на феномен, който наричам за себе си „тънката нишка на човечността”.

Ако има някаква безспорна поука от четенето на история и художествена литература, тя е, че и в най-мрачните времена е имало хора, способни на алтруизъм и състрадание.

Някои от тях са се прочули като герои и гении, милиони техни събратя по съвест, вяра и доброта са останали неизвестни.

В самоцитираното по-горе мое есе за еволюцията съм писал, че алтруизмът е стара, наследена от животинския свят стратегия за оцеляване на вида, макар да се среща доста по-рядко от основната стратегия – агресията.

Кои са, как се раждат предачите на „тънката нишка” – не знам. Колко са – не знам. Процент някакъв. Явно достатъчно да сме там, където сме, а не в пещерата. Явно недостатъчен, за да сме в рая. Допускам, че всеки от нас всеки ден прави избори да преде или да реже. Но ако сте склонни да се съгласите, че чашата е вече на един процент пълна, ето два практически извода от горните разсъждения и хипотези.

Първо, ако светът е оцелял до днес, значи има шанс за поне близкото, тоест моето, вашето и на правнуците на Макс Фриш бъдеще. Наздраве!

Второ – доброто действа. Случва се и дава резултат.

Наскоро в сайта за идеи www.ted.com прочетох следното предложение. Ние сме седем милиарда. Ако всеки от нас извърши днес нещо добро – алтруистично, без личен интерес, – това прави седем милиарда добрини на ден. И така нататък  – умножено по седмици, месеци и години… Получават се страхотни числа!

С иронична симпатия изчетох и коментарите. Имаше ги по въпросите за това колко са сред седемте милиарда бебетата и немощните старци, способни само да акат в памперсите си, и какъв е делът на другите ни всекидневни лайняни работи спрямо всяка човеколюбива постъпка. Обаче повечето мнения във форума бяха позитивни, дори ентусиазирани, някои развиваха идеята в почти съвсем рационални насоки. Душата ми се стопли.

От което всички имаме всекидневна нужда, нали така?

Ерго, трети извод, действието е важно, а не непременно голямата цел.

Училището ни учи да се възхищаваме на героите и гениите. Класическото образование вкоренява в мозъците ни погрешната предпоставка, че значимо е само сътвореното, което оставя трайни следи в човешката памет.

Идеята че си струват само усилията, които засягат много хора наведнъж – толкова популярна, – ни извинява да си седим пред телевизора,  да кълнем световното зло и да чакаме някой да  измисли най-сетне екологично безвреден двигател с вътрешно горене или нов, справедлив световен ред.

Рядко се замисляме дали предем или режем нишката на човечността.

Ще ми се да завърша това есе с някакво емпирично доказателство за „тънката нишка”. Но как да го избера? В моя си живот доказателствата ми бяха тъй много

– от всекидневието, в което са ми помагали близки или не тъй близки хора, до добрата книга или добрата песен например.

Например романа на испанката Роса Монтеро с подходящото за случая заглавие „Инструкция за спасяването на света”, който не дава всъщност никакви практически и глобални напътствия, а си е класически роман за самотници и за намерената или ненамерената любов.

Звучеше ми също в главата, докато пишех всичко дотук, „Какъв прекрасен свят” на незабравимия Луис Армстронг. Да сложа„Прекрасния свят” за край, рекох си, кликнах в Гугъл и ахнах – 1188 „посетители” на http://www.lyrics007.com/Louis%20Armstrong%20Lyrics/What%20A%20Wonderfull%20World%20Lyrics.htm

бяха също като мен кликали да търсят текста – само на това място в мрежата, само за последните две седмици.

Тази песен е от шестдесетте години на миналия век, писана е по време на Виетнамската война и до днес помня дълбочинния глас на великия Сачмо в речитатива му от грамофонната плоча от моята младост; цитирам бледо по памет: „Хей човече, край нас са все войни и злини, какво искаш да кажеш с твоя „прекрасен свят”?

И след този речитатив  Сачмо запява – стотици са линковете към youtube и към българските преводи на текста.

Виждам зелени дървета и червени рози
Виждам ги да цъфтят  за мен и за теб
И си мисля – Какъв прекрасен свят…
…Виждам – приятели се здрависват и казват „Как си?”
Те всъщност казват „Обичам те”…
…Чувам детски плач . Гледам ги как растат
Те ще научат много повече, отколкото някога аз ще знам
И си мисля – Какъв прекрасен свят.

Be Sociable, Share!

2 мнения по „За спасението на света

  1. Добрите мнения са едно чудесно начало, но нищо повече. Резултат дават добрите действия. Да, доброто мнение е неизбежна (и нерядко трудна) стъпка по пътя към доброто действие. Но мисля си – както ни са нужни хора, които отварят очите на другите за доброто и ги карат да имат добри мнения, така са ни нужни и примери, които да увличат хората към добри действия.

    Всъщност, и без увличане на хората към действия еволюцията ще отсее добрите. („Бог ще познае своите“, би казал някой вярващ.) Доброто е по-силно от злото не с това че може да набие или наплюе повече хора, а с това, че дава на хората опора и сила да оцелеят. Докато злото дава илюзия, че предлага опора и сила, но всъщност само за да твориш с тях още зло – за всичко друго ти ги отнема. Така че утре ще има. Винаги.

    И все пак, на мен ми се иска да съм част от това утре. Може би не чак да доживея до него, но поне да съм положил някой и друг камък в основите му… И си мисля, че да пише човек неща като това по-горе е такова полагане на камък.

    Дори да ги коментира добронамерено все е някоя песъчинка, надявам се.

  2. Oblagorodqwashti pisaniq!..
    Dano poweche Hora gi prochetat.
    Wnushawat optimizym, taka neobhodim na horata dnes…
    Trqbwa da blagodarim za uporitoto Wi Dobrotworchestwo!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *