За неравенството

Американският учен Дийн Хеймър твърди, че е открил „гена на Бога”. Наличието на гена VMAT2 е свързано с действието на определени химически вещества в мозъка като серотонин и допамин, което пък влияе върху способността на индивида за духовни и мистични изживявания. Хипотезата, както подчертава самият Хеймър, няма нищо общо с въпроса дали Бог съществува или не; просто според нея склонността ни да вярваме е нещо дадено ни биологически, по рождение и дори – според американеца и други по-късни изследвания, – носи известни еволюционни предимства.

Значи тъй, казах си, не само талантът да свириш на цигулка, да решаваш математически задачи или да надскочиш ръста си, но и способността за дълбоко религиозно чувство е въпрос на наследствен късмет.

Това може да изглежда като ужасна несправедливост, особено ако се замислим, че пак от играта на гените зависят предразположеността ни към рака и други нелечими заболявания, към алкохолната зависимост или към насилствено поведение.

От времето на социалистическата си младост си спомням критиките към теорията на Ломброзо. Не съм я чел и не вярвам тогавашните идейно-възпитателни работници да са я били чели, но ставаше дума май за форми на черепа и връзката им с вродени престъпни навици. Расизъм, откъдето и да го погледнеш.

Тогавашната оптимистична идеология наблягаше на възпитанието, на средата, за сметка на наследствеността.

Днес едно гугъл търсене за genetic predisposition to violence ми връща 332 хиляди резултата за 0,25 секунди, а в някои западни съдилища се направиха първите опити наличието на определени гени, свързани със склонността към насилствено поведение, да се използва като смекчаващо вината обстоятелство. Изобщо истината за факторите, обуславящи човешкия характер и способности, се вижда някъде около петдесет на петдесет между наследствеността и възпитанието. При това става дума не за наука на нивото на Ломброзо или Мендел, а за мощни интердисциплинарни усилия, съчетаващи генетиката със социални изследвания, с когнитивната психология и невробиологията, подкрепени от фантастични технологии, с които все по-ясно, като на карта се виждат структурата и процесите в мозъка.

Знанието за наследствеността и биотехнологиите ще поставят все по-мъчни етични въпроси. На мен ми се видя особено отрезвяваща една съвременна хипотеза за вродената склонност към насилие. Смята се, че комбинациите на гените определят познавателните ни процеси, което ще рече, между другото, как оценяваме ставащото около нас; дали някаква случка ще я приемем като неутрална, като незначително предизвикателство или като сериозна заплаха, на която се реагира с гняв и агресия. Тоест според въпросната хипотеза, мозъкът сам си дооформя средата, която уж би трябвало да ни влияе по един или друг начин. Тъжно, обезкуражаващо може би, но евентуално логично обяснение защо братя, близнаци дори, родени в една и съща среда и гледани уж горе-долу еднакво, се развиват тъй различни за почуда на родители и познати…

Не мога да се сетя за друга добронамерена идея в историята на човечеството, която толкова да е напакостила колкото идеята за всеобщото равенство. Основана на абсолютно недоказани предпоставки, които науката вече категорично опроверга, тя стана основа за комунистическата идеология, провалила се в почти половината свят, тоест при всички народи, съблазнили се да я опитат. Престъпленията, извършени в нейно име, са сравними само с престъпленията, вдъхновени от анти-идеите на расизма и нацизма. Но дори провалът да бе станал безкръвно, пак щеше да е много жалко за десетилетията пропиляна обществена енергия в експерименти, за които другата половина от света винаги си е знаела, че това няма как да стане.

Покойният ми баща, принадлежащ към трезвата половина, но принуден да живее с първата, предлагаше такъв мисловен експеримент. Дайте на двама мъже, еднакво здрави и прави, ама единият – трудолюбив, другият – не чак толкоз; та дайте им еднакъв брой декари еднаква по качество земя и чакайте да видите какво ще стане след няколко години. Единият ще е заможен, другият ще се вайка и завижда край неработената си нива.

Баща ми бе видял с очите си експроприацията и колективизацията, довели социалистическото ни общество до относително равенство в относителна бедност и до привилегията някои да бъдат „по-равни от другите”.

Аз пък имах аналогичен донякъде и отрезвяващ за мене си опит доста години по-късно, когато работех за голяма европейска организация – добре плащаща и формално посветена на правилото за еднаквите шансове (equal opportunities). Случайно се оказах слушател на разговор, в който шефът ми коментираше за друг, неприсъстващ колега, подал заявка за повишение.

„Работлив е. Може да свърши маса неща наведнъж. Но не го бива постоянно да работи под максимално натоварване.”

Оценката му беше желязно вярна и ми помогна да разбера защо не ми бе минало през  ума аз да кандидатствам за въпросното място.

Не е трудно идеята за равенството да се види като реакция на крещящи социални неправди – например по времето, характеризирано с липсата на хляб и излишъка на пасти отпреди Френската революция. Жал ми е обаче, че оттогава равенството е влязло в идеен пакет с много по-близките ми разбирания за свободата и братството.

По-пресен пример. Съветът на Европа имаше преди няколко години програми за обучение и възпитание под мотото „Различни сме, но всички сме равни” (All different, all equal). И това бе реакция на нетолератността и на растящите днешни радикализми. Общественият организъм трябва да реагира на крайните дисбаланси, които го застрашават, това си е в реда на нещата, а в модерния свят на равенството се гледа по- прагматично: като на равни шансове, сиреч всеки трябва да има възможност да се пробва – в образованието, в кариерата и т.н.

Какво по-хубаво от това? Само че точно предпоставката за еднаквите възможности е сред причините  за тревожностите и други душевни злочестини на съвременния западен човек, за което ми отвори очите швейцарският писател и философ Ален де Ботон (Alain de Botton).

Ще сложа тук един по дълъг цитат,  резюме на тезата му от негова лекция на любимите ми ТЕД конференции. (http://www.ted.com/talks/alain_de_botton_a_kinder_gentler_philosophy_of_success.htm)

Де Ботон разсъждава върху личните кризи заради разминаването между очакванията за себе си и реалността на живота.

В никои други времена, казва писателят, очакванията за това какво може да направи човек през живота си не са били толкова високи. От всички страни ни повтарят, че всеки може да постигне всичко. Премахнахме кастите и създадохме система, в която всеки може да се издигне до която и да е позиция. И това е една красива идея, която върви с духа на равенството (the spirit of equality).

Има обаче един голям проблем с това и този проблем е завистта. Завистта е табу, не е прието да се споменава, обаче е доминантна емоция в съвременното общество. И тя е свързана с духа на равенството.

В обществото, в което всички носят джинси и уж са еднакви, да станеш богат и прочут като Бил Гейтс е може би също тъй малко вероятно, както през 17 век да се издигнеш до върха на френската аристокрация. Но ние си представяме положението иначе. Списанията и всякакви други медии ни натрапват убеждението, че ако имаш няколко бляскави идеи в областта на технологиите и гараж, можеш да наченеш нещо голямо. А последиците от това се виждат в книжарниците, където в секциите с книги за самопомощ има два вида заглавия. Едните ти казват „Ти можеш! Всичко е постижимо!”, а другите – как да се справиш с ниската самооценка и усещането за провал.

Има още една причина, продължава Де Ботон, днес да сме по-тревожни за кариерите си и за социалния си статус от когато и да било преди. И тя пак е едно добро нещо, наречено меритокрация. Политиците от ляво и от дясно са съгласни, че трябва да направим обществото си истински меритократично, основано на способностите и заслугите. Тоест ако имаш талант, енергия и умения, да можеш да стигнеш до върха. Нищо не бива да те спира. Прекрасна идея… и сериозен проблем. Защото ако вярваш, че заслужилите да бъдат на върха стигат до върха, то имплицитно приемаш, че заслужилите да са на дъното ще се озоват на дъното и ще си останат там. Което пък прави личния неуспех особено болезнен. Прави го личен.

В средновековна Англия бедният човек бил наричан „несретник” (unfortunate), сиреч – неблагословен от съдбата. Днес в Америка хората на дъното на обществото най-често се описват като лузъри. (На български – загубеняци).

Убеждението, изградено за изминалите 400 години, че човек държи съдбата в собствените си ръце, е силно вдъхновяващо, ако се справяш добре, и съкрушително – ако не се справяш. То е причината процентът на самоубийствата да е най-висок в развитите индустриални страни. Защото хората взимат участта си твърде лично. Всеки си признава заслугата за собствения си успех. Както и отговорността за провала.

Със съжаление пропускам още много интересни идеи на Де Ботон, но ще добавя поне две-три от мислите му как да си помогнем срещу огромния психологически натиск, произтичащ от предпоставката за равните възможности. Нужна е една по-добра и по-човешка философия на успеха – както свободно може да се преведе заглавието на лекцията. Да се въздържаме да съдим прекалено строго неуспелите. Защото страховете ни от провал не са толкова заради загубата на доход или социален статус, а са опасения от присмеха на околните. Полезно е също да си признаем и да приемем, че е невъзможно да сме успешни във всичко – преследването на една цел или желание неизбежно ще е за сметка на постигнатото в нещо друго. Няма универсална сполука.

Колкото пъти препрочетох лекцията на Де Ботон през месеците, докато са канех да започна да пиша това есе, толкова пъти ми стана жал как лесно се забравят такива очевидни истини. И толкова пъти преоткривах за себе си утехата срещу моите си напрегнатости и недоволства…

По същото време излезе поредното световно социологическо проучване за самооценката на разни народи като щастливи и нещастни – българите пак бяхме сред най-окаяните; състоя се още един световен форум за измерването на усещането за „национално щастие” като алтернатива и допълнение на универсалния БВП. Много са ми интересни тези теми и ще им отделя някое следващо есе. Но сред информациите в българския печат се намери и следният цитат от комисия на президента Саркози: „Ако неравенството се увеличи достатъчно на фона на растящия БВП на глава от населението, повечето хора може да са по-зле, въпреки че средният доход се увеличава.“

Това заключение изглежда достатъчно очевидно дори само поради факта, че ниските доходи свиват достъпа до образование, здравеопазване, култура, развлечения – основни потребности, без които човек трудно може да е удовлетворен. Сетих се обаче и за едно евентуално по-дълбока причина – същностен елемент на изживяването ни за щастие може да е и чувството за равнопоставеност и справедливост. И заради всичко това политиките на преразпределяне и изравняване на крайните неравенства не са марксическа отживелица. Обаче пък се конфронтирам с въпрос от споменатото световно проучване –  как така бедни нации могат да са щастливи, като знаят, че на света има богати държави?

Свободата, братството и равенството – колко универсални са тези идеали, Санчо?

Утешително или обезпокояващо е, че в общества, традиционно несвободни и от векове екстремно разделени на бедни и богати, човечецът някакъв среден статистически се чувства по-щастлив от западния меритократ? И по-рядко му идва на ум да се самоубие заради туй че не е придобил това или онова…

Виждам за себе си възможно обяснение в традицията. Идеята за равенството –  красива, но неосъществима, – е продукт на западната ни цивилизация – от площадите в Древна Гърция до бащите на американската демокрация, допускали, че в обществото на свободните граждани може да има робство. Сещам се пак за Френската революция и за социалистическото меритократично „От всекиго според способностите, всекиму – според нуждите”. И на този исторически фон  си обяснявам проблема на днешния българин с бронзов световен медал по нещастност.

А проблемът за мен не е толкова в размера на неравенството у нас, а че то нарасна твърде бързо, пред очите буквално на моето и предишното поколение. И ни шокира, и ни кара да негодуваме по-силно от африканеца. Въпрос на обективна динамика срещу наследената традиция.

В Уганда, в  резервата за шимпанзета Нгамба- остров в езерото Виктория, – видях нагледното доказателството за наследеното ни неравенство, видях в действие алфа-самеца, който е по-едър, по-зъбат и съответно води и въдворява ред в групата.

Това бе еднодневна екскурзия в рамките на едноседмичната ми почивка от прашасалия Судан, където дискриминираната черна половина от човеци се бореше за равенство и след почти петдесет години гражданска война си спечели свободата от другата, полу-черната половина на същата огромна страна. Обаче равенството и справедливостта във всяка от двете разделени вече половини си остават под голям въпрос.

Та къде е поуката?

Равенство няма и не може да има, обаче модерната меритокрация без здравословна доза солидарност е капан, защото гладът за справедливост – природен или божествен, кой знае? – може да е силен колкото гладът за хляб и сигурност. В края на краищата, и в егалитеристичните  или индивудалистични общества, и в най-голямото неравенство остава достатъчно много свобода за братството.

Be Sociable, Share!

8 мнения по „За неравенството

  1. „Идеята за равенството – красива, но неосъществима…“
    Зависи какво точно равенство. Според мен равният шанс, възможността за равен, еднакъв избор са възможни, просто това не изнася на създалите сегашната система и ползващи се най-добре от нея.
    След годините на социализма стана модно да се тръби, че видите ли равенство нямало, а не е точно така.

  2. Според мен в думата „равенство“ биват вкарвани твърде различни неща, някои от тях възможни или полезни, други – не. В това отношение сме по-зле и от чатланите от „Кин-дза-дза“: те поне си имаха „кю“ за ругатня и „ку“ за нормална дума, а „равенство“ е и за двете… Така че да се говори за равенство, без да се каже какво точно имаш предвид под това, е опит да се построи дворец на логиката върху плаващи пясъци. Дворецът ще се срине и потъне, а зяпачите (и понякога дори строителят) ще цъкнат с език: „Брей, тая логика колко некачествен материал била!“.

    В конкретния случай ми се струва, че попадаш в капана на Оруел. (Разсъждението от „1984“ как се създава новоезикът: като премахнеш думата „равен“ и я замениш с „еднакъв“, идеята за равенство става незащитима, тъй като е очевидно, че хората не са еднакви. В нашия случай думата не е премахната, но е натоварена със смисъла на „еднаквост“. Няма как резултатът да не е разочарование и униние.)

    И извън смисъла на „еднаквост“ равенството също има много и различно необходими аспекти.

    – пред съда например е необходимо да сме равни – може да не е лесно постижимо, но е задължително да се стремим към това, иначе вместо сила на правото имаме право на силата. (Като следствие най-високият постижим обществен строй е феодализмът, а при него икономиката е твърде слаба, за да може да ни даде приличен живот.)

    – като икономически старт няма как да сме едновременно равни и свободни – но според мен е задължително всички да имат в старта си възможността да постигнат колкото се може повече. (Например, причината САЩ да станаха по-богати и силни от европейските държави, включително метрополията си, е че даваха повече от тази възможност, отколкото европейските държави по същото време.)

    И т.н.

  3. Григоре, винаги много се радвам на отзивите ти, също и сега – и нищо лошо този път да не се съглася с теб. Аз и в други свои есета дерогирам задължението си да дефинирам прецизно понятия, разчитайки на интуитивни, често масови разбирания за едно и друго – за есета все пак става дума, пък и всъщност тъкмо такива интуитивни нагласи и представи най-често определят поведението и оценките ни. Когато хората тръгват или не тръгват под знамената на „Свобода, братство, равенство”, те не носят енциклопедични речници в джобовете си. По същата причина няма да дефинирам „щастие” в следващото си есе, въпреки че то ще е тъкмо за научните изследвания по въпроса.
    А иначе в текста по-горе става дума и за наследствената ни нееднаквост, за провала на идеологемата за равенството в контекста на социализма, за модерната идеологема All different, all equal, за съвременния американски / западен spirit of equality и т.н., та надявам се във всеки конкретен контекст да е достатъчно ясно за читателя за кой „вид” равенство или неравенство става дума.
    Дано има повече мнения и несъгласия на този сайт. 

  4. Според мен идеологемата за равенството в контекста на социализма беше много красива, но някои от елементите й бяха непостижими. (Отделно от това, социализмът беше „строй на лъжата“ – управляващата му класа говореше за равенство, но се стремеше към феодална власт.) Това обаче не значи, че всички аспекти на това равенство са невъзможни или вредни. За мен равната възможност за всеки да се изучи, без да трябва да е син на свещеник или пък да има откъде да извади сума ти десетки хиляди долара, е изключително важна. (И я има далеч не само при социализма, но той пръв я въведе на практика.)

    Подобно е положението и с идеологемата „all different, all equal“. Обективно няма как Ротшилд и Али боклукчията да са съвсем равни. Но в общество, което претендира да е цивилизовано, е задължително и двамата да имат достатъчен достъп до образование и здравеопазване. (Ако обществото може да си го позволи – и до минимална осигуреност, и т.н.) Да, за Ротшилд този достъп сигурно ще е незадоволителен и той ще си позволи далеч по-луксозен. Но е важно Али да го има. Защото принципът „идеологемата се провали“ бързо и лесно преминава в „Али да го д**а“. А Ротшилдовците са единици – мнозинството сме Али. Иначе казано, провали ли се идеологемата, капитализмът неусетно се превръща във високотехнологичен феодализъм.

    Съвременният американски „spirit of equality“ е най-демонстративният пример за тезата ми. Превръщането на САЩ от държава на свободата в империя на страха, високомерието и безсърдечието е съградено върху рухването на този принцип. Тези, които се борят за запазването на свободата там, са почти без изключение поддръжници на „духа на равенството“; тези, които се борят да превърнат САЩ в олигархия на клептократи, са без изключение негови противници. (Тези, които се борят за laizzes-faire равенство в стил „акулата и хамсията“ по Владо Булатович, са борци за олигархия, не за равенство.)

  5. Тези твои разсъждения, Григоре, са ми достка близки и на мен поне ми се струва, че са близки до моето предпложение, че „същностен елемент на изживяването ни за щастие може да е и чувството за равнопоставеност и справедливост. И заради всичко това политиките на преразпределяне и изравняване на крайните неравенства не са марксическа отживелица.“ Та в този ред на разсъждения предпочитам да мисля и говоря за справедливост, за достойнството на Али боклукчията и за правото на децата на Али на някакъв приличен начален шанс. Но ми е трудно да подведа тези за мен важни ценности под графата „равенство“. Във всеки случай съм много доволен, че ги има тези твои и на други хора мнения на сайта. Може пък някой ден да пренапиша някои от есетата си, ако е рекъл Господ да събера още дни и мъдрост. 🙂

  6. Справедливостта ми се струва доста хлъзгава дефиниция.

    Ако Али боклукчията е мързеливец, справедливо ли е децата му да имат равен старт с тези на работливия му съсед? (И той да се радва на успехите им точно както работливия си съсед, и бъде гледан на старини също така добре?) Същото, в по-привичен вариант: справедливо ли е да обложим с високи данъци бизнесмените, които печелят милиарди, а да даваме помощи на бедните, които не работят? В различни тълкувания на „справедливост“ са справедливи двата противоположни отговора. Кое е вярното?

    За мен разликата между тълкуванията идва от това къде поставяме приоритета: върху индивидуалното или върху общественото. Ако е върху индивидуалното, справедливо е всички да плащат еднакви по размер данъци, без значение колко печелят. (И в крайна сметка справедливият закон е „законът на джунглата“.) Ако е върху общественото, е справедливо богатите да плащат до дупка, а бедните да получават помощи. (И в крайна сметка справедливо е равенството в стил „декларациите на социализъма“.) Двете са очевидни крайности – тоест, вероятно е нужно да балансираме индивидуалното и общественото. Но къде точно да поставим баланса? Естествено и логично място, очевидна обективна точка няма.

    Моят начин да се измъкна от този проблем е да разглеждам обществото и икономиката като механизми. Един механизъм не се вълнува от справедливост, а от оптимален режим на работа. Да сипеш в двигател вода вместо масло може да е най-справедливото нещо на света, но той ще се повреди независимо от това. А качеството на съществуването ни зависи в огромна степен от качеството на функционирането на обществото и икономиката около нас.

    Както обществото, така и икономиката като механизми са предвидени (еволюционно напаснали се) да функционират оптимално в условията на естествено статистическо разпределение на факторите – в това число и на богатството на хората. Естественото статистическо разпределение е Гаусова крива – мнозинството са средно богати. Колкото по-крайна, богата или бедна е една прослойка, толкова по-малочислена е. Ако например разпределението на богаството е по формулата „малцина богати притежават многото пари, останалите мизерстват“, икономиката и обществото работят зле. Дали резултатът ще е феодална държава, тоталитарна държава, бананова република или нещо от сорта, е въпрос вече на подробности… Оттук и първото „приближение“: богатството трябва да е разпределено статистически, по Гаусова крива. (Какъв морал, понятия за справедливост и прочее ще произлязат от това разпределение, е интересна, но дълга тема.)

    Като второ приближение стои въпросът колко „плоска“ трябва да бъде Гаусовата крива. Очевидно твърде плоската крива няма да е оптимална икономически: ако и най-богатите са незначително по-богати от средното, или средната класа – от най-бедните, няма да има стимули за борба за просперитет. Ще настане нещо като социализъм. Не е добре така… Но ако кривата е твърде стръмна пък борбата за просперитет ще започне да бъде неефективна – ще бъде твърде трудно да се пребориш да се изместиш по кривата, заради голямата разлика в състоятелността, която трябва да натрупаш. Резултатът ще е икономически кастово общество – пак не е добре… Оптимална се оказва нито много плоската, нито много стръмната крива – тази, при която в даденото общество стимулът да се бориш да просперираш е осезаем, но и борбата е ефективна.

    Трети важен въпрос е докъде трябва да се простира кривата в двете посоки. Ако бъде твърде ограничена, няма да може да се обеднее под определено ниво или да се забогатее над определено. Ако двете са достатъчно близки, усилията за просперитет се обезсмислят – и без работа живееш почти на средно ниво, и със средни усилия живееш почти като най-богатите… Ако обаче бъде твърде неограничена, на единия й край ще има ужасяваща мизерия, а на другия – свръхбогатство. Съответно, на единия край ще се опропастяват таланти и ще се генерира престъпност и антиобщественост, а на другия ще се концентрира власт, която ще се опитва да изкриви обществото в своя полза и да го превърне в олигархия. Тоест, тези две крайности трябва да не са достъпни…

    Уфф, направо ти натролих блога. Извинявам се от сърце, Велко. Ще гледам занапред да пускам подобни словоизлияния само на своя територия. 🙁

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *