Записки от Азербайджан – Втора част

През лятото на 2002-а година работих четири месеца в Азербайджан по пилотен проект на една британска организация, който имаше за цел да даде на местни ученици и студенти основни знания за демокрацията – за човешките права, свободните избори и баланса на властите, за гражданското общество и т.н. В тази втора част от записките си съм се опитал да обясня шеговито на близките си, а и на работодателя (покрай официалните доклади) трудностите, с които се сблъсках заради особеностите на тукашния манталитет и всякаквите културните различия. Имаше моменти, когато ми е идвало да си бия главата в стената – въпреки че работех с умни, високо мотивирани и сърдечни млади хора, чиито снимки гледам и днес със симпатия и признателност за приятелството.

За разбирането на този текст са нужни няколко думи за въпросния проект за „гражданско образование”. В Азербайджан започнахме с някаква обща идея какъв тип информация искаме да се преподава на семинари в провинцията. Пуснахме обяви и чрез интервюта подбрахме студенти и неправителствени активисти, които да водят обучението – предпочитам да ги наричам по нашия си жаргон „тренери” (trainers) вместо старомодното „лектори”. Направихме обучение на обучаващите (training of trainers), за което става дума в текста и на което уточнихме съдържанието на презентациите, тренерите се упражняваха  и т.н. След туй те тръгнаха, по двойки, по училищата из избраните градове, а аз, консултантът, ги наглеждах и съветвах.

Ето моите записки  как някои от тези неща се случиха на практика.

Различни нагласи на ума

На обучението на тренерите в Баку им казах, че тъй като ще работят в навечерието на референдум, който покрай другото се очакваше да промени избирателната система на страната, ще им представя съвсем опростено предимствата и недостатъците на различните системи. Един от помощниците ми, Акбар, напомни на аудиторията основни понятия като едномандатни и многомандатни избирателни райони, които се използваха при тогавашната смесена система в Азербайджан.

В офиса вече бяхме обсъдили и успешно проиграли нагледен пример, с който исках да покажа, че пропорционалната система обикновено води до разумно застъпване в парламента на различни политически сили, докато при мажоритарния избор може да се случи едни да спечелят почти всичко, а цели групи с техните възгледи и интереси да не бъдат представени във властта. И тъй като не исках да говоря за партии, обясних, че ще имитираме нещо като гласуване за музикална класация.

На таблото пред тренерите бяхме изписали пет различни музикални стила, започвайки с традиционния мугам. В офиса ми бяха казали, че това е най-популярната музика в страната като цяло и в повечето области, та аз очаквах да покажа как мугам ще победи категорично при мажоритарната система. Помолих тренерите да ми дадат съвсем груба преценка за колко азербайджанци този фолклорен стил би бил предпочитаният избор. Въпросът ми предизвика неочаквано дълга дискусия с мнения, вариращи между 10 и 80 процента; същото се получи с рока, естрадата, фолка и т.н. Това бе доста непродуктивно, затова написах на таблото някакви числа, отразяващи преобладаващите мнения, и рекох: „ОК, това е само пример. Представете си, че това са резултатите от голямо и репрезентативно проучване на общественото мнение и че те коректно отразяват предпочитанията на населението.”

След това се обърнах към един от най-обещаващите тренери – млада учителка, и я запитах следното. „Ако проучването показва, че 50-60 % от азербайджанците са за мугам, 20 % – за съвременния фолк, 15 % – за рокендрола и т.н., дали това биха били приблизително дяловете, на които бихте разделили времето за музика по радиото?”

На този въпрос, който според мен (и колегите от офиса) лесно трябваше да доведе до идеята за почтено застъпване на различни предпочитания, получих изненадващо и категорично „Не”. Доколкото успях да разбера обяснението, въпросната млада дама просто мразеше мугам. Други тренери се намесиха и получих ново обяснение пак от учителката – в Азербайджан има много радиостанции и всеки може да си избира.

Вярно, както и да го погледнеш. Обаче, казах, представете си, че всички тези радиа са управлявани от един музикален съвет или, още по-лесно, ПРЕДСТАВЕТЕ СИ, че в страната има само една станция и вие отговаряте за програмата. Не бихте ли отчели предпочитанията на всички азери според процентите на таблото?”

Е, получих моето желано, макар и тихичко „Да”. Но вече не бях сигурен, че нататък дискусията ни ще се основава на споделен общ възглед за правдиво представителство на различни възгледи или интереси. Следващата стъпка бе да си ПРЕДСТАВИМ, че всички азербайджанци трябва да гласуват за Национален музикален съвет в едномандатни райони по мажоритарната система. Трябваха ни следователно числа по райони. Резултатите бяха много объркващи и отново станах свидетел на гореща дискусия за това в коя част на страната каква музика се слуша. Това трябваше да е абстрактен пример, обаче те спореха за истинска музика!

Като резултат мугам катастрофално загуби изборите и примерът ми, тестван предния ден в офиса, напълно пропадна. Честно си признах това пред всички и минах към пример Б – с „зелената”, „синята” и „червената партия” (такива маркери имах), които си оспорваха властта в измислени избирателни райони. Това май го разбраха…

Семинар

Най-хубавото на тези проекти е когато започне работата „на терен”. Повечето семинари се провеждаха в училища, но в този случай бяхме наели банкетна зала, подготвена за сватба. На заден план сме аз и помощникът ми Анар, заели местата на младоженците. Хем се вижда добре какво става, хем да сме малко настрана от тренерите и учениците.

За осемте дни между първата и втората част на обучението тренерите бяха получили две еднакво важни задачи – да отрепетират по двойки презентациите си и да направят първи посещения в градовете, където щяха да работят, за да установят контакти и да подготвят технически семинарите си. Факт, който не успявам да анализирам смислено е, че и шестте тима започнаха с втората задача – пътуването.

При завръщането си в Баку един от тимовете се похвали, че е насрочил първия си семинар за 10 часа сутринта на другия ден след края на обучението. Наложих си самоконтрол, за да не започна да си удрям главата в масата. Опитвах се да мисля бързо – тренера пред мен вече го бях видял като участник на няколко предварителни семинара, но може би все пак не бе неясно с многобройните технически подробности, които трябва да се уредят преди да влезеш в една зала за конференции или класна стая и да започнеш презентацията си. Темата за „дребните камъчета под колата” бе оставена тъкмо за тази втора част от обучението. „Е, добре, казах. Видяхте, че вече два пъти завършвахме нашето обучение едва в седем вечерта, а от Баку до вашия град има пет часа шофиране, ако не спирате по пътя за чай. Как ще започнете семинара си в десет сутринта?”

„Ще хванем такси в четири сутринта.” „А няма ли да сте изморени след пътуването? Колко време ще ви остане, ако възникнат непредвидени проблеми? Най-сетне, не допускате ли, че след това обучение ще ви потрябва малко време да  помислите, да промените нещичко в презентациите си?”

Забелязах, че най-надеждният ми помощник – Джейхун, също е бесен, затова се измъкнах от стаята и го оставих да убеди колегите си да пренасрочат семинара. Те направили следния коментар: „Не ни казахте, че не бива да започваме работа рано на другия ден след обучението.”

В интерес на истината – не им бяхме казали това. Те имаха няколко седмици за провеждането на скромен брой семинари. Бяхме провели вече и кратка дискусия на тема „Кое може да е неподходящо време за семинар?” – например точно преди училищните изпити или докато се предава мач от световното, но не бяхме споменали „15 часа след два дълги дни на упражнения и след петчасово блъскане по азербайджанските пътища.”

Подготвяйки това обучение, решихме, че ще е добре всеки участник да получи копие от Азербайджанската конституция. Тъй като помощниците ми бяха заети с други задачи, реших сам да свърша фотокопирането. Карах по обратен ред на 32-те страници на този документ на азерски (който, разбирах се, не можех да прочета) и забелязах, че страници девета до единадесета се повтарят – затова ги отделих като ненужни. Едва на обучението разбрах, че всъщност номерацията е била грешна и ни липсва най-важното – частта за правата и задълженията на гражданите. Пратихме един от сътрудниците да направи допълнителни фотокопия. Честно казано, не помня дали му заръчах „Копирай само липсващите страници!” Момчето се забави неочаквано дълго и вече започвах да нервнича, че излизаме от график, когато той се върна с 15 пълни комплекта на цялата конституция.

За подобни недоразумения отначало обвинявах своя руски или английски. По-късно Чарлз – симпатичният мустакат британец, който управляваше офиса в Баку, ми потвърди, че ред неща, които ние намираме за подразбиращи се, на азерските колеги трябва да се кажат изрично. Утеши ме със случката, как пратил човек от офиса да купи моливи – три кутии от онези с по десет молива вътре. Онзи изчезнал за цял ден и се върнал зачервен и запъхтян от търчане – в книжарниците имало опаковки само с по пет молива във всяка. „Бенг, бенг, бенг”, завърши Чарлз – което трябва да имитира звука от блъскане на глава в стена.

Понякога на чужденец като мен може да се стори, че азербайджанците не слушат какво им говориш. Затова се дразнех отначало, когато ми се налагаше в магазина да използвам пръстите си, за да потвърдя, че действително искам пет кутии цигари наведнъж.

Веднъж седяхме с колегите в една чайхана в южния град Ланкаран и обсъждахме току-що приключилия семинар. Накрая поискахме сметката и една голяма бутилка минерална вода – да си я вземем за из път. След десет-петнайсет минути келнерът дойде с бутилката, носеше и пет стъклени чаши, но не и сметката. Двамата тукашни тренери, преводачът ми Анар и шофьорът пак обясниха на сервитьора какво искаме. (Да, в Азербайджан повече от един човек участва в поръчването на вода или чай.) После, подхилквайки се, ми казаха, че сервитьорът бил талиш – представител на малка етническа група, която според местния фолклор се смятала за не най-умната на света.

Помислих си първо, че талишите може и да не са чак толкова малко малцинство. Обаче всъщност проблемът е, че азерите отказват да възприемат нещо, което е против собствените им разбирания за какво е правилно по един или друг въпрос. Тъй де, водата се пие от чаша, после плащаш и се качваш в автомобила. Човек си купува по една кутия цигари и като ги свърши, отива в магазина за още. Може би аз им изглеждам като талиш, настоявайки за пет кутии наведнъж.

За неравенството между половете

По време на интервютата за тренери имахме две или три блестящи кандидатки, които после се отказаха. Тези временни назначения бяха много добре платени по местните стандарти, а и работата бе интересна и желана за млади хора, които искаха да се развиват в неправителствения сектор или въобще да обогатят биографията си с ангажимент с международна  организация.

Сред най-добрите кандидати бяха тъкмо тези момичета – образовани, мотивирани и вече с някакъв подходящ професионален опит. И на интервютата, след едно споглеждане с колегите, бързо се съгласявахме да нарушим правилата и да им кажем веднага да се смятат за избрани.

А те дойдоха после с горчиви извинения. Тази работа предполагаше младите момичета да пътуват из провинцията в екипи по двама, тоест евентуално с някой младеж, да преспиват в хотели или по квартири. Това техните добри семейства, дали им добро образование, не можеха да допуснат. В Баку – да, нека работи, нека се развива. В провинцията?  Какво ще кажат хората….

Все пак имахме смесени екипи. Сред най-добрите бяха Назакат (младата учителка, която мрази мугам; към 30-годишна, неомъжена) и Руфат (на 25, неженен). Бяха се сработили чудесно. Преподавателският опит на Назакат явно бе добър, а Руфат се учеше, но и той имаше нещо в душата си, с което да спечели вниманието и симпатиите на участниците в семинарите.

Не бях силно изненадан, но ми стана неприятно да науча, че в един град не им бяха позволили да се настанят в хотела. „Не помолихте ли за стаи на различни етажи?” Да, бяха опитали и това, но тъй като бяха пристигнали заедно, в хотела им искали свидетелство за брак… Намериха си квартири в различни къщи.

А в Ланкаран бях поканен в дома на моя помощник и чудесен приятел Джейхун. Посрещна ни много сърдечно и в пълен състав голямо семейство, живеещо в доста голяма къща. Обаче край трапезата на двора имаше само няколко стола – за мъжете, включително за едно момче на десетина години. Жените, стари и млади, една от тях – с бебе на ръце, стояха наоколо „диван чапраз” и постоянно принасяха и отнасяха разнообразните блюда.

Това семейство бе помогнало на Джейхун да се образова, да изкара част от средния курс на Запад, да работи за чужденци и да се готви да следва в Европа.

В същия град наблюдавахме първия семинар на Асиф и Рашид – в офиса на местна неправителствена организация.  Мястото бе добро, само че след три часа работа се усети миризмата на 30 души, потящи се въпреки отворените прозорци и пуснатите вентилатори. Учудих се, когато през обедната почивка сервираха сандвичи в същото помещение – планът беше да се иде в ресторант. Да, ама жените не можели да стъпят в ресторант без съпрузите си – независимо че бяха лидерки или активистки на неправителствени организации, застъпващи се за човешки права и прочие хубави, модерни неща.

Ланкаран

Някои от участниците – главно неправителствени активисти, - в горещия офис в Ланкаран.

Ланкаран

В същия град Асиф провежда семинар в относителната прохлада на училищния двор. Най-голям зор видя – както и колегите му на други места, - да обясни що е „гражданско общество”.

За всичко трябва повече време от планираното

Това е основен урок за всеки новодошъл. Планирай резерв от време за написването на писмо, за теглене на пари от банката, за хапване и за плащането на сметката. За всичко.

През последните четири дни от обучението в Баку имахме десетина презентации-репетиции по темите, които щяха да се обсъждат на семинарите в провинцията.  И всички бяха поне 50 на сто по-дълги от планираното време. Постоянно изоставахме от графика. И това ставаше въпреки настояванията ми тренерите първо да се упражняват у дома, въпреки че ги подсещах да си гледат часовниците. Възприемането на времето тук е различно.

Също така ги подсещах да планират времето за храна и почивка. И ето какво се случи с най-близките ми сътрудници. Имаме семинар в 10 сутринта и сме се договорили да се срещнем в офиса в девет, да натоварим материалите си в таксито, да потеглим не по-късно от 9.15 и да сме в залата за конференции в 9.30.

Супер. Всички, които трябваше да са в офиса в девет, дойдоха навреме. И за моя голяма изненада започнаха да варят чай…

Друг път, в друг град бяхме планирали време за чай, но не бях наясно, че чаят не е закуска. Та след чая трябваше да седнем с колегите в друго заведение, да се хапне. Еднакво мразя да карам хората да ядат бързо и да закъснявам за среща. Този път, както обикновено, закъсняхме за срещата.

Когато видиш тези умни деца с будни очета и искрен интерес към каквото сме дошли да им разправяме, трудностите, недоразуменията и неуредиците отиват на заден план.

Следва – храна, пазаруване, езици, мъжка мода, улично движение, шарении.

 

Be Sociable, Share!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *