И през вечността ще премина за едно слънчево пладне с теб

Беше хубаво времето, когато се раждахме и умирахме. Живеехме щастливо във вечната война на доброто и злото. Бе просто и естествено – от деца ни казваха, че тъй е било винаги, че и ние ще участваме, затова го правехме просто и естествено. Ковяхме мечове от стомана и добивахме плутоний за ядрени бойни глави. Измисляхме заклинания и чертаехме фотонни звездолети. Никога не успяхме да се преброим, защото всяка сутрин всеки от нас си избираше едно от хилядите възможни оръжия, едно от хилядите бойни полета и тръгваше на войната със злото. А след здрач се прибирах при теб и вечеряхме заедно. Опитомявахме крилати броненосци и отглеждахме в епруветки демони, които правехме лейтенанти, майори и полковници. Налагаше се да измисляме хартия за детските книжки, която издържа толкова градуси, че нямаше значение дали са по Фаренхайт или по Целзий. Злото беше могъщо и ни трябваше особен мъх за скалите, върху които строяхме каменните крепости, и за самите каменни стени, тъй че земетресенията разсипваха камъка, но мъхът го удържаше. Някои предпочитаха походите през девет галактики в десетата, тогава не можеш да се прибереш за обед и да подремнеш преди вечерното сражение, затова сред нас имаше майстори на хлябове, вкусни по три дни, и носачи на прясна вода. Лекувахме скръбта по убитите с любовта, на която се радвахме приживе. Злото беше младо и изобретателно, а животът ни – любопитен и интересен. Може би водите на вечността са размили спомените ми, може би дебелото стъкло на няколко хилядолетия, през което виждам миналото, не е кристално ясно, но ми се струва, че всяка вечер най-хубавото нещо беше топлината, излъчвана от летните пейзажи с подвижни бои, които ти окачваше по стените през зимата. Или хладът на извезаните със сребърни нишки ледове по гоблените, когато бе лято. Злото бе удивително променливо и всепроникващо в онзи млад свят. То не се отегчаваше да измисля чудовища с размери на планета и галактически апетит, всепомитащи урагани и чумни епидемии, нашествия от сахарски скакалци и марсиански черноризци. Във вечната война то еднакво обичаше бойните полета на всяка планета и на всяка човешка душа. Невидимо като черна магия, като безсмислена злоба и измислена скръб, злото отравяше будните души и сънищата ни, а ти бе една от онези, които всяка вечер трябваше да правят нови магии, нови смешки, лалета, мелодии, аромати, приказки, играчки – чудесни оръжия, макар и нетрайни, които висяха по стените или лежаха по рафтовете на нашия дом, изпълваха килерите, таваните, скриновете, шкафовете, чекмеджетата, кутиите от стари обувки, тъй че когато и да посегнеш, винаги ще намериш каквото ти е нужно: и барутната двуцевка за верволфски глутници, и гранатите, пръскащи облак от страх за неканени чужденци, и очилата за нощно виждане на демони, и тихи гласове оттатък вратата, и два чифта обувки пред прага, хартиените пликчета и стъклените шишенца с лекарства за всякакви болки в гърдите, под лъжичката и в черепа. Не знам колко бяхме, защото макар да обичахме да си ходим на гости, никога не сме се познавали всички, но щом оставахме непобедени, очевидно сме били достатъчно много и достатъчно близо. Злото се опита да ни раздели, но някой вече бе измислил любовта, която се усеща на разстояние; злото пак се опита да ни пръсне, но не е ли постижение наистина да измислиш лепило за кварки и лептони? Вселената не се разпадна, злото пак се опита да ни разпилее, но си правехме богове и някои бяха тъй сполучливи, че ни служеха по много поколения, при горещина и студ. Така оцелявахме, докато войната се водеше честно, велики богове, толкова ли сме били много, че оцелявахме, че пространството за вечната битка отесня и тогава злото взриви времето. Пръсна го на частици, за да разпръсне нас. Мила моя, какви наивници сме били, щом се упражнявахме в любов от разстояние, а не слушахме с нужното внимание съчинителите на ритмични думи за любов отвъд векове, щом с цената на толкова труд овладяхме силите, които държат заедно микрочастиците на материята, но така и не уловихме квантите на времето, щом се учехме да обичаме звездите, сухите листа, ближния и мравките под нозете си, а забравяхме да обичаме забравените и неродените. Бях на 36 години, когато светът, в който водехме увлекателната война със злото, моят обичан, познат свят от пуловери и плетени ръкавици, чаши за вино и ножове за хляб, телескопи, котки, влакове, постели, ядрени ускорители, дневни улици, нощни улици, географски карти и сънища, се разпиля на мехурчета след един безшумен взрив и в прозрачните им непроницаеми стени остана по нещичко от света, по някой от нас. Знаех, че това не е краят, знаех, че по закона на всемирното притегляне между всичко, който някой бе измислил толкова предвидливо, мехурчетата бавно ще започнат да се сливат, знаех, че всеки от нас измисля нови лепила за разкъсани хартиени листа, пуловери и сънища. Но знаех също, че животът няма да ми стигне да дочакам да те срещна пак. Попаднах – в моя мехур – в някакво затънтено място (слава на късмета ми, не бе много студено и по дънки и риза можеше да се изкара), населено от хилави мъже, толкова оглупели от мъдрост, че не можеха да ми кажат дали сме в Хималаите или в Скалистите планини, нямаха представа за надморската височина и не знаеха името на бога си. Пък и аз там нямах нужда от почти нищо, дори престанах да огладнявам по три пъти на ден. Обаче после това стана мъчително – разните ми потребности от цветове, думи, стъпки и докосване изглежда си бяха останали с мен, в моя мехур от пръсналото се време, и тук ми бе празно. Малкото неща наоколо (един трамвай, който ме преследваше със скърцане, окалян сняг, боя за коса, светофари) ме мъчеха с ненужността си. Три дни са прекалено много на такова място, а бях само на 36 години, не изтърпях и попитах един от хилавите мъдреци: защо са им в този затънтен кът в Хималаите или в Скалистите планини огради и вестници, какво е изписано със светещия неонов газ в цветни стъклени тръби, какво е предназначението на предметите, които вземат от едно място и пренасят на друго, и как издържат. Те бяха вечни. Безсмъртни. Това бе тайната на оцеляването им в този мехур и те с готовност я споделиха с мен. Те от малки се учели да не мислят за нищо. Трамваите им служеха за това да не ги забелязват. Телефоните се използваха за упражнения да правиш подобни предмети невидими и беззвучни. Неоновите надписи не бяха на непозната писменост, а случайни заврънкулки, тъй че светейки, да доказват неоспоримо безсмислието си. Останалите неща трябваше да се вземат от едно място и да се слагат на друго, за да тренираш умението си да не бързаш, да не усещаш тежестта им и да не ги употребяваш. Отличните ученици в този отживотен урок отдавна нямаха нужда нито от нещата, нито от упражненията с тях и мисля, че продължаваха да ги вършат просто по навик. Слабаците, може би пак по навик или по принуда, поддържаха криво-ляво трамваите и непрестанно опитваха по повредения телефон да извикат някой друг да го поправи. Останалите, онези по средата, се бяха самоубили от отвращение. А аз толкова исках пак да те видя, че приех споделената тайна. Тайната бе проста, урокът бе мъчен. Трябваше да откажа цигарите. Трябваше да престана да мразя враговете си. Трябваше да обикна телефоните и трамваите, а после да забравя за тях. И да продам душата си. Продадох всичко, което така ми липсваше от някогашния свят, и всичко, от което тук имах болезнена непотребност, а един от мъдреците услужливо взе душата ми, макар да му беше излишна. Наложи се още да престана да мисля за много неща, а сутрин, обед и вечер вместо молитва по три пъти да си повтарям, че те обичам. Така станах безсмъртен. На хилавите мъдреци не им трябваше и безсмъртие, но на мене ми трябваше. Абсурдно ли звучи уговорката „Ще се срещнем във вечността“? Ще чакам. Слушах как мехурите бавно, с тих пукот се сливат. Напуснах онова затънтено място в Хималаите или в Скалистите планини. Видях чудновати светове – с небостъргачи, пустини, степни селца и джунгли. Навсякъде, макар и невидимо продължава борбата на доброто и злото, но тебе те няма. А аз не участвам. Чакам. Светът ни бавно се връща към своята цялост и някой ден ще попадна в мига, където си ти. Докато наблюдавах залеза на един звезден куп зад хоризонта на галактиката, скалата под мен се срина. Време е пак да се поразтъпча и да се поогледам. Никой не е правил такава саможертва. Мнозина са давали живота си за любовта, но да дадеш смъртта си – никой. Ти ще бъдеш пак на 36 години и аз ще бъда пак на 36, само че ще съм безсмъртен. Ще бъдем заедно за някакъв си миг. Ще бъдем заедно до края на живота, на твоя живот, но противно на романтичната поговорка, смъртта ще ни раздели. И после цяла вечност няма да те има. Обаче преди това ще ни се случат няколко хиляди сутрини, обеди, вечери и нощи, няколко милиона минути, няколко милиарди секунди. Дали после ще съжалявам? Може би сделката бе неизгодна, но това ще се разбере после, а сега чакам с радост. Спокойно чакам. И през вечността ще премина заради кратката ни среща, за едно слънчево пладне с теб.

Be Sociable, Share!

2 мнения по „И през вечността ще премина за едно слънчево пладне с теб

  1. Браво Велко, такава психеделична феерия не бях чел от теб!
    Благодаря за изживяването.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *