Зеленият хълм се издигаше високо пред очите му – толкова високо, че почти не оставаше място за небе. Нямаше нищо друго в този свят освен меката трева, покрила меката извивка на хълма, малко синьо небе и собствените му стъпки. Цветя и тишина в тревата. Въздух – прозрачен и лек, – но и той принадлежеше на височината на хълма, както и светлината, която трепкаше горе на билото.
Изкачваше се дълго, без да се оглежда назад и без да избързва с мисълта си напред, просто вървеше и гледаше – в това беше целият смисъл, повече не бе необходимо. Вместо умора изпитваше опиянение от бавното пъплене на склона, което напомняше летене. На всяка крачка тревата меко го посрещаше и после с неочаквана сила го изтласкваше нагоре, напред. Тревата – равна, безшумна, топла, вярна.
Няма такава трева.
Спомняше си – тревата, истинската дива трева е остра и жилава. Своенравна. Сред нея са пръснати бодливи стръкове, изсъхнали клечки. Тя не изтласква стъпките ти, а се опитва да ги спре, като сплита малки зелени примки. В нея има живот и дихание – буболечки и мирис на пръст. Полет на мъхести насекоми с прозрачни крила и на семена с остри люспи и кукички. Коя трева е по-хубава – тази или другата? И защо няма птици?
Ще попита Ани. Ани знае по-добре.
Все пак беше чудесно. Спря и погледна нагоре към светлината, която пулсираше над билото на хълма, навярно някъде отзад беше мястото – изгрев или залез? – където светлината извираше, на тласъци преливаше над върха и се спускаше надолу по меката зелена трева. Отдавна си мечтаеше точно за такъв хълм с такава трева и когато му се струваше, че го е открил от прозорчето на автомобила или самолета, си представяше как ще се търкулне отгоре – презглава, като мече, като пухкава космата топка. Ето сега ще се търкулне. Нека само още малко да се изкачи.
Друг път ще види какво има зад хълма. Не си задаваше този въпрос, защото усещаше, че той е чужд на света наоколо и защото самото вървене беше толкова приятно, пък и знаеше че непременно ще успее, ще стигне горе, ще види, ако не сега – по-нататък. Тук времето отсъствуваше. Или може би тъкмо обратното – имаше прекалено много време, толкова много, че бе излишно да се мисли за него.
Браво на Ани.

Заедно дълго обмисляха как да бъде предупреден за края. Ани му бе предложила музикални акорди – тържествени или игриви, деликатен шепот: „Събуди се, погледни!“, огромно око, нарисувано над хоризонта и дори гарван, който да съобщи: „Друг път пак.“ Той обаче избра банален звънец и червена светлина.
Звънецът звънеше, червената лампа примигваше.
Николай Фауст свали шлема. По вибрациите и по променящото се ехо от тунела усети, че вагонът забавя ход. В следващия миг високоговорителите го изправиха на крака – обявиха неговата спирка. Вратите се отвориха със съскане и хилядогласната гълчава отвън нахлу като вълна. Докато се промъкваше към изхода, мислено се възхити на прецизността на устройството – записът бе свършил точно навреме. Плъзна поглед по лицата наоколо, но не забеляза някой да го гледа насмешливо или осъдително. Всъщност почти не можа да види лицата на хората, които бързаха да слязат.
Все още бе замаян и не успя да преброи колко пъти го блъснаха, докато пресече потока и стигне до автоматите в ъгъла на залата. Последните късчета спомен за тишината – последна и несигурна защита – бързо се стапяха. Безжалостните остриета на безброй гласове се впиваха във всяко местенце по кожата му. Чувстваше се като изтръпнал крак, в който кръвта отново прониква с болезнен бодеж. Отново отекнаха високоговорителите и гарата отесня, стори му се, че стените започват бавно да се приближават. Някакво туптене, излъчвано от самия него, надделя над бумтежа наоколо, подчини го на ритъма си. Сутрешната треска започваше.
Избра автомата, където опашката бе най-къса, и впи поглед в гърба на човека отпред. Зеленият хълм отново се мерна за миг и изчезна. Сети се, че продължава да държи шлема в ръцете си. Навярно изглеждаше глупаво, веднага личеше, че е новак. Побърза да го прибере в чантата.
Трябваше ли да се срамува? Това беше въпросът, на който вече дни наред се мъчеше да намери отговор.
Докато струйката кафе пълнеше чашката му, забеляза едно празно местенце между автомата и някакъв железен сандък. Не изчака последните капки, втурна се в ъгъла, притисна гръб до стената. Тук беше добре.
Пиеше кафето си и мислеше, че горе го чака градът.
Градът е садист. Ламя. Човекоядец… Трябва да излезе… Е, какво пък чак толкова… Просто малка разходка.
Огледа плътния поток от хора. Издебна, когато в него се отвори празно място, и рязко пристъпи. Блъснаха го отзад, притиснаха го, опитаха се да го изтласкат, но той вече бе вътре. Изравни крачките си с околните. Вървеше, като непрекъснато се оглеждаше и преценяваше възможността да стъпва по малко и встрани. Така успя да стигне до най-бързата част на потока и там вече без номера, пое към ескалаторите.
Навън.
Острият писък на метални колела, които спорят с метални релси, разряза тялото му на две и запрати половинките върху каменните плочи. Закъснял, грохотът се нахвърли отгоре им и започна да ги мачка. Костите му захрущяха под хиляди стъпки. После тракането на железни вериги натроши останалото, дебели гуми се плъзнаха със скърцане и размаха последните късчета, една сирена тържествуващо оповести края и отмина…
Тогава петното от кръв и плът лекичко закипя, потръпна, всмукна краищата си и изтече между краката на хората до стената на близката сграда. Локвичката набъбна, изду се като балон, той се люшна, издигна се и се понесе в потока. Топката от сетива и оголени нерви, която преди малко беше и скоро пак щеше да бъде Николай Фауст…
Глутницата се носеше с рев и закана. Не забелязваше нищо в общия си бяг. Но не, видя го, спря и се озъби. Глутницата го чакаше – да направи само една крачка и…
Някой силно го блъсна в гърба, това му помогна да дойде на себе си. Светлината бе станала зелена. Блъснаха го още веднъж и той тръгна. Успя да пресече улицата, дори успя ловко да се отмести и да избегне удара с едрия грубиян, който се носеше срещу потока! На тежки обувки с ролки! Неестествено широките рамене и гърди издаваха скритата под дрехата броня, около лактите и коленете бе пристегнал корави пластмасови капаци. Ужасена, тълпата се отдръпваше да му направи път. Безумец.
Шокът бе минал. Отново можеше да възприеме света наоколо, дори с любопитство наблюдаваше хората, тези, които носеха шлемове. Ето ги – вървят по пътя си, унесени, с неподвижни лица, сякаш не са тук, не виждат нищо и все пак вървят, спират на кръстовищата, продължават по командата на светофарите, качват се по стълби, слизат от трамваите. Като роботи. Презрени ли са?
Усмихна се. Поиска му се да изкрещи: „Хубаво е на хълма, нали? И аз бях там!“ Не извика – те не чуват нищо и си имат свои хълмове, може би сини, може би оранжеви или не хълмове, а морета, снежни върхове, реки, стаи, замъци и какво ли не още. Като тези отпред.
Потокът изведнъж се разклони в две объркани струйки, които заобикаляха малкия остров на тротоара. Седяха в кръг, коленичили направо на плочите, и се смееха с невиждащи очи. Кой знае на какво се смееха, във всеки случай не на гръмогласната музика от радиото, поставено в средата на кръга, защото всички носеха шлемове и не можеха да чуват радиото, нещо друго бе общото, което слушаха и гледаха, и ги правеше щастливи. Само двама стояха изправени, момче и момиче, един до друг, с едва допрени гърди, рамене и лица, с отпуснати ръце, поклащаха се бавно, ритмично. Каква ли бе музиката на техния танц?

Светлина, чистота и покой го посрещаха още на входа на института и нямаше да го оставят, докато е между стените му.
Николай Фауст вървеше бавно по висящия коридор и гледаше надолу към прозрачните покриви на клетките. Разделяха ги няколко пласта дебело стъкло. В клетките живееха тополи, кестени, брези. А също дървета и храсти, които още нямаха имена и може би никога няма да получат, ако не оцелеят. Всяка клетка бе късче ад, взет от улицата. Автоматиката се грижеше за шума, за серния окис, за мъглата, вибрациите и оскъдната светлина. Растенията трябваше сами да се грижат за себе си. Николай Фауст се надяваше, че някой ден някое от тях – щастливата разновидност, добре изчислената мутация – ще остане живо и ще се засели в града. Трябва да има дървета в града.
После ще види колоните с цифри, запечатали отчаяната борба на растенията през нощта, после ще отиде в лабораторията.
В обширната зала с три дълги редици светещи екрани и хора в бели престилки потърси с поглед слабата източена фигурка на Ани.
Изправена пред екрана, тя чупеше чаши. Чертаеше с писалката чаши с невъобразими форми и после с едно натискане на клавиша натрошаваше изображенията им на късчета. Измисляше чаши, които се чупят безшумно. Нелепа идея… И без това има прекалено много шум. Твоите чаши, които се чупят без звук, са зловещи. Е добре, тогава може да казват едно тихо „а-а-ах“ – на човек му става смешно и не съжалява. Не е ли по-лесно нещата да се правят нечупливи? Вещите не бива да бъдат прекалено трайни.
Приближи се и спря зад нея. Ани се обърна и отметна глава – съвсем излишен навик за момиче с толкова къса коса. Имаше нещо плавно и безтегловно във всеки неин жест, сякаш се движеше не във въздух, а в кристално прозрачна вода.
Николай Фауст внимателно постави шлема на бюрото й, щракна ключалката и извади миниатюрната касетка. Очакваше да го попита „Как беше?“ или нещо подобно, но Ани само пусна небрежно касетката в джоба си и продължаваше да го гледа в очите.
– Хубаво беше – каза Николай Фауст.
Стори му се, че тя търси в погледа му следите на зеления хълм, а намира там улицата, тълпата, глутницата.
– Какво има зад хълма?
Ани повдигна рамене.
– Не знам – толкова тихо го каза, че дори не забеляза устните й да помръднат.
Той се помъчи да се усмихне.
– Стана ми лошо на улицата.
– Не трябва да сваляш шлема.
– Страх ме е. Да се движиш из града, без нищо да виждаш и чуваш, и някаква машина да те води…
– Абсолютно е сигурно.
– Да излезеш така навън… То е като да се гмурнеш със затворени очи… или… като скок с парашут в нощта.
Ани кимна. Лицето й бе малко, изглеждаше восъчно на тази светлина. Струваше му се, че то се отдалечава, потъва в нещо.
– Нямаше птици.
Сбърка. Лицето й потъна още по-дълбоко, погледът, чертите станаха неясни и размити. Изглежда, не биваше да говори за това сега.
– Ще опитам. На връщане ще сложа шлема и ще запиша пътя. И утре сутринта. Трябват и двете посоки, нали? И програма… Ще потърся това с хълма или нещо подобно – спокойно, красиво.
Устните й трепнаха, като че ли искаха да заплачат.
– Хълмът не е купен. Аз го записах.
– За мен?!
Този път се усмихна, както се усмихват на наивния въпрос на дете.
– За мен. Мой си е, разбираш ли? Аз си го представих.
– Страшно съм глупав.
– Прсто си малко стар.
– Бих искал и аз да измисля и да запиша нещо за тебе.
– Харесвам хълма.
Страхуваше се да не сбърка с всяка следваща дума, дори с неправилен жест. Не смееше да помръдне. Беше хубаво, че Ани още гледа към него.
– Наистина ще опитам.
Тя му подаде друга касетка.
– Тук е записан твоят път. Минах по него – от дома ти до тук. Много внимавах.
Беше поразен.
– Ани, защо правиш всичко това?
Тя само повдигна рамене. Отговорът сигурно беше в искрицата учудване, пробляснала в погледа й, преди да се обърне.

Живееше в една от старите части на града. Тук улицата минаваше само по повърхността, беше тясна, а потокът – бавен и много плътен. Николай Фауст мразеше такива потоци, които не ти остават поне мъничко свобода в скоростта и посоката. Предпочиташе булевардите, където с повече съобразителност и ловкост можеш да си избираш мястото, на което ще стъпиш, да правиш по някоя крачка встрани, дори да изпреварваш, дори да спреш за секунда и изведнъж да се провреш в някоя по-бърза струя. Но най-трудното е да влезеш в потока.
Докато стоеше на прага на дома си в ранното утро и гледаше тълпите, вече на няколко пъти бе забелязал свободните места. И все пак не тръгваше. Помисли си, че ако продължава да се бави, ще закъснее за работа. Но не можеше да тръгне.
Кой знае защо, бе решил, че тази сутрин естакадата ще рухне над главата му.
Релсите минаваха над улицата на нивото на втория етаж в едната посока и още по-високо – някъде около четвъртия – в другата. Дори и глухите можеха да усетят минаването на вагоните по вибрациите, които разтърсваха стените на къщите и земята под тях. Въпреки мъглата, която не отстъпваше в никой сезон и в никой час на денонощието, а само ставаше по-гъста или по-рядка, ясно различаваше размазаните квадрати по стените – следи от зазиданите прозорци. но не всички бяха постъпили така.
Потърси с поглед онзи прозорец на втория етаж срещу сградата, в която живееше. Многослойните капаци с ламарина отвън пак бяха отворени, тежките черни завеси – дръпнати встрани. Видя жълтеникав таван, светещ полилей, част от библиотека. И се заслуша в музиката. Звуците едва се долавяха – откъслечни, обезкръвени от шума на улицата, – но Николай Фауст толкова пъти ги бе чувал, че паметта му с лекота допълваше мелодията. Странни звуци които не вземат своята сила от кутиите с електроника и от трептящите пластини на високоговорителите. Истинско пиано, зад което седи човек и удря по клавишите! Музиката бе весела, лековата, но в нея имаше нещо от хълма – син простор, ниски, заоблени хълмове, огрени от слънце… Хълмове, които крият реки.
Кой ли живееше там? Ами ако пресече потока, отиде и позвъни? Защо да не извърши нещо абсурдно?
От представата, че ще мине под естакадата, усети как силен спазъм сви стомаха му и се изкачи до гърлото. Трябваше да помисли за нещо друго. Трябваше и да тръгва вече. Притисна по-силно гръб в стената зад себе си.
Та нали решението беше в ръцете му!
Извади шлема от чантата и за кой ли път внимателно го разгледа. Шестте очи на обективите бяха готови да гледат вместо него във всички посоки – хората, идващи насреща, светлините на светофарите, сградите, отворените и затворените врати, спирките на метрото, дори неравностите по тротоара. Видяното отиваше в паметта на миниатюрния компютър и се сравняваше с образите, запечатани предния ден, когато Ани бе минала „на запис“ по пътя му и бе дала възможост на машината да запомни как точно Николай Фауст отива на работа. И всяка секунда компютърът изпращаше своите импулси към микродвигателите на екзоскелетона, безупречно скрит в конфекционния костюм. Механичните мускули леко и ненатрапчиво насочваха краката на човека, казваха им „спрете!“ и „хайде сега по-бързо!“, „изкачете се оттук“, „минете оттам“, „стоп, стигнахме“. А през цялото време се „въртеше“ и касетката с другия запис – пулсиращи електрически полета дразнеха свободните от задължения нерви на зрението и слуха и се превръщаха в картини и звук: прочути пиеси или модерни филми, симфонични концерти или лекции по физика, или самият собственик се носи със шеметна скорост в ракетен автомобил по безкрайна писта, крачи по Марс или танцува валс във Виена от миналия век, или просто „доглежда“ сънищата си от последната нощ.
С гърба си, опрян в стената, усети нарастващите вибрации още преди грохотът на вагоните да залее тясната улица. Ами ако естакадата наистина се срути? Нима можеше да се остави да го води една машина, колкото и да е съвършена, и да се втурне сред тълпата, сред хиляди твърди рамене, колене, сред хилядите бързащи, тъпчещи, чужди стъпки…
Страхуваше се – не можеше да се довери на шлема. Страхуваше се и да го прибере в чантата и да тръгне по улицата. Николай Фауст разбра, че той просто нямаше изход.
Не можа да се откъсне от стената дори когато видя Ани на отсрещната стена, също като него притисната между потока и сградата. Ани му махаше. Той успя да й кимне. Нищо не каза и като я усети до себе си някоко минути по-късно. Но се зарадва на ръцете, които се плъзнаха по сгорещените му слепоочия, по изпотеното чело. По внезапната тишина се досети, че Ани му поставя шлема, и миг по-късно улицата изчезна.

В края на работния ден Ани се приближи да бюрото му. Както обикновено остана права в една удивително спокойна поза, като че ли се беше облегнала във въздуха и гравитацията не бе в състояние да накара тялото й да се напряга. Леко наклонила глава, изчакваше Николай Фауст да приключи с графиките и цифрите.
Той вдигна поглед. Почувствува се радостен и уверен, сякаш виждаше как е завалял прогнозиран от самия него дъжд – толкова хубаво и естествено му се струваше Ани да дойде.
– Какво ще правиш след работа? – попита тя.
– Забравих, като те видях.
– Искаш ли да отидем на хълма?
– Разбира се, нали всеки ден съм там.
– Искаш ли да отидем заедно?
Той кимна. Ани извади касетка от джоба на престилката си.
– Вземи тази.
Отново вървеше по зеления килим, изтъкан от фантастичната, немислима трева, която превръщаше ходенето в магия. Тревата се изкачваше нагоре по хълма и го викаше след себе си, и той се изкачваше – с лекота, сякаш не преодоляваше височина, а се пързаляше шеметно надолу по безкрайна снежна писта, и падаше с мощните струи на огромен водопад, и политаше от върха на остра скала, за да се превърне в струя от светлина и въздух.
После шепотът на разтревожената трева го накара да погледне нагоре и видя птицата. Тя плавно размахваше големи тъмни крила. Имаше нещо величествено и тържествено в спокойствието, с което се оттласкваше като че ли от самото пространство, в увереността, с която се бореше с безкрайността на небето. И успя – прекоси хоризонта, изчезна зад хълма.

Ани беше пред него, сваляше шлема си. Николай Фауст се огледа. Седяха пред дървена масичка в единия край на полутъмното кафене или поне на някакво помещение, в което имаше маси, хора и миришеше на кафе. Откъм светлинките на бара се носеше тиха музика, но тя бе навярно почти излишна, защото посетителите до един носеха шлемове. Въпреки мрака успя да различи, че бяха все млади хора. Седяха по двама, неподвижни, в странни подобия на започнати, но недовършени прегръдки. Проблясващите шлемове почти се докосваха, докосваха се ръцете върху масите.
Николай Фауст протегна ръка към ръката на Ани и докосна върховете на пръстите й.
– Мислех, че и ти ще бъдеш там.
– Но аз бях там.
– Очаквах да те видя. Исках да те видя.
– Нима има значение. Нали знаеше, че съм на хълма.
– Мислех си, че можем да съчиним запис, в който да сме заедно. Дори си го представях – как двамата тичаме край морския бряг.
– Ужасно е банално – каза Ани. – И ще искаш и да си приказваме. Знаеш ли кое ти е най-досадното – че държиш на разговорите.
– Знам, че не е модерно. Но иначе какво ни остава? Това? – Той сложи ръка върху шлема.
Някой почти невидим сложи пред тях две чашки с кафе и изчезна.
– А може би изобщо не трябва – продължи Николай Фауст. – Може би не е правилно…
– Ужасно си стар. Хайде, заведи ме да се целуваме на морския бряг.
– Тези хора тук… – той посочи с поглед залата. – Мислех, че всичко е заради шума. Че просто се забавляват. Сега ми е страшно.
– Те са о’кей. Нищо страшно няма. Трябва да забравиш града. Представи си, че си артист. На сцената, сред декорите. Може да е пожар, да е гробище, дъно на вулкан, стомах на динозавър – това са декори. Е, страшно ли е?
– Но нима може да не се интересуват какво става наистина!
– Дразниш се, че не се интересуват от тебе.
– Бих искал да знам какво гледат.
– Мога да ти кажа какво не гледат. Не гледат образователни програми, серийни филми – нищо готово.
– А какво? Какво тогава?
– Светове – отвърна Ани. – Те са творци.
– На какво?
– На светове.
– От които никога няма излизане!
– Безкрайни светове. Ти не си видял и една милионна част от тяхното. Знаеш ли какво пропускаш всеки ден, докато си зает с нещо?
Николай Фауст въздъхна и се облегна назад.
– Боже мой, ами този свят?

Отново стоеше на прага на своя дом в утрото и нерешително наблюдаваше потока. Тътенът на улицата като че ли бе изтласкал въздуха и сега постепенно запълваше дробовете му, проникваше в кръвта, във всяка клетка, задушаваше го. Напоследък все по-трудно понасяше шума и тълпата. Дали причината бе в шлема, дали той подкопаваше издръжливостта му? Съвест или нерви? Фраза от стар филм. Неочаквано, но навреме си спомни думите: „Аз нямам съвест, аз имам нерви.“ Трябва да се мисли. Трябва да се търси решението.
Погрешно изтълкувах поведението му. Някакъв младеж изкочи от потока и плътно се залепи до него. Почти заби острия ръб на касетката в корема му. Младежът го гледаше с невинни очи.
– ЛСД – прошепна. – Запис „на живо“. Страшно! Не си опитвал, нали? Ето, опитай. Безвредно е и не се привиква.
Николай Фауст го хвана с две ръце за хилавите рамене и го отмести от себе си, доколкото позволяваше мястото.
– Привиква се. Привиква се, момче.
Съвест или нерви? Трябва да се мисли, а когато шумът пречи, е нужна тишина. Включи касетката с тишина, постави шлема на главата си и потъна в потока. Не е ли жалко да пропуска времето, през което може да е с Ани. Ани не обичаше разговорите, мълчеше дълго. Цялата касетка беше записана с мълчание. Мълчанието на Ани и Николай Фауст. Идеята беше негова. В една от книгите му се разказваше за журналист от радиото, който събирал мълчание. От късчета магнитофонни ленти. Всъщност, щом проблемът е толкова стар, не означавали това, че може да съществува още дълго? И защо Николай Фауст смята, че разстроените му нерви вещаят краят на света? Трябва да разбере или, не, сам да реши какво има зад хълма…
Болката беше внезапна и силна. След първия удар в корема някой силно го разтърси, после го удариха и в лицето.
– Защо ме блъсна? Знаеш ли как ме блъсна? Защо не гледаш? Гад!
Или нещо такова, доколкото можеше да се съди по движението на устните. Беше абсолютно сигурен, че не е блъснал побеснелия човек пред себе си, но онзи, разбира се, не знаеше, че Николай Фауст е абсолютно буден, че съвършеният пешеходец Николай Фауст, макар да носеше шлем, се водеше от очите си. Просто онзи бе избрал жертва, за да излее гнева си. И бе убеден, че жертвата му е безпомощна.
Николай Фауст протегна ръка и успя да отдалечи от лицето си махащите юмруци, а с другата ръка свали шлема.
– Повторете, моля. Не ви чух.
Изненадан, човекът насреща занемя за миг, после отново го заля с ругатни.
– Гад! Гад с шлем! Възрастна гад с шлем! Заради вас! Заради вас е всичко. И побърканите деца с гадните шлемове, и всичко. Вижте го! Къде си? На Марс? На Луната? Или в кревата? Блъскат се по улиците. Газят…
Николай Фауст се огледа. Въпреки силния поток няколко души бяха спрели – с мъка устояваха на напора. Мълчаха и го гледаха осъдително. Бяха без шлемове. Логично – тези, които носеха шлемове, не забелязваха нищо и отминаваха.
– Имате ли деца? – попита Николай Фауст.
Онзи спря да размахва ръце и стихна.
– Имам – изхриптя.
– Вземете им шлемовете. И никога не ги пускайте на улицата.
Кръгът от хора се разкъса под натиска на потока, Николай Фауст се вмъкна в освободеното място и закрачи.
Трябва да се мисли. Хълмът на Ани – какво има зад него? И проблемът с децата изглежда нерешим, поне той не го бе решил за себе си. И дали Ани щеше да хареса касетката с мълчанието? Дали идеята наистина беше толкова добра? Когато ти предлагат безкрайни светове, може ли отговорът да бъде мълчание? Отговорът не може да бъде и думи. Ако иска да разбере, ако иска да го разберат, трябва да се опита поне да научи езика им.
Винаги на това място, където къщите отстъпваха малко повече широчина на улицата, потокът се объркваше. Отпред беше кръгът. Съвсем лесно бе, като продължи де се движи между двете струи, да стигне да групата младежи с шлемове, коленичили на тротоара. Николай Фауст просто ги прекрачи и влезе в средата. Естествено никой не му обърна внимание, когато изключи гръмогласното радио. До него се търкаляха десетина касетки. Зае се да ги разглежда. Етикетчетата носеха странни надписи: „Фламинго“, „Горгона“, „Юпитер 7“, „Тамбукту“, „Вероника“, „Осморка“, „Нели Б“, „Червей“… Докато се колебаеше, един от групата се размърда, зениците му се разшириха. Мътният им поглед се спря на Николай Фауст. Без да снема шлема си, младежът ловко измъкна от нея касетката и му я подаде, после се пресегна за друга.
Досещаше се, че не бива да поглежда етикета и че не очакват от него да каже нещо. Само сложи шлема си, включи записа и коленичи на тротоара.
Лежеше окован на дъното на океана. Тялото му бе покрито с искрящо злато от някакви малки златни светулки, които доплуваха отдалече и полепнаха по голата му кожа. Високо над водата на черния небосвод пулсираха галактики и кръжаха около Земята. Голям червен рак пъплеше към него. Беше женски. Ракът разряза с щипците си веригите и го целуна с истински човешки устни.
Изправи се. Погледна дланта си – тя излъчваше светлина. Замахна с ръка и океанът се разцепи на две чак до небето. Започна да се изкачва по меката водна стена – пръстите лесно проникваха в нея и намираха опора. Нагоре, нагоре.
Едва когато стъпи на брега, разбра колко е огромен. Коленичи, но раменете му пак опираха в космоса. Светът бе пепел. В ръката му се появи парцал, старателно изтри пепелта. Поиска дъжд. Заваля и под водните струи поникнаха къщи, хора, израстваха градове…
…Намираше се на някакъв строеж. Беше пусто под покрива, крепен от бетонни колони. В една дълбока яма бе паднало малко кученце и жално скимтеше. Искаше да му помогне, но наоколо обикаляше майката, ръмжеше и го гледаше със злобни вълчи очи…
…Оранжева есенна гора. Нямаше го, не усещаше собственото си присъствие, но виждаше гората откъм върховете на дърветата. Сред оранжевите клони, по окапалата оранжева шума вървеше бял кон. Ток-ток, ток-ток… Ток-ток, ток-ток…
Николай Фауст отвори очи. Мъглата искреше в синкавата светлина на уличната лампа над него. Хладни капки пронизваха купола от светлина и падаха по лицето и ръцете му. Изправи се, пречупвайки болката във вдървените кости и мускули, несъзнателно направи крачка навън, в тъмното. Дъждът стана невидим, но продължаваше да вали и тук. Уплаши си, като осъзна колко е безпомощен в мрака, и бързо свали шлема. Ослуша се. Наистина нямаше никого наоколо. Трябваше да побърза да се скрие от дъжда и студа.
Край следващата улична лампа откри стълбите към спирката на метрото. Тръгна надолу, като внимателно се придържаше към парапета. Помисли си, че парапетът е гениално откритие. Такова удобство. За хората. И лампите. И самото метро. Беше светло, нямаше дъжд. Дори се зарадва на грохота на приближаващия вагон, който щеше да го отведе към дома.
Оставаха малко часове от нощта. Но щяха да му стигнат.

Хълмът се издигаше високо пред нея. Беше стръмен и зъл. Невидимо слънце превръщаше голите камъни в блясък, горещите му лъчи изтриваха спомена и мисълта за сянка. Сухо скърцане под краката при всяка стъпка. Камъни – мъртва, раздробена земна плът.
Крачка по крачка, капка по капка се събира усилие, докато стане достатъчно, за да вдигнеш поглед нагоре по жълтеникавия сипей, нагоре, чак до билото, където се раждат ветрове. Ветровете не са нужни на камъка, нито на нямото слънце. Тогава какво има там?
Тя продължи да върви към билото.
Дяволски хълм. Омагьосан. Чии грехове изплаща? Кой определя цената на крачките? Сто крачки мъка, една крачка радост. Добра ли е тази цена, та не бива да спираш? Крачките ти са обречени на хълма, но и хълмът е пленник на твоите крачки. Поне дотам, докъдето се вижда.
Ситни късчета се ронеха от напуканата скала, стичаха се назад и острите им ръбове драскаха смълчаната неподвижност на въздуха.

Лицето на Ани постепенно оживя. Николай Фауст свали шлема от главата й, притисна тялото й към своето. Искаше допирът и топлината му да са първото, което тя ще усети, щом се върне в полумрака на стаята.
– Това не е моят хълм, нали, Николай?
– Не – каза той. – Това е моят хълм.
– Жалко. Измислил си хълм, по който трябва да се върви.
– Не съм го измислил. Такъв си е.
Тя се намести по-удобно в прегръдката му.
– И къде е този хълм?
– На Земята.
– А какво има зад него?
– Не знам. Трябва да вървя и да видя.
– Ти си хитрец. С твоята досадна любов към думите. Успял си и в записа да вкарваш думи. А може би така ми се струва. Знаеш ли какво си мислех, докато се изкачвах? Крачките ти са обречени на хълма, но и хълмът е пленник на твоите крачки…
– Да, поне дотам, докъдето се вижда.