Възхвала на Дома

Възхвала на дома

В Стария завет, в книгата Изход, има цели шест глави с подробните наставления на Господ Бог към Мойсей как да бъде изградена скинията му, тоест свещената шатра: точни размери, редки и скъпи материали, изящни украси и опис на инвентара, необходим за жреците (25:1 – 31:18). Това доста  многословно описание е повторено с почти същите думи малко по-нататък, когато инструкциите са приведени в изпълнение и Божието жилище е готово и осветено (35:1 – 40:38).

Още на младини се чудех защо му е на Бог – предполагаема безтелесна същност някъде във висините на мирозданието – обиталище на Земята. Доста луксозно при това за онези времена, когато израилтяните, след успешното бягство от египетското робство, са още в началото на скиталчествата си из пустинята, а Обетована страна е далечен сън.

Днес имам различни възможни обяснения за подбудите на автора или авторите на Изход, но си давам сметка, че през по-голямата част от историята на човечеството най-монументалните градежи, на които се възхищаваме и днес, са били храмове на различни божества или гробници – обиталища за отвъдното. Което ми подсказва колко универсален е архетипът „дом“, изключителната му свръхценност за вида хомо сапиенс, осъзнал се като нещо различно и извън майката природа.

Първите домове са първите храмове. За мен е смайваща красотата на скалните рисунки в пещерата Шове в Южна Франция – стари 30 хиляди години, най-старите, които са ни известни днес. Това са 400 изображения на животни с удивително изящни и пестеливи линии, с динамика и перспектива. Обаянието им навежда на мисълта, че творецът е бил осенен от мистично, може би религиозно чувство.

Хилядолетия по-късно отшелници от всякакви вери, водещи възможно най-аскетичен живот далеч от света на хората, пак са търсили убежище в пещери или поне под клоните на вековно дърво…

Дом равно на убежище?

Помня как през пролетта на 1996 година, при първите ми пътувания из следвоенна Босна и Херцеговина, ме омайваха гледките на порутените къщи – палени, взривявани, обстрелвани със снаряди и куршуми, ограбени, дори разглобени на тухли. Аз и днес да не разбирам притегателната сила на картините на разруха, но постепенно ми стана ясна логиката на войната – унищожаването на дома, наред с унищожаването или поругаването на храма на друговереца, наред с избиването или осакатяването на живата му сила, е необходима предпоставка за окончателната победа и превземане на територията.

Защото не само на Балканите, за много хора по света, съграждането и обзавеждането на дома, евентуално – на църква, оставянето им за наследниците са си все още върховно житейско постижение, най-важното усилие, което ти дава корен в пространството и времето. А една от представите ни за крайно човешко нещастие е „бездомник“.

Дали споменът за босненските „рушевини“, дълбоко загнездил се в паметта ми, не ме подтикна да напиша тази непретенциозна възхвала на Дома?

Аз съм любител на историята, особено на популярно представените проучвания върху възходите и паденията на цивилизациите, но не се сещам  за статия, книга или филм, в които домът да е споменат сред големите постижения на човечеството – някъде в реда на откриването на огъня, камъка и тоягата, обработването на метали, земеделието и опитомяването на животни, колелото, писмеността, парите – до науките и технологиите. Загадка за мен си остава защо е така.

Може би е защото приемаме за фундаментална даденост нуждата от убежище – срещу стихиите, хищниците или враговете от собствения ни вид. Спекулирал съм в едно свое по-ранно есе, че еволюцията е могла евентуално да избере други решения за живота и разума вместо белтъчните структури, тъй уязвими към минимални вариации в околната среда – горещина или студ най-често, и в постоянна смъртоносна конкуренция с всякакви зъбати, рогати и агресивни твари.

Та от еволюционна гледна точка, човекът не е „изобретателят“ на дома, дори през хилядолетията на пещерите, колибите и небостъргачите не е бил непременно най-сръчният.

Гледам пред себе си едно птиче гнездо – колкото шепата ми, паднало от дървото пред къщата. Подложката е от късчета лишеи и мъх. Над нея е носещата конструкция от тънки клечки и сламки. Меката вътрешност за яйцата и новоизлюпените е от тревички, дебели колкото човешки косъм. И всичко това е изплетено с човка.

Обаче по неведоми за мен причини преките ни еволюционни сродници – бозайниците, най-често са предпочитали по-прости решения – дупки, хралупи или относителната безопасност на дърветата. Орангутаните си правят заслони срещу проливните дъждове. Домът на бобъра е удивителен наистина, но златният медал по архитектура и градоустройство безспорно е заслужен от насекомите – термитите и мравките. Мравунякът може не само да бъде гигантски спрямо размерите на създателите си, да има помещения с различно предназначение – спалнята на кралицата майка, родилните помещения за ларвите, складове за зимнина, но има още сложни системи за отопление и вентилация, дори за здравеопазване – късчета борова смола предпазват от инфекции. Изграждането и поддържането на такъв дом изисква – „нечовшеки“ бе първата ми мисъл – усилия, каквито могат да се мобилизират вероятно само при една колективистична и  йерархична организация на общността. В което мравките са изпреварили с милениуми човека и неговите човешки роби, измирали като мравки при градежа на пирамидите.

Мравките нямат храмове, светилища или икони по стените си – и въобще, доколкото несигурно знам, какво е познато или неизвестно на науката – не притежават вещи.

Поговорката „Моят дом е моята крепост“ очевидно се отнася не само до защитата от външни опасности, но и до защитеното лично пространство, топла бърлога и за душата, територия, която контролираме, чрез представата си за ред – независимо дали става дума за маниакална подреденост или за „ред“ в безредието. Всеки е виждал домове, претрупани от стари мебели с изобилие от котешки или кучешки косми по тях; книги, неотваряни поне от едно-две поколения; архиви от документи със съмнителна стойност за наследниците на собственика; украси-сувенири – прахосъбирачки, безпомощни в мълчаливото си усилие да напомнят откъде са и защо са тук; тъмни гардероби с дрехи, дрехи, дрехи, в които евентуално само призраците от миналото биха се чувствали удобно…  А на обитателите им е добре тук и гостът може да се почувства уютно.

Не знам дали психоаналитиците знаят важността на усещането за контрол върху интимната ни среда от вещи, за сигурност между стени и зад врати. На мен ми трябваше да се отделя от дома и семейството си за невъобразимите за мен навремето шест месеца, за да го изпитам. При първата ми задгранична мисия – в споменатата следвоенна Босна и Херцеговина, в първата къща, която ни служеше за офис и за преспиване, ми се падна детската стая. Спях в детско креватче с детски книги по лавиците над главата ми, тук криех писмата си и припечелените германски марки, тук плаках насаме, като ми съобщиха, че баща ми е починал. С още двама колеги чужденци се редувахме в началото кой ще вземе за през нощта единствения наличен отоплителен уред – газова печка, та може и затуй да съм запомнил как в един есенен следобед трепнах от мириса на пушека от комина на съседната къща. Горчаща носталгия, но и радост от представата за топлина и уют.

Подобно чувство изпитах около петнайсет години по-късно в стаичката си, заемаща половин контейнер в една полувоенна база край Басра, в Ирак. Абсолютен късмет, за който се обзалагахме с колежката ми от Финландия  – имахме собствени душ кабини с тоалетни, което въобще не е стандарт в лагерите с контейнери. Тогава си съчиних молитвата „Благодаря ти, Господи“. За покрива над главата, за шумния климатик, за гардеробчето, където зад ризите за официални срещи криех незаконно купения бърбън, за интернета – слабичък, но достатъчен да си върша работата и да се чуя, с онези, които ме чакат.

Вероятно пътуванията ми с ограничен багаж и по чужди квартири са сред причините да стана умерен последовател на минимализма в дома си. Изхвърляме или подаряваме стари дрехи, раздаваме книги, които няма пак да четем и не желаем да притежаваме; преди да седна да работя оглеждам какви ненужни вещи мога да отстраня от масата. С удоволствие посрещаме гости, но като си тръгнат, се чувствам добре да видя, че всяко нещо е пак на мястото си. Измислих си кредото „Ред около мен – ред в душата“. Не знам дали психоаналитиците имат мнение по въпроса.

В селската ни къща имаме няколко телевизора. Повечето са с големи екрани – прозорците с постоянно сменящи се картини на облаците по небето и сезонно оцветените хълмове пред нас. Имаме и „плазма“ –  огънят в камината. Огънят, мисля си, е бил телевизорът за първобитния човек. И подходящо за мен място за размисъл за бъдещето на Дома.

Новото понятие автономна архитектура се отнася за роботи, които принтират цели здания. Технологията, разработвана в Масачузетския технологичен институт щяла да премахне зависимостта на строителната индустрия от човешка работна ръка. ОК. По телевизията (която все пак гледаме в софийския си апартамент) текат сериали и документални филми за хора от развития Запад, които си поръчват къщи сред клоните на големи дървета – заради романтиката, предполагам, или си ги правят от бали слама, или полувкопани в земята – екологично и енергийно ефективно. Симпатично.

Познавам семейство, което вече използва Алекса или Гугъл хоум – технологиите, които позволяват с гласови команди да се управляват различни умни (smart) домакински уреди. ОК, но не ми е симпатично. Сблъсквал съм се с перални машини в квартири под наем и с копирни апарати в офиса, които са вече прекалено умни и своеволни за моя ум, навикнал лесно да контролира нещата около себе си. Пък и не ми е „ново“, едва ли Алекса ще е сензация за някой, който е прочел „Ще паднат тихи дъждове“ от цикъла на Рей Бредбъри „Марсиански хроники“ от 1950 година. „Тихите дъждове“ са и заглавие на стихотворение от Сара Тисдейл, което в разказа на Бредбъри механичен глас чете в напълно автоматизирана къща, отдавна и трагично напусната от онези, които са обичали поезията.

При моите срещи с хора, пътували по света много повече от мен, а и от много по-ранна възраст, се научих да не питам „Откъде си?“, а “Where is home for you?” (нещо като „Кое място имаш за дом?“). Веднъж младеж около трийсетте ми отвърна „А, има една къща във Франция, където държа кашоните с нещата си“. Не звучеше като да е тъжен или носталгичен.

Познат от дълбоко провинциално българско градче ми показа четириетажната си къща, на баир, и се похвали, че със собствените си ръце е изнесъл догоре не помня колко хиляди тухли. Обичал да седи и да зяпа от четвъртия етаж – сам, защото съпругата и единственият им син го напуснали. Не съм сигурен дали беше тъжен.

Цинично може би, мога и него, и „французина“ да ги броя за бездомници. Защото домът е място, което споделяме. С нещата, които са ни скъпи или които не харесваме . Мога да харесвам или да не харесвам картините по стените, но са ми скъпи, защото са избрани от любим човек.

Домът е едно от най-сигурните места, където оставяме своя следа – желани или нежелани следи. Оставяме ги с любов или по недоразумение – хиляди важни или ненужни следи, например албуми със снимки от минали животи, които не отваряме, отдавна не са ни интересни, но какво да ги правим?

Сканирайте, качвайте в интернет облаците за во веки веков. Там няма жилищни кризи.

Себе си да качим в облака?

Неприемливо за повечето от нас, засега. Защото ако не броим айфеловите кули, хеопсовите пирамиди или разните тадж-махали, за повечето от нас домът си остава мястото, където имаме шанса и неизбежността да оставим свидетелство, че ни е имало.

Доколкото знам, дори мравките с развития им колективен разум не разбират това.

Бележки

Според Джек Майлс, автор на „Бог. Биография“, скинията е била шатра, „подобна, макар и разкрасена, на шатрите на лагеруващите в пустинята израилтяни“. С., Ибис, 2007, страници 119 и 131.

За виртуална разходка из пещерата с рисунките Шове препоръчвам документалния филм на Вернер Херцог „Пещерата на забравените сънища“ (The Cave of Forgotten Dreams), http://zamunda.net/catalogs/movies?letter=&t=&search=cave+of+forg&field=name&comb=yes . Предположението за религиозен импулс у древния художник е от наратива на В. Херцог. Същата идея е изказана в началото на първия епизод на филма на Робърт Уинстън „Историята на Бог“ (The Story of God) по повод рисунките в пещерата Гарга в Югозападна Франция, стари 28 хиляди години.

За уязвимостта на човека и всичко биологично спрямо минимални вариации в околната среда и нуждата от изкуствени защити съм писал в есето „За еволюцията на живота и лошия късмет на човека“ – http://velkomiloev.com/?p=842 .

Едно видео за принтиране на къщи видях на http://www.bbc.com/future/gallery/20180731-the-new-tech-vocabulary-you-need-to-understand-the-future .

Прекрасното стихотворение на Sara Teasdale  „There Will Come Soft Rains“ е с подзаглавие „War Time“; на български, както е цитирано в разказа „Ще паднат тихи дъждове“ на Бредбъри  – на https://chitanka.info/text/1772/25.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *