Храна и покупки

Неделя е, пазарувах и сега си правя супа от някакво месо. Едвам го нарязах, така че имам време да пиша, докато се недосвари. Колежката ми Сара е на мнение, че месото си оставало жилаво независимо от часовете варене заради начина на отглеждане на тукашните говеда – с много движение по пасищата, като резултатът е устойчива, съпротивляваща се мръвка от свободно животно.

Все пак се реших на този експеримент  със супата заради вчерашните кренвирши. Не бяха лоши с горчица, имаха интригуващ червен цвят. А като изсипах водата, в която ги бях сварил, забелязах, че и тя бе червена. Може би съм ял главно оцветител, но поне не беше жилав.

Обичайният ми проблем  при покупки е същият като в Босна – хората отказват да разбират казаното от очевидния гринго (толкова бял, пък и плешив), независимо че говори на разбираем за тях език.

„Гарчицу, пожалуйста.” „Гарчицу?” „Гарчицу.” „Гарчицу?” „Да, вот эту” („Ето тая” – соча към рафтовете). Намесва се друг продавач. „Гарчици нет.” За разлика от него аз вече от две седмици знам, че в магазина им се продава горчица и накрая я получавам.

Както вече писах, азербайджанците имат известен проблем с идеята, че някой може да иска повече от едно – повече от една кутия цигари, повече от един сладолед или повече от една бутилка бира. Може скромният стандарт на обществото да е определил навиците им за пазаруване, което пък да се е смесило с манталитета „Аз знам по-добре от грингото какво е редно.” Обаче макар и бавно, напредваме с броенето. Вече си купувам по четири кутии цигари наведнъж! До пет още не сме стигнали.

На рафта цигарите са подредени в колонки, кутия зад кутия, по видове. От моите имаше точно пят штук, но от скромност поисках четири.

1. Момъкът се обърна и взе първо най-задната.
2. Обърна се към мен и я постави отпреди ми.
3. Тъй като се усмихнах окуражаващо, обърна се пак и взе следващата, която беше най-отзад.
4. GO TO 1, както ни учеха навремето на простички алгоритми за програмиране, тоест върни се на стъпка 1.

И така до проверката дали променливата величина Циг е станала равна на 4. Накрая на рафта остана само най-предната кутия.

Проверих си супата – бълбука.

В другия магазин в близост до моята квартира друг момък е притиснал към гърдите и корема си, като кенгуру, няколко домата и краставици. Явно има намерение да направи нещо с тях, обаче клиентите му отвличат вниманието. Със свободната си ръка той подава стока, взима пари, връща ресто, но като че ли не му идва на ум да остави доматите и краставиците на плота пред себе си.

Ще ми стане по-леко в Азербайджан, ако се науча по-често да се усмихвам на такива подробности и да бъда по източен маниер по-търпелив в чакането. И да престана да предполагам, че щом нещо е казано уж ясно, значи сме се разбрали.

Обикновено преди лягане спирам климатика в квартирата си, а като се връщам към шест часа от работа, хазяите са го включили – много удобно. Веднъж се отбих у дома по обедно време. Хазяинът, който по цял ден си седи на терасата, се вмъкна с мен в апартамента и понеже било особено горещо, настоя да оставя климатика да работи. (Аз си плащам тока.) Идвам си вечерта към осем и заварвам жега. На следващия ден го питам: Нали ми казахте да оставя климатика да работи? Да-а-а. Ама като се прибрах, не работеше, горещо беше. Да-а-а, я его выключил.

Толкоз. Иди разбери логиката. Може да е искал да гледа телевизия на хладно, докато ме няма, а после жена му да му се е скарала.

Това месо е невероятно издръжливо! Ще го варя още около час и после ще си дъвча супата.

Храна, бира, езици, традиции

Намерих много добър ресторант само на петнайсет минути пеш от квартирата. Сенчеста градина, чисти покривки, нормални цени, а на бара – машина за наливна бира! Озовах се в положение като във вица за полицаите и чужденеца, който на английски, френски, немски и т.н. ги питал къде има тоалетна. Не могли да го разберат и после, засрамен, единият полицай казал на колегата си, че май трябва да учат езици. Другият рекъл: „Е, този, като знае толкова езици, оправи ли се?”

Така и аз. Знам как да си поискам наливна бира на няколко езика, включително английското draft beer или на сръбски – точено пиво. Обаче тук ми се наложи да използвам неприлични жестове, имитиращи как се натиска ръчката на автомата, докато науча, че на руски се казва разливное пиво. По-късно видях в Баку реклама на азерски – бочка пиваси. Това е буквално немското Bier from Fass – бира от бъчвата. Така че азерският термин бе комбинация от руското бочка (бъчва) и турското (?) пиваси.

В Баку бирата е общодостъпна и то не само за „членовете на профсъюза”. Но повечето мъже пият чай – в заведенията поне. Обаче голям зор видях една свободна вечер в Ганджа, втория по големина град, с триста хиляди население. Нямаше бира в монументалния хотел от сталинско-хрушчовската ера – с високи тавани, тежки плюшени завеси, мебелировка от същата ера, невъобразимо широки каменни стълбища и „горничная” (нещо като рецепционистка) на всеки етаж. Не успяха колегите да ми обяснят тази функция, та допускам, че горничнаята е длъжна да следи за морала – кой в коя стая си ляга, или да събира бакшишите от тези, които си лягат не с когото трябва. Нейсе. Нямаше бира и в многобройните уютни заведения в парка, та след час-два обикаляне с пресъхнала уста (след цял ден на път), накрая  задоволих порока си в недостроения втори етаж на един ресторант, на гола бетонна тераса без парапети, които да ти развалят гледката.

Връщам се обаче в ресторанта в Баку. Поръчах си провокационна комбинация – министерски шницел (така си беше в менюто) плюс чобан салат, тоест овчарска салата. Министрите в Азербайджан явно знаят кое е най-вкусното, крехко месо, а чобаните тук не ползват олио, оцет, сол или каквито и да било подправки към пашата.

На азерски / турски час = саат. Също като в Босна.

Чета в рускоезичния вестник програмата на телевизията: гол саати, тоест световно първенство по футбол.

От гастро-социологическа гледна точка тук са още във времето на „Народен локум”.

Приятно ми е наличието на съветски тип названия като „любителский/ая”: бонбони, салам, май видях и такива цигари. Все още имат „юбилейние” продукти и едва ли някой се замисля за кой юбилей става дума, нито пък за професионализма или аматьорството в хапването на салам. Аз обаче не си купувам любителски неща. Колбасата, която предпочитам, е „докторская” – с нарисувано на опаковката добродушно човече в бяла престилка и с очилца. „Докторская” е по-малко мазна.

Супата ми си остана жилава.

Писах за храна и покупки, защото политиката е тъжна и скучна. През август ще имаме референдум, за да се промени избирателният закон, който и сега е достатъчно лош. Обаче на Президента Гейдар Алиев изглежда не му е достатъчно 90-процентното мнозинство в парламента, та иска повече, а редом с това готви за наследник сина си. Вчера футболните празненства с клаксони и турски знамена затихнаха рано в центъра – явно полицията е разгонила народа.

Иначе в Баку е чок гюзел, тоест много хубаво.

Улично движение – коли и пешеходци

Вече споменах за „проспектите” по съветския израз – главните булеварди с по три или дори четири ленти за движение в една посока, оглушавани от непрестанно бибипкане. Местата за пресичане от пешеходци са на големи разстояния, а където ги има  – светофарите нямат жълто. Та ако си пресякъл три от възможните шест ленти и пред очите ти внезапно причервенее, проблемът е изцяло на пешеходеца. Колите потеглят и ускоряват, без да ги е грижа за майка с детенца и в двете ръце.

Онзи ден за малко не ме блъсна кола. Тъкмо бях стъпил на платното на малка уличка; мястото е такова, че просто да не очакваш изненада. После се озъртах и се чудех как старецът, когото видях зад волана, е успял на този сокак, дълъг едва двайсетина метра и широк лада и половина, да набере скоростта, с която изфуча на булеварда.

Олекна ми, като разбрах, че не съм параноичен. Чарлз ми разправи как наскоро гумата на един джип минала по върха на обувката му. И Ана ми помогна психологически.

Винаги съм се чудел на такава ситуация. Автомобилът има пред себе си три празни ленти, начело е на колона, току-що пусната от светофара, и без видима причина сменя лентата и засича другите коли или засича другите коли и едновременно се насочва към мен, пешеходеца. Търсех възможните обяснения. Например, че вниманието към други участници в движението се тълкува тук като проява на ниски морално-волеви качества на водача на МПС-то. Второ, забелязах, че автомобилите рязко се отклоняват към мен (или към майката с детенцата, когато съм бил клиент в такси), за да избегнат вдлъбнатината на шахта в асфалта. Ами като няма шахта? Защо кретенът зад волана внезапно сменя лентата и извива към нещастника, опитващ се да пресече булеварда.

Така си  е, каза Ана, полякинята. Шофьорите тук са на лов за пешеходци.(The drivers here are hunting pedestrians.)

Олекна ми, че не съм параноик.

Мъжка мода

За мъжкото бельо имам впечатления от витрините на магазините. Носят се шорти на точки или на цветенца като на Вълка от „Ну, погоди”. (Това май беше отдавна?)

Отгоре, независимо от възрастта и социалното положение, са панталон с ръб и риза. Качеството варира, но всички са „официални”. Почти е невъзможно да видиш някой с дънки. Ако случайно забележите някой с дънки и тениска в Баку, почти е сигурно, че това съм аз. Боядисани коси, изсулени панталони, раници на гърба – няма такива неща. Малко досадно, честно казано.

Представете си надвечер в парка. Трима мъже вървят по крайбрежната алея един до друг, официални и мълчаливи като на погребение – не разговарят, не пушат, просто си вървят, единият премотава броеница.

В такава среда не ми е чудно, че един тежкар с черен костюм – в почивен ден, голяма жега – ме спря на улицата пред моя вход да ми каже, че „Это муслиманская держава, здесь нелзя ходить голым” (Това е мюсюлманска страна, не бива ходите гол.) Бях по къси панталонки.

Знаех си, че не е редно. Но това беше в паузата на полуфинал от Световното по футбол, отивах до съседния магазин да си купя бира. Май добре се измъкнах, като съобразих да му кажа, че в този вход живея и съм отскочил само за сладолед. (На руски – мороженное, на турски – дондурма.)

Нефт и пари

Макар Азербайджан да е нефтена държава, по улиците на Баку преобладават лади и жигулита; малкото луксозни коли са по-често черни волги, а не беемевта и джипове. И изобщо не се набиват на очи познатите у нас признаци на новопридобито богатство. (Изключение са високите и лъскави билдинги, където са офисите на нефтените компании.)

Имам няколко допълващи се обяснения за бедността на страната и за невидимостта на парите. За разлика от България, където богатите дават подкупи на правителството, за да могат да си водят бизнеса, тук богатите са ВЪВ  правителството и взимат подкупите от чуждестранните нефтени инвеститори. Следователно, трябва да съобразяват да не демонстрират по дразнещ начин богатството си.

От плажа на Баку съвсем ясно се виждат нефтени платформи в Каспийско море. А край столицата има обширни пространства с мазни разливи и ръждясали сонди – някои трябва да са от много ранни етапи на нефтената индустрия.

Парите, казва ми мой познат, се изпращат по сметки в чужбина. Каквото остава в Азербайджан, не помага почти никому. Според една вестникарска статия, страната има само нефтодобиваща, но не и нефтопреработваща индустрия. Което е резултат от и подтиква към икономически мързел. Добавената стойност не остава тук, а каквото все пак остава, икономиката не може да го „смели” поради политическата среда. Накроя се оказва, че нефтът, природните богатства без демократични структури се превръщат в проклятие за страната, която ги има. Те само подхранват корупцията (като в Нигерия) или предразполагат към изливане на излишните пари във въоръжаване (Ирак, Иран).

Паркове и демокрация

„Големият” митинг-шествие на опозицията, готвен и отлаган от месеци, трая разрешените от властите два часа и събра две-три хиляди души. Сега се заканват за двайсет хиляди следващия път – непознато явление тук. В Баку живеят поне  два милиона.

Журналистите имаха „пикет” – разрешен за половин час – срещу служител на полицията, който публично удари с юмрук в лицето фоторепортер, докато снимал празнуващите футболните победи на Турция.

Като пресека булеварда пред дома ми, влизам в парка, който е широк може би двеста метра и се точи поне един час ходене пеша покрай брега на морето. Чисто, мирно и пейките са здрави! Семейства се разхождат с децата си – като на цветните картички от някогашна Москва, спокойни, добре облечени. Момък и девойка се държат за ръка, той се опитва да я прегърне през кръста, тя нежно го отблъсква. За мъжката мода вече писах. Младите жени изглеждат по-съвременно, но къси поли няма. Забулените са рядкост. Иначе майките и дъщеричките са като взети от стари съветски филми –  с блузки с дантелки. Чистички и спретнати.

Кончета теглят файтончена, семейства се водят на лодки в каналите около голямо заведение на открито, където посетителите пият чай.

Много неща ми напомнят на разходките със сина ми, когато беше дете – например всякакви катерушки и въртележки, които са цели и работят! Нищо от удобствата в парка не ми изглежда правено наскоро, по-скоро всичко е запазено.

Питам се колко спечелихме и колко загубихме от това, че можем да говорим каквото си искаме за президента, а децата ни вече нямат такова чисто и приятно място за разходки, пък и аз бих внимавал много, ако реша да мина през Борисовата градина (Парка на свободата) по мрак.

Гейдар Алиев е типичен пост-съветски диктатор. В бившите европейски социалистически страни поне няма официално признати от Съвета на Европа политически затворници, а тук има и лежат вече десетина години. Опозиционните активисти ги опандизват профилактично по следната схема. След някакво публично мероприятие полицията ги чака пред домовете им, отвежда ги за справка, пише протокол за оказана съпротива и същата нощ съдията отрежда затвор.

Обаче ми харесаха речите на Алиев при посещението му в Санкт Петербург. То бе почти на сто процента и почти напълно в реално време предавано по местната телевизия. Президентът говори на руски, така че разбирах.

Той е за мир и за още преговори по окупирания от арменците Нагорни Карабах. И наистина вече години успява да поддържа мира и преговорите. Колкото и да е тъжно, тъкмо  слабата демократична опозиция му иска оставката с аргумента „Прекалено се проточиха преговорите, дайте да си върнем територията с военни средства”.

Алиев успява да спести на народа си засега нова война, нови шехиди (мъченик, загинал в борба) и нови бежанци, а след видяното в Босна аз това го ценя. Обаче ми напомня за Тито – и той поддържаше в бивша Югославия мир между народите, прилично благосъстояние, но – само докато беше жив. Гейдар, разбира се, е наясно, че не е вечен. Поправките в конституцията, които ще прокара на референдум през август, са насочени и към това да разшири властта си да си определи наследник. (Синът му е основен кандидат.) Но не съм сигурен дали схваща, че стабилността и благоденствието не могат да траят дълго, ако са свързани с личност (като в Титовия случай), а не със структури в обществото. Да е жив и здрав.

Бел.авт. – единствената бележка на автора десет години по-късно. Малко преди да почине през декември 2003-а, Гейдар Алиев си подаде оставката от президентския пост и наложи сина си като единствен кандидат на управляващата партия. Илхам Алиев спечели президентските избори със 77 на сто от гласовете и бе преизбран с 87 на сто пет години по-късно. За Нагорни Карабах продължават да се водят преговори и спорадични престрелки по границата.