Когато мека козина и пухкава опашка се търкат нежно в кожата ти, а после остри нокти ти пускат кръв – Единайсет: не ритай котката.
Когато мравки, ситни като мравки пъплят по оголения нерв – Дванайсет: не тъпчи мравките с подметките си, а полазилите те, само ги отръскай.
Когато смучеш през сламка мозъка си с очакаването, че алкохолът, който си налял в него, ще притъпи болката в… – знаем ли какво боли въщност? защото не могат да болят думи като “душа”: Тринайсет. Пил си повече или по-малко, отколкото е било подходящо за случая.

Полковникът се продриска от нерви. Факт е, че в салатата имаше прекалено много лук, текилата бе лоша и много, а напънът да се действа бе прекомерен за толкова горещ ден. Но това са слаби извинения. Голата истина бе, че в стомаха и в червата си имаше повече нерви от другаде – продриска се от неудовлетвореност.
В такива моменти трудно е да вярваш и да доизмисляш единайсетата, дванайсетата, тринайсетата и останалите Му заповеди.
Четиринайсет. Напишете писмо до полковника.

Не е ли достойно за едно изречение в писмо това усещане – душата е светла от болка, а гащите са нацапани заради презряната вегетативна нервна система.

Докато клечеше на тоалетната чиния, полковникът се сети, че макар да не му пишат, има поне двама приятели. Единият бе келнер в мърляв бар, с когото се почерпиха взаимно по няколко питиета. Келнерът бе учавствал във война – за разлика от полковника, който имаше пагони. Повече не отиде в този бар, защото прекалено бързо бяха успяли да си кажат най-важното за войните.

Червата му отново закуркаха. Господи, какви пространства се отварят, когато се продрискаш от чувства! Необхватни и чисти – толкова, че е непоносимо да не ги споделиш.
Полковникът се стискаше, защото се боеше, че ако пак отърчи до тоалетната, ще прекъсне нишката на мисълта, която едва бе започнал да изтегля от някакво объркано клъбце. За разлика от сърдечния мускул, който тупти и спира да тупти без да ни пита, за разлика от мускулите в ръката, която стиска писалката по команда на съзнанието, гладката мускулатура на дебелото черво е някъде по средата – полууправляема, полусамостоятелна, контролираме ме я само частично.
Като копнежа да споделяш и пишеш писма. Полковникът се стискаше, за да запише догадката, че онази кисела ябълка от райската градина трябва да бе предизвикала жажда. Неутолимата жажда да споделиш – незнанието. Недоумението пред споменатите по-горе пространства, тъй безгранични и непрозрачни, че се продрискваме, когато само надикнем натам. Вегетативната нервна система не издържа.

Мощна перисталтика – неподчинена на душевните терзания. Бързо облекчение. Но краткотрайно. За какво размишлявахме преди малко?

Единствената милостиня, написа полковникът, когато се върна от клозета, единствената истинска благодат, за която наистина си струва да се молим,
е да можем просто да гледаме безразсъдно плочките по пода на тоалетната, да се разтворим в пространствата отвъд глазурата. Без самоубиващата потребност да ги парцелираме и подреждаме и – ето, виж, това парче е хубаво за нас, подарявам го, в него има луна. И абсолютно никому ненужна любов.

Полковникът има очевидни проблеми да започне да пише за другия си приятел.

Полковникът има много проблеми.
Първо, паяжина в ъгъла на тоалетната, а полковникът е свикнал да изисква всичко в неговия свят да бъде в идеален ред. Второ – самият паяк, който неуважително пъпли около паяжината си и нарушава стремежа към изчистена до пределност самота в тоалетната. Трето, предразсъдъкът, че паяците не бива да се убиват, защото това носело нещастие, и изобщо, мисълта, че убиването на хора, паяци, мравки не е хубаво. Полковника са го обучавали главно на отбранителни стратегии. За което му е жал – за пропуснатия шанс да убиеш някого лично, в истинска война, а също така си е въобразил да му е жал за мравките, за мишките и хората. Четвърто, което следва от горното, полковникът е обременен с противоречиви пориви.
Още един проблем в момента е необузданата перисталтика, която пречи на размислите му – точно тъй неконтролирума като размислите му, които поне изглеждат съществени, а в действителност – дори полковникът го разбира – са чувства от типа на перисталтиката. Изпускаш ги от контрол понякога и се продрискваш.
С толкова много проблеми, написа полковникът, е трудно да се справиш наведнъж или поотделно. Колкото и да съм полковник.

Но волята помогна, гладката мускулатура изтласка напиращите газове нагоре и назад, и уморена, се поуспокои. Та ето за какво ставаше дума иначе: защо след като поне за миг си зърнал сияйните пространства, защо след като си се помолил да те оставят на мира – сам и там – пишеш писма?

Шумът на водата, изригнала от казанчето, отмива екзистенциалната болка – за секунди. Чистота под задника и в мозъка.
После със сакрално гъргорене водата започва да пълни казанчето и мисълта отново изплува.
Защо пишем писма?

Защото не получаваме писма? Полковникът е разбрал, че тъпото е не непристигането на писмата, а чакането на писма. Разбрал го е, все пак е интелигентен, иначе нямаше да е полковник, а най-много лейтенант. Но интелигентността не му помага. Почти всеки ден той чака писма.

Храносмилането му не е наред от месеци или години. Хронична диария. Гастрит и невроза.

Знаете ли как полковникът минава край пощенската кутия?
Със страх.
Понеже е полковник, той изчислява в победи всеки ден, когато е надделял навика да мисли за писма. Разните полковнически задължения и работи, запълват деня и помагат в това отношение. Вечер си измисля разни маневри, за да заобиколи пощенската кутия. Практически причини да отложи отварянето й. Регистрира като лично поражение всяко заспиване с мисълта за кутията и всяко събуждане с мисълта за кутията. Макар да не е бил никога на истинска война, научил се е да признава страховете си. Страх го е от празната пощенска кутия. Чел е в една книга, че хората се боят от празнотата, защото много приличала на самота. По-нататък в същата книга пише, че празнотата не е непременно самота. Той го е разбрал като идея, обаче си остава само полковник – какво да го правиш.

Друго нещо е уединението в тоалетната, което има ясни и оправдани причини и почти винаги носи очакваното удовлетворение. Хубавите неща обаче траят кратко.
Те могат да се удължат с дребни трикове и полковникът се учи – да изпитва например удоволствие от допира на доброкачествена трислойна тоалетна хартия до аналния си отвор. Да не се срамува, че се е продрискал.
Да страда.
Да не страда.

Да се опитва да вижда през фаянсовите плочки и да измисля писма.
За това колко чака, колко чака, колко чака писма, за това колко съжалява, съжалява, съжалява за грешките в неговите си писма, за това как прощава, прощава, прощава, че не му пишат, и как понякога е смутен, объркан, неразбиращ, обиден, гневен, яростен, отмъстителен до смърт заради липсата на писма.
Заради единайсетата, дванайсетата и по-нататъшните Заповеди, които се отнасят до котките, мравките, паяците, хората и прочие, полковникът изпитва известни терзания дали бива да пише колко го боли от това, че не му пишат? Според Заповедите – не би трябвало. Според онази книга за празнотата – може. Дори помагало.
Полковникът е чел прекалено много. Или може би – недостатъчно. Или пък проблемът е в това, че е чел, когато му е трябвала всъщност една истинска война.

Да убиеш или да не убиеш?

Да обичаш или да не обичаш?

В този час, след толкова много въпроси и текила, след толкова диарични пристъпи всичко у полковника е изтощено. Обаче ако си легне, знае, току-виж пак засънувал онези, дето не му пишат, а и червата няма да му дадат покой. Полковник, полковник, никога няма да бъдеш майор. Напъни се още веднъж, друго и без това не знаеш.

Би могъл да използва водопадния шум на тоалетното казанче, вратата на банята е затворена – да изкрещи. Но полковникът не само е чел, а е гледал и филми – “Последното танго в Париж”. Там е толкова по-интелигентно и естетично – “Мръсна курва!”.

“Мръсни курви”, произнася полковникът със средна сила на гласа. И понеже го е страх от леглото, от масата и столовете около нея, от коридора и стълбите – всичките наситени с празнота, полковникът остава в тоалетната, единственото място в тази къща и в този град, където не са го полазвали мравки и не са го драскали до кръв ласкави котки. Решава да бъде смел, нали е полковник, нарушава Заповедите и започва яростни писма. Мачка мравки, рита котки и нарича мръсните курви “мръсни курви”.
Така успява да запълни нощта. Нощи, още нощи, без зависимостта от надникване в празнотата на пощенската кутия.
Слънцата изгряват натежали от гняв и залязват бременни със злоба.

Обаче пощенската кутия си е все там, до входната врата и няма сила, по-силна от силата, която те кара да я отвориш.

Получава неотговор.
Полковникът е полковник. Той е свикнал с победи или с поражения, той чака хубави или лоши писма. Обаче онези са му отказали войната, а също отказали са се да дадат шанс на мира и да пуснат слънцето вътре. Отказали са преговорите, отказали са меморандумите и мемоарите. Отказали са се да бъдат във война и мир. Отказали са се да бъдат. Оставили са само полковника да бъде, което е адски нечестно, в края на краищата.

Този път не са само червата, а и стомахът. Когато след дрискането полковникът започва и да повръща, той решава пак да пише. Не че трябва, а може би дори и не бива, но щом му се иска – защо не? Измислял е някакви Заповеди, но е само полковник, май никой не ги изпълнява. Но той е полковник и има право на нови заповеди. А и какво друго да прави?
Какво друго да прави?

Ботушите са лъснати до блясък. Консервата се отваря за десет секунди.
Писмата осмислят повече време.
Тези консерви развалиха храносмилането му.
Ботушите са чисти и ризата е чиста.
Плочките в банята сияят от чистота.
Гащите ще трябва да се изперат.
Облекчение е да изхвърлиш нещо от себе си през който и да е отвор.

Нямаше ли някъде в началото още един приятел?