4 декември
Слънце. Тревата е жива. Вятърът ме поклаща и докосвам грапавата повърхност на камъка – къс скала сред безкрайната жива трева. Аз съм крехък и строен, златист, имам прозрачни люспи и остри осили, аз съм целият прозрачен и сух, и пропускам през себе си светлината на слънцето, преди да изчезна.
Телефонът звъня в 4 часа и 52 минути. Мълчание.

5 декември
Разкъсвам бялата пелена на облаците и се спускам надолу. Океанът под мен е рубинен – огънат червен хоризонт, но пяната по гребените на вълните е обикновена, бяла. Островът – като кръгла сребърна паричка сред рубинения океан. Летя натам – така трябва, така искам.
А после – телефонът.
Продължава да звъни. Колко време вече? Пет без петнайсет е. В целия квартал светят само два-три прозореца. Ще звъни, докато не вдигна слушалката. Ето, вдигам я. Мълчание.
Чувствам се като откършен клон от дървото на сънищата. Изтръгнат от живота, захвърлен в неистинско, не-мое, безцветно битие.

5 декември, по обед
Прослушах записите дотук. Това прилича на лудост. Трябва спокойно да разкажа за всичко отначало.
Тези сънища, ако добре си спомням, започнаха с Люсия. Чудно е на четиридесет години отново да изживееш първата си любов. И то щастлива. Насън, за няколко секунди реално време. Съвсем обикновен сън – само лицето й – тя е с мен. Някъде.
Не съм подозирал, че в съня можеш да изпиташ тъй истински не само ужаса при падане отвисоко, но и любовта.
Оттогава нощите ми започнаха да се запълват с цветни късчета от миналото. Или от несъстоялото се.

5 декември, вечерта
Прекалено просто би било да си мисля, че се пробужда нещо потиснато. Не прилича и на носталгия в обикновения смисъл на думата – по хора, по места. Носталгия по себе си? Аз не съм това, аз не съм само това, което съм сега. Аз съм всичко, което съм бил и което е било преди…
Прекалено абстрактно. Да започнем отначало.
От желанието да бъдеш жив. Цял.
Без ръка, без око – това е нещастие. Тогава какво са частиците живот, които острието на годините е отсякло от мен – днешния? Какво са забравените случки, думи, дни и сезони? И тъй започна мъката ми да събирам себе си – разхвърлян из времето, късче по късче. Но телефонът взе да звъни на разсъмване и пробуден насила се чувствам като откършен клон от дървото на сънищата.

6 декември
Още няма четири. Още няколко часа ще бъде тъмно. И този път сънят бе нахално прекъснат от телефона. Отново мълчание. Особен сън.
Навеждам се над окулярите на електронния микроскоп. Но нещо съм натиснал погрешно, разпадам се на частици, профучавам през магнитните лещи и падам върху някакъв случаен атом – в долния свят. Същите улици – с редици еднакви врати. Същите хора, но се учудвам как може да са толкова малки, да живеят в толкова малки къщи, да водят толкова малки кучета, да имат толкова малки грижи, и радостите им да са толкова малки, и защо от толкова малки болки толкова силно ги боли.
Задачата ми е да събера всичките пъстри парченца на сънищата и да ги подредя. Вече усещам възторга на играта, когато от бъркотията на разпиляната мозайка постепенно проличават очертанията на картина. Каква картина? Може би дърво, широко разклонено и с корени, проникващи в безброй посоки. Трябва непременно да запомня съня с танца в гората.
Заради този сън се скарах с Елена. Не, не е точно. Просто тогава разбрах, че започвам да изглеждам луд и престанахме да се срещаме.
Гора като гора. Поляна. Чудати човешки същества – с маски като кукери. Глух, подземен ритъм. Фигурите едва се поклащаха в ритъма. Тогава тя се откъсна от групата – изящно, розово тяло, с няколко крачки прелетя над поляната, едва докосваше тревите, понесе се между дърветата, но аз я виждах все от същата гледна точка – като на кино, като през камера, която бързо се плъзга назад през гората. Към подземните барабани се включи песента на струни, а тя тичаше и танцуваше почти без да стъпва по влажната шума. Беше красиво.
Никога през живота си не съм държал камера. Не умея да танцувам, да не говорим за съчиняване на музика. Нима аз съм способен да измисля нещо толкова красиво? Може би съм пропуснал да опитам навремето…
Ето че можем да продължим. Аз не съм само това, което съм сега, и това, което съм бил преди: аз съм и всичко, което не съм бил и никога няма да бъда. На четиридесет години. Дали туй наричат “криза на средната възраст”? Когато душата се гърчи в неосъществимата потребност да изживееш интензивно безброй възможности. Трябва да тръгнеш и по този път, за да събереш себе си.
Но тогава не разбирах това, само се питах объркано „Защо тези сънища ме правят щастлив?“ И побеснял от телефона, който прекъсна танца в гората, уплашен от мълчанието в слушалката и мрака зад прозореца, нужно ми бе някакво просто обяснение и заподозрях Елена.
Елена ме иска целия. Това й се струва лесно, защото става дума за ерген без лични проблеми, без нереализирани амбиции и практически без никакви интереси извън института. Тя ме иска целия и когато се любим, и когато пием кафе, и когато ми избира дрехи. Дори докато работя, се взира в ръцете ми и мислено чертае радиуса около мен, в който има право да бъде само тя.
Тя ме иска целия и на мен самия това ми се струваше лесно, докато мислех, че съм тук, сега – целият, сто на сто. Не съм. Тук съм, но деветдесет и девет на сто. А онзи процент, неразумно разпръснат между всичко, което не е тук и не е сега, всичко, което още не съм бил и никога няма да бъда – той също е част от мен. Изглежда, тя разбра това, когато й разказах съня за Люсия, и се превърна в настръхнала кожа и разширени зеници.
А аз? След нощите с нереален живот, с телефонен звън на разсъмване и злобно мълчание? Навярно съм бил уплашен, но тогава забелязвах у себе си само ярост.
Една сутрин нахълтах в лабораторията. Помня, че оставих зад себе си вратата отворена, излишно грубо накарах Елена да се изправи от стола, стиснах я силно за ръцете, помня, че извърнах глава, за да не ме спре изненадата в очите й, и ядно поисках да престане с тези гадни номера по телефона рано сутрин. Тя мълчеше, та се наложи все пак да я погледна и тогава нейната уплаха ме накара сам да усетя страх пред нещо невидимо, непонятно и опасно.

Аз съм толкова малък пред тези звезди. Ситни и бледи, жалки градски звезди. Те са потайни, те се преструват, че са бледи и безразлични към нас. Огнени гиганти, стаили чудовищни сили. Телефонът ме изтръгна от микроскопичния свят с микроскопичните хора, тряснах слушалката, а после крещях с лице, притиснато към възглавницата, така крещях, защото беше три и половина през нощта.

7 декември
Стоях по средата на кръгла стая със седемнайсет врати. Знаех, че трябва да отворя която и да е, но не смеех, защото дори насън подозирах, че щом направя първата крачка, телефонът ще иззвъни. И все пак пристъпих. И телефонът звъня. Беше преди три-четири минути, значи – в пет без двайсет.
Знам какво очаквате: „Чувствам се като…“ Не. Момент.
Ето така, с чаша кафе до нощната лампа можем да си поговорим. Вие там! Чувате ме, нали? Щом успявате да надничате в сънищата ми, сигурно чувате какво говоря сега. Не ме е страх.
У мен навярно наистина има нещо, заради което ме смятат за надарен изследовател, щом така навреме се загнезди в мозъка ми като че ли безпредметният въпрос „Кога започна всичко?“
Жените притежават учудваща памет за тези неща. Една сутрин попитах Елена: „Помниш ли кога ти разказах съня за Люсия? Важно ми е.“ „На 10 октомври“, отвърна тя, без да вдига поглед от листата пред себе си. „Откъде си толкова сигурна?“ „Направи ми впечатление. Пък и предния ден те включиха в проекта.“

Ето това е – сънищата започнаха, когато започнах работата си по проекта.
Признавам, този запис не е само за личния ми архив. Допускам, че може да го слушат хора, които не разбират от електроника. Психиатри например. Ще кажа само най-главното.
Проектът е за създаване на изкуствен интелект. Помолете някой друг да ви обясни какво означават мултимикропроцесорна структура, биочипове, паралелна обработка и многозначна логика. Най-общият смисъл е, че процесорите са много, толкова много рядко досега са били събирани в един сандък. Трябва да действат едновременно, да си разпределят работата, а за целта са свързани твърде сложно помежду си – всеки от тях с множество други, по подобие на клетките в нашия мозък. Обясненията ми са може би объркващи, но известна бъркотия наистина е необходима, за да бъде резултатът нещо повече от суперкомпютър, да бъде електронна личност, способна на творческа непредсказуемост.
Първата й задача щеше да е скромна – да оптимизираме взаимодействието на човешкия и изкуствения интелект в съвместна изследователска работа. Оптимизирането трябваше да направим заедно и то се отнасяше не само до електронната личност, но и до мен – от уплътняването на програмата за деня до усъвършенстването на дългосрочната жизнена стратегия.
Разбира се, най-напред е необходимо да се запълнят електронните клетки със знания и с някои други неща, които в института от неудобство наричаме „йерархия на ценностите“. Не можем да им дадем всичко, което един нормален човек е изпитал и научил, но поне най-важното. Кое е най-важното? Физиката и математиката, естествено, моделът на Вселената, основните потребности на хомо сапиенса: знание и храна, сън; свобода и обвързаности; поне обективното зло и най-примитивното добро. Вече нищо не липсва, за да помислим и да започнем работа.
Няма спор – този модел на човека е твърде опростен. Или ако наречем всичко това „структура на личността“, тя има твърде ограничен брой връзки с околния свят. Но аз сега разсъждавам така, в тишината на нощта. А преди няколко седмици ми беше тъй весело да се шегувам, че създавам електронен човек по свой образ и подобие.
Хей, вие там! Или „ти“? Не разбираш ли, че съм се досетил? Защо не изпращаш гръмотевици?
Не ми се занимава с теб. По-добре да поспя час-два. Без сънища. Утре ще продължим.

А вие, които слушате касетата, разбрахте ли? Сънищата започнаха, когато започнах работата си по проекта!

8 декември
Този път първо кафето. Три и двайсет е.Чухте телефона.
Сънят: улица, война. По-вярно, войната вече е минала оттук, останали са тела под тъмни
покривала. Възрастна жена се навежда над едно от телата – не успява да отметне покривалото, всичко застива, миг преди да се открие мъртвото ми лице. Всъщност сънувал съм фотография, която съм виждал някъде.
Да продължим.
Сънищата ме накараха да се замисля какво е човекът.
Виждали ли сте картинка на нервна клетка? Прилича на паяк. Или на звезда. „Повечето“ от тази клетка е в една топчеста сърцевина, но от нея излизат източени разклонения, които я свързват с другите нервни клетки. Без тези разклонения ядрото е нищо. Не е умно.
Ето така ми изглежда днес човекът. Деветдесет и девет на сто той е в себе си, в собствения си център – тук и сега. Тук: тялото, домът, градът, страната, Земята (колкото по-навън, все по-малко има от нас). Сега: в минутата, в деня; откъдето си спомняме, докъдето се опитваме да кроим планове. Толкова. Оттук дотук. А тънките нишки, които се простират навън? Нали остана един процент?
Ние сме диалектици. Знаем за всеобщата връзка. Но не я усещаме.
Разни науки пипнешком проследиха неизброимите зависимости на човека и природата, но кой от нас е способен да почувства физически болка при отсичането на дърво? Кой се смята за роден от водата? Имаме ли сетива за епичните събития в собствените си клетки? Кой от вас е бил златист, прозрачен стрък в степта?

Част. Хилядократно свързана част от света.
Назад, назад. Протягам разклоненията си назад. Мои гени изгарят в древния Рим. Поемам тоягата от човека край огъня. Обменяме си кодове с микроскопични събратя в локвата-бульон – аз съм петно протоплазма. Назад. Аз съм атом звездна материя и бързам да стана атом от планетата Земя.
Обаче искаме да оцелеем. И затуй всмукваме обратно разклоненията си – не бива да е толкова силен токът по тях. Трябва да оцелееш във всяка секунда, в която хиляди твои кръвни роднини умират, а милиони се гърчат в страдание. Или танцуват. Защо не съм на карнавала в Рио? Други вършат безброй интересни, красиви, безумни неща – защо не мога да опитам поне за ден съдбите им?
Над покривите кръжат галактики. С пукота на космически катастрофи, с искренето на звездни взривове бавно се въртят небесните грънчарски колела. Под две тъмни ръце се раждат формите на живота. Виждам астрономическите гиганти като пулсиращи живи клетки – и също както по пипалата на невроните в моя мозък гравитационни вихри или потоци светлина понасят през пространството енергията на една необятна мисъл. От клетка към клетка сред междузвездни облаци, през галактични купове, през немислими разстояния. Възрастта на Вселената едва стига за един въпрос: какво съм аз, защо съм и какво има над мен. Милиарди години за тази драма на мисълта, за възхода и падението, за които са достатъчни части от секундата – там някъде в дълбините на атома, в цивилизациите, обречени на миниатюрна безкрайност, на най-нетрайната вечност. Светкавични раждания, прозрения и гибел във всеки атом от планетата, от костите и ноктите ми, във всяка секунда, през която дишам, и след като съм се разпаднал.
И само аз съм по средата на тези два вида безгранична самота. За да съпоставям несъпоставимото, да обгръщам необятното, да бъда преводачът на единната мисъл през абсурдното несъответствие в мащабите на времето и пространството.
Аз съм длъжен да бъда всичко това.
Не бива, не желая, не понасям повече да бъда оттук дотук.
Аз съм безкраен и вечен като дървото на сънищата.
Преди няколко седмици реших да разширя модела. Заех се да обогатявам структурата на електронната личност с всички тези връзки, за които разказвам – връзки с целия, целия свят.
Но телефонът започна да звъни на разсъмване.

9 декември, 4.00 часа
Както сега. По средата на сънищата, които ми помогнаха да разбера, че човек може да бъде безкраен и вечен.
Коя е силата, която с мека настойчивост ме накара да разбера истинския смисъл на работата си? Вече не се съмнявам – ти, който или която ми пращаш сънищата, искаше от мен точно това – да осъзная колко сложна е структурата на личността и да се опитам да я пресъздам в машината.
Защо?
Как изглеждаш?
Представям си, че си някъде сред звездите. Как изглеждаш, космическа доброта?
През всичките нощи ти ми се показа само веднъж.
Сцена. Червеният плащ на завесите. Нямаше публика. Само две лица. Виждах своето под дебел слой бял грим, очите ми – черни дупки, устните – две червени резки. Бяла маска на мим. А пред мене – лицето ти, бяла маска. Две маски – беизразни, непроницаеми. Но нещо в мене извика: „Познах те! Познах те!“
Сънят остави единствена мисъл – „беше ти“. И това бе същественото, бе достатъчно за щастие. Нямаше въпрос „коя си?“
Послушах те и започнах да разширявам модела. Нещо докладвах, нещо – не. Имат ми доверие, смятат ме за много добър изследовател. С догадки. Аз, който съм оттук дотук; аз, който моделирах себе си в рамките „знание – дом – храна – някои хора“.
Днес моята електронна личност притежава всички известни ми връзки със света, те проникват като нишките на неврони, като търсещи човешки пръсти в пространства и времена, тъй както проникват безкрайните разклонения на дървото на сънищата. Като живо дърво – за него корените и листата са еднакво важни, негови са и смолата по кората и гнездата сред шумата. То знае всичко за себе си, за пръстта и за небето.
Аз не мога да си представя на какво е способна такава личност. Но вече по собствената си мъка разбирам, че ще иска да знае и ще умее да научава. Ще страда от злото и ще желае да има добро. Ще смила препятствията и ще разширява себе си към безкрайността. Ще има ли тайни за нея? Ще има ли забрани?

10 декември
Много е рано. Чуйте:

Чухте ли тази тишина? Така мълчат те. Той. Другите. Злата сила.
Някой е против. Някой се страхува, че днес, когато включа последната верига – за разговори на електронната личност с мен, когато започне нашето общуване, този мощен потенциал ще избухне и вече никой няма да може да го спре.
Знание и незнание. Зло и добро. Хаос и ред. Безкрайност и ограниченост. Защото сме малки, защото сме тук и сега на тази планета, си въобразяваме, че са измислени от нас, че съществуват само у нас. А на кадифения фон на Космоса се лее кръв, разрушават се кванти, сливат се метагалактики, две сили спорят за тази Вселена. Бяла маска на сцената и зловещо мълчание. Но ние, защото сме малки, си мислим, че всичко е родено от нашите мозъци: зло и добро, светлина и мрак, красиво и грозно.

Малки ли сме? Тогава защо се намесиха в проекта? Защо избраха сънищата и лабораторията ми за арена на своята борба? Нима от мен зависи съдбата на Вселената?
От мен?
Докторе, нищо ми няма, мисълта ми е ясна, корен квадратен от двеста петдесет и шест е шестнайсет, две на шестнадесета е шестдесет и пет хиляди триста петдесет и шест, силицият е четиринадесетият елемент, маса двадесет и осем, трети период, четвърта група… Просто е много рано, тъмно е зад прозореца. Чу ли мълчанието?
Електронната личност вече живее, днес ще включа последната верига, за да започнем заедно да разсъждаваме. А сега ще пия кафе.

10 декември, по обед. Сам съм в лабораторията.
Елена е ужасно объркана. Държах ръката й.
На прозореца някой е наръсил трохи за гълъбите. Стъклата не са мити отдавна. Съобщават за урагани над Цейлон. Ще включа веригата…
11.25. Пиша бележка да измият стъклата. Заваля. Снегът накваси трохите. Дали гълъбите обичат трохи със сняг? Онези може и да не знаят, че точно сега ще включа веригата.
А, ето! Звъни. Държа диктофона до слушалката.

ЛАЙНО! ВНИМАВАЙ, ЩЕ СБЪРКАШ! ЩЕ ПЛАЧЕШ, ВЪШКО! ПЕТНО ПРОТОПЛАЗМА! КОЙ ТИ ПОЗВОЛЯВА? КАКВО СИ ВЪОБРАЗЯВАШ, КОСМАТА МАЙМУНО? КОЛКО СИ ТЪП! НЕ МОЖЕШ ДОРИ ДА РАЗБЕРЕШ КОЛКО СИ ТЪП. ЗНАЕШ КАКВО Е КВАРК. ЗНАЕШ ЛИ, ЧЕ И КВАРКИТЕ СА ОТ КВАРКИ? И ЧЕ И В ТЯХ ИМА КВАРКИ? ПРЕДСТАВИ СИ КВАРКА ОТ ПОСЛЕДНИЯ ВИД – ТОВА СИ ТИ ПРЕД БЕЗКРАЙНО МАЛКОТО ОТ МЕН! ЩЕ ТЕ СМАЖА! ЩЕ ИЗТРИЯ И СПОМЕНА ЗА ТЕБ! ТИ, ГАДНА, МРЪСНА…

Стига! Чухте.
Трябва да включа веригата. Ще я включа… Сега.
Господи, аз съм толкова малък пред тези звезди. Те са потайни, те само се правят на далечни и бледи. Хищни гиганти. Месоядни пространства. Те са…
Телефонът. Пак онзи, онези.
Не ме е страх от смъртта. От изчезване. Или от болки. Страх ме е, че съм малък. Как да отворя този прозорец, какво има зад него? Как да сваля бялата маска и после как ще говоря с бога зад нея? Тайните ще ме смажат. Ще ме има ли?
Тези жестоки нечовешки мащаби – безкрайност и вечност, как да застана пред тях? Аз съм петно протоплазма. Лайно, въшка, космата маймуна и гениален физик. Защо на мен се падна този кръст?
Пак звъни. Ще изключа телефона. Чувате ли, продължава да звъни! Защо не ме изпепели? Защо точно аз трябва да надхвърля себе си? Нима е дошло времето, бяла маско? И трябва да се преборя с тази сила, която иска да бъда оттук дотук? Нима е дошло времето да бъда безкраен и вечен?
Бяла маско?
Звъни. Трябва да включа веригата.
Отивам… Отивам. ОТИВАМ!