Днес е неделя и денят е цветен. Следобед ще видя Яна. Яна е моята дъщеря в неделя. Днес небето и тролеите са сини, дърветата светят в зелено, а паважът е златист. Една стотна, бленда единайсет. Аз съм фотограф. Петър И. Петров. Черно-белият Петър. Наричат ме така, защото снимам само черно-бяло. Това е достатъчно, за да се види същественото.
Светът не е нито черен, нито бял, каза Мария, той е шарен свят, а ти с твоята меланхолия го правиш сив. Това не е вярно. Аз знам дори по-добре от другите, че светът е цветен. Например в неделя. Има и други цветни дни. Има много цветни неща. Понякога ги виждам. Но цветът не е само свойство на нещата. Има хора, в чието присъствие светът за мен наистина става сив. Има хора, край които всичко е ярко. Например Мария. Мария е жената, която не може без мен.
Когато Мария си тръгна, денят беше черно-бял. Беше сряда. Срядата не е по-лош ден от всички останали и все пак Мария си тръгна в онази черно-бяла сряда. Каза ми много неща, за които трябва да мисля понякога. Че съм свикнал да си избирам от света отделни части – красивите и грозните. Светът не се състои от части по избор. Гледам света през стъклото на лещите и не смея да го пипна. Мария се вживява в терминологията на моята професия. Разстрелва ме с метафори. Деля и хората на черни и бели. За мен хората са мокри и хлъзгави като на фотохартия в проявител и аз се осмелявам да ги докосвам само с щипци. Светът не може да се сложи в албум или рамка – да си стои там кротък, безопасен. Светът се движи, той се променя дори за тази една хилядна на затвора. Светът има нокти и зъби, очи, чувствителна кожа. Той не е плосък като на моите фотографии, а е дълбок, но аз не смея да погледна навътре.
И Мария потъна в този дълбок свят.
Все пак светът не се е променил оттогава.
– О-о-о, кого виждам!
От този глас зеленото на тополите избледнява, а по тролеите избиват сиви петна.
Те пристъпват в ателието, сякаш прекрачват прага на вечността. Вадят гребенчета и старателно се сресват. От мен искат да получат въображаемия си образ. Характеристика за приемане в почетния легион. Дава се на лицето Х. У. Зет в уверение, че е красиво и интелигентно. А лицето Х. У. Зет не е. Лицето…
След грубия глас и една груба ръка ме блъсва по рамото. Вдигам поглед. До Н. стои още един човек, непознат. Той също се хили.
– Пак ли гемиите? Не се ли свършиха твоите гемии бе, Петак?
Н. не е обикновен досадник. Той е добряк. От него цветовете се изличават. Н. бърка с поглед в чашата ми.
– Кафенце. Петак, без петак ще останеш и гладен ще ходиш, ама не ме слушаш.
Сивота. Улицата загуби цветовете и контрастите си. Посивя като осветена снимка.
– Петак, имам една работа точно за тебе. Малко по-така. Разбираш. Ама първо пий едно малко коняче от мен. Пък и ти ще ми направиш една снимка, да сме квит.
Погледът ми има свое независимо отношение към хората. Върху някои лица се спира с удоволствие и си почива. Обичам да снимам такива лица, обичам да копирам снимките им и да ги виждам по стените на ателието. Има лица, които погледът ми старателно отбягва; ако го насоча насила, той се плъзва по тях и спира на някой случаен предмет. Свикнал съм да приемам преценката му.
Лицето Н. ме измъчва. Просто за да се защитя от него, вдигам апарата пред очите си.Сега вече мога да го разглеждам като препарат от патологична тъкан върху предметното стъкло на микроскопа. Н. има удивително бели и здрави зъби. Между острите косъмчета на мустаците блестят капчици пот. Очите са леко дръпнати встрани. Дори и през обектива погледът ми трудно ги понася. Усмихва се. Н. е мръсник и се гордее с това. Ако можех да консервирам това лице, той никога няма да влезе в почетния легион. Замръзни, замръзни!
Показалецът сам натиска спусъка. Свалих апарата. Не очаквах, че е толкова лесно! Колко са безпомощни тези очи и озъбена усмивка, замръзнали, неподвижни, снимката на Н., залепена върху лицето му.
– Какво му стана? – пита другият.
– Нищо му няма – казах и напуснах масата.
Втората жертва беше случайна. Той се промъкваше между хората на спирката, озърташе се. Погледът ми се плъзна по лицето му, но аз насила го върнах върху него. Това лице не ми харесва. Ти си грозен и лош. Бавно вдигнах апарата и се прицелих, меко натиснах спусъка…
Трепна. Но беше закъснял. Не забеляза какво му се бе случило. Със своята вкаменена грозота, с онова лошо, но вече неподвижно в погледа, той се качи в трамвая и замина.
Нямаше грешка. Лицата застиваха. Сковаваха се както ги беше заварил мигът, онази част от секундата, когато изчезваха от очите ми, скрити от пердето на затвора, и оставаха така, неподвижни, разголени, достъпни като отворена книга, по която всеки можеше да чете нечисти откровения, сквернословията на погледа, жалките оправдания, безнадежната празнота. Нямаше нужда да се измъквам. Никой не реагираше. Нима не забелязваха? Нима толкова бяха свикнали?
Това беше лов. Колко много, колко недобри лица! Немезида се движеше с фотоапарат по софийските улици. Великият хипнотизатор, предрешен като фотографа Петър Петров сваляше маските. Пръстите ми трепереха, докато връщах филма в касетката и зареждах новата.
Очите ме боляха. Някаква бодлива, нажежена топка туптеше зад челото ми. Строполих се на една пейка. Отпуснах глава върху топлата грапава дъска, погледнах нагоре. Погледът ми болезнено се отрази от безцветното сиво небе. И едва тогава се сетих. Беше неделя, а денят бе черно-бял.
Спасението не дойде с Яна. Вървим ръка за ръка по две различни улици. Нима това е един и същ свят – моят – от правоъгълни парчета сивота, населен с познати като от сън неприветливи лица, и нейният свят – толкова пъстър в детските й очи, топло пулсиращ във върховете на пръстчетата й, той й се усмихва и тя му се усмихва, те са приятели. Ние с Яна също сме приятели и аз се опитвам да се усмихна.
– Можеш ли да я снимаш?
– Мога да снимам всичко.
– Но тя се върти много бързо – усъмнява се Яна. – И после всичко ще излезе размазано – кончета, автомобилчета, самолети, – нали така си ми казвал.
Става ми малко тъжно от възторжения й поглед, омагьосан в кръга на въртележката, той се надпреварва, изостава и отново догонва малките й чудеса. Светломерът. Скорост, Бленда. Фокус. Фокус-мокус… Свалям апарата, поглеждам Яна и не мога да я позная.
– Но тя… Стана черно-бяла.
Трябва да преглътна.
– Не, Яна, аз я снимах на цветна лента.
В тази лъжа има малко надежда.
– Но тя наистина стана черно-бяла. Истинската! Не виждаш ли?
Двете светли капки се откъсват от ъгълчетата на очите, Яна плаче.
Градът се сгромолясва върху мен, сивата картонена бутафория ме затрупва. Оставам прав. Градът е на мястото си. Но изведнъж нахлува шумът, ехтежът на моторите и тълпата, скърцане и грохот… Тихо е. Защо и Яна?
Моят поглед й отнема цветовете. Моят черно-бял свят преля в нейния. Трябва ми нещо цветно, едно цветно петно в кадъра, трябва ми да се уверя, че не съм ослепял за цветовете, за да можем да продължим разходката си с Яна.
Безпомощно се оглеждах в черно-белия декор на града – хора, стени, облаци, шапки, автомобили и кучета, дървета, улици, парчета небе. Яна. Яна! Яна – пъстри очи и кафяви лунички. Яна – червена рокля, червени сандали, бели чорапи с червен ръб. Яна има златни коси.
Прегръщам я, вдигам я на ръце и бягам.
Оттогава дължа на Яна цветовете на една въртележка.
Страхотен разказ…
Благодаря.