ЦВЕТЪТ НА ВРЕМЕТО

Собственото му усилие разтягаше времето като на забавена филмова лента. Сякаш някой друг тичаше лудо, а самият той му се молеше… „Давай, давай.“ Крачките му накъсваха секундите. Още пет метра, още четири… Направи мъчителен опит да си поеме въздух. Болка проряза гърдите му. Подхлъзна се, но успя да се задържи прав, стисна зъби… Още две крачки… Вратата зееше пред него. В огледатото Карастоянов видя едно жестоко и насмешливо лице. Вече беше във въздуха, когато чу свистенето, от което най-много се страхуваше – онзи в огледатото беше натиснал копчето. Почти слепешком се залови за металната тръба, инстинктивно се дръпна навътре, вратата с трясък се затвори зад гърба му и „деветнайсетката“ потегли. Успя! Той се облегна на вратата и измъчено се усмихна на спестените минути.
Промъкна се през тълпата от гърбове и рамене и се подпря в един ъгъл до прозорец. Сърцето му продължаваше да се напреварва със секундите, с с него пулсираше и постепенно познатата болка в гърдите му. Извади от куфарчето си тънка книжка, отвори я на отбелязаната страница и започна от последния абзац, който бе прочел предишната сутрин. Но днес ясният и откровен смисъл на написаното му се изплъзваше, страниците, изпъстрени с цифри и формули, му изглеждаха непонятни като египетски йероглифи.
Карастоянов вдигна глава. Трамваят се промъкваше през гората под Двореца на пионерите. Със скърцане зави край къщичката с олющена жълта боя и затворени зелени капаци на прозорците. Спирка „Вишнева“, изплува в паметта му отдавна забравеното име. Кога бяха премахнали спирката? Откога къщата и дворчето бяха така запустели? Спирка „Вишнева“. Тогава трамваите бяха друг модел и пътуваха с отворени врати. Карастоянов се удиви на този неочакван спомен. Изпрати с поглед изоставената спирка и се върна към книгата.

Големият часовник в коридора пред кабинета му както винаги показваше единайсет и десет. Но Карастоянов почти нямаше нужда от часовници. Притежаваше точен усет за времето. Осем без петнайсет. Плюс-минус две минути. Доставяше му удоволствие да се убеждава в точността на преценката си, затова погледна „Сейкото“. Беше точно осем. Все пак бе закъснял тази сутрин.
Зад вратата на кабинета му телефонът вече звънеше. Карастоянов отключи, седна, без да се съблече, зад бюрото си, отвори дебелия бележник на страницата за деня и вдигна слушалката.
– Да моля!
Докато слушаше, мисълта му обхождаше редовете, гъсто изписани с червено и синьо, после ръката му запълни и последното празно квадратче.
– Разбрах… Ясно… Да, разбрах… – сряза той разточителния глас отсреща и затвори телефона.
Несъзнателно отпусна възела на вратовръзката и избърса с ръка запотеното си чело. Зарея поглед в календара на стената отсреща. Няколко секунди седя така, докато установи, че не знае коя дата всъщност търси. Мисълта беше необичайна. Не му беше добре.
– Тук сме… – Илиев почука повторно по отворената врата.
– Сядайте – покани ги Карастоянов. – Илиев, какво стана с доставките. Личев – графикът за този месец. Асене – новия договор…
Облегна се назад и се опита да се съсредоточи. Отново усети лекото пробождане в гърдите. Притвори очи, болката изчезна. Огледа изпитателно лицата на колегите си. Като че ли нищо не бяха забелязали.
– … ходих и в обединението. Обещават да удвоят финансирането, но искат да поемем и завода в…
– Илиев – прекъсна го Карастоянов, – какъв е този белег на бузата ти?
Илиев млъкна изненадано и машинално опипа лицето си.
– А… това е, когато се обърнахме с ладата на Асен. Миналата година…
– Добре – каза Карастоянов. – Действайте. Аз ще дойда в лабораторията в десет и половина.
Остана сам. Изправи се до прозореца и зажумя – февруарското слънце грееше ярко над отсрещните покриви. Снегът се топеше и зад стъклата падаха светли капки. Светлината тече. Карастоянов се удиви на собствената си мисъл. Около купчините мръсен сняг на двора асфалтът блестеше на мокри петна. Долу минаваше Диана, момичето от книжарницата. Под късото кожухче се виждаше крайчето на синя ученическа престилка. Вървеше, прегърнала раменете си, все още бе студено. Така вървеше Дима. Кога беше това?… Глупости, Дима носеше палто. И косите й бяха други. И изобщо беше съвсем различна. И изобщо – защо Дима?
– От телевизията… – Илиев надничаше през отворената врата. – Пак интервю. Във връзка с наградата.

Синкавата светлина на лампите продължаваше да боде очите му. Вървеше леко замаян по коридора. Крайно време беше да се заеме с работата си. Денят тръгна лошо, загуби много време, мисълта за тази загуба го разстройваше. Струваше му се, че наоколо се носи глухо тиктакане, сякаш някакъв часовник, скрит в самия него, отмерваше пропуснатите секунди. Крайно време беше… Точно пред вратата му някой го настигна и го потупа по рамото. Обърна се рязко, готов да се брани.
– Часовникът ти тръгнал, а? – Кирил сочеше нагоре.
Карастоянов вдигна поглед. Вечно повреденият радиосинхрон в коридора вече показваше единайсет и дванайсет. Беше се преместил с две минути. Кой знае защо, това смути Карастоянов. Почувствува желание да задържи Кирил.
– Кире, да пием по едно кафе, а?
– Пак ли? – ухили се Кирил. – Нали всеки ден пием кафе с тебе.
– Този път наистина.
– Имаш ли време?
– Нямам.
– И аз нямам.
И двамата се засмяха. Карастоянов се смееше дрезгаво и отчаяно, през насълзените си очи забеляза учудването в погледа на Кирил, но не можеше да се спре, смехът го задушаваше, опита се да си поеме дъх. Болката в сърцето го сряза, много по-силна отпреди. Облегна се на стената, отметна глава назад. Погледът му попадна върху часовника, висящ под тавана. Голямата стрелка се беше преместила с още една минута.

Звукът бе ясен и отчелтив. Отразяваше се по стените на кабинета и се връщаше към него. Тик-так, тик-так. Ти имаш часовник на мястото на сърцето си, бе казала Дима. Разтърси глава, вдигна една папка и с трясък я стовари върху бюрото. Тиктакането се чуваше все така ясно. Нито повреденият радиосинхрон в коридора, нито електронният „Сейко“ на ръката му можеха да тиктакат. Не успя и да се залъже, че има халюцинации. Заключи вратата, спусна завесите на прозореца и започна да тършува като побеснял по всички кътчета на кабинета с надеждата да открие злокобната играчка, докато се убеди, че където и да стои, звукът се чуваше еднакво силно, звукът идваше от самия него. Затвори очи, затисна ушите си с длани. Тиктакането се усили. Бавно прокара ръка под сакото си, потърси мястото вляво на гърдите, което болеше. Но вместо глухите удари на сърцето усети как някакво метално потракване пробива плътта. Ти имаш часовник вместо сърце. Нима това е обяснението? Притисна пръсти върху вените на лявата си ръка. Нямаше пулс. Някой натисна отвън дръжката на заключената врата. Не, нямаше пулс. Часовник вместо сърце… Това е абсурд. Невъзможно е. Рентген. Рентген, каза си Карастоянов. Ще измисли някакво оплакване.
Стана и облече палтото си, оглушен от металния звук. Отключи и без да вижда хората с папки пред вратата, тръгна по коридора.

Беше един празен следобед, един от онези часове, в които сякаш и бог, и дяволът си почиват. Слънцето се криеше, антените зъзнеха от студ по сивите покриви, тополите стърчаха като огромни метли, забити в плочите на тротоара, но Карастоянов не виждаше нищо, той слушаше. Вървеше и слушаше тихото тик-так, тик-так, което диктуваше крачките му. Тик-так, тик-так, слезе от тротоара и тръгна по заледения асфалт, и тогава светът рухна, раздробен от отчаяния вой на клаксона, свистенето на спирачките помете останките му и оцеля единствено червеното туловище на автобуса, което се носеше насреща му. Карастоянов имаше време да се обърне, да види острия скреж, който летеше изпод черните мокри гуми, да прецени разстоянието – пет-шест метра, имаше време да разбере защо имаше толкова много време. Тиктакането в гърдите му бясно се бе ускорило, секундите се сляха в неудържим поток, часовникът в гърдите му се надпреварваше със смъртта. Червената муцуна на автобуса бавно се поклащаше и настъпваше сантиметър по сантиметър, замръзналата кал безшумно излиташе изпод колелата, безкрайно дълго описваше ниска парабола и пак така безшумно се разбиваше на пръски по земята, ужасеното лице на шофьора бе странно неподвижно. Тогава хукна. Втурна се по хлъзгавото платно, профуча край няколко неподвижни фигури на отсрещния тротоар и се скри в един празен вход. Заслуша се във все така лудия ритъм в гърдите си, погледна циферблата на ръчния си часовник. Течните кристали бяха замръзнали – 14.53. Черната точка на секундите изчезна и мина цяла вечност, докато се появи отново. Нямам нужда от лекар, помисли си.

Какво ли сърце имам аз, запита се Карастоянов, застанал пред стъклената витрина с надпис „Часовникарско ателие „Победа“. Витрината бе отрупана с всякакви часовници – имаше и ръчни, и джобни с верижка, имаше стенен часовник с кукувичка, будилник със златен спътник, салонни часовници със сребърни нимфи и стъклени сърнички. Как ли изглежда часовникът в мен? Като този… Или като този?… Един от тях беше с прозрачен корпус, зад който колелцата мърдаха като живи. Карастоянов не можеше да откъсне поглед от него. Изведнъж през дебелото стъкло на витрината в ушите му нахлу забързаното тиктакане на часовниците, многогласният им хор го оглуши, не можеше да различи в него собственото си тиктакане. Почувствува внезапна слабост, тялото му омекна, задушаваше се. Кукувичката закука лудо, златният спътник летеше около циферблата.

В стаята му всичко си стоеше недокоснато от предишната вечер. Разтворените книги по бюрото го чакаха да седне и да продължи работата си. Карастоянов се отпусна на стола. Беше спокойно и уютно, сякаш нищо не се бе случило. Тази мисъл му хареса. Точно така – всъщност нищо страшно не се е случило. Малко прилошаване – какво от това, а иначе чудноватата му особеност предлагаше дори предимства. Прелисти записките си. Телефонът иззвъня. Карастоянов му се усмихна като на стар приятел. Животът продължаваше.
В този момен погледът му попадна върху будилника на масата. Будилникът бе спрял. Карастоянов не можа веднага да назове непознатото хладно чувство, което го обзе, и едва когато болката разпъна гърдите му, думата изплува. Страх. Абсурдната мисъл се оформяше постепенно, после престана да бъде абсурдна.
Сякаш за да прогони и последните му съмнения, будилникът оживя. С неизвестно кое сетиво Карастоянов просто физически го усети. Усети мъчителното усилие на зъбните колелца да излязат от лепкавата неподвижност, почувства несигурното колебание на анкера и напрежението на пружината, и ето – голямата стрелка трепна, разнесе се тиктакането, жестоко и гръмко.
Карастоянов скочи като обезумял, втурна се в хола и сграбчи електрическия часовник от библиотеката. С треперещи пръсти отвори капака, изтръгна батерията. Стрелката на секундите спря за миг и отново забърза по кръга.
Тогава вече наистина разбра. Спомни си неочаквано раздвижилия се радиосинхрон в института, внезапното прилошаване пред часовникарското ателие. Те го изсмукваха. По какъв начин – не знаеше, но часовниците вървяха за сметка на неговата енергия, крадяха от неговото време, от неговите сили и нерви. И той щеше да бъде в смъртна опастност винаги, когато наблизо ще има макар и само един часовник. Трябваше да живее далече от тях. Но къде? Стана му горещо. Къде? В планината, в гората. Да седи на пейка в градинката или в сладкарницата. Потръпна от отвращение. Къде още може? Да си построи вила, да влезе в лудницата… По лицето му потекоха сълзи. Нима краят може да идва така?
Усети отново и още по-силно познатите признаци на прилошаването. Нищо чудно – в къщата имаше поне три-четири часовника. Сърцето го болеше. Сякаш проклетата пружинка в гърдите му се бе опънала до скъсване. С омекнали колене се довлече обратно в кабинета и падна обезсилен на стола. Пред него будилникът се надвикваше с тиктакането откъм гърдите му. Карастоянов го грабна и с ярост го удари в ръба на бюрото. Прониза го болка, но само за миг, след това изведнъж му олекна. Нарушеното чувство за ред го накара машинално да се наведе и да събере разпилените стъкълца по килима. Едно от парченцата го убоде отмъстително и внезапна странна мисъл го накара да замръзне в тази нуедобна поза. Какво би станало, ако острото ръбче прореже кожата на ръката му? Ненавиждаше да го боли, дори и слабо. Опита се да си представи останалото. Кръвта ще бликне, навярно ще се уплаши. Кръвта ще бликне… каква кръв? Щом имам часовник вместо сърце, каква е кръвта ми? Червена и топла? Или под стъкленото острие ще заструи нещо мътно, безцветно? Сърце-часовник, а какво тече във вените ми? Време? Какъв е цветът на времето, мислеше си Карастоянов. Какъв е цветът му? И как би могъл да накара онази проклета пружина поне малко да се отпусне…

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.