ТОПЛО… СТУДЕНО…

Малко преди полунощ доктор Зарин прегледа за последен път програмата на експеримента. В кръга жълтеникава светлина от настолната лампа черните редички цифри и символи откровено разкриваха съдбовния си смисъл. Погълнат от безгласния разговор със знаците, който беше по-скоро ритуал, отколкото проверка, Зарин не мислеше за нищо друго, дори не забелязваше вилнеещата навън буря. В кабинета му бе тихо. Пристъпите на дъжда, грохотът на гръмотевиците се долавяха тук като глухи въздишки. Единствено при проблясване на светкавица бързата игра на сенките създаваше илюзия за тревожно трепване на неподвижното му лице.

През отворената врата към лабораторията се виждаше нещо като операционна маса. От блоковете на апаратурата излизаха снопчета разноцветни проводници и завършваха в миниатюрните „пушки“ край горния край на масата. Дулата им бяха прецизно фокусирани в различни точки на едно приблизително сферично пространство, където след малко щеше да се разположи собственият му череп. Лъчевата мозъчна хирургия беше първата част на експеримента. Продължението се надяваше да обмисли и осъществи по-късно.

Нямаше нужда в последния момент да се суети над уредите. Всичко беше старателно подготвено до най-малката подробност. До най-малката от известните подробности, поправи се мислено Зарин. В края на програмата компютърът бе изчислил възможните последици от опита. 33,64 процента вероятност за успех. Останалото се падаше на непредвидимите резултати. Но никой в института не би му помогнал да подобри шансовете си.

Рискована игра на логиката срещу случайността. Порив на духа към нови пространства. Самотно тайнство… Доктор Зарин би се изсмял, ако някой можеше да му напомни за легендарните му предшественици – Фауст или Франкенщайн, или магьосниците алхимици. Бурната нощ нито го вдъхновяваше, нито го тревожеше. Бе избрал този час единствено защото искаше да не му пречат. Удари дванайсет. Стана, смени бялата си престилка и спокойно тръгна към лабораторията.

Не можа да влезе. Пред очите му масивната врата сама се завъртя около пантите и плътно се затвори. Светна червената лампа на блокировката. Зарин си помисли, че, изглежда, не е сам в института. Изключи блокировката и натисна бравата. Вратата не се помести.

Пронизителен сигнал от компютъра го накара да се обърне. На екрана се появи надпис:

„НЕ ПРОВЕЖДАЙТЕ ЕКСПЕРИМЕНТА! В ПРОГРАМАТА ИМА ГРЕШКИ.“

Изключи екрана. После изключи и компютъра. Надписът обаче остана.

Много добре знаеше, че колегите му не одобряват неговите изследвания. Но в тази глупава шега се проявяваха неуважение и лош вкус. Като че ли най-много подхождаше на Ерик, един от самонадеяните младоци. Но нима можеха да стигнат дотам, да го шпионират?

Компютърът изписука отново и надписът се смени.

„ИСКАТЕ ЛИ ДА РАЗГОВАРЯМЕ, ДОКТОР ЗАРИН?“

Да отвори капака и да потърси шпионските им приспособления? Такава постъпка му се стори недостойна. Седна и чукна два пъти по клавишите.

„ДА“

Отговорът се появи незабавно.

„НИЕ СМЕ ТОВА, КЪМ КОЕТО СЕ СТРЕМИТЕ – ВЪЗМОЖЕН ДАЛЕЧЕН РЕЗУЛТАТ НА ВАШИТЕ ОПИТИ.“

Подиграваха му се май, но се налагаше да продължи играта. Не виждаше друг начин да си осигури достъп до лабораторията още тази нощ.

„УБЕДЕН СЪМ, ЧЕ НЕ РАЗБИРАТЕ СЪЩНОСТТА НА МОИТЕ ОПИТИ.“

„ВИЕ ИСКАТЕ ДА РАЗВИЕТЕ ПОТЕНЦИАЛНИТЕ ВЪЗМОЖНОСТИ НА ЧОВЕШКИЯ МОЗЪК ЗА ОБРАБОТВАНЕ НА ПОЛЕЗНА ИНФОРМАЦИЯ ЧРЕЗ ПОТИСКАНЕТО НА НЯКОИ НЕРАЦИОНАЛНИ ФУНКЦИИ.“

Разбира се, той неведнъж открито бе защитавал своите възгледи. И все пак го смути светкавичната бързина, с която идваха отговорите.

„ПОКАЖЕТЕ СЕ!“

Това без съмнение трябваше да ги затрудни.

„НИЕ И СЕГА СМЕ В ПЪЛНОЦЕНЕН КОНТАКТ.“

Добре, умно се измъкнаха. Зарин продължи.

„ДАЙТЕ МИ ОБРАЗ! СХЕМИЧКА!“

Този път новото съобщение се позабави.

„ПРЕЦЕНЯВАМЕ, ЧЕ ТОВА ЩЕ РАЗСТРОИ СПОСОБНОСТТА ВИ ДА ОБЩУВАТЕ С НАС.“

Започваше да се забавлява.
„НИМА РЕЗУЛТАТЪТ НА МОИТЕ ЕКСПЕРИМЕНТИ Е ТОЛКОВА ОТБЛЪСКВАЩ?“
„НАШАТА СЪЩНОСТ Е БИОЛОГИЧНИЯТ МОЗЪК. ТОВА Е ВСИЧКО, ПО КОЕТО СИ ПРИЛИЧАМЕ. ЗА ВЪЗПРИЕМАНЕ НА ИНФОРМАЦИЯ И ЗА ВСИЧКИ ДРУГИ ДЕЙНОСТИ НЕ ИЗПОЛЗУВАМЕ БИОЛОГИЧНИ ОРГАНИ.“
„ПРИШЪЛЦИ? ИЛИ ОТ БЪДЕЩЕТО?“
„НИЕ ИДВАМЕ ОТ КОСМОСА.“
„НО ТОЧНОТО МЯСТО ЕСТЕСТВЕНО Е ТАЙНА.“
„ПОСОЧИХМЕ МЯСТОТО, КОЕТО ОБИТАВАМЕ.“
„НЕКОРЕКТНО – написа Зарин – ТРЯБВА ДА ИМА ПЛАНЕТА КРАЙ ТАУ ОТ КИТ, ОТКЪДЕТО СТЕ ДОШЛИ ЧРЕЗ ИЗКРИВЯВАНЕ НА ПРОСТРАНСТВОТО.“
„НИЕ СЕ ДВИЖИМ НЕПРЕКЪСНАТО, НАШАТА ЦЕЛ Е НАТРУПВАНЕТО НА ПОЛЕЗНО ЗНАНИЕ. НЕ ИЗГРАЖДАМЕ МАТЕРИАЛНА КУЛТУРА. ЗАТОВА ПЛАНЕТАТА, НА КОЯТО СМЕ ВЪЗНИКНАЛИ, Е БЕЗ ЗНАЧЕНИЕ.“
Реши да съкрати играта, като изпревари противника с няколко хода.
„ВЕРОЯТНО ОЧАКВАТЕ ДА СТАНА ВАШ ПАРЛАМЕНТЬОР НА ЗЕМЯТА? ИЛИ ТРЯБВА ДА ЗАПАЗЯ НАШИЯ РАЗГОВОР В ТАЙНА?“
„МОЖЕТЕ ДА РАЗГЛАСИТЕ НАШИЯ РАЗГОВОР ИЛИ ДА ГО ЗАПАЗИТЕ В ТАЙНА.“
Това не беше логично.
„НЕ Е ЛОГИЧНО.“
„ВЕЧЕ СТОЛЕТИЯ РАЗВИВАМЕ СВОИТЕ СПОСОБНОСТИ В ПОСОКАТА, В КОЯТО ЗАПОЧВАТЕ ВИЕ, ДОКТОР ЗАРИН. НАШЕТО МИСЛЕНЕ Е КОРЕННО РАЗЛИЧНО, АБСТРАКТНО. НЕ СМЕ ПОДЧИНЕНИ НА ОЦЕЛЯВАНЕТО И ВЪЗПРОИЗВОДСТВОТО. НИЕ СМЕ ПРАКТИЧЕСКИ ВЕЧНИ И ЗАТОВА НАШИЯТ РАЗУМ Е АБСОЛЮТНО СВОБОДЕН. ОБМЕНЯМЕ МИСЛИ ОТ РАЗСТОЯНИЕ И СКОРОСТТА НА ПРЕДАВАНЕ НА ИНФОРМАЦИЯТА Е В ПОРЯДЪЦИ ПО-ВИСОКА СПРЯМО НАЧИНИТЕ, ИЗПОЛЗВАНИ ПРИ ВАС.“
Стана му интересно. Всъщност разискваха любимата му тема.
„ЧОВЕШКИЯТ МОЗЪК СЪЩО ПРИТЕЖАВА ОГРОМНИ ВЪЗМОЖНОСТИ. ПОСТЕПЕННО ГИ ОВЛАДЯВАМЕ. ЗА СЪЩЕСТВА ОТ ОПИСАНИЯ ВИД ВРЕМЕТО ТРЯБВА ДА Е БЕЗ ЗНАЧЕНИЕ. ТОГАВА ЕСТЕСТВЕНО Е ДА ПРЕДПРИЕМАТ ПО-ШИРОК КОНТАКТ.“
„ВИЕ НИКОГА НЯМА ДА ДОСТИГНЕТЕ НЕОБХОДИМОТО ТЕМПО НА РАЗВИТИЕ. МОЗЪЦИТЕ ВИ СА ОБРЕМЕНЕНИ СЪС ЗАДОВОЛЯВАНЕТО НА БЕЗБРОЙ ИЗКУСТВЕНИ ПОТРЕБНОСТИ, С БЕЗПОЛЕЗНА РАБОТА, КОЯТО НАРИЧАТЕ „ЕМОЦИИ“.
Използуваха собствените му аргументи. Толкова по-добре. Виждаше края на спора в своя полза. Противникът му трябваше да бъде поставен натясно, за да се разкрие и спре да му пречи.
„ВЪПРОС НА ЕВОЛЮЦИЯ. ТЯ МОЖЕ ДА СЕ НАПРАВЛЯВА И УСКОРЯВА. АКО НЕЩО СЪМ СБЪРКАЛ С ОПИТА СИ, ВИЕ МОЖЕТЕ ДА МИ ПОСОЧИТЕ ВЕРНИЯ ПЪТ.“
„ЕКСПЕРИМЕНТЪТ Е ЗАМИСЛЕН ПРАВИЛНО. КОНКРЕТНИТЕ ПАРАМЕТРИ НА ВЪЗДЕЙСТВИЕТО СА ПОГРЕШНИ И ОПАСНИ ЗА ВАС.“
Та те не можеха да знаят точно какво се готви да направи! Налучкват.
„ПРОТИВОРЕЧИЕ! – написа Зарин. – АКО КОНТАКТЪТ С ХОРАТА НЕ ПРЕДСТАВЛЯВА ИНТЕРЕС ЗА ПРИШЪЛЦИТЕ, ЗАЩО ИМ Е ДА МЕ ПРЕДУПРЕЖДАВАТ?“
„НЯМАШЕ ПРИЧИНИ ДА НЕ ГО НАПРАВИМ.“
За първи път изпита неясна тревога.
„И ИЗГУБИХТЕ ТОЛКОВА ВРЕМЕ С МЕН?“
„ПОЛЕЗНО Е ДА ЗНАЕТЕ, ЧЕ ВАШИЯТ ЕКСПЕРИМЕНТ ПО ПРИНЦИП Е ОСЪЩЕСТВИМ.“
„ТОГАВА ОТВОРЕТЕ ВРАТАТА!!!“
Вратата се отвори. Ново съобщение прекъсна обърканите му мисли.
„ИСКАТЕ ЛИ ПАРАМЕТРИТЕ НА ВЪЗДЕЙСТВИЕТО?“
Ядоса се. Онези вече прекаляваха.
„МАЛКО Е. ИСКАМ СЛЕД ЕКСПЕРИМЕНТА ДА БЪДА ТОЧНО КАТО ТЕЗИ СЪЩЕСТВА!“
Трябваше да им покаже, че не се срамува от своите мечти.
„ПЪЛНА ПРИЛИКА Е НЕВЪЗМОЖНА. ВИЕ СЕ НУЖДАЕТЕ ОТ БИОЛОГИЧНОТО СИ ТЯЛО. ОСЪЩЕСТВИМА Е ПРОМЯНА В РАМКИТЕ НА МОЗЪЧНИТЕ СТРУКТУРИ.“
Няма да позволи на колегите си да му се смеят утре, задето е повярвал, че разговаря с извънземни, и се е уплашил.
„В РАМКИТЕ НА ВЪЗМОЖНОТО!“
„СИГУРЕН ЛИ СТЕ, ЧЕ ИСКАТЕ ТОВА?“
Да, по дяволите!
„ДА, ПО ДЯВОЛИТЕ!“
„НАИСТИНА, ЗАЩО ДА НЕ ГО НАПРАВИМ?..“
Разнесе се оглушителен трясък. Заслепи го непоносимо сияние. Електрическата тръпка разтърси тялото му.
Доктор Зарин лежеше на пода на лабораторията си, но той самият не знаеше това. Не усещаше нищо. Беше ослепял, оглушал и напълно обездвижен. Беше безсмъртен и дяволски умен.

Каква ти шега! Кристалната яснота, с която осъзна случилото се, доказваше, че мисленето му наистина се е променило. Държа се глупаво, наивно, предизвикателно. Не разбра очевидното. Но не се срамуваше. Всъщност поведението му нямаше никакво значение. Онези си бяха отишли и нямаше да се върнат. Решението им бе правилно и Зарин не съжаляваше. Не можеше да съжалява, не бе способен да се срамува.

Дори не изпитваше ужас от загубата на сетивата и подвижността си. Напълно закономерен резултат. Мозъците на непознатите нямаха връзка с биологични органи. Зарин бе поискал възможно най-пълната прилика и я бе получил. Безупречната логика на това разсъждение му достави удоволствие.

Хладнокръвно отчиташе предимствата и недостатъците на новото си положение. Разполагаше с бекрайно много време, с абсолютно спокойствие за работа и с нарасналата мощ на разума си. Беше сигурен, че хората наоколо ще се погрижат за нуждите на тялото му. Но лишен от зрение и слух, той бе лишен и от всякаква нова информация. Можеше да размишлява само върху това, което вече знаеше. Много или малко бе то? Трябваше да провери. Например… например… теорията на относителността. Как беше там? Е=m.c2. Какво значи това? Потърси още. Знанията бяха пръснати на различни места из паметта му, неорганизирани и хаотични. Събра ги, подреди ги. Това се оказа неочаквано лесно и приятно. Помнеше и разбираше теорията! Удивително! Можеше да се учудва – това също беше приятно. А ако предположим, че… Внезапно родилата се идея го увлече и все пак той използва момента, за да реши и друга задача – грубо да оцени бързината на мисълта си. Накара едно от многобройните бездействащи кътчета на своя мозък равномерно да брои секундите, докато разплиташе тайните на пространството и времето. След трийсет и две минути теорията на Айнщайн-Зарин бе завършена. С какво да се заеме?

Собствените му експерименти… Програмата безпорно бе смела, но с какво чак толкова се бе гордял? Непознатите твърдяха, че има грешка. Проверката изискваше огромни изчисления. Нямаше компютър. А дали изобщо му трябваше? Избра подходящи структури от мозъка си и организира изчислителна машина. По време на работата направи някои подобрения. Наистина откри грешки. Оказа се, че онези действително са го спасили. Бяха постъпили правилно.

Сега вече знаеше как най-добре може да се проведе експериментът, но каква полза? Имаше ли някаква полза от това?… Остави този въпрос за по-късно. Очакваха го толкова много интересни задачи. Поколеба се за момент между философската страна на своите опити и прогнозата за развитието на Вселената през следващите три милиарда години. После се залови и с двете неща едновременно.

В края на първата седмица Зарин изчерпа възможностите за подреждане и усъвършенстване на тази част от човешкото знание, която бе намерила местенце в паметта му. Изпита скука. Опитът, четенето, разговорите – всички обичайни начини да научиш нещо ново – бяха недостъпни за него. Тогава си спомни, че пришълците общуваха чрез нещо като телепатия. Ами ако развие такава способност у себе си и ги повика? Беше пропуснал да попита на какви разстояния могат да предават мислите си. Трябваше да експериментира.

Задачата се оказа трудна. Наложи му се да използува всичките си сили в продължение на цели два дни. Но колкото и да се стараеше, в отговор на настойчивия си телепатичен зов не чуваше нищо. Преустрои няколко вериги от нервни клетки и повиши собствената си чувствителност… Най-после – гласове!
ПРОКЛЕТ БУШОН! ПАК ИЗГОРЯ, ИВАНЕ, ДАЙ МИ ЖИЧКА.
Не бяха непознатите. Иван и… Ерик. Съвсем бе забравил за бившите си колеги. Какво правеха тези…
Настрои се на тяхното излъчване и получи съвсем ясна представа за обстановката. В една от лабораториите на института бяха подредили нещо като лазарет. Опитваха се да го лекуват. Чудаци! А в момента… лепяха електроди по черепа му, готвеха се да му снемат енцефалограма! Еврика! Решението изплува светкавично, но… колко бавно щеше да се изпълни.
Нищо. Нали бе вечен.

Ерик боязливо откъсна лентата на енцефалограмата, като че ли посягаше към заспала змия. Смущението му придаваше глупаво изражение.
– Иване, виж каква дивотия.
Неговият помощник сложи нова жичка на предпазителя, завъртя капачето и надникна през рамото му.
– Да – каза той.
– Какво „да“?
Върху лентата с математическа последователност се редяха участъци, където писецът нагъсто бе нанесъл еднакво високи остри върхове, и места, в които кривата преминаваше в ниски, плавни извивки.
– Това е амплитудно-честотен генератор, а не мозък – заяви Иван и пак пусна апарата.
Лентата тихо шумолеше в ръцете на другаря му. Картината оставаше същата.
– Има някаква повреда – предположи Иван.
Върху енцефалограмата се проточиха без прекъсване ниските заоблени вълни.
– Не може да има такава повреда – възрази Ерик.
Писецът рязко отскочи и се залюля от край до край по широчината на лентата.
– Не може да бъде – бавно и отчетливо произнесе Иван.
Кривата отново стихна. Ерик погледна колегата си в очите.
– Може! – също така ясно каза той и рязко се обърна към апарата. Остри, издължени върхове.
– Две по две е равно на четири.
Никаква промяна.
– Две по две е равно на пет – добави Иван.
Появиха се познатите слаби извивки.
– Високите амплитуди означават „да“, ниските значат „не“ – обяви Ерик, като съсредоточено наблюдаваше тавана. Преброи до три и погледна лентата. Високи амплитуди. Вдигна очи към Иван, но не успя да сподели гордостта си. Грабна една голяма чаша и се втурна към чешмата.

Заседателната зала на института не помнеше толкова неспокойна атмосфера. Професор Недялков се изкачи на подиума, огледа възбуденото множество и откри пресконференцията.

– Уважаеми колеги и гости, аз съм на ваше разположение.

От средата на първия ред скочи млад човек с диктофон и фотоапарат.

– Колев от „Научен живот“. Два въпроса, професор Недялков. Колко е 456 934 по 5 869 325?

– Две цяло, шест, осем, едно, девет по десет на дванадесета – бързо отговори професорът.

Журналистът погледна в листчето, което държеше, и кимна.

– Корен седемнадесети от броя на дните на новата ера, разделен на броя на лунните затъмнения по времето на Аменхотеп III?

Недялков се забави само няколко секунди.

– 3,568924576177… Числото е ирационална дроб. Колко знака след запетаята искате?

Жуженето в залата се усили.

– Знам, че очаквате от мен доказателство за невероятната история, която ви разказах – продължаваше Недялков. – Доказателствата са много. Най-силното от тях е самият Зарин. Той не е провел експеримента си през онази нощ. Апаратурата му не е използвана – това установихме със сигурност. А днес мнозина от вас го видяха – сляп, глух, безчувствен като труп. Но той работи, и то как! Сегашният ни начин на общуване е по-добър, отколкото в началото. Ние усъвършенствахме играта на „топло… студено…“ Вече не задаваме елементарни въпроси за „да“ и „не“. Мислено му предлагаме в определен ред цели изрази, а когато задачата е по-трудна – отделни букви, които той приема или отхвърля, докато заедно не намерим вярното решение. Така се раждат нови идеи, смели предположения. Настъпва нова ера, колеги! Някои ще трябва да поразмърдат задрямалите си мозъци. Неслучайно ви демонстрирах резултатите от рискованите опити, на които се подложихме също като Зарин. Не са ли това фантастични възможности? Тогава защо да не му вярваме и за „абсурдната“, както се изразиха тук, новина за контакт с мислещи същества от друг свят? Но това не е най-важното. Най-важното е, че доктор Зарин, нашият талантлив колега, най-добрият учен в института, продължава да работи. Въпреки невероятните трудности, без да загуби силата и оптимизма си, работи. Човешкият дух се бори срещу мрачните сили на природата!
Избухнаха ръкопляскания.

Лечението вървеше успешно, но бавно. Беше им обяснил съвсем ясно какво трябва да направят, за да възстановят сетивата му. Но те не предприемаха нищо, преди сами да го обмислят.

За пръв път разбра какво ужасно нещо е скуката. Информация постъпваше – капка по капка – и той с усилие изчакваше да се събере повечко, за да започне работа. Бавно, нетърпимо бавно ставаше всичко в този свят. Все пак нещата донякъде се подобриха след като Ерик, Недялков и някои други се решиха да проведат експеримента и да поумнеят малко. Колко отегчителна бяха диктовката и безкрайните увещания. А на всичко отгоре се наложи да измисли и нова методика, за да запази емоциите им. Всички страшно държаха на това. И сега с радост зубрят логаритмичните таблици, с възторг умножават огромни числа, с гордост цитират дума по дума енциклопедията. И могат все така да се срахуват, да си завиждат, да се измъчват от собствената си ограниченост… Емоции… Сенки на жалки потребности – слава, хляб, жена, дом… цирк!

Нямаше с какво да се заеме. Трябваше да си измисля задачки, за да минава времето. Представи си сингулярно уравнение от шейсет и четвърти ред. За параметри да вземем броя на атомите във Вселената, процентната вероятност Земята да се сблъска с Халеевата комета, възрастта на Хеопсовата пирамида и… днешната дата. Коя дата е днес?
Броячът на време услужливо поднесе отговора – 21 март. Астрономическата пролет. Пролет… Чувства… А не може ли това да бъде тема за размисъл? Защо я бе пропуснал досега? Цяло-целеничко поле за работа! Вярно, знаеше твърде малко за чувствата, но ако ги възстанови у себе си и направи някои опити…

Трябва ли да се стремиш да преплуваш океана, ако самият ти можеш да станеш океан? Има ли по-добър начин да проникнеш в тайните на звездите от това, да се превърнеш за миг или за век в звезда? Малко е да разбереш Вселената. Опитай се да накараш Вселената да те разбере…

Гигантската картина на мирозданието загуби чернобялата си строгост, засия в цветовете на тържеството, скръбта и надеждата. Белите петна на неизвестното засияха като сребърни огледала, а в най-черната празнота изгряха пъстри светлини – синя тъга по нероденото или отминало битие, зелена мечта за живот. Но от това преливащо многобагрие Вселената не стана по-неясна. Точно обратното, тя сякаш се приближаваше – по-релефна, по-топла, по-разбираема, – докато, носен от ястребовото крило на мисълта и орловото крило на чувствата, Зарин летеше към дълбините на Космоса, здраво стиснал към гърдите си нежното синьо кълбо Земя.

Усмивка озари спомена му за малките събратя, които се разхождаха по кълбото. Милите, те продължаваха да се лутат като плоски двумерни същества между рамките на рисунка. Рисунка, окачена до прозореца, непретенциозен етюд, небрежна скица на бъдеща обемна творба. Какво знаеха те! Какво знаеха за чувствата – за любовта към Вселената, за омразата към ентропията, за страха от черните дупки, за състраданието към мимолетната съдба на елементарните частици и тромавата вечност на галактичните купове… Но малко е да видиш, да изпиташ, по-достойно е да сътвориш.

Разперило ястребовото и орловото си крило, въображението на Зарин зави в широка, плавна дъга и се върна към уютното болнично легло в института. Беше намерил своята задача, проблем, който заслужаваше години на вдъхновен труд – да открие или да създаде нов вид емоция, неизпитано от никого чувство. Това непознато чувство ще бъде…

Нещо му пречеше да се съсредоточи. Някакво бръмчене. Откъде ли идваше? Сети се – дузината асистенти четат на глас книгите, които беше поръчал. Примитивен метод, но така телепатичният сигнал е по-ясен. Добре, да продължим със задачата. Този неизвестен вид емоция трябва… По дяволите, не може ли по-тихо!
Притокът на информация секна. По дванайсетте канала едновременно.
– ЗАЩО СПРЯХТЕ ДА ЧЕТЕТЕ, ГЛУПАЦИ ТАКИВА?

Колко приятно е да ти бият инжекции! Малко страх, после леко убождане. Болката закъснява – сякаш нейното остро връхче прониква в тялото милисекунда след стоманената игла, остава под кожата и бавно се разтапя… Като опитен дегустатор, който с по една глътка пробва вкуса и аромата на непознати вина, Зарин се отдаваше на усещанията на оживяването. Въображението му пътуваше сега из лабиринтите на тялото, откриваше неизследвани светове в топлината на бавно раздвижващите се пръсти, в самонадеяния ритъм на сърцето, в ласката на въздуха, нахлуващ в дробовете, в изумлението на очите, пред които се отваряше едно светло петно някъде вляво.

Как другите можеха да живеят без това смайващо богатство? Обля го вълна от жалост. Трябваше да им помогне, да ги пробуди. Вярно, техните усещания и чувства са примитивни, но това в края на краищата е въпрос на развитие, то може да се направлява и ускорява. Само че ще трябва да се потиснат някои прекалено рационални функции. Лъчевата мозъчна хирургия ще свърши работа… Умът започна бързо да нахвърля условията на експеримента, но ето че с възкръсването на тялото се появи едно ново, съвсем непознато усещане, наистина то бе ново само за него, не го бе изпитвал досега. Беше неподготвен и то лесно го завладя, успя да укроти бясното препускане на мисълта и да охлади нетърпението. Може би е човешко… все пак нека да го опита… а е сладостно и примамливо… да те домързи.

Всъщност нужно ли е да бърза? Та нали, както знаем, Вселената изобщо не е безкрайна, а той разполага с цяла вечност за работа. Защо тогава да не си позволи просто така… да полежи. Дори да поспи… малко. Но преди това искаше да провери нещо важно. С усилие обърна лицето си наляво, към светлото петно.

То вече се бе превърнало в прозорец, през който нахлуваше астрономическата пролет.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.