Опитвам се да сравнявам Аман с клишираната картина от филмите за мюсюлманския Изток – градски пейзаж, заснет отвисоко, със стърчащи над покривите минарета и огласян от песента на мюезина. „ Ала-а-ах акба-а-ар”. Предпочита се кадър със залязващо или изгряващо сред минаретата слънце – едро, на зум, след това камерата задължително се гмурва в тесни, мръснички сокаци; сред сергиите и врявата героят търси нещо или някого…
Тук, в Аман, имам само едно минаре на отсрещния хълм пред прозореца ми. Даже му се радвам в доста редките случаи, когато позира на фона на няколко бели облачета сред иначе вечното синьо. Вечер със зелените си светлини ми напомня на свещичка върху торта.
„Моята” джамия пред моя прозорец – рядко под фереджето на облаци, но загадъчна по мрак.
В Сана, столицата на Йемен, имах четири джамии със съответните минарета и високоговорители по тях в непосредствена визуална или акустична близост до квартирата си. Какафонията беше ужасна, особено в петък, по време на главната молитва за седмицата. Имамите, когато проповядват, звучат много различно от християнските свещеници. Интонациите им приличат по-скоро на тези на политик пред голяма тълпа или на коментатор на спортно състезание. Впрочем и в офиса, който деля с местни колеги, понякога се навеждам към помощничката си и тихо я питам на английски “Сега карат ли се или така си говорят?” „Тахир (шефът) така си говори.”
Наблюденията ми показват една възможна културна особеност – йорданецът, когато е пред подчинени или му е даден микрофон, използва силата на гласа си и едни – на мен звучащи назидателно – интонации, за да демонстрира авторитета си.
Та за разлика от квадрофонията в Сана, тук записите от минаретата са синхронизирани чрез радиосигнали и това го вземам за голямо предимство. Достатъчно е да затворя прозореца на дневната и мога да си продължа кротко скайпа.
По-често затварям и отварям прозорци заради Happy Birthday To You. Това е музикалният сигнал на едни спретнати камиончета, които всеки Божи ден разнасят из махалата бутилки с газ. Звукът е механичен, като от латерна. Честитката явно е за клиенти с празни бутилки, макар да не съм питал как тези клиенти успяват бързо да реагират преди камиончето да е отминало, за да обяви рождения ден на съседната улица. Като ми се наложи – тоест като ми свърши газта, ще разбера.
Ориентът е шумен, всеки го знае. Обаче кино-клишето за градска среда – с картина и звук от минарета и шумни пазари, задължително трябва да се допълни с какафонията на клаксони и скърцане на спирачки – защото някой внезапно е излязъл на пътя, отнемайки всички възможни предимства и, евентуално, на заден ход или заради „легналия полицай“ пред входа ми. Блъскат спирачки пред този „полицай“, като че ли е жив. Поне в относително благоденстващия Аман към това се добавя форсиране, денем и нощем, на двигателите на лъскави автомобили и мотоциклети – характерно забавление на новата средна класа.
Не че в Аман липсват класическите шумни ориенталски сукове (пазари), с какви ли не стоки по претрупаните сергии или направо на земята. Но старата част в центъра ми изглежда някак стеснена, сгушена сред ширналите се модерни и моторно бръмчащи квартали. Впрочем на петъчния сук не успявам да зърна или снимам жени – пазаруват мъже. Това обаче не е знак за напреднала еманципация, а тъкмо обратното – за което ще пиша нататък в йорданските си драскулки.
И, разбира се, джиесемите…
Трябва да има някаква магия в мобилните телефони, та да са тъй популярни и сред бедните по света. И тук, и в Сараево например съм виждал вехтошари, събиращи отпадъци от контейнерите, обаче моторизирани и с джиесеми. Жандармите пред сградата на ЦИК говорят по телефона, както уж патрулират. Младите колеги в офиса всички имат смартфони. Нагласени са да „звънят“ с мелодията на ориенталски песни и танци и наистина можеш да танцуваш, докато те пеят, защото колегите често ги оставят по бюрата си и зачезват. Имаме, естествено, и служебни стационарни телефони, които звънят упорито, с твърдото убеждение, че някой ще се появи рано или късно и ще вдигне слушалката. Дори да е само час преди края на работното време, когато наоколо вече няма никой освен редките индивидуалисти работяги.
Прозорците на този офис гледат към училището оттатък улицата. Денят започва с високоговорители – за сутрешната гимнастика, а после – традиционното четене от Корана. Детската врява е като във всяко училищно междучасие по света, а следобед я допълват клаксоните на чистички, жълти минибусчета, които трудно се разминават. Това е явно едно доста добро училище и децата ги докарват и откарват с автобусчета.
Навярно не съм станал излишно нервен с годините, защото понякога дори на местните колеги им става прекалено шумно и затварят прозорците. Тогава си слагам едно тънко пуловерче, защото по риза е прекалено студено. Още не познавам някого, който да е разкрил тайната откъде се включва, изключва и регулира климатика. През октомври температурите са горе-долу като в София и се надявам, че скоро някой добър дух ще спре климатика, а по-късно ще го пусне да топли. Засега се сгряваме, като отваряме прозорците. Когато навън не е прекалено шумно.
Хепи бъртдей минава пак… Разсейва ме и ми разпилява мислите, исках да напиша още нещо за джиесемите. Или за уличното движение…
Подобно на Кайро или Сана, тук използването на мигачи е или забранено, или се смята за някакъв ненужен западняшки каприз. В Аман изглежда има и допълнително правило да не изпускаш джиесема си, докато шофираш. Важи за мъже и за жени.
Качвам се в такси на излизане от един универсален магазин. На такива оживени места обикновено има нещо като мениджър, който като те види с торбичките, потвърждава, че търсиш такси, насочва те и инструктира шофьора. Шофьорът кимва с разбиране, без да прекъсва телефонния си разговор, и потегляме. През следващите пет-десет минути той продължава да приказва по джиесема – държи го в лявата си ръка, докато с дясната върти волана и го пуска сегиз-тогиз, за да премести лоста на скоростите. (И аз съм го правил, не е чак толкова трудно!) Завършил най-сетне, поглежда ме с усмивка и ме поздравява – Welcome! Жена ли беше, питам го заради кадифените допреди миг тонове в гласа му. Американка!
Мъжете тук, както и в други мачовски популации, се гордеят с покоряването на чужденки. За това ли да пиша сега или за особеностите на аманското шофиране или още малко за туй как се оправям с таксиджиите…
Мързеливо се оправям, но успешно. Имам в чантата си набор от листчета с инструкции на арабски къде искам да отида. Добри ориентири в Аман са големите кръстовища с кръгово движение. Circle one, circle two… circle seven. Всеки ги знае. В началото сядах до таксиджията, правех кръгови движения с ръка и после показвам определено число пръсти, внимавайки да не се получи неприличен жест. Докарваха ме до желания Circle, за което вече знам, че се казва „дуар”, и си обещавам да науча на арабски числата от едно до седем поне.
Сред особеностите на аманското шофиране е да видиш четири-петгодишно дете, подало глава през горния люк на автомобила. Докато бащата, или майката, горди с луксозната японска джиповска марка, са заети с разговор по мобилния телефон. Сравнявайки с обичайната практика в Йемен – на седалката до водача на вездесъщите пикапи с марка Тойота е мъжкото чедо, а останалите женурля и дечурлиги са отзад в каросерията, тази картина ми изглежда все пак много по-модерна. В Йемен съм снимал, впрочем, деца отзад, под капака на отворения багажник.
Друга специфичност на аманското шофиране или возене с таксита е да слушаш молитви по радиото. Сядам до шофьора, който безмълвно ми е кимнал, че е ОК, чувам звука и си казвам – лош момент, прекъснах му религиозното общуване. Обаче колата потегля: Божието – Богу, Цезаревото на Цезаря… Поне се сеща да намали радиото, когато се опитвам да обясня къде да се престрои или да направи завой.
Петъчната молитва се предава по телевизията директно от главната джамия. След петъчните молитви стават и протестите на Мюсюлманските братя и други опозиционери, обаче напразно очаквам да видя репортаж от големия митинг, за който се писа и говори дни и седмици предварително. Държавната медия – други големи медии практически няма – ще пусне чак във вечерните новини репортаж, в който невероятно много време е дадено на държавните служители да се изкажат за събитието на опозицията.
Йорданците масово ползват сателитни антени – кабелите още не са навлезли. У дома имам почти 200 канала и това са поне 90 на сто арабски телевизионни програми, малко от Далечния Изток и няколко западни. Късметлия съм, че мога да гледам Евронюз, БиБиСи и Ал Джазира на английски. По време на Рамазана – свещения месец на пости за мюсюлманите, – сърфирах тези 200 канала и бях изненадан колко много от тях предават молитви и четене на Корана, на живо или не на живо, от Мека или от друго място из арабския свят. Дори шопинг-каналите бяха минали (или остават в определени часове, не само през Рамазана) на богоугодни вълни. Пускат гласа на някой имам, докато картината показва реклами за червило например и прочие презрени материални благини. За куриоз, и на Jordan Sports видях същото.
Не разбирам арабски, обаче интонацията на молитвите и четенията вярвам да я разпознавам добре, включително благодарение на каналите, които – с видеото около Каабата в Мека например и с гласа на свещенослужителя, – пускат субтитри на арабски и/или на английски със съответните строфи от Корана или Хадитите.
Продължавам да сърфирам през каналите – не е да няма и забавни програми. Деля ги за себе си на две групи. Някои идват от арабски телевизии с либерални традиции и там могат да се видят атрактивни по външност певци и певици, видео клипове с намек за нежност между половете, дори по някое женско краче в кадъра. Втората категория показва забавляващи се мъже – мъже, които пеят; мъже, които танцуват; мъже, които слушат и гледат други мъже как пеят и танцуват. Обаче тази нишка ме повежда към тема, която май заслужава отделна глава в записките ми – за мъжете и за жените. Да спомена по-добре сериалите.
Сериалите показват мъже с фесове или мъже в чалми, изобщо едни исторически обстановки някъде от Средновековието до арабските борби за независимост през миналия век. За тези сериали съм чел, че имали важна патриотично-възпитателна функция и се пускат или спират по националните телевизии според текущите политически развития – добре ли сме или не в даден момент с турците, сирийците, египтяните, англичаните и французите например.
Тук съм като съветник на Йорданската ЦИК по въпросите на връзките с обществеността и информирането на избирателите. Като такъв съветник се опитвам да компенсирам частично незнанието си на арабски с разни трикове, сред които е гледането на два достъпни ми у дома йордански ТВ канала – държавния и един частен. Докато си гладя ризите, си пускам някаква нормална музика от компютъра и включвам телевизора без звук.
Не виждам приличен репортаж от митинга на опозицията. Виждам портрети на министри. Докато говорителката – аман, заман, наистина е много хубава, с открито лице – чете нещо, тече видео от съответната среща на Краля с някого. Обаче ако новината е за изказването за нещо си на висш служител, често няма видео, а засенчват образа на хубавата говорителка с официалния портрет на изказващия се. Тези портрети са точно в стила на онези на членовете на Политбюро на ЦК на БКП, които в моята младост висяха повсеместно, а ги гледахме и от екрана – сериозни, с вратовръзки и отвсякъде погледнато готови за вечността.
Не виждам дискусии. Това е сред наблюденията ми, отрезвяващи собствените ми препоръки към тукашната ЦИК за активна кампания с дискусии, включително да правят кратки ток-шоута по телевизията, в които, например, да има жени в студиото, или експерти, кандидати, партийци и да обсъждат изборите. На двата си йордански канала (май и на 200-те арабски) не съм видял програма с повече от един или двама събеседници. Най-често е един и говори дълго. После камерата ще покаже водещия с някакъв явно благ, съдейки по тона, коментар или въпрос. Две-или три огладени ризи по-късно онзи продължава да говори… Количеството екранно време, давано на един отделен човек, е смайващо за мен – досадения от българските студия, където пет-шест души приказват и се репликират едновременно, та почти не им разбирам думите.
Тази забравена от нас скука – съвсем явна последица от медийните политики на режима, – ме кара да вярвам на коментарите на колеги, че йорданците предпочитат да гледат други арабски програми. Аз пък за експеримент издържам 21 минути с реч на премиера пред достолепна аудитория – като водеща тема в централната информационна емисия и мерено според часовника на екрана. Малко по-късно, на 36-тата минута показват за кратко Кралицата на някаква сбирка с учителки. В края на едночасовите „новини” си давам сметка, че съм гледал изключително мъже на възраст около шейсет плюс-минус години, сериозно разговарящи около официални кръгли или правоъгълни маси на, явно, изключително важни държавни и всякакви теми. Единствените млади лица и прояви на телевизионно въображение и хумор идват с рекламите на пепси и миринда.
Ако виждам някаква надежда за тази страна (и за моята) това са младите хора – от шест и половина милиона йорданци почти една четвърт са под 24 години. Интернет се ползва, според официалните статистики, от 56 на сто от народонаселението – с всичките му провинциални, племенни и бедуински слоеве, а от 2.3 милиона профила, регистрирани във фейсбук, 1.6 милиона са на ползватели под 30 години. Разбирам се май доста добре с младия екип на фейсбук страницата на ЦИК: те ми разбират предложенията да се отворим към young, urban, educated, аз им разбирам колебанията – „ние сме официални”, та опитвам да убедя „старейшините” да дадат на екипа повечко свобода, ако наистина искаме младите да гласуват.
Правителството, междувременно конституционно свалено от Краля, и парламентът, междувременно конституционно разпуснат от Негово Величество, изгласуваха наскоро един закон от типа ACTA в опит да цензурират онлайн медиите. Между другото предвижда се наказателна отговорност за собствениците и мениджърите на сайтове за коментарите под техни публикации. Имаше протести, законът мина, протестите продължават – вече и за освобождаването на арестувани протестиращи.
Един от плакатите на ЦИК показва известен поп изпълнител, приканващ йорданците да изразят своя вот. Млади опозиционери, бойкотиращи изборите, моментално пуснаха в мрежата версия на плаката, на която вместо лицето на певеца с фотошоп бяха монтирали физиономията на един особено непопулярен политик с думите „Ако искате да ме видите и в следващия парламент – гласувайте!”
Така че впечатлението ми за скука може да е доста субективно или поне пространствата на тоталитарната скука постепенно се свиват обективно и неминуемо. А туй че ветровете на промяната тук са много по-нежни в сравнение с други арабски пролети, също си е йорданска специфичност. И допускам, пак субективно, да е за добро.