За съчувствието и съпреживяването

Препрочетох наскоро любим от младежките ми години разказ на любимия ми руски писател фантаст Кир Буличов. В „Сподели с мен” (Поделись со мной) човек от Земята пристига в командировка на далечна планета – май почти като нашата, където живеят хора почти напълно като земните. Домакините на героя са сърдечни и отзивчиви, но някои странности в поведението им го карат да се вглежда в тях и… в себе си. За да открие, че обитателите на този свят умеят в буквалния смисъл да поемат и поделят болката на околните. Затова и героят-разказвач тъй бързо се е излекувал от травматичните ефекти на междузвездния полет, докато младата му съпровождаща като че ли постоянно я боли глава. И във фоайето на болницата хората чакат с угрижени лица, не за да чуят какво ще им каже лекарят, а за да намалят страданията на пациентката в операционната. И дори на улицата минувачите, усетили тъгата и самотата на земния човек, му помагат, като споделят с него радостта си.

Запомнил бях този сюжет като едно от най-оригиналните и човеколюбиви хрумвания, с които ме е радвала фантастиката.
Впрочем разказът има тъжен финал. Между героя и младата Лина проблясва любовна искрица, но те нямат общо бъдеще. Земният човек разбира, че в нейния свят той би бил душевен инвалид, докато на Земята тя – постоянно готова да поеме нечия болка, ще бъде смазана от всичките мъки наоколо.

За нас това е естествено както да се храниш, да пиеш, да спиш, обяснява Лина. Учим на това децата от първите дни на живота им. Дали винаги са били такива? Не, едва от няколко поколения. Но потенциално тази способност е съществувала винаги. Може би и при вас, хората от Земята, е скрита някъде дълбоко в мозъка…

Хлъц… Каква прекрасна награда за това да прочета отново добър, стар разказ. (Доколкото успях да проверя – от 1970 година.) Навремето съм писал и аз за това как science fiction, научната фантастика успява понякога да предвижда открития или технически постижения като междупланетните полети или комуникационните спътници например. Буличов е уцелил десятката – едно очарователно и навярно случайно попадение, резултат по-скоро на човечност, а не на някакво научно ясновидство. Защото едва наскоро невробиологията разкри, че емпатията, тоест съчувствието или състраданието не са само морална категория, а имат биологическа основа. Сред 100-те милиарда неврони в мозъка има и такива, които отговарят за способността ни за съпреживяване.

Буличов, впрочем, не използва думата „емпатия”, а аз ще употребявам понятията от горните редове свободно, като синоними, разчитайки на едно интуитивно разбиране на същността. Който иска дефиниции, ще намери много, като гугълира „емпатия” или “empathy”.

Огледалните неврони са открити от италиански учени някъде през осемдесетте-деветдесетте години на миналия век у маймуните макаци. Наречени са така, защото тези мозъчни клетки се активизират, когато животното извършва някакво действие – например ръката му се протяга към банана, както и когато то наблюдава друга маймуна или човек да посяга към банана; тоест невронът „отразява” поведението на другия. По-късно огледални неврони са намерени и в мозъчната кора у човека и оттогава те стават обект на многобройни изследвания по цял свят, използващи „тежката артилерия” на модерната наука като функционалния магнитен резонанс (вариант на ядрено-магнитния), електро-енцефалограми, магнитни енцефалограми и т.н.
Тези изследвания показват, че някои дялове на мозъка – например долната част на предния лоб, – се активизират, тоест подават импулси, при усещане на допир или при някаква емоция (болка, отвращение, но и задоволство) по същия начин, както когато същият човек наблюдава някой друг да бива докосван или да изпитва болка, отвращение или радост…

Когато за първи път прочетох за биологичната основа на емпатията, за мен това бе смайващо откритие, но и някак очаквано, обнадеждаващо доказателство, че способността да съчувстваме (и евентуално – да помагаме) е част от човешката ни същност. Налагам си трезво да добавя тук, че засега връзката между емпатията и огледалните неврони е все още хипотеза според строгите стандарти на науката – интригуваща, но и оспорвана хипотеза. Обаче дори беглото, по стандартите на есеистиката, проучване в интернет ми показва, че в изследователските институти стават много и много интересни неща, които са на път да ни помогнат по-добре да разбираме себе си.

За емпатията се правят всякакви проучвания, включително за връзките й с различни патологии като аутизма или садистичните наклонности. Според общодостъпното знание емпатията има когнитивен (познавателен) компонент – това е способността ни да разбираме състоянието, чувствата на другите, и емоционална съставка – съпреживяването. Следователно, казах си, имаме шанса да бъдем непълноценни или дори психопати поне по два начина – да не успяваме да разбираме какво се случва с хората край нас, или пък да можем хладно и аналитично да разбираме какво става, но то да не ни интересува, тоест да ни е ампутирано спонтанното чувство за състрадание.
Едва ли в това има нещо сензационно ново от гледна точка на всекидневния ни опит, но е утешително, за мен поне, че науката се опитва биологично и анатомично да обяснява защо сме такива, каквито сме, и да дава идеи на психиатрите и психоаналитиците.

Така е и с връзката емпатия – алтруизъм. Дано вече не очаквате тук и нататък научна изчерпателност и терминологична прецизност от моя страна. Само маркирам сведения и идеи, заслужаващи размисъл. Алтруизма нека го приемем простичко като склонност да правим добро, без да очакваме пряка и бърза отплата. Емпатията, можем да прочетем в интернет, на български език, „стои в основата на градивното социално общуване и води до формирането на алтруистично поведение.”
Банално вярно като че ли, но и това било хипотеза.

За мен не е. Въпреки че съм изчел и чул – а и всеки е чел и чул – безброй разсъждения, подкрепени с житейски примери, как помагането на някого, уж безкористно, е всъщност проява на собственото его, суета, тънка сметка, че доброто ще ни се върне (сметка, водена тук или на небесата) . Или че даването на нещо – ситна милостиня, дарение „кой колкото може” е просто опит да избегнем чувството за вина пред лицето на чуждото нещастие.
Същото е с тълкуването на съчувствието като дребна и скрита злорадост – „Добре, че тази беда не ми се случи на мен”. Може да става дума за болест, фалит или земетресение…

Всичко това го има, всичко е почти вярно в доста много случаи. За състраданието и самообвиняването например ми се ще да напиша нещо, имам спомени за нелогичното си чувство за лична вина пред лицето на чужда беда в чужда страна. Но тъй тръгна този текст – повече по „научната част”. За мен силно въздействащо доказателство за емпатията и алтруизма като част от еволюционното ни наследство са любителските кадри, които могат да се видят в YouTube например на http://www.youtube.com/watch?v=TNwMuQ297xM или http://www.youtube.com/watch?feature=player_embedded&v=rZpOuqPPNu0.
Млада антилопа импала е нападната в реката от крокодил, един хипопотам й помага да се изкатери на брега, прави й нещо като първа помощ… Разнежена бяла мечка си играе с куче на верига… Котка кърми някакъв катеричест гризач – наред със своите котенца… Друга котка и нещо друго мишчесто (хамстер май) си разменят нежни ласки, после, докато котката се храни от чинийката си, хамстерът се намърдва целият вътре… Шимпанзе – като майка, защитник и другар в игрите на бяло тигърче… Едра домашна кучка кърми тигърчета, погледът й е умилителен, а котето, гушнало се в нея, излъчва благодат…

Знам, че любителското тълкуване на подобни сцени може да е повлияно от човешката ни гледна точка и че в някои случаи на необичайно „майчинство” или покровителство има елемент на заблуда по отношение кой кой е. Обаче все повече изследвания в областта на поведението на животните и невробиологията потвърждават, че емпатията е налице при бозайниците, а може да е дори еволюционно по-стара. Делфини са спасявали хора от удавяне или нападение на акула; в лабораторни условия гризачи демонстрират емпатия към съседите си по клетка, подложени на болка…

В проявите на емпатия и алтруизъм – вече не знам мога ли да ги разгранича, докато гледам филмчета за животни, – може да се прозре еволюционен механизъм, подчинен на императива за оцеляване. Писах вече в други есета, че по-често срещаната стратегия за запазване на индивида и вида е била агресията – борбата за надмощие над другия сред нашите и борбата с различните от нашите. Намирам обаче за обнадеждаващ факта, че природата е пробвала и запазила и този вариант – съчувствието и помощта за по-слабия.

Оставила ни е в наследство, може би, и заблужденията, измамите, разочарованията… Видео: тигрица, на която са й отнети малките, кротко кърми прасенца, маскирани с раирани жилетки… Да, такива неща се случват и при хората. Вероятно най-несензационният извод от съвременните изследвания върху емпатията, е че сме по-склонни да съчувстваме на страдащи и бедстващи, които принадлежат към собствената ни раса, култура или социална група.

Такива сме си. Но сме способни, за късмет, малко да се самозаблудим и да се идентфицираме с някой различен, когато си навлече подходяща тигрова раирана жилетка. Способни сме, макар и в по-редки случаи, да съчувстваме на очевидно съвсем различния – птиче, коте, сополиво цигане, японче след цунами. Като Майка Тереза – за нея трябва да пиша отделно, – албанска католичка, родена в Македония, посветила живота си на бедстващите индуси.

Та ето я вече, доста преди края, поуката от това есе – да не забравяме, че сме способни на човечност. Науката го доказва. И щом тази способност е закодирана в мозъка, щом е отдавнашно наследство от еволюционните ни предшественици, едва ли трябва да се доверяваме на мъдреците, престанали да забелязват човечността около нас и пророкуващи близката й гибел.

Откритията на невробиологията и психологията вече се пробват в практически експерименти, например програми за обучение по емпатия и използването й за рехабилитационни цели. Такава е „Фермата САЛИ” (SALI’s farm) в Канада, където деца в риск се отглеждат в съжителство със спасени селскостопански животни, така че да се учат и лекуват взаимно. Изследва се и приложението на емпатията в бизнеса – как принципът „да те е грижа за другите” може да подобри отношенията в една фирма или връзките между производители и потребители.
Пак само нахвърлям накратко тези примери, защото запазих за края смайващите хипотези на Вилаянур Рамачандран от Университета в Сан Диего, Калифорния, наричан „Марко Поло на невробиологията”, една от стоте най-влиятелни личности на ХХІ век според класациите на „Тайм” и „Нюзуик”. Преразказвам нататък по скрипта на негова презентация пред ТЕД конференция от 2010 година. (http://www.ted.com/talks/vs_ramachandran_the_neurons_that_shaped_civilization.html; има субтитри на български език.)
Едната хипотеза на Рамачандран е за значението на огледалните неврони за човешката способност за имитация и подражание, а оттам – за цялата ни цивилизация. Някъде преди 75 до 100 хиляди години, казва ученият, се наблюдава внезапно и бързо разпространение на уникални човешки умения като употребата на огъня, инструменти и подслон, говора, както и способността да разбираш мислите и поведението на някой друг. Въпреки че човешкият мозък е достигнал днешните си размери още преди 300 или 400 хиляди години, въпросните съдбоносни постижения се случват за сравнително кратко време. И това е според Рамачандран тъкмо след появата на огледалните неврони, отговорни за умението да имитираш чуждото поведение, включително нечие случайно откритие за полезността на огъня, тоягата или камъка. Например, ако на полярната мечка са били нужни, еволюционно, хиляди поколения, за да се обзаведе с пухкавата си козина, човешкото дете можело вече за няколко минути да научи как баща му убива бялата мечка и се загръща с нейната козина. Откритията не се губят, а се предават през поколенията; така имитацията и подражанието лягат в основите на човешката култура.
Нататък става още по-интересно.

Рамачандран припомня, че в мозъка ни освен огледални неврони за действие (посягането към банана) има и такива за докосване. Тоест определени клетки се активизират, щом ни докоснат на определено място на ръката, и същите клетки подават сигнали, когато наблюдаваме някой друг да бива докосван на същото място. Но защо не се объркваме? Електродите, поставени от изследователя по черепа, регистрират импулс, ние „съпреживяваме” факта, че онзи, другият е бил докоснат, но не го усещаме. Това е, обяснява Рамачандран, защото рецепторите за допир и болка в собствената ни кожа съобщават на мозъка – „Спокойно, не пипат теб”.
Обаче ако анестизираме ръката с инжекция, тя става неспособна да подаде сигнала, опровергаващ информацията от огледалния неврон. И тогава буквално усещаш в твоята си ръка наблюдаваното от теб докосване до другия участник в експеримента. Размива се бариерата между теб и него.
Бариерата била кожата. „Отстранете кожата, и ще усетите докосването на онзи човек в ума си.”

И в по-ранни презентации Рамачандран разказва за фантомните болки. Става дума за пациенти с ампутирани крайници, които обаче съвсем истински си болят. Изумителното е, казва ученият, че ако такъв пациент усеща въображаема болка в липсващата си ръка и наблюдава как експериментаторът масажира ръката на друг участник в опита, въображаемата болка стихва.

Къде тогава наистина е границата между мен и другия?
Губи се, казва този невъзможен учен. Изучаването на огледалните неврони ни позволява по-добре да осмислим какво ни разделя и какво ни прави съпричастни с останалите човешки същества и да допуснем, че всъщност сме много по-свързани, отколкото си представяме – и то не само чрез фейсбук и интернет. Мозъчните ни клетки си разменят сигнали, докато си говорим и се гледаме един друг.
А пък като се замислиш, че същите тези клетки са ни помогнали да направим цивилизация…

Чакам Рамачандран или друг учен да задълбае повечко (спомнете си за Кир Буличов) в способността ни да споделяме и радост.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.