Трудно и скучно се живее без вяра, надежда и любов.
В тези редове не става дума за вярата в Бог, а за вярата в смисъла на човешкото ни усилие тук, на света. Става дума главно за любовта.
Аз самият не съм сигурен дали съм умерен атеист или скептичен вярващ. Във всеки случай не вярвам в бога, който евентуално е написал съдбините ни, който „вижда всичко”, следи всяка наша стъпка – доста безучастен, впрочем, докато по някаква неразбираема негова си воля реши, че е дошло времето да ни съди, да награждава или наказва.
Вярвам обаче – тоест допускам и предполагам съществуването – на неща невидими и недоказуеми, които наричам за себе си „божествената искрица”, смисълът, може би дори – предназначението.
Възможно е, разбира се, дори е твърде лесно да отречем смисъла и да допуснем, че съществуването ни в тази вселена е случайно, резултат на грешка, космически несъществено. Обаче самият факт, че си задаваме въпроси – откъде идваме и защо сме тук; фактът, че в малките ни душици съществува копнежът за смисъл и необяснимата жажда да го търсим, ми изглеждат като неоспоримо доказателство за наличието на искрицата. В края на краищата, могли ли сме ние, сапиенсите – „разумните хора”, успешно да преживеем няколкото хилядолетия цивилизация като досега – в градене и рушене на империи, в грабежи и войни, обаче без да възникнат изкуството, философската и естествено-научна мисъл, опитваща се са разбере света около нас, без вечните опити да намерим някакво достойно място в него? На мен ми се струва очевидно, че нашата история на кланета и пенетрации е можела съвсем спокойно да мине без всичко това, най-сетне – без любовта или без бог, за когото един мъдрец е казал, че ако не съществувал, трябвало да бъде измислен. Обаче любовта я има от веки веков, а и Бог евентуално го има или поне божествено е, че сме го измислили.
Човек може да вярва в много неща, в каквото си поиска. И атеисти, и религиозни хора могат да вярват в правотата на някаква кауза, в силата на любовта, в съществуването на добро и зло, в това, че е достойно да се опитваме да правим добро и да избягваме да правим зло, в зрънцето доброта у всеки човек, в идеята, че определени усилия са полезни и добри за света и за децата след нас, че такива усилия поддържат тънката нишка на човечността.
Изборът на неща за вярване е доста голям.
Но не бива съвсем без вяра.
Екстремният атеизъм, циничното безверие, с което нерядко кокетничим, за да изглеждаме cool, „житейски мъдри”, а всъщност от боязън да не ни вземат за наивници, ни отреждат нерадостно съществуване в една духовна и емоционална пустош. „Всичко е жалко и смешно пред очите на смъртта, отвъд няма нищо.” Нищо отвъд мимолетното ни съществуване.
Може, разбира се, да се живее и така. Това е въпрос на личен избор (стига да не го превръщаме и в избор, който сме направили и за децата си).
Обаче такива хора – виждал съм ги много, а цяла плеяда са подобните герои на съвременната психологична проза – живеят с едно необяснимо за тях чувство на загуба, на празнота. Това чувство може да е хронично като мигрена, досадно като махмурлук, понякога дори – внезапно и фатално като инсулт.
Те не знаят какво са загубили или пропуснали да потърсят. Какво им липсва?
Светата Мъдрост с трите й дъщери Вяра, Надежда и Любов.
Дано сте гледали филма на Никита Михалков „Незавършена пиеса за механично пиано”. Направен е по разкази на Чехов, събрани в нещо като гениална драма за сцена, обаче филмирана. Героите се измъчват от празнотата на своето съществуване, дават си сметка колко непоносимо различен е животът от всичко, за което някога са мечтали, болезнено преживяват своето несъстояване. По Чеховски говорят и говорят, страдат, но нищо не могат да променят.
Наскоро се натъкнах в интернет на невероятно лаконична и точна анотация на темата на филма – „За безсмислието и отчаянието”.
И някъде към края една от героините поднася отговора – на всички нас, изтерзани от търсения и дилеми – „Любить надо”.
Трябва да обичаме. Това е.
Аз предпочитам да чета съвременна психологична проза и да гледам кино-драми и си мисля сега – защо не си направих един списък, една статистика на всички стотици и хиляди тъжни герои, страдащи от уж трудно обясними раздели, „внезапно” загубена любов, пропаднали илюзии, безпътие и обърканост, отвращение от действителността. Понякога сценаристите и режисьорите надхвърлят моята мярка: колкото по-неясни са причините героят да се чувства така неуютно в света, с такава непоносимост към живота – толкоз по-проникновен ще е психологизмът. Да се чудиш как толкова съвременни писатели и кинематографисти с усърдие дълбаят каменистото поле на анализата на човешка самота, страхове и отчужденост, докато на съседната нива има поставена табелка „Отговорът е тук“.
Аз още преди доста години, „на попрището жизнено в средата” започнах целенасочено – тоест със записки в дневничета някакви и с помощта на книги „за душата” – да анализирам собствената си неуютност и неориентираност сред себеподобните. Помагали са ми добри хора, добри книги и добри филми, и пиша сега, защото ми се струва, че знам някои отговори. Изпитвам известно неудобство от лекотата, с която май съм почнал да слагам диагнози на въпросните литературни, филмови или от живота герои, но като съм почнал, ще го напиша.
Любовта е отговорът на много въпроси.
Ние страдаме и причиняваме страдание, защото никой не ни е учил на любов.
Но кой трябва да ни учи? Или как трябва да се учим?
За това май ще ми трябва да поразсъждавам в отделен текст. Нека сега продължим да размисляме за самата любов.
Защо хората, които уж се обичат – за една нощ или за известно време, или „докато смъртта ни раздели”, със или без официални подписи и камбани – се разделят и си поделят горчилка? Защо хората, които твърдят, че се обичат, си причиняват взаимно толкова болка? Защо никой не може по-силно да те нарани от близкия, от любимия?
Защото всъщност обичаме най-много себе си. Прекалено много обичаме себе си.
Ние обикновено само си въобразяваме, че обичаме някого „повече от всичко на света”. В действителност обичаме собствената си любов.
Трябваха ми години разсъждения над разпокъсани спомени, разхвърляни бележки, години в близане на незаслужени, уж, душевни рани, за да разбера толкова простата причина за болката от несподелената или невърнатата, както съм очаквал, любов.
Любовта често е егоцентрична – това е лесно да се разбере, дори звучи като клише. Но се изисква известно усилие за самоанализ и себеоткровеност, за да си признаем, че най-сладкото в любовта са наслаждението на собственото чувство, копнежът, желанието, омайващите любовни еуфории и меланхолии, „сърдечната мъка” – плюс всичко още, което получаваме от тялото и душата на другия. Че когато казваме – и искрено го усещаме! – „не мога без него / без нея”, всъщност не можем без своята си любов – обаче споделена, върната, потвърдена, сертифицирана с целувки и преданост. „Не мога без теб”, уви, най-често значи, че не можем без възхищението и предаността на партньора, без блясъка в очите, който постоянно да ни убеждава, че наистина заслужаваме любов, че тази любов ни принадлежи.
Огледалце, огледалце – кажи ми пак колко съм готин.
В тези редове разсъждавам за чувството към любимия или любимата. Но ме подсетиха за разпространения мит, че майчината или бащината обич е по даденост всеотдайна и чужда на егоизма. Една майчина жалба ме подсети, че нерядко всъщност става дума за същото – очакване да видиш красив свой образ в огледалото, очакване за признателност и преданост. Кой не е надниквал – от любопитство или по принуда – в чуждите огледала?
Ако наистина обичахме него или нея „повече от всичко на света”, нямаше да страдаме толкова, когато ни напускат – от чувството за неразбиране, измама, предателство, и всичко друго най-черно, което душата може да побере. Щяхме – вместо отчаяние и отмъстителност – да си помислим „А може би така е по-добре за него, а може би така е по-добре за нея”. Вместо гняв и скандал, би трябвало да има целувка за сбогом и „Обади ми се, ако имаш нужда.” И ще сме благодарни на съдбата за дните и нощите, които сме имали с другия. Въпреки че сме наранени.
Това е, което наричам „несебична любов”.
И знам, че за повечето хора, това е абсолютно абстрактна идея.
Отзвук от средновековен сонет.
Съчинение, което не става за сценарий дори на сладникаво-романтичен филм.
Аз изобщо не проповядвам да престанем да обичаме себе си. Всъщност наблюдавал съм, че който не обича себе си достатъчно, не умее да обича никого.
Дяволът е в баланса.
Литературните образци на „абсолютно” несебична и саможертвена любов може да изглеждат непостижими, евентуално дори – непривлекателни като пример. Обаче любов, в която примерно петдесет на петдесет да обичаме другия и себе си е напълно възможна и – по скромния ми опит – носи повече щастие от егоцентричниге „буря и натиск”, с които обикновено на младини тръгваме към любовните си завоевания и поражения.
Ако онова по-горе за целувката за сбогом и „задръж ключа от квартирата за всеки случай” ви се струва пресилено, то толкова ли е нереално да си представим известно усилие преди сцената с куфарите?
Това, че да обичаш истински някого, значи да го обичаш и с (поне някои от) недостатъците му, сте го чели и слушали. То е толкова абсолютно, жестоко вярно като факт като въртенето на Земята и е от същия тип общоприети, но лесно отминавани, незабележими истини, защото, в края на краищата, във всекидневния си опит ние не усещаме околоосното въртене на планетата, а видимото за очите ни е как другите светила се вдигат над хоризонта и се скриват зад него.
Аз говоря за усилието да разберем.
Заслепени от собствената си любов, ние лесно забравяме да надникнем в душата на другия. Като цветенца сме – очакваме да ни огрее топлинката на „моето слънчице”. Да ни полеят с прохлада. Да ни подсушат с ефирна милувка.
Протуберансите в „слънчицето” си остават невидими и неведоми.
До сцената с куфарите.
Тогава нараняваме, не протягаме ръка.
Липсата на усилие да разбереш другия е много обичайна грешка при хората, които твърдят, че обичат и че се обичат. Затова толкова често оставаме изненадани и разочаровани.
Аз съм имал щастието и късмета да обичам и да бъда обичам – и в „любовния” и в „хуманистичен” смисъл.
Имал съм съответно – като по Закона на Нютон за действието и противодействието или по закона за всеобщата гадост – случаи, когато Тя абсолютно неприемливо и неочаквано, абсолютно очевидно в нарушение на правилата на любовта и на доброто поведение, ненужно и без причина ми е причинявала болка, от която много боли.
Ненужно и без причина?
Трябваше да мина „на попрището жизнено средата”, за да се науча да търся причината. И тогава с изненада установявах, че за онова, което са ми сторили –неправилно изречени думи, нещо казано или нищо не казано, идване или неидване, действие или бездействие – е имало лесно обясними, дори жестоко наложителни причини.
Като издигането и спускането на светилата, като нещо в мен.
И изобщо има нещо утешително, когато открием – ще пиша и за това по-нататък, колко често подбудата за причиненото ни зло са някакви слабости, страхове, несигурност у другия.
А не заслужава ли най-напред любимият усилието да го разберем?.
Какво му трябва? Какво съм пропуснал да дам?
Може би поредното доказателство – излишно като че ли и съвсем ситно – за Голямата любов?
Къде му е силата и кое го кара да се чувства несигурен?
Къде са му границите за едно или за друго? Приемам ли ги или са ми много на близко? Дали пък не искам много, много повече?
А може също да се огледаш и да си кажеш: страхотно е какво имаме, колко хиляди и милиони-милиарди чакат само миг от нашето щастие.
И такава ли любов ви изглежда романтична измислица? Огледайте се…
Ако започнем да наблюдаваме и отглеждаме собствените си любови като цветя в саксия или като домашни любимци, те ще ни се отблагодарят – като полятото цвете или добре нахранената и нагалена котка.
Възразиха ми: хубаво щеше да е така, ама на света има толкова много несподелена любов…Значи примерът ми е може би подвеждащ, защото котката и розата са външните обекти на нашето чувство и да, съгласен съм, няма грижа и старание, които да ни гарантират, че човекът обект ще замърка и ще ухае по собствения ни вкус.
Аз говоря за отглеждането на собствената ни любов, за опита да разбереш, за усилието да се приучваш да даваш повече, а да не очакваш да ти се върне непременно в същата мяра. Собствената ни любов ще ни се отблагодари, ако й позволим повече да обича и по-малко да изисква.
Сложно ли е, прекалено ли е търсенето на разбирането?
Колко съм готов да дам и колко обезателно трябва да взема? Колко е моята любов, колко е неговата или нейната?
Е, обикновено в една връзка между двама човеци някой дава повече, някой повече взема. Някой трябва да е Градинаря. Меренето на приноса в подкастрянето или поливането на розите или във въздишките над аромата им не помага на Розата.
Идеалното щастие е да се намерят два Градинаря на една градина. Ако пък не – разберете се кой ще е Малкият принц и кой ще е Розата.
Прекрасно, браво!
Браво Велко, толкова пронизително, че чак мъчително достоверно. Аз май ще взема да ги изчета всичките ти есета.
Много ми е важна твоята оценка, Наско. Благодаря.
„Съчинение, което не става за сценарий дори на сладникаво-романтичен филм.“… Става, става, за много хубав дори, само трябва талантлив режисьор и един- двама такива актьори… Е, публиката може би няма да е много, но все някой ще се замисли и ще го разбере… Аз например много имах нужда да прочета точно това.., точно сега… Благодаря!
Twoite razmisli, Welko, sa neobhodimi wsekimu i wsqkoga; za pouka
i za swerqwane na chuwstwa, misli i powedenie; na mladini i starini…