За човешкото

Опитвал съм се неведнъж в едно отпуснато, свободно лутане на мисълта да си отговоря какво ни прави човеци. Кое е уникалното, с което сме излезли от лоното на природата, което ни отделя от другите дишащи, множащи се и изпитващи болка живи същества край нас? Има ли божествена разлика, с която да се гордея и да ми дава кураж да търся предназначението си?

Увеличеният обем и сложността на мозъка на Хомо сапиенс са, разбира се, важни и доста полезни, но те по-скоро ни поставят във висшата класа спрямо другите бозайници и особено приматите; отделят ни мястото на шампион сред останалите участници в еволюционното състезание по сложност на поведението, но не ни правят единствени на почетната стълбица. По същия начин изправената стойка, в която ходим, ни е дала ред технически предимства, обаче и приматите, и други бозайници умело използват предните си крайници си за прегръдка и ласка или за нападение и отбрана. Шимпанзетата и враните са наблюдавани да пригаждат предмети от околната среда, за да си правят инструменти – за достигане на някаква храна най-често, което промени научната парадигма от моята младост за оръдията на труда като патент на човека.
Впрочем и морските бозайници демонстрират сложни модели на поведение и комуникация, без да им трябва нищо повече от аеродинамична форма с перки и опашка. Играта например не е изключително умение на Homo ludens – делфините играят, а също кучетата и котките.

Някъде във или може би около сложния човешки мозък е ситуирано съзнанието – обаче това понятие си остава мъгляво след хилядолетни усилия да разберем същността му. Будистите например приписват съзнание на животните.

Веднъж ми се стори, че съм уцелил отговора – неповторимо човешки са смехът, усмивката. Обаче в албумите със снимки от животинския свят или в многобройните интернет сайтове със забавни фотографии ще открием образи на хилещи се копитни, гризачи и примати. За делфините пък се допуска, че са способни на шеги в общуването си с плуващи хора.

Имах още една идея за човешката уникалност – моралът и по-специално – срамът. „Морал” е също трудно за дефиниране понятие, а колективистични и алтруистични форми на поведение има много сред бозайниците. Чувството за срам и съвест ми се струваше върховно сапиенско качество, докато не забелязах колко притеснено гледа домашното ни коте, когато случайно нахълтам в интимния му момент на пишкане. Сигурно сте виждали и кучето засрамено, хванато на място или в последствието на някаква пакост.

Единствена по рода си ли е самотата на човешкото его, за което стана дума в предишното есе?
Звучи ми добре, но май твърде просто, за да бъде вярно. Очевидно самотни са кучетата и котките, изгонени или изгубили дома си – някои толкова настойчиво, с доверчиво усърдие си търсят стопанин, намират от километри разстояние къщата, от която са били прогонени, или издъхват на гроба на господаря. Знаем и за домашни или волни птици, които умират скоро след смъртта на партньора си.
Ако ние се виждаме мънички в изправената си стойка пред звездите – тъй недостижими и хладно безразлични, дали и във воя на вълка към Луната можем да различим инстинкт за космическа самота, протест срещу бездушната мощ на мирозданието?

Според мен неповторимо човешки е копнежът – хилядолетен, а вече амбициозно изразен в космическата ера – да докоснеш и разбереш необятното.
Като обърна наопаки един математически пример от предишното есе, давам кредит на сложният ни все пак мозък, че се опитва да брои звездите във Вселената – 10 или 100 милиарда пъти повече от невроните в мозъка-преброител.
На тази планета май само Хомо-сапиенс се опитва да разбере съзиданието. Да търси мястото си и, малко нескромно, предназначението си в него. Това не е ли крайната цел и на точните науки, и на философията, и на изкуството?

Също тъй единствен по рода си ми изглежда човешкият копнеж по различни светове. Или по един, „по-добър” според дръзката ни самонадеяност свят. Спомнете си за онзи, лудия при Бьол – „ех, само да имаше повече справедливост…”. Роднините му са легион. Представям си роднинската нишка на всички древни и модерни утописти и мечтатели с всевечната им мъка да измислят някакъв „по инакъв” свят – въпреки обективната слабост на мисълта на малкия човек пред необятността около него. Само ние на тази планета осъзнаваме миналото и се опитваме да кроим бъдещето си.

Не помня кога и къде съм прочел една хипотеза за предназначението на човека. Може би нашият разум има мисията да достигне познание и могъщество до демиургически мащаби, до вселенско инженерство, за да се пребори с ентропията и да спаси Вселената от неизбежната й или поне вероятна термодинамична смърт. Не е ли това една достойна задача?
Дори дивакът май има нужда от смисъл и предназначение – спомена се амазонското племе мачигенга, което вярвало, че ако спре да броди из джунглата, слънцето няма да изгрее. Подобни вярвания за мисия за поддържането на света, на живота, имат и други племена, например австралийските аборигени.

Ето, че се получи все пак някакво списъче от уникално човешки черти – копнежът да опознаеш необозримото, мечтата по различни светове, въпросите, търсенето – не къде да пасем или кого да изядем, а откъде идваме, защо сме тук и защо после няма да ни има; какво ще има, когато нас няма да ни има. Търсенето на смисъла на живота и на смъртта.

Една статистически добра в наше време продължителност на живота от 75 години дава само някакви си 2 366 393 521 секунди – два милиарда, триста шейсет и шест милиона, триста деветдесет и три хиляди, петстотин двайсет и една секунди.

И те оттик-такват докато очите ви следят тези редове.
Затова предлагам да се вгледаме в себе си.

2 мнения по „За човешкото

  1. W tozi nash „naj-dobyr ot wsichki wyzmozhni swetowe“ e dostatychno prednaznachenieto ni da sme kato Skromniq – w dostypnata ni stepen, forma i umenie dobri kym horata, no i kym drugite Bazhi Twari okolo nas,.. i ne e neobhodimo da tyrsim osnowaniq za izkliuchitelnostta si sred Bozhiite Tworeniq…

    Chudesni eseta – kurs po humanitaristika! Prochetoh gi wsichkite. Blagodarq Wi, Welko! Bih iskal da se zapoznaem nazhiwo! E, az sym nad statisticheski dobrata, spored Tebe, 75 godishna wyzrast, no s udowolstwie bih izpil edno kafe s nad dwe desetiletiq po-mladiq ot men Uchitel… Zhiwo-Zdrawo!

    • Драги Христо,
      Става ми малко неудобно от толкова похвали, но по съществото на коментара:
      В търсенето си на изключително човешкото може би съм се опитвал да намеря и скромно място за хомо сапиенса сред другите Божи твари, и малко поне причина за уникалност и гордост – като лек срещу мизантропията.
      75 години – това съм го взел в някои от есетата си не като някаква „добра възраст” (коя е лоша?), а като средна за моите сметки колко може да очакваме да бъдем на този свят.
      Дано скоро се запознаем на кафе; сега съм в Йордания. Във фейсбук по-редовно отбелязвам кога къде съм.
      Живо-здраво.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.