За края на четенето

Романът антиутопия „451 градуса по Фаренхайт” показва как една тоталитарна власт в някакво тоталитарно общество преследва четящите хора и праща пожарни команди да изгарят скритите книги. Книгите са забранени като вредни за общественото здраве и морал (може би и за да не разсейват гражданството от гледането на телевизия). В романа, както и в едноименния филм, особено запомнящи са финалните сцени – последните мохикани на четенето са се скрили в някаква пустош, рецитират и наизустяват текстове, за да не се изгубят за човешката памет трактатите, романите и поемите, ако хартиеното тяло бъде унищожено. Хората стават книги.

„ – Аз съм „Държавата” на Платон. А искате ли да четете Марк Аврелиий? Мистър Симънс е Марк.
– Приятно ми е – каза мистър Симънс.
– Приятно ми е – каза Монтег.”
Монтег е пожарникарят, който нещастно се влюбва в забраненото и минава на страната на четящите бунтовници.

Романът на Рей Бредбъри е издаден през 1953 година. Филмът на Франсоа Трюфо е от 1966-а. „Грешката” с изгарянето на Корана в американската военна база „Баграм” в Афганистан стана през 2012 година.
Днес повечето хора свързват аутодафетата с нацистка Германия или със средновековната Инквизиция, обаче най-старият известен случай е от 212 г. пр.н.е., когато първият китайски император Цин Шихуан наредил изгарянето на философски и исторически съчинения по причини, които днес бихме нарекли идеологически.
На темата Book burning са посветени много публикации в интернет, а съответната статия на Уикипедия съдържа списък от 121 свидетелства за горене на книги – от споменатия китайски владетел (който впрочем има изключителни заслуги към китайската култура) до пожара на 9 март 2012 в един склад в Лима, Перу, където били унищожени учебници на стойност 100 милиона щатски долара.

Откакто свят светува и особено откакто книгите се пишат или печатат на хартия, идеята, че една идея може да бъде елиминирана чрез елиминирането на материалния й носител (нерядко – заедно с автора и избрани читатели) е присъствала в най-различни епохи и култури.
Питам се, при такава богата история на систематично изтребване на писмеността не е ли парадокс, че темата за близката кончина на книгата стана тъй модна тъкмо във времето на интернет, когато носителят е практически безпределен и вечен, а съдържанието – по-достъпно от когато и да било?

За мен предположенията за края на четенето са само елемент от трайни и масови негативни очаквания за бъдещето, за които ще разсъждавам по–нататък в тази поредица от есета. Тези нагласи имат своите корени в динамиката на съвременния свят, обаче проблемът с възприемането или, по-скоро, с неприемането на промените в света около нас е стар колкото познатата ни цивилизация.

За нещастие сега светът не е такъв, какъвто беше по-рано. Всеки иска да пише книги… Никой не чете… Това е фрагмент от шумерски надпис на възраст пет хиляди години. Пет милениума по-късно образовани, четящи и пишещи хора в моето живо и виртуално пространство споделят същата тревога, същото огорчение.

Аз нямам достатъчно лични впечатления за това колко хора в трамвая държат киндъли и колко разгръщат таблоиди, в които, като протечеш заглавието, отпечатано с много едри букви, спокойно можеш да пропуснеш десетината ситни реда отдолу. Потърсих някакви по-твърди данни и – на някой може да му се стори несериозно – влязох в сайта на Националния статистически институт. Първата добра за мен новина бе, че едва 1,1 % от населението на възраст между 25 и 64 години са си признали греха „писане на проза, поезия, кратки разкази”. (Репортерството и публицистиката, личните блогове май не влизат тук. Жалко.)
Второ, цели 52 % от същото народонаселение или 2,237,514 българи, казват че са прочели поне една книга през последните дванайсет месеца, а две трети от четящите два и нещо милиона май четат доста активно. Разликите по възрастови групи са доста малки, според степента на образование – очаквано големи; жените и пишат, и четат по-често.
С тези 52 % чашата дали е наполовина пълна или наполовина празна?

Стори ми се излишно да издирвам по-стари статистики и да се опитвам да ги тълкувам в някакъв контекст на рязко променилата се обществена среда. Спомних си обаче за осемдесетте години, когато работех в седмичния вестник за книгите „АБВ” и когато ми попаднаха данни, че годишно в България излизали около 200 заглавия. Числото – уж за книги – включваше брошурите с докладите на Тодор Живков пред партийните конгреси и други идейно подходящи, но нетрайни във времето съчинения. Това крайно скромно предлагане (също и като тиражи), а не някакъв изгубена днес любов към литературата бе причината за опашките пред книжарниците, за които  опашки мои връстници си спомнят и досега с носталгия.

Та според моето скромно мнение налице е все пак някакъв напредък в процентите на НСИ спрямо още по-несигурните данни от шумерските времена. И пишещите братя имаме повод за радост – не сме чак толкова много, а половината анкетирани българи твърдят, че четат.
При това живеем в свят, в който вече е истина, че „ръкописите не горят”. Въпрос на търсене е да намериш своето четиво. И своя читател. Впрочем това винаги е било така – въпрос на търсене. Днес обаче е по-лесно.

На http://en.wikipedia.org/wiki/E-book има обширна статия, в която са систематично изредени – преброих ги – 22 предимства на електронните книги (големият избор, достъпност, мобилност на четеното и т.н.) и 20 недостатъка (загубата на удоволствието от прелистването, аромата, притежаването и пр., и пр.). Лесно бих добавил по няколко аргумента към всяка категория; това е интересна дискусия, но е извън целта на този кратък текст. Същественото за мен е, че поне в обозримото бъдеще всеки от нас ще продължава да има разумно широк избор какво и на какъв носител да чете. Аз например чета все повече от екран, но у дома редовно купуваме книги и проблемът е не толкова за избора, достъпен на български език, а повече за това колко можем да си позволим и за неизбежния процент „минавки” – дори след внимателно разлистване в книжарницата.

Струва ми се също очевидно, че технологиите постепенно ще свиват изоставането на електронните формати спрямо великолепното изкуство на традиционната книга. И че навиците за четене тепърва още ще се променят. Обаче какво ще стане малко след „обозримото бъдеще” не знам – не ми стига въображение да си представя живота на фърфалаците на днешна предучилищна възраст, които с интуитивна лекота се справят с клавишите и с дисплеите на всякакви електронни устройства. Ако някой вижда ясни сигнали, че 52-тата процента четящи ще се стопят в следващите едно-две поколения, нека ги сподели.

„451 градуса по Фаренхайт” с идеята за скитниците-бунтовници, превърнали се доброволно в библиотеки, се мярват и към края на британския документален филм „Книгите – последната глава?” (Books: The Last Chapter? Presented by Alan Yentob). Филмът много човешки и търпеливо представя различните гледни точки в дискусията за/против книжното/електронното, от която аз се отказах по-горе. Но клони към възгледа, че първостепенна е идеята на автора, а не предметът, чрез който е пренесена. А на финала ни представят един от многото проекти за цифрови библиотеки. Уникалното в случая е амбицията да се съберат физически копия на всички книги, издавани някога по света, за да се запазят во веки веков, а също и да се сканират, така че читателят да може да ги гледа – ако желае – в първоначалния им вид. Показват ни безкрайни лавици и панелите на сървърите с безброй мигащи сини лампички – всяка светлинка значела, че някой качва или сваля книги в момента. Десет милиона даунлоуда на месец…
Краят на четенето?
Или обещание за прекрасен нов свят, в който реалните и виртуалните книги са ни почти еднакво под ръка, в който е възможно – докато си пиеш кафето – да ти разпечатат което и да е от изданията на „Робинзон Крузо” и да ти дадат по поръчка нещо, което „изглежда като книга, дори мирише на книга”.

Ще завърша това есе – както ще правя понякога и по-нататък – с цитат. В случая – от покойния ми приятел, писателя Агоп Мелконян. В статията си „Знаем ли вярата, вярваме ли в знанието” (2005) той се опитва да види „нещата отвъд нас”, размишлява за туй ще оставим ли следващото поколение в невежество и бездуховност. И цитира свой учител от детските години, който казвал в началото на всеки урок „И тъй, деца, нека първо отворим книгите.”

Да, нека първо отворим книгата. Но дано не се сърдиш, учителю, ако добавя: „И тъй, деца, можем също да цъкнем с мишката на този линк…”

7 мнения по „За края на четенето

  1. Подкрепям мислите тук с две ръце, Велко. Без паника, нали така? 🙂

    Прави ми впечатление, че младите четящи обичат да участват в четенето – с някакви действия и личен избор, а не просто със зяпнала уста, носени по течението от сладкодумния чичко разказвач… Затова все повече се чудя как да направим книгите по-интерактивни, въвличащи. Книгите-игри са един вариант; в последните години се появиха по-зрелите им наследници, visual novels: http://en.wikipedia.org/wiki/Visual_novel. Някои ролеви игри (RPG) са гениални откъм литературност и дълбочина: любим пример ми е Planescape: Torment, чиито текстови описания се равняват на три „Властелина на пръстените“, док. знам; и са не по-малко сочни като език и замислящи като идеи. Трябва да има и други начини… да ги измислим, ако няма.

    Виж и това есе на Жоро Малинов, ако досега не си: „Как спрях да чета“ (http://sf-sofia.com/phpbb3/viewtopic.php?p=40637#p40637)

    Числото „200 книги годишно“ потвърди едно мое предположение. Имаш ли представа какви са били средните тиражи по онова време?

    Иска ми се да препратя една приятелка също да прочете това. Ще почакам до „официалния“ пуск – дано само не забравя.

    • Каква ти паника?! Четат хората… 
      Съгласен съм – бъдещето сигурно ще донесе нови формати от смесването на традиционното четиво и новите медии, по-интерактивни, по-„мулти”… Дано доживея да ги зърна.
      Иначе интерактивността на четенето наистина се засилва в интернет – и това е много остроумно описано от Георги Малинов, чието есе и аз препоръчвам горещо.
      За броя на заглавията и за тиражите по онова време… Доколкото си спомням, книжките от „Галактика” излизаха стандартно в 100 хиляди екземпляра. Е за тях се виеха опашки и се търсеха връзки, защото това беше – десет заглавия годишно във въпросната „Галактика” и не стигаха. Начинаещ автор като мен дебютираше в поредицата „Българска фантастика” на издателство „Отечество” с петдесет хиляди.
      Знам, че тези числа звучат смайващо днес, но не тъгувам по онези времена – купуваше се ожесточено почти всичко, тъкмо защото изборът на заглавия бе малък. Освен това бе много трудно да пробиеш и да намериш място в издателските планове, които се правеха за по две-три години напред.

  2. Здравей Велко,

    радвам се, че си обособил свой кът в мрежата. Вероятно няма често да пиша, но можеш да си сигурен, че ще присъствам тук – желая ти успех с този проект!

    Краят на книгите като физически носител не са краят на четенето. Навремето е било трудно да се пише по каменни и дървени плочки, а после и кожите са излизали скъпи и трудни за обработване. Хартията не е скорошно изобретение в мащабите на писмената история, но печатането е. Напред виждам електронни издания и защо не и директна връзка с паметта, в която ще се прелива информация. Докато четях фрагмента описващ идеята за събиране на всички физически книги, съвсем контрастно си припомних откъс от „Последният човек“ на Петер Богати. В този откъс, Робинзон обикаля сам една огромна библиотека и също разсъждава върху въпроса за книгите и знанието, което те носят. Според мен не бива да се вкопчваме в медията, която носи информацията, знанието. Съдено й е да се променя, да еволюира. Вкопчвайки се в нея, ние я превръщаме в тотем. Край с духовното/информационното й значение. Носителят придобива по-голямо значение от носената от него информация. Мотиката става по-важна от нивата. Сигурно навремето хората с умиление са си припомняли онзи приятен заучен жест, с който са развивали ролка хартия пред себе си за да прочетат съдържанието й, и с погнуса и недоумение са поглеждали към тази нова мода на правоъгълни парчета хартия залепени в единият си край. Търсенето е жажда и това дали хората ще продължават да търсят не зависи от това дали книгите ще са на екран, на хартия или на кожа от слонски крак преминал екватора. Семето на тази жажда се хвърля у децата и се стараеш до колкото е възможно да създадеш благодатна почва за развитието му. Ако оставим настрана опитите за ограничаване на достъпа до информация, оправдан с авторски права и интелектуална собственост – аз лично смятам, че е имало, има и ще има жажда и нужда да се чете.

    Здрав бъди и успехи занапред!

    • Пламене, благодаря за точното разбиране на този текст. Ще има още есета нататък с разсъждения защо сме склонни да възприемаме някои промени около нас – например новите медии – носители на нещо си, – като знак за упадък на духовността. Примерите ти са съвсем точни за мен. Аз имам около себе си кръг от хора, пишещи и издаващи, и – обичайно за моята / нашата възраст – скептични към електронните издания. А се радвам да мога да прочета стиховете на мой приятел онлайн, без да е трябвало да мине мъката да търси спонсор /издател за хартиено издание. Е, нямам мастилен автограф, но си казахме „Наздраве” по случай изданието 😉

  3. До към 1996 година, 20 000 беше начален тираж, 100 000 беше нормален. Това от друга страна носеше и доста ниска себестойност на книгите.
    След кризата 97-а нещата се промениха и като тиражи, и като локации за продажби /дотогава беше масово много маси из градовете/ и прочие.
    Г-н Милоев, от времената на Глупотестера съм ви фен /лелей как ще пищи сега/ и се радвам, че започнахте този блог. Ще го следя с удоволствие.

  4. Велко, дали не сме се засичали с теб във весник АБВ? Аз публикувах там през годините на моето фрийлансърство, 1985-1992. Помня, че работех главно със Стефан Тафров. В страницата ти Книги казах колко се радвам на появата на твоя блог. Тук го повтарям! Само задружно нещата в човешките мозъци могат да се помръднат. Само от качествени текстове! Че четат хората е чудесно, но какво четат е истински важното, нали? Всеки ден мрежата ни дава примери с хора, които четат, но не са успяли да ПРОЧЕТАТ. Също както хората, които слушат, но не ЧУВАТ. Бъди все така добронамерен и успешен. ЗЛАТКО

    • Златко, благодаря за подкрепата.
      В „АБВ“ бях от 1984 до 1990, та няма начин да не сме се засичали. Но тогава бях в отдела за научно-технически и научнопопулярни книги – възпитаник на ВМЕИ все пак 😉

Вашият отговор на Кал Отказ

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.