В планината Юра, на границата между Швейцария и Франция, учените са наблюдавали гигантска супер-колония от горски мравки – над половин милиард индивида, с непознати доскоро форми на поведение, които навеждат на мисълта за важна еволюционна промяна. Докато обитателите на близките мравуняци – както и повечето познати ни видове мравки – периодично воюват за територията помежду им, жителите на супер-колонията са заменили войната със сътрудничество.

Това, че мравки от съседни гнезда не се нападат взаимно при среща, а си разменят храна, вече е забележително, но още по-интересна е новата им стратегия на размножаване. Обикновено оплодената майка-кралица, освободила се от вече ненужните ѝ крила, търси ново жизнено пространство, в случая от Юра – мравуняк на ливадата край гората, който с коварство ще превземе и ще накара измамените „полски“ мравки да се грижат за нея и за ларвите ѝ. В супер-колонията обаче майката бива приета от своите и затова тук кралиците може да са около милион. Работниците просто строят нови гнезда, когато е нужно, и така гигантското поселение се разширява дълбоко в гората, където няма полски мравки, които да бъдат заробвани с хитрост и риск за кралицата.

Супер-колонията е разширила обичайното за мравките сътрудничество (при изграждането на дома, при ловуването или при отглеждането на ларвите) отвъд границите на семейството до такива размери, че можем да я сравним с друг социален биологичен вид – с нас, казва британският природоизпитател Дейвид Атънбъро, прочут с книгите и филмите си за живата природа. Подобно взаимодействие между семействата е било постигнато от човека отдавна и е вероятно сред причините да доминираме планетата, продължава сър Атънбъро. Изглежда, че този тип сътрудничество между гнездата става обичаен сред мравките. Нови супер-колонии биват откривани сред различни видове мравки по света. Дали не сме свидетели на следващата фаза от социалното завладяване на Земята?

Светът на дивото ми изглежда днес много по-интересен, отколкото в „култовия“ по времето на детството ми филм „Серенгети не бива да загине“.

Оказва се, че изключително сложни форми на поведение, доскоро смятани от науката за единствено човешки, са били вече изобретявани и многократно използвани в продължение на милиони години еволюцията. Освен храна за любопитството, дали тук няма и полезно знание, с което по-добре да разбираме света на хората?

Месоядните растения привличат с пъстротата и аромата си наивното насекомо, за да склопят красивите си цветове и да го превърнат в храна. Измама, коварство?

Градинското цвете откликва на грижата ни – дори когато е закъсняла – да го полеем и почистим и, уж изсъхнало, а живва, пуска нови пъпки, пак цъфти. Благодарност?

Обикновено се смята за безсмислено антропоморфизиране да разсъждаваме за природата с категориите „добро“ и „лошо“. Бях я приел тази теза, но Пъшо ме разколеба. Пъшо е котка.

Сред хилядите еволюционни хитринки, които всякакви животинки са прилагали, за да оцелеят и продължат рода си, намирам за особено трогателна мъркането. Особено в днешните градски условия гальовността на домашната котка е сигурно много по-успешна стратегия да спечелиш благоволението на стопанина, отколкото да му домъкнеш полумъртва мишка на прага.

През семейството ни са минали всякакви котета –  улични главно и едно породисто, кротки и злобнички, глуповати и интелигентни, послушни и крадливи. Пъшо е особено любвеобилен, общителен и чувствителен. Усеща моите настроения и интонациите в гласа ми. Усеща раздразнението ми, когато с деликатно побутване с лапичка търси внимание, а аз, зает с нещо важно, му отвръщам нервно (не крещя и не ритам котки): „Е, какво пак, храних те, чесах те току-що?“ Той се снишава жално, а аз леко се засрамвам – напомнил ми е колко малък и безпомощен е спрямо мен, колко зависим е от мен.

Ще внимавам да не отделям твърде много редове за възхищението си спрямо котките, но поне още едно-две неща – и домашните, и дивите, големите, са може би създанията, които най успяват да се насладят на гъвкавостта на телата си. Когато тичат, но особено, когато спят – така сладко спят, така уютно се наместват – в тревата на саваната или в собствения ни креват. Завиждам им за тяхната безметежност в съня. Пъшо – като типичен вероятно представител на своя вид , е хедонист. Само Felis silvestris catus умеят така да показват на наблюдателя човек колко се радват на простите удоволствия в живота – пълно коремче, топлинка на слънчево петно на двора или край печката, ласка, нечие присъствие.

Котката – изтънчена хитрост или благодарност?

Домашните кучета – Canis lupus familiaris – вероятно превъзхождат нашия Пъшо по вярност и привързаност. Сещам се обаче и за едно козле, което селската ни съседка бе отгледала на ръце, защото било болно. То се отделяше от стадото и ходеше след нея – като куче, търсеше да бъда погалено между рогцата.

Допирът – една възхитителна мистерия. Какво ни тласка да търсим – често с боязън – докосването на чуждо тяло – човешко, на козлето, на непознато куче на улицата? Дали това е еволюционно възникнал междувидов език на жестовете, който изразява декларация за ненападение, дори за покровителство? Биоенергии ли си разменяме, както когато полагаме ръка на болното си място? Най-важното, мисля си, е очакването на отклик – другият човек, другата живинка да ни покажат, че също изпитват радост и удоволствие от контакта на кожа и косми.

Което за мен поне доказва, че в примерите ми дотук и в много други случаи на ненасилствено взаимодействие между човека и живото около нас можем да говорим за общуване. Няма нужда да си самотник, за да изпиташ желание да говориш на стайното цвете, на овошката в градината или на домашното четирикрако.

А има ли по-дълбока духовна човешка потребност от общуването?

Много различно ли е да зяпаш рибките в стайния аквариум от древните практики на безбройни племена да се обръщат ритуално към духовете на гората, планината, на майката природа?

Ще нахвърлям само няколко още примера на характерни черти на човешките общества и индивиди, за които не си даваме сметка, че са универсално еволюционно наследство.

Йерархията – борбата със зъби и нокти да се издигнеш в групата, съответно – страхът от по-силния, жестовете на подчинение към алфа-индивида.

Собствеността – върху гнездото например, и съответно кражбата. Знаем за коварството на кукувиците, но има и птици, които търсят да се настанят трайно във вече готови чужди гнезда, а пингвините в Антарктида си крадат камъните, сред които женската трябва да снесе.

Войните за територия – със зъби и нокти, с челюсти и формалдехид при мравките, с милиарди семенца или подземни коренови системи при растенията.

Потребността да си част от нещо по-голямо – ято, глутница, банда, нация. С това върви деленото на „свои“ и „чужди“.

Потребността да си с някого – пак от класа Птици започват невероятно изтънчените и смешни церемонии за привличане на партньор. А при бозайниците – познатата борба с нокти и зъби, с рога и копита.

Пряката връзка между родители и потомство, понякога стигаща до саможертва, също сме наследили поне от времето на пернатите. Обаче сложни инстинкти за защита на новоизлюпените са документирани още при риби и влечуги. Майката крокодилка поема между смъртоносните си зъби малките мили крокодилчета, за да ги отнесе навреме от горещия пясък до водата.

Вярност – не само щъркелите са моногамни и се връщат към общото гнездо. Сред склонните към безразборен секс маймуни има видове, при които са наблюдавани тъга или дори трайна депресия след загубата на „половинката“.

Животните тъгуват. С тях делим и самотата, и болката. Науката доказа на неверниците, че бозайниците изпитват болка.

Делим и радостта – от играта например. За малките животинки, както и за човешките деца играта е веселба и тренировка.

За благодарността, хитростта, коварството стана дума. За предпоследно да добавя: всеки, който е наблюдавал в градския двор, пред блока  или на село котетата и кученца от едно „котило“, е забелязал колко са различни – някои са бързи, смели, сръчни в надпреварата за подхвърлената им храна, други са плашливи и бавни. „Смотани“ бихме казали за хора. Има родени здрави и родени болнави.

Различни се раждаме, но със същия импулс за живот.

„Редица сложни отличителни черти на човека имат корени във фундаментални мозъчни процеси, които се срещат и при много други видове“, се казва в доклад на Американската асоциация за напредък на науката, публикуван през януари 2016 година по повод откритието на емпатията при прерийната полевка.

Под емпатия в този текст ще разбираме – с известна свобода на тълкуването – безкористни прояви на съчувствие и взаимопомощ между хора и/или животни от един и същ или от различни видове. Прерийните полевки пък са подобни на мишка гризачи, обитаващи Северна Америка и известни с това, че поддържат моногамно партньорство за цял живот, а родителите се грижат за потомството.

В проучването, описано в споменатия доклад, двойки полевки били разделяни и едната от тях – подлагана на умерен стрес. След като ги събирали отново, другата полевка започвала да ближе партньора си по-бързо и за по-продължително време, отколкото мишлетата от контролната група, които също били разделяни, но без стрес. Проява на състрадание, казано по човешки.

Преди шест години включих в есето си „За съчувствието и съпреживяването“ примери на емпатия при животните, та сега едно бързичко гугъл търсене ми показа, че междувременно емпиричният материал по темата рязко е нараснал. Прочетох за възрастна, полусляпа жена, изгубила се в пустошта и спасена от слонове. Оградили я с нещо като кошара от клони, за я предпазят от хиените, и останали край нея на стража. Съобщава се за гърбати китове, които помагат на тюлени, преследвани от косатки. Видео по мрежите: маймунка макак резус опитва да реанимира свой събрат, ударен от ток на железопътна линия в Индия. На автомагистрала в Истанбул пък е заснето куче, което се опитва да избута встрани от пътя трупа на друго куче…

А за най-трогателна намирам историята на световноизвестния природозащитник Лорънс Антъни, „Говорещия със слонове“. Прозвището си той получава, докато работи в резерват в родната Южна Африка, където група слонове се освободили, почнали да пакостят и били застрашени от разстрелване. Антъни успял с помощта на гласа си и жестове да установи контакт с водача на групата, върнал ги в защитената територия и после прекарал дни и нощи с тях, докато животните били признати за безопасни. Когато умира през 2012 година от инфаркт, слоновете, които пасели на километри разстояние, пропътували 12 часа до дома на човека. Където, впрочем не били идвали от година и половина. И тук останали на бдение в продължение на два дни. Не е известно как приятелите на Антъни са усетили сигнала за смъртта му, но за слоновете се знае, че по подобен начин жалеят край телата на умрелите си събратя…

Със сигурност една от причините за растящия интерес на науката към сложните форми на поведение при животните е, че те ни помагат по-добре да разбираме себе си. Много от фактите в този текст съм ги научил от документални филми, правени през последните години. Многочислени екипи прекарват седмици в джунглата или в пустинята, или в ледени планини – понякога за да заснемат само един удивителен кадър. Комплекти от камери – автономни, със сензори за движение, или управлявани дистанционно, работят със седмици, за да уловят няколко ценни секунди. Чудодейни обективи ни позволяват да надникнем незабелязано в мишата дупка, между зъбите на майка крокодилка, в подводния дом на бобъра… За една само любопитна тема, разказана в едночасов епизод – например любовта при животните, екипите работят с месеци на по десетина места из цял свят.

Човешкото знание и усърдие зад всичко това са необятни. Вложените в техниката и филмирането усилия едва ли могат да се измерят в часове или с пари. Намирам за окуражаващо, че такива пари все пак се намират и вероятно са оправдани от значителни аудитории – поне за природонаучните сериали на Би Би Си например. Но това едва ли е всичко.

Нужни са още, мисля си, неща, мъгливо определяни като любов, посветеност и отговорност у учените. Допускам, че „моралната природа“ ги зарежда и възнаграждава. Или поне им отпуска емоционален бонус върху хонорара и професионалното удовлетворение. Имат и моята благодарност.

И ще добавя към края на това дългичко есе и нещо мое – лично наблюдение и размисъл.

Когато купихме навремето селската ни къща, не знаехме, че отпред имаме двуметрова бетонна площадка. Само за две-три години без стопанисване пълзящият повет бе завзел тази територия и тя бе станала неразличима от ливадата.

Тогава обикалях и проучвах околността; тъжни ми се виждаха изоставените градини с подивели и безплодни овошки. Днес те са вече непроходими заради самораслеците, къпините и вездесъщия повет. Единствената полза от тях е да ми напомнят за нуждата на всичко живо от грижа, за отговорността ни пред посаденото, одомашненото, роденото или осиновеното от нас. А почти всеки от нас е стопанин на нещо живо, нали? Или поне минаваме всеки днес покрай живи неща.

Напомнят ми още тези селски джунгли за преходността на човешкото усилие. Защото споменатата  отговорност все пак я има дотам, докъдето са жизнените ни сили и физическото ни присъствие.

Не ми е чак толкова далечна асоциацията от тези подивели овощни градини до погълнатите от истинска, тропическа джунгла градове на маите или величествения храмов комплекс Ангкор Ват. Колко бързо сътвореното от човека – дори грандиозното, потъва в океана на ентропията, щом си отидем.

Дивото безмълвно и настойчиво ни подсказва с необузданата си репродуктивна мощ, че ако не за цивилизацията, то поне за всеки от нас поединично идват времена, когато няма да ни има.

Но може би някой ще ни помни. Например кучето край гроба. Или слонът.

 

Бележки

В първата част на текста данните са от документалния филм на Би Би Си от 2017 г. „Атънбъроу и империята на мравките“ (Attenborough and the Empire of Ants). Във вътрешността на мравуняка е снимано с ултравиолетова светлина, за да не се безпокоят насекомите. На същата тема, но с пример от Етиопия е статията „Африкански мравки създават суперколония, която може да превземе света“ – https://www.vesti.bg/lyubopitno/superkoloniia-na-mravki-zaplashva-da-prevzeme-sveta-6062753.

Филмът на германския зоолог и популяризатор Бернхард Гжимек „Серенгети не бива да загине“ за националния парк в Танзания печели „Оскар“ в категорията „Документални“ през 1960 година.

Докладът на American Association for the Advancement of Science е цитиран по статия на британския „Телеграф“  – https://www.telegraph.co.uk/news/science/science-news/12117501/Animals-more-capable-of-empathy-than-previously-thought-study-finds.html. „Прерийна полевка“ е превод по Уикипедия от prairie voles – Cricetidae.

Много статии или видео материал в Ютюб за емпатията при животните могат да се намерят с гугъл търсене по empathy among animals или подобни ключови думи.

Книгата на Лорънс Антъни „Говорещият със слонове (Lawrence Anthony, „The Elephant Whisperer“) е издавана на български език.

От голямото множество документални филми за живата природа, използващи модерни технологии, препоръчвам на първо място тв сериала на Би Би Си „Шпиони сред дивото“ (Spy in the Wild) от 2017 година. Роботчета с вградени филмови камери и пълноценно наподобяващи с външния си вид различни животни са „внедрявани“ сред птици, влечуги и бозайници, за да снимат групата отвътре. Петте тематични епизода са озаглавени съответно „Любов“, “Интелигентност“, „Приятелство“, „Пакостничество“ и “Вижте шпионите“.

Есето ми „За съчувствието и съпреживяването“ е на  http://velkomiloev.com/?p=1071.