Това се отнася, разбира се, за българите. Свикнал съм да слушам такива приказки от таксиджии и журналисти, обаче фразата в заглавието е всъщност цитат от утвърдена българска писателка и публицистка. Млада, интелигентна, с изтънчена духовност. И по тази причина черногледството ѝ ме ядоса.

Навярно е полезно човек да е пътувал по разни места, да е видял сам – не по телевизията, живота на разни мизерстващи и нещастни хора. За пустините се сещам първо – пясъчни или планински, прашасали градски пустоши или ръкотворни пустини – създадени от човешката алчност, безхаберие и злост; навярно трябва човек да ги е видял с очите си, за да започне малко по-внимателно да си служи с думите за човешките беди и да оцени късмета, че сме тук, където сме.

Част от това, разбрах при своите пътувания, е късметът да си роден в географски ширини с четири годишни времена. Въпреки сушите и пороите. Не очаквам от своите читатели или от въпросната публицистка да знаят статистиката за Бангладеш – че всяка година, без катастрофичните, 18 на сто от територията на страната са наводнени, над седем милиона домове – разрушени, над  пет хиляди – загиналите.

Но откакто станах малко нещо селски човек, повече се интересувам от репортажите за времето и забелязах, че през последните години ураганите и потопите в Централна Европа стигат някъде до Западните Балкани, омаломощават се край Белград или Скопие. Да, наводнените къщи и съсипаната реколта са драма за нашите стопани, но пък не сме давали жертви от природни бедствия, за каквито редовно ни съобщават от подредени държави от САЩ до Япония.

Гледам по интернет снимки от пожарите в Калифорния, после излизам пред къщата и гледам ливадата оттатък оградата. Тревожа се, че заради тези непрестанни дъждове тревата ще остане неокосена – няма кога да изсъхне, да се балира и извози. Няма да мога да се разхождам по ливадата, ще стане змиярник… Вечерта пък чета репортаж от Испания – за загиналите от необичайните 45-градусови жеги.

Живял съм на такива температури в Хартум, Судан – не ми хареса. Там има сух и влажен сезон – при първия има повече прах, при втория – още повече комари.

Стига метеорология, да се върна към най-нещастния народ. Въпросната есеистка със сигурност знае, че различните изследвания, според които българите обичайно са на дъното на класирането по щастие, мерят всъщност перцепции, тоест чувството, самопреценката – и това лошо самоусещане наистина е проблем на българина. Но не само, на балканците може би?

Ще отворя една големичка скоба за цитати от „Нещастието да си грък“ на Никос Димос. Тази тъничка книжка би трябвало да бъде предписвана за задължително четене – за профилактика и лечение, веднъж на поне шест месеца на всеки, който се чувства нещастен да е българин.

Ако човекът, като човек, носи в себе си нещастието, то определени типове хора имат по-голяма предразположеност към това. Дори определени народности. Между тях, със сигурност, гърците. Ново-гърците.

Ново-гъръкът изглежда щастлив, когато е нещастен… Щастието от нещастието на ново-гърка се изразява съвършено в гръцкото мрънкане. Остатък от робството? Белег на измъчените народи?…

Когато един грък говори за „Европа“, автоматично изключва Гърция… Факт е, че каквото и да говорим, не се чувстваме европейци. Чувстваме се „извън“…

Докато половината гърци се опитват да превърнат Гърция в чужда страна, другата половина заминават за чужбина.

А сега ще продължа с  темата си за късмета да си българин.

От моето трънско село тръгваме с една съседка към града – да си напазаруваме. Тя пазарува скромно – пенсията е малка. Но обича дини – купуваме. Хайде, Велко, на по едно шкембе – тя обича да седне в ресторант. Аз пък предлагам да пием кафе. В сладкарницата избира някакви пасти – да занесе на мъжа си. На връщане слушаме в колата новините – мрачни, както обикновено, скандали, афери, протести. И моята комшийка въздъхва – „Няма живот“.

Тука има, тука нема – въпрос на късмет?

Със съпругата ми понякога си правим автомобилни екскурзии по Трънско. И в някакво село, след 40 минути шофиране по разнебитено шосе, почти на края на света (защото краят на пътя е до друго селце на още 6 километра нагоре в планината), питам дядо–дълголетник как е изкарал зимата. Дръвца има, ток има, карат хляб. Бусчетата на РПК-то доставят не само хляб – като се отворят задните им врати, вътре е малко магазинче за евтини хранителни стоки и домашни потреби. Сателитните антени докарват сериалите на БиТиВи и Нова до всяка баба, която още може да вижда и чува. Във всяко село сред плетарките – обитавани или изоставени, има скъпо ремонтирани къщи на по-заможните софиянци или перничани с трънско потекло. Яки джипове. 3G интернет сигнал.

От трънските села се връщам за няколко дни на жълтите плочки – посрещам гости, мои приятели, сърби, от скъпата на сърцето ми Босна и Херцеговина, където през 1996 година започна битието ми на международен наблюдател и където видях за първи път в живота си истински сцени на разруха, беднотия и мъка – резултат от четиригодишната им война.

След разходката по „Витошка“ ги водя в „Хепи“ срещу църквата „Света неделя“ – там менюто е разнообразно и могат да пушат. В огромното заведение с 600 места едва ни намират маса. „Като гледам хората наоколо, озърта се Пайо, бащата в семейството, май не сте толкова зле, както се говори.“ „Не го казвай на никой българин, ще те изядат“, отвръщам. Той разбира мрачната ми шега, засмива се и добавя – „Като при нас.“

По обичайните туристически маршрути из центъра – паметници, църкви (православни братя са гостите ми), започнах да се чудя на постоянните им хвалебствени коментари  – „красива е София, зелено, подредено“. Тези хора са средна класа в страната си, всяка година летуват на море в Гърция, Турция или България, правили са кратки екскурзии из Западна Европа. А ме накараха да гледам на града си с други очи. Хванах се в един момент, че търся с поглед мръсотията, боклуче сред окосените като с лазер тревни площи в парка, преобърнато кошче… Пайо, усмихнат, снима музикантите пред Народния театър, дава солиден бакшиш.

Знам, че жълтите павета не са София и не са България, но си помислих – толкова ли сме слепи за нещата около нас, които се променят за добро? Сетих се как в едно също препълнено ресторантче, тип пицерия, си говорехме с приятели за града, за кметицата и един от тях – типичен добре образован черногледец от средната класа, отвърна скептично на положителните ми задявки: „Е, да, метрото“.

Ако не бяхме мизерни и нещастни, защо толкова хора напускат, пита „моята“ писателка – публицистка. С неудоволствие се хващам в полемика с човек, когото познавам само по авторските му текстове. Нека обясня защо ѝ се връзвам. Тя, по силата на безспорния си талант и професионално призвание, си е спечела позицията да формира мненията на интелигентни, четящи хора. Но за разлика от моята селска съседка очаквам от нея по-аналитично да гледа или чете новините, а също и неизброимите свидетелства от репортажите и документалните филми, достъпни в интернет, за нещастията и мизерията по света. Най-сетне тази жена проповядва в текстовете си християнските ценности, които според моето лаическо разбиране би трябвало да включват чувството за благодарност. За хляба насъщен и сиренето в бусчето наРПК-то, за десетте кубика дърва от „горското“, за тока от „електрото“, за живота на хората, които са ни скъпи, и за24-часовата бърза помощ дори в този затънтен край, може би дори, евентуално може би, в краен случай, за метрото.

Но защо толкова хора напускат? Познат аргумент.

Хората мигрират в търсене на по-добър живот, откакто ловците събирачи, първите потомци на прамайката Ева, са напуснали родното си място някъде в днешна Етиопия и са почнали да се заселват из Близкия Изток, после – в Европа. Днес за познатите ми българи по-добър живот може да означава временна, сезонна работа в чужбина и парици за у дома или постоянно място в престижна западна фирма. Ще ми се оплаквачите на гурбетчийството, на „белите робини“ да погледнат на възможността да се пътува, да се избира като на придобивка. По-младите сигурно не са и чували понятието от времето на комунизма „изходна виза“ – разрешение не да влезеш в някоя чужда страна, а да излезеш от обичаната родина. Познавах и някои от първите емигранти, които след падането на режима си купуваха билети за съветски полети до Куба, за да слязат на междинната спирка в Канада. Така че аз разбирам онези, които заминават и се връщат или не се връщат, или се връщат и пак заминават, но преди аз сам да започна да пътувам не можех да си представя че мизерната и нещастна по всички стандарти, пропадаща държава Йемен може да бъде желана дестинация – за бежанците от кланетата в Сомалийския рог. Видях ги в ужасяващи белия човек коптори в покрайнините на столицата Сана – това бе преди йеменците да започнат собствената си гражданска война.

Няма да разказвам тук за Афганистан и Ирак, да се огледаме по-наблизо. Ще ми се политолозите и социолозите, които пишат за несъстоялия се български преход и за откраднатата държава, да отчитат, че този преход стана (или не стана) без кръв – за разлика от петте войни и въоръжени конфликти в страните от бивша Югославия. Но не се замислят – като че ли е нещо подразбиращо се проклятието да ни подмине. Мантрата „най-бедните в Европа“ пренебрегва очевидния факт, че Европа и Европейският съюз не са едно и също. Заради мазохистичния порив да сме „най-“ не ни интересуват проточилата се агония на Македония, несъстоялата се държава Косово, почти пълната политическа и социална безнадеждност в непоправимо разделената по всички линии Босна. Те не са в Европа, африканци трябва да са или извънземни.

Ако от всичко дотук имате усещането, че твърде настоятелно се опитвам да ви убеждавам в нещо, то е защото изпитвам необходимост да напомням понякога и на себе си, че си дължим чувство за благодарност за късмета – географски и исторически.

А неблагодарни сме.

Няма смисъл да убеждавам, а продължавам да го правя. С приказливите таксиджии не споря, но с приятели и познати често не успявам да се въздържа. А знам, че няма смисъл. Разбрал съм, че е въпрос на личен избор при една и съща физическа реалност дали ще се живееш с чувството за късмет или онеправданост. Дали ще виждаш чашата като на четвъртинка, половинка, четири пети пълна или празна. Допускам, че дори добри и умни хора избират интуитивно да компенсират усещането си за пропуснатото, непостигнатото с идеята, че в нещо все пак сме „най“. Бедата става колективна, поделена, а причините се пренасят в сферата на съдбовното, предопределеното, на мистериозни, безлични сили. Фаталността е утешителна.

Дали не стана твърде мрачен този текст, както се опитвам да го завърша?

Заради дъжда може да е. Август, а дните са като в мрачна есен, с мъгливи утрини. Тези дъждове ошмулиха цветята. Преди време един мой съсед, на години, все се оплакваше от сушавото лято, та като заваля най-сетне, попитах го радва ли се. Като е сухо, можеш да поливаш, каза ми, а като е все дъжд, нищо не можеш да направиш. Прав е. Ето, гроздето наедря, но сигурно ще остане кисело.