За доброто у човека и защо ни харесва да бъдем лоши

Американският професор по история и литература Бен Дънлап говори на една ТЕД конференция (www.ted.com) за живота на индустриалеца и мецената Ласло Теслер. След двайсетина реда ще стане ясно защо резюмирам накратко този разказ като начало на моето есе.

Унгарският евреин Теслер се ражда през 1903 година с тежки деформации на двата глезена – дефект, който по онова време налагал болнични грижи и серия от операции чак до 11-годишна възраст.  Завършва търговско училище в Будапеща и става индустриалец, строи текстилни заводи, оженва се и му се раждат две деца. Обаче изглежда бил прекалено доверчив и останал в Будапеща чак до момента, когато нацистите започнали да арестуват евреите в града. От лагера край Дунав имало само един изход – в реката, за мъртвите тела. А единствената предпазна мярка на Теслерови били капсулите с цианкалий, които носели скрити под дрехите си.

Като във филм на Спилбърг гаулайтерът, отговорен да пребива до смърт затворниците, се оказва стар познат на жертвата – бивш работник, заловен при кражба на чорапи от склада на фабриката. Тогава Теслер му простил – не извикал полиция, защото бил убеден, че крадецът няма да повтори греха си. Та по време на жестокия побой едно от децата попитало „Да вземем ли вече капсулите, татко?” В този момент гаулайтерът прошепнал в ухото на Теслер – „Недейте, идва помощ.” И продължил да го налага.

И като на кино, пристига автомобил от швейцарското посолство, уреждат се фалшиви документи и семейството успява да мине през всички опасности чак до края на войната, когато се преселват в Южна Каролина, САЩ.

Там Теслер започва живота си отначало и отново преуспява в текстилната индустрия. Обаче в края на 50-те, когато Ку Кукс Клан вършеят из американския Юг, унгарецът си казва, че приказките и действията на американските расисти са му някак познати и премества дома и бизнеса си в едно по-безопасно място – Кингс Маунтин. Построява нов завод, в който въпреки натиска на белите власти и чернокожите лидери наема на работа еднакъв брой бели и черни. Жал ми е, но ще съкратя любопитните подробности как с много упоритост, такт и с добри заплати успява да ги накара да работят заедно, да ползват едни и същи спални помещения, бани и тоалетни – нечувано за онова време омешване в Юга. Вече на 80 години поема издръжката на местния методистки колеж, където посещава курсовете и със своите скромност и мъдрост печели професорска титла, както и добронамереното прозвище Дядката.

Ето как Дънлап, тогава преподавател в колежа, завършва разказа си. Препоръчвам го – http://www.ted.com/talks/lang/en/ben_dunlap_talks_about_a_passionate_life.html

„Малко преди да умре на 97-годишна възраст, Теслер присъстваше на моя лекция, в която описвах човешката история като безкрайни вълни от страдания, неправди и жестокост. След края той дойде при мен и с обичайната си деликатност рече: „Знаете ли, професоре, човешките същества по принцип са добри.” („You know, Doctor, human beings are fundamentally good.“)

„Тогава си обещах, казва Дънлап, че щом този човек, който е имал безброй причини да  мисли по съвсем друг начин, е стигнал до такъв възглед, няма да си позволя да застъпвам противното, освен ако той лично не ме освободи от моя обет. А той умря…”

Аз също допускам, че у хората „по принцип”, по същност има вродена доброта, а темата на това есе е защо ни харесва да се правим на лоши и да изповядваме злото.

Чета вестници (вече не всеки ден), форуми и блогове (напоследък по-често), разкази и романи (български и преведени). И се питам от известно време как тъй във форумите на умни и умерени издания се коментира просташки и агресивно, с каква лекота вестникарят охулва и слага в дописката си „престъпник” вместо „обвиняем”, защо статиите на умни публицисти за обществото ни днес или за света изобщо са пълни със смрадливи метафори, свързани с течни и твърди екскременти. Защо немалка част и от малкото ни пазарно успяваща белетристика се върти пак около анални и генитални сюжети, а разказвачът се вглежда „от пъпа си надолу”, в баналността и пошлостта като в извор на вдъхновение?

Не всичко е тъй, иначе да съм спрял да чета и да пиша, но цинизмът и черногледството явно се имат за cool, вървят на пазара, вървят на приказка в кръчмата, и като че ли отговарят на някакви лични потребности и колективни очаквания.

Човекът е с душа самотна и суетна. Нормално е да ни се ще да изглеждаме опитни и мъдри – в собствените си очи, в очите на околните или на анонимната публика. Обаче откъде се е взела предпоставката, че оптимизмът и добротата са присъщи на наивния идеалист? От всекидневието и опита? Ама нали опитът на всеки от нас е шарен, както ни напомнят патили и успели в живота хора като Теслер или Майка Тереза?

На кой не му се е случвало нещо добро, направено от някой друг?

Човешко е и туй да се усещаме понякога неуверени, напрегнати пред сложността на света около нас. Тогава пак е нормално да ни се ще да се видим силни, обаче дали действително историческият и личният опит доказват, че добротата е слабо място?

И още – защо клишето, че добрата новина не е новина, стана – не, не стана, а просто продължава да бъде вече дълго – водещ търговски принцип за медиите?

Плъзнах се леко с мисълта си по видимата за мен близка история. Логични са, помислих си,  такива нагласи за нас – преките наследници на една провалила се, хуманна уж, колективистична идеология за човешкото бъдеще – братство, равенство… Неуспехът на метода компрометира идеята и т.н…. Обаче се сетих, че подобни нагласи съм ги срещал също в статии и романи, писани от блестящи западни умове, от изумително сръчни хирурзи на човешкото общество и човешката душа. Кой – хирург, кой – патоанатом на умрялото човечно…

И изобщо, май няма нищо ново в това състояние на нещата – оплакването и оплюването на земното ни съществуване, недоверието към положителното действие, негативните очаквания към ближния и към утрешния ден… Универсални културни традиции?

„По-добре с мъдрия да плачеш, а не с лудия да се смееш.”

Това е цитат от сборниче със заглавие „5000 избрани български пословици и поговорки”, издадено е през 1964 година

Зачетох се. После надникнах в „Тематичния азбучен указател” и забелязах, че силно преобладават определени теми, например „беда, бедност, безгрижие, безделие, безизходица, безнадеждност, безполезност” спрямо „доброта, доверие, достойнство, дружба”. Същото беше с „неблагодарност, небрежност, неволя, невъзможност, недоверие, некадърност,  немощ…”.

Добре, казах си, да оставим приставките „без” и „не”, да пробвам с някоя „неутрална” буква, например „п”: „Печалба, пиянство, плодородие, подкуп, подлост, подмолност, подмятане, подозрение, покорство, по неволя, постоянство, последица, потиснатост, пощада, правда…”

После изчетох широко обобщаващия  раздел V  „Добро, зло, надежда, разочарование, вина, кражба”. Под рубриката „Добро” има само  една страничка (сборничето е половинката на джобен формат), а особено поучително ми се стори „С добро взимаш и хапката на човека от устата.” Докато в категорията „Зло”   народните умотворения са два-три пъти повече.

„Злото е по-старо от света.”

„От развала към провала.”

Тъй… Има ли някаква надежда тогаз?

Какво е оставила фолклорната мъдрост на онези от нас, търсещите да живеем по християнски с надежда, вяра и любов?

Който чака от надежда, приживе не се нарежда

Надява се като кон за зоб.

Надява се като вълк за овца.

Като вдовица за ерген.

Маха си опашката като котка за мръвка.

До ще слънцето и пред нашата вратня.

Ще пропее и нашият петел.

И моето куче ще хване заек.

„Вярата планина премества” – туй е единственото умотворение с думичката „вяра”.

За любовта има двадесетина поговорки и те са си любовни отвсякъде.

Не твърдя, че моето сборниче дава представителна извадка на традиционната българска духовност, но ми се струва, че не може да не подсказва поне нещичко за наследството от практически напътствия и житейски стратегии, с които са расли поколения. Впрочем в този текст няма да задълбавам в народопсихологическото, а се питам защо тъй се харесва на модерния интелектуалец да бъде жесток съдник на човека и ентусиазиран вестител за края на всичко.

Универсалната причина мисля да съм я открил за себе си. Човешкото тяло и душа по еволюция и биология, с факта на раждането са несвободни – за това писах в предишни есета. Май общо за сапиенсите от различни епохи е склонността да се противопоставяме на света по простата причина, че е прекалено голям за нас, исторически съвсем доскоро – необятен, а и днес – трудно разбираем, почти винаги – несправедлив. В такъв свят всяко чуждо Аз е заплаха и значи трябва да се браним някак си.

„Идеята, че сме обречени и проклети, че упадъкът е неизбежен, че нещата могат да вървят само на зле, е дълбоко свързана със собственото ни чувство за смъртност. Тъй като на всички са ни обещани заникът и развалата, естествено е да чувстваме, че това се отнася за цивилизацията, в която живеем.”

Горното е свободен превод от британския историк Найъл Фергюсън, водещ и автор на филма на Би Би Си „История (минало) ли е Западът?” (Niall Ferguson, Is the West History?).

Не е чак толкова трудно да се отървем от чувството за безсмислие и обреченост – достатъчно е да четем и да разсъждаваме върху фактите, които подсказват, че познатият ни свят продължава да съществува след поне пет хиляди години кръв, насилие и мрачни прорицания. Да търсим умишлено свидетелствата, потвърждаващи, че доброто е поне почти толкова старо колкото злото, което било уж по-старо от света.

Друго възможно усилие е да си изберем нещо за вярване и, съответно, нещо за правене. Вярата в бог, в някаква идея или начинание дава –  както лесно можем да забележим от всякакви всекидневни случки край нас, – качество и ред в живота, помага да се съсредоточим върху нуждата от промяна и действие.

Ако пък не се сещате от раз за подходящи примери, гугълирайте God gene, за да видите едни доста любопитни научни хипотези по въпроса за вярата. Според американския генетик Дийн Хеймър способността ни за „вярване”, за духовни изживявания е наследствено обусловена. А наследствена е, защото (това вече е по Дарвин) е дала еволюционни предимства на индивида, и дори – според още по-нови идеи в унисон с Хеймъровата, – на групи, на общества.

„Вярата планина премества” – туй е всъщност връзката с действието, с правенето на нещо.Обаче не намерих в Тематичния азбучен указател за петте хиляди мъдрости нищо повече нито за „планина”, нито за „Мохамед”. Вместо това се набутах наскоро в злобничка форумна дискусия с православни българо-мохамедовци  – от тези, които както са убедени, че някой е длъжен да докара планината до тях, тъй гледат супериорно и скептично на чуждите опити за промяна на каквото и да е – от малката градинка пред блока до голямата международна акция за някаква си кауза.

Челично и бронебойно е туй оправдание да заемем безучастната позиция на наблюдатели, да плачем ведно с другите мъдри и вкупом да се смеем на лудите.

Бронебойността – за които не се сещат –  е скрит цитат от поета огняро-интелигент Вапцаров по въпроса за вярата. Който ме поведе към още една негова думичка-метафора.

За избора да си бурмичка. Тъй се казваше едно време в духа на социалистическия реализъм – бурма, сиреч гайка, детайл незначителен в обществената машина. Та ако приемем да сме бурмички във фабриката, произвеждаща хляб и телевизионни зрелища, туй би значило да се прекараме заради написаното със ситен шрифт в договора с дявола: „Долуподписаният приемам също неудовлетвореността и безпокойството да бъдат трайни състояния на духа ми, докато ми дойде времето за казана с катрана и каквото там стане.”

Е, при такъв избор и всякаквите негативистични послания от медиите, кои – социални, кои – антисоциални, действително по-лесно ще се свързват с всекидневния ни опит. Ще ни бъдат съвсем убедителни и достатъчни. Ще ги търсим като менте алкохол. И ще се опитваме да ги препродаваме в суетния си порив да бъдем чути, забелязани и одобрени.

Ама как да те забележат в масовката освен с висок фалцет?

Ето така си отговарям на един от въпросите от началото на това есе – за добрите и лошите новини, за това защо цинизмът и негативизмът са комерсиални. Както в масовата култура не може една песен да бъде телевизирана, без да се покажат няколко чифта женски крака, така не може да има „успешен” публицистичен текст без доза агресия и вулгарност. Ако пък пишеш разкази, по-лесно е да загребеш с пълни шепи от калта на всекидневието и от тинята в човешката душа – мъдър те виждат по дефиниция, пък и по-лесно е май отколкото да изследваш нечий шарен, и такъв и онакъв опит, който евентуално изглежда неинтересен за разказване.

А за мен продуктите на такава проза или публицистика, старателно възпроизвеждащи баналността, се гонят по степен на реализъм с розовите любовни романи или със сериалите на малкия екран.

И ми се приисква да викна „Не купувайте, братя!”

Не става за пиене виното, бутилирано в пластмаса, и въобще не гледайте датата на вестника – вчерашен е всеки ден.

Не плачете с „мъдрите”.

Защото казано е още (в онова същото книжле) „Луди направили, мъдри развалили”.

Днешните развалячи силно се стараят да се видят и да ни се покажат като много умни  и прозорливи. Обаче „мъдростта е ум, надарен с доброта” по думите на Дмитрий Лихачов. А умът без доброта, добавя руският академик литературовед, е хитрост.

Цитатът е от негова книга, издадена на български език през моята младост. Мислех си да завърша с риторичния като че ли въпрос дали си представяте някой писател или публицист днес да си избере такова заглавие – „Писма за доброто и прекрасното”?  Ама защо не, щом Гугъл ми казва, че „Писмата” са преиздадени наскоро и в мрежата ги коментират.

2 мнения по „За доброто у човека и защо ни харесва да бъдем лоши

  1. Zatowa i edin genialen chowek se e opital i dosta uspql, da opishe choweshkiq ‘swqt kato /sintez mezhdu/ wolq i predstawa’. Naj-dobronamerenoto i dylboko raziskwane na wolqta kato osnowen faktor za towa dali da sme mydri ili prosto hitri…

Вашият отговор на Christo Mutafov Отказ

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.