Запитайте се какво ви е причинило най-много болка в живота.

Земетресение? Горещината или студът, суша или наводнение, вулкани, цунами, внезапен удар на гръмотевица или астероид?
Ако посочите необятността на Вселената или необратимостта на времето, бих се съгласил с разбиране, но очаквам 90 процента от възможните ми читатели по моите географски ширини и от моята така наречена западна цивилизация да познаят верния отговор и да посочат в някой от стотиците възможни варианти човешко действие. Десет процента оставям за фатални болести, причинени от бактерии, вируси или от собствените ни гени, за инциденти като ухапване от бясно куче или отровна змия.
За повечето от нас е вярно, че нищо не би могло да ни стори толкова зло колкото друг човек. Само другият човек може да ни нарани по-силно от змията – с нелюбов, с лоша дума или с неправилно изпреварване и челен сблъсък на шосето. Начини много.

Какво да правим или да не правим? Отговори много.
Темата на това есе е прошка, милост, снизхождение.

Спомням си, още в юношеските години ми изглеждаше някак си префърцунено библейското „Ако те ударят по едната буза, обърни и другата.” Чак пък толкова любов към ближния! Ами нали ако постоянно си въртим главата, за да получаваме шамари отляво и отдясно, всъщност бихме подхранили злото.
По-реалистично, по в реда на нещата ми звучеше пак библейското „Зъб за зъб, око за око”. Предпочитах частта „зъб за зъб”, защото ваденето на очи все пак е прекалено жестоко.
Мислех си още, как така в една и съща свещена книга ще има тъй противоречиви повели: „Зъб за зъб” и „Обърни и другата страна”. Този „дуализъм” на Писанието ми изглеждаше лицемерен и го тълкувах като аргумент в подкрепа на задължителното по онова време атеистично възпитание.

Трябваше да започна сам да чета Библията, за да открия за себе си колко различни са наистина нравствените повели на Стария и Новия завет. В Стария завет – действително много стара колекция от свещени книги на израелтяните, датирани на различен брой столетия преди Христа и заимствани от новороденото християнство – видях един зъл, отмъстителен, себичен и доста дребнав Бог, чиито главни грижи са били конкуренцията на езическите божества и обзавеждането на храма му. В Новия завет, в евангелията, където следовниците на Исус са описали живота и учението му, намерих повечето от онова, заради което се опитвам да се чувствам християнин.

Ето как един от апостолите, Матей, предава напътствието на Исус за прошката.
„Слушали сте, че бе казано: „Око за око и зъб за зъб”. Аз пък ви казвам: да се не противите на злото. Но ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата.” (Матей, 5:38-39)
„Слушали сте, че бе казано” е отправка към стария закон; Спасителя идва да ни каже нещо различно.

Докато подготвях това есе, прочетох в интернет следните думи от теолога епископ Дмитрий. „Впрочем още от времето на Христос Господ често стряскал слушателите Си и свидетелите на Неговите дела, дори учениците Си, когато разкривал Божиите норми, засягащи живота и междуличностните отношения. В редица случаи Неговите последователи дори възразявали, когато Той накърнявал човешкото им чувство за равенство и справедливост.”

Колко се е променило чувството ни за справедливост за изминалите две хиляди години след Христа? Сещам се за разговор с моя добра приятелка, човеколюбив и умен човек; тя разказваше за конфликт някакъв свой, за преживяна несправедливост и как имала дилема да последва ли импулса си да отговори със „светкавично кроше” или да преглътне и отмине. Това за „светкавичното кроше” и до днес ми звучи симпатично в устата на тази мила и беззлобна жена. Обаче влязох в спор, защото на моите години мисля, че съм научил нещо за човешките конфликти.

Аз не съм вярващ човек в традиционния смисъл на това понятие, но отдавна не съм и убеден атеист. И не проповядвам с идеята да обърна някого в правата вяра, а се опитвам да мисля как да се оправим със злото, което ни заобикаля. Да споделя нещо от собствения си опит, което намирам за християнско и може да е полезно за нечии житейски тревоги. От моите скромни старания да разсъждавам над думите от Свещената книга, да ги успоредявам с лични преживелици и да търся приложими поуки най-съществени ми се сториха идеите за любовта, благодарността и опрощението. Опрощението е ключова концепция, но може би и най-слабо разбираната, най-мъчната за следване.

Давам си сметка, че „православният български народ”, за който свещениците пеят „Многая лета”, не чете Светото писание. То все пак е 1503 страници в изданието на Светия Синод от 1982 година, от което и взимам цитатите. В моето обкръжение от предимно добре образовани и интелигентни хора, рядко съм срещал някой, който да знае нещо повече за Христовата вяра освен „Отче наш” и традиционните празници, най-вече ония, на които не се работи или нещо специално се слага на трапезата.
Ако някой реши да отдели няколко минути и да прочете нещичко „в оригинал”, бих го посъветвал да отвори направо Новия завет и да намери Проповедта от планината. Там са нравствените напътствия, с които Спасителя е искал да ни води през живота. Те са записани в Евангелията от Матей и от Лука, от пета до седма или в шеста глава съответно.

„Обърни и другата буза” е от Проповедта от планината.
Нещо повече, Исус ни наставлява, ако някой поиска да ни вземе горната дреха, да не му отказваме и ризата си.
Нима това е справедливо?
Нататък като че ли става още по-трудно за разбиране.
„Слушали сте, че бе казано: „обичай ближния си и мрази врага си.” Аз пък ви казвам: обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят,
за да бъдете синове на вашия Отец Небесен; защото той оставя Своето слънце да грее над лоши и добри, и праща дъжд на праведни и на неправедни.” (Матей 5:43-45)

Да обичаме враговете си? Нима това е разумно и възможно въобще? Целият ни личен и исторически опит моментално ще ни напомни безброй рационални аргументи срещу тази като че ли ирационална идея.
И защо да ги обичаме?
Защото, казва Исус, ако обичаме само онези, които обичат нас, ако правим добро на ония, които и на нас правят добро, какво сме постигнали? Нали и грешниците тъй правят. Каква награда да очакваме в царството небесно?

Впрочем нека оставим любовта към врага за малко по-нататък. Да приемем, че царството небесно евентуално не ни интересува. Но нека мислено го заменим с „царството на хуманността” или дори с „добрия живот тук, на земята” и позволете леко да осъвременя стила на евангелиста.
Какъв ни е кредитът или бонусът, ако помагаме само на тия, от които очакваме да добием нещо в замяна?
В оригинал: „И ако давате заем на ония, от които се надявате да го получите назад, каква вам награда? Защото и грешниците дават заем на грешници, за да получат същото. Но вие обичайте враговете си и правете добро, и назаем давайте, без да очаквате нещо.” (Лука 6:34-35)
„Назаем” – може да са пари в брой или някаква помощ – милостиня за бедния, добра дума за някой край нас. Добрата мисъл дори вече е „дадена” – ако искрено сме си я помислили, а не с очакването да ни я върнат.

Ето още какво се казва в Проповедта от планината по въпроса за прошката.
Не съдете другите прекомерно строго, за да не бъдете съдени със същата мярка.
Не бива да се вторачваме в малкия недостатък или слабост у другите – „сламката в окото на брата си”, а да не виждаме големите наши грешки и вини – „гредата” в собственото ни око. Ако махнем гредата, няма ли по-ясно да виждаме, за да извадим сламката от окото на брата?
И каквото желаете да правят човеците на вас, това и вие правете на тях.

Не са ли тези послания, особено последното, вече съвсем практически морални норми за всеки човек – вярващ или невярващ?
Най сетне в Проповедта от планината, както е предадена в Евангелието от Матей, Бог ни е дал и молитвата „Отче наш” с нейното „И прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си.”

Защо на прошката е отредено толкова място в проповедта? Защо на мен поне ми се струва, че тя е ключова за християнството – дори да приемем, като евентуално невярващи, „християнство” само като дума-символ за възможен път да живеем по някакви закони на доброто и да отхвърляме злото? И да живеем с повече светлина в душите си от сутрин до вечер и от понеделник до неделя, пък дори да е само тук, на Земята.

Господ от Новия завет иска да се обичаме и аз се надявам тази повеля да е по-разбираема. Нали всеки от нас е обичал и знае, че любовта дава много радост – е, и мъка, разбира се, но все пак – много повече радост от злобата и омразата, които също всички сме се опитали.
Но как да обичаме „ближния”, ако постоянно се сърдим за едно или за друго, ако нормалната ни реакция и за дребна обида е агресия със „светкавично кроше”? А ако по силата на обстоятелствата не можем да си позволим агресия – да отглеждаме в душата си като трайни насаждения злобата и отмъстителността, да сънуваме насън и наяве сладкото възмездие.
Как да обичаме така нареченото общество – което се състои от хора все пак – ако го гледаме с твърдото убеждение, че то, обществото, тоест хората около нас, нещо винаги ни дължат, че повече са ни отнели, че малко са ни дали?
Как да обичаме живота, ако помним всички обиди толкова дълго? Възможно ли е да сме трайно щастливи, ако битието ни е низ от дребни и големи конфликти, а нашето участие в тях изживяваме като победа или поражение?
Огледайте мислено хората от вашия си живот – злопаметните ли по ви харесват или онези, които загърбват обидата?

Исус Христос, ако е бил Бог Син, си е знаел какъв свят е сътворил Богът Отец. А ако е бил само жив човек и пророк, навярно е прозрял, че вехтозаветната идея за справедливост „око за око” затваря цикъла на злото, завърта спиралата на насилието: зло – злото предизвиква съпротива и отмъщение – отмъщението произвежда още зло и така до края на света.
На този възглед за справедливост в днешни времена често се слага етикетът „реципрочен отговор”. И в големите държавни или междудържавни дела, и в малките ни междучовешки студени войни на реципрочността се гледа като на нещо тъй природно и неизбежно като на Нютоновия закон за действието и противодействието. И ние приемаме автоматично тази желязна природно-законова логика, като че не сме разумни хора, а твърдите тела от физиката, които само се удрят едно друго, действат си и си противодействат.

С моите съвсем непълни знания по история опитвам да погледна двете хиляди години след Христа. Сещам се за Ганди и Мартин Лутър Кинг с техните концепции за пасивна съпротива и ненасилие, за сходната донякъде стратегия на Нелсън Мандела. И тримата са постигнали големите си политически цели, но с много по-малко жестокост в сравнение с други исторически борби и превратности.

Проповедта от планината, ако я прочетете, може и да си кажете – религиозна абстракция, екстремен морализъм. Но и по-новата литература – художествената или онази с практическите съвети как да направим скапания живот по-поносим, ни напомня: да живеем с обидите и с чувството за мъст значи допълнително да наказваме себе си за злото, което някой ни е причинил.
В друг вид литература това са „черни енергии”.

Аз не стигнах дотам да обичам неприятелите си. Но престанах да ги мразя. И започнах да спя по-добре.
Спомням си за двама души, които преди петнайсетина или двайсет години доста силно съм ненавиждал. Те много са ми пречели в тогавашната ми професия, а по причина, че съм им бил подчинен, се усещах постоянно тормозен.
Заспивах с мисълта за това, което той/тя ми каза и направи днес, вчера или онзи ден, как аз отговорих или не отговорих, как е трябвало да отвърна и, ах, какво още, ако можех само…
Будех се посред нощ със същата мисъл – „как той/тя можа да ми стори онова!”

Тези пробуждания ми помогнаха да разбера, че сам наказвам себе си да страдам от злото повече, отколкото то заслужава, отколкото аз приемам да понеса.
Сега си мисля, че горе-долу по онова време – златната среда на живота – започнах да осъзнавам и да опитвам да анализирам тлеещите някакви мои постоянни недоволства. Живеех като че ли уж, ужким обективно погледнато, горе-долу добре, така да се каже.
А бях недоволен. От себе си май най-много.
И си помислих, че не ми е късно да пробвам дали мога да се променя за мое добро.

В дните, когато започнах да пиша този текст, се разхождах по слънчевите баири край моето село. Мислех си, че трябва да мисля някакви умни мисли, но толкова много неща ми отвличаха вниманието в летния ден – накъде ме води пътечката, как къщурките ме гледат със своите потъмнели очи-прозорци, как ме стресна козелът – черен и рогат като дявол; забелязах го чак като изблея на крачка от мен, изправен на задни крака, гледаше ме втренчено над оградата от плет до пътя.
Та козелът ме разсея, но все пак се сетих за споменатите по-горе и още двама мразени врагове и врагини.
Абе къде ли са тия хора? Дощя ми се да ги видя, да седнем на маса, да си спомним смешни спомени. На един или двама – да се извиня, задето бях отвърнал на тяхната агресия нереципрочно.
Това бе топло чувство. Дойде ми още на ум, че когато се прибирам у дома – от разходка по баира или от някоя задънена, нещастна страна – не нося в душичката злоба.
Това ми е наградата. Това ми е царството небесно.

Ще каже някой, ако е чел внимателно това или някое друго от тези есета – не е кой знае колко постигнал за споменатите петнайсет-двайсет години.
Ами толкова можах. И за това съм благодарен. Ще продължим след малко.

Предишното есе завърших с туй, че може и да не съм кой знае колко напреднал в християнското усилие да прощаваш и да обичаш дори враговете си. Ами толкова можах, казах си. Спя по-добре, не се будя от гадни терзания.
Имам по-малко врагове. Или май ги нямам вече?

Аз не се опитвам да обичам всички хора, душата ми няма толкова капацитет. На времето реших само някои хора да са ми важни. И затова, когато ми „ударят шамар”, не се мъча над дилемата да отвърна ли със „светкавично кроше” или не.
На времето реших, че ще воювам с хора, само ако е засегнат съществен мой интерес (може да е материален, може и да не е), а в такъв случай ще воювам, ама наистина; не чак до унищожение, но до сериозно разоряване на противника.
На два пъти го направих и излязох победител. Противникът понесе значителни щети – душевни, а може би и на професионалното поприще, на което си пречехме.
Тогава се чувствах силен.
Сега ме е срам, че крошето ми може да е избило два зъба за зъб.

Продължавам да имам конфликти – никой не може да ги избегне, такава е човешката ни природа. Но си запазих поуката, че когато разсъждавам какво да ми е поведението в очертаващия се сблъсък, първият въпрос да е „Важно ли е това?” Важен ли ми е този човек? Дали нещо съществено мое – материално или душевно -е засегнато?
И ето, че отдавна не ми се е налагало да водя войни, защото навреме усещам, че ако дребни обиди от неважни за мен хора са на път да ме върнат към старата мъка от „той/тя защо така ми направи?”, а „”аз обаче пък…”, това е безсмислено самонаказание за чужди грехове. Наградата ми е никаква.
Което не значи, че няма да изразя обидата си понякога, да регистрирам устно или писмено протеста си, ако ми се струва важно, да защитя някакъв свой интерес, ако се налага. Опитвам се да го правя решително и възпитано, без непременно да обърна и другата буза, но и без да вадя очи.

Много по-труден ми изглежда въпросът „Какво да се прави?”, когато обидата идва от близък, важен човек. Тогава боли по-силно.
Ето какво можем да направим. Нещо от следващите редове ще ви е банално познато, нещичко поне за мен си беше откритие.
За начало препоръчвам да преброим до десет, да задържим порива да отвърнем на удара с нежно или обилно душевно кръвопускане. На елементарно битово ниво в много случаи си струва да изречеш мъката си – но не твърде злобно, да покажеш раната си и да „разчистиш нещата”, вместо да таиш обидата и да страдаш от нея продължително, самотно и дори сладострастно.
Това с откровения разговор понякога се получава, понякога – не.

Второ, евентуално още преди „обяснението” – има опция да опитаме да разберем причината за постъпката на другия.
Такова усилие може да има няколко полезни резултата. Например, при достатъчно искреност, да открием своя грешка в нещастната случка и да си направим мълчалива забележка. Това май стига. Не настоявам да се въртите пред огледалото и да си нанасяте виртуални плесници отляво и отдясно.
Трето, възможно е също да заключим, че уязвилото ни действие или недействие е май дребно и/или неволно и може би може да се забрави без фатална загуба на гордост и самоуважение. С което и чувството за обида би трябвало да отмине и да се върнем в обичания уют на малкото си небесно царство.
Трето, или май беше четвърто, усилието да разбереш не е изключено да ни отведе до извода, че причината за понесената обида или несправедливост е някаква истинска, същностна черта на тоя човек, който – каза се – ни е важен, искаме го край себе си, мислим си, че го обичаме. И ако наистина го обичаме, трябва да го приемем, какъвто си е. И да запазим любовта – което е «наградата».
Или да не го приемем и да пожертваме обичта си като по-лесната алтернатива.

И пак се сещам за моята отдавнашна приятелка с боксьорския рефлекс. Мога да си позволя тази смешка, защото тя ще разбере, тя не вади очи и не кърти зъби. Та тя ми писа в интернетската ни дискусия за крошетата и опрощението: «Вълнува ме да убиеш от любов, вместо твоето „разбирам, приемам.» Става въпрос да не искаш да приемеш!!!!»
Готино звучи това – да убиеш от любов. На едни години сме, сериозни години, а душата й е по-млада от моята. Предизвиква ми мисълта за друго есе на тема «За чувствата и разума, за възпитанието на едното и на другото». Сега обаче ми трябва наистина силен аргумент в ползата на моята презряла мъдрост за опрощението.

Защо всъщност сме толкова склонни дори за дребните обиди да отвръщаме с агресия, със „светкавично кроше” или поне с копнежа за възмездие? Защото се чувстваме малки и уплашени. Наистина сме малки, така си е, затова ще пиша след няколко страници. Но не бива да сме чак толкоз уплашени от хората наоколо, от Вселената и всичко останало.

Ето я «наградата» от опита да разбереш. Много често ще открием, че причината за някаква обида или агресия спрямо нас е чувството за несигурност и слабост от страна на виновника, някакви си негови/нейни страхове и усещания за уязвимост; например чувството за подчиненост и незначителност в една конкретна – любовна или служебна – връзка. Разбирането на такава причина ни улеснява да простим за онуй, което сме възприели като зло, несправедливост, заплаха.

Прошката – каква старомодна дума, а колко всекидневно нужна! – помага на прегрешилия, но наградата е главно за простилия. Наградата е спасение от опустошителната баналност на дребничкото, всекидневно зло; комфорт някакъв душевен, че не си го подхранил него – злото, с отмъстителност и болезнено самовглъбяване в болката. А в по-добрия случай – усещането за вътрешна сила и порив да помогнеш на обичания, на страдащия.
Това аз, агностикът, наричам за себе си християнско.
Дотук можах.

Знам, че Майка Тереза и още много неканонизирани светци са отишли далеч по-надалеч в любовта към човека, в опрощението и милостта.
А аз съм засега тук – в подножието на слънчевите баири край моето село, на 55 години, на 1100 метра над морското равнище, на 20 века след Христа. Трябва да свършвам най-сетне това есе и вдигам поглед към планината.
Качвал съм се горе и гледката на всичко около мен и под мен е изненадващо различна за мен, живеещия и гледащия в ниското. Струва си катеренето. Пак ще ходя.
Оттук погледнато, Христовата планина не е чак толкова стръмна. (Дори според евангелиста Лука „Проповедта от планината”, станала на равно място.)

Планината няма да дойде при теб. Но ти можеш да тръгнеш към планината.
За начало да прочетем Матей: „Прочее, всичко, което искате да правят вам човеците, същото правете и вие тям, защото това е законът и [каквото са ни поръчали] пророците”. (7:12)