Записки от Азербайджан – Първа част

Това не е пътепис. Пращах писъмца, за да споделя със семейството си и с приятели смешното и любопитното от всъщност нелекото си, четиримесечно служебно пребиваване в Азербайджан през лятото на 2002-а. Наскоро някои от тогавашните ми читатели ми напомниха за записките; препрочетох ги и си помислих, че в тях има нещо искрено и автентично от първия ми сблъсък с култура, тъй различна от нашата.

Вече бях работил в Босна и в Черна гора, но за пръв път бях за по-дълго и по- надалече. Днес установявам, че някои от особеностите на азербайджанското пазаруване, шофиране, хранене, работене или неработене се вписват в познатото ми вече за други страни на изток от Запада. Дано свежестта на тези първи впечатления с наистина различното се е запазила след десет години.

За публикацията в този сайт свърших само стандартна редакторска работа –думички, съкращения, преместване на пасажи, но не съм променял нищо съществено в тогавашните си възприятия и размисли – дори когато ги виждам днес като неточни или непълни.

В Азербайджан бях от юни до септември на 2002 година като консултант на базирана в Лондон международна организация. Отговарях за пилотен проект с цел да запознае местни ученици и студенти с основни идеи и концепции на демокрацията. На място установих, че проектът си беше нужен отвсякъде погледнато. Видях столицата и още шест града, а повече за работата ми ще има в следващия откъс от записките.

Снимките, за съжаление, са сканирани от хартиени копия – тогава снимах на лента.

Баку – първи впечатления.

Азербайджан е в Южен Кавказ, на западния бряг на Каспийско море – географски и културно-исторически това е на границата на Европа и Азия. А столицата Баку, като архитектура и колорит, е за мен някъде между Москва и Кайро. Например познатите ми от Москва огромни булеварди с по шест до осем платна, ширнали се край монументални сгради и паркове, тук са, също като в Кайро, огласени от постоянно шумно бибипкане за сметка на употребата на мигачи. Нямам служебен автомобил и доста се возя на такси, та също като в Египет първо се пазаря с шофьора, за да ме минат само двойно или тройно, тоест колкото са ме посъветвали тукашните колеги. В таксито – най-често с марка от времето, когато Москва бе столица на СССР, се влиза с известни трудности, свързани с отварянето и затварянето на вратата, а вътре виждам миниатюрна частна чайна със стакани и захарница до скоростния лост. След това ставам участник в слалом, в който се правят безсмислени маневри, засичането изглежда е въпрос на стил и лично достойнство, а клаксонът означава „ще завивам наляво, ама може и надясно и въобще пай’се, че ида!” Но въпреки познатия ми ориенталски маниер на шофиране, за разлика от автомобилите в Кайро тук калниците и фаровете на ладите и жигулитата почти не са поправяни и подсилвани с тиксо.

Баку

Баку

Из улиците на Баку

Баку

Пешеходците обаче са в сходни с каирските условия, тоест при пресичане на широките улици трябва да претърчават като зайци или да попрехвърчват като кокошки според годините и сръчността си.

Към това се добавя трудно обяснимата за мен концепция много от въпросните широки улици с по няколко ленти да са еднопосочни. Днес пътувахме с такси десетина минути по такива улици и по напречните сокаци, за да установя накрая, че се намираме на стотина-двеста метра от изходната точка. И това не бе стандартното прецакване на чужденец (моят местен помощник и преводач беше с мен), а заради еднопосочността на движението. Казах на помощника си, че сме могли тези двеста метра да ги изминем пеша и той се съгласи, че сме можели.

Моят вътрешен двор и моята врата

Моят вътрешен двор и моята врата

Обаче такива принудителни разходки с такси ми показаха колко близко са в сърцето на двумилионния град благополучието и бедността. Съвсем малко встрани от главните булеварди и площади са квартали, които ми напомниха Града на мъртвите в Кайро – едноетажни бели къщурки с характерните за Изтока плоски покриви – навярно отпреди съветската цивилизация. Впрочем и някои от масивните жилищни сгради в центъра – като тази, в която живея или другата, където се помещава офисът ни, вероятно също са отпреди Великата Октомврийска Социалистическа Революция, но обитателите им не са сигурни. Допускам, че тези сгради с широки стълбища и невероятно високи тавани са наследство на нефтената буржоазия от началото на ХХ век. Те имат просторни вътрешни дворове и тераси с метални перила по цялата вътрешна обиколка на всеки етаж, а в жилищата се влиза откъм тези тераси. Навсякъде виждаш полуотворени врати и прозорци (горещ и влажен е климатът на Баку), които създават доста интимна близост между съседите. Между терасите са опънати надлъж и нашир въженца за простиране.

Силен е контрастът между тези доста мърляви дворове и тесните улички наоколо спрямо централните булеварди, които са доста по-чисти от софийските, а на Площада на фонтаните (и не само там) фонтаните работят – за разлика от онези пред НДК. Също като в София, gsm-и се предлагат под път и над път. Тоест не само на всеки ъгъл, а и между пресечките ще има по още един надпис със звучното Sim-Sim. На мен ми звучи симпатично като „Седях си в Баден-Баден, слушах Дюран-Дюран и хапвах кус-кус.”

Въпреки очевидната бедност на повечето хора (какво е в провинцията, казват ми, щял съм тепърва да видя), атмосферата за мен – новодошлия, изглежда спокойна. (За политическите арести чета в опозиционните вестници на руски език.) Хората са любезни и, за моя нрав, малко натрапчиво заинтересовани от чужденеца – едно да го минем за нещо, ако се удаде случай, но главно да си поприказваме. Такситата са главният ми социален опит на този етап. Шофьорът започва пазарлъка с цена от 10 хиляди, тоест шерван (един шерван = 10 000 маната = 2 долара) за разстояние, за което колегите са ми казали, че не бива да плащам повече от три-четири хиляди. Аз казвам „пет”, договаряме се за седем, а при слизане броя банкнотите и като стигам шест хиляди, шофьорът казва „Стига.” Както си подобрявам постепенно руския и успявам да покажа, че знам точно къде отиваме и къде трябва да се завие наляво, а не надясно, стават все по-коректни и общителни. При почти всяко возене – „Откъде сте?”, и през задължителното „Как е при вас, в Болгарии?” може да се стигне до откровеност за Азербайджан – „Разрушили, гады, все что отци да деды строили, нет государства”…

Старият град е между стените на крепост от някакви далечни арабски или персийски времена, тук има джамия от ХІ век, а по покритите с камък улички се редуват скъпи хотели, съвсем обикновени къщи, в които живеят явно не особено заможни хора, и безброй магазинчета за сувенири.

Из стария град на Баку

Из стария град на Баку

Из стария град на Баку

Из стария град на Баку

Също много приятни за разходка надвечер, когато горещината отслабне, са крайбрежният булевард с широки асфалтови алеи и богата, добре поддържана зеленина, площадът с фонтаните. По шумните централни улици дори тежките сгради от сталинско време не изглеждат толкова мрачни като Партийния дом в София, защото тукашните архитекти са успели да вмъкнат в сталинско-елинистичната еклектика и източни елементи – шарена мозайка, цветен витраж или ниша със статуя на някой от неизброимите източни философи-поети.

Влизам в една бърза храна да си взема дюнер за вкъщи, келнерката ми предлага да седна – „Пийнете чай, докато чакате.” Мургавият готвач ме пита откъде съм и на „Болгария” се усмихва широко, като че ли му е родина. На излизане ме здрависва. „Това е свободен турски ресторант, пак заповядайте.”

Азербайджанците говорят азерски – тюркски език, който е толкова близък до турския, че нямат нужда от преводач, и много азери подкрепят идеята за пантюркизма. (Руският се говори в градовете и нямах проблеми да го ползвам в магазина или с колеги, но Гейдар Алиев бе ограничил рускоезичните програми по телевизията.) Та докато бях в Баку, вървеше световното първенство по футбол и имаше автомобилни и пешеходни шествия с клаксони и знамена, когато Турция би Китай и се класира за нататък. Малкият народ, помислих си, не може без големия брат – ако не е Русия (а вече не е), ще е Турция или САЩ…

Има и китайски ресторант в близост до квартирата ми, с гледка към морето, обаче трудно си поръчвам китайска храна на руски, пък и супа, порция зеленчуци и бира излизат 20 долара. Другото място за бързо хапване в съседство предлага местния „чевап”, който и в трите си версии се оказва малки, сухи и жилави късчета месо (немляно) на скара. Това е два-три долара заедно с бирата и салатата от „свежие овощи”. Краставичките са малки, почти колкото корнишони и може би затова не ги белят. Или защото са твърди – режат ги само по дължина на две половини или на четири четвъртинки. Притеснявам се, че колкото и да внимавам, вдигам много шум, когато ножът ми рязко удря дъното на чинията. Сервират зеленчука без олио и оцет, а на масата по принцип има само сол и пипер. В замяна на това тъжните, като че ли замислени за грозотата си доматчета и ножоупорните краставички са покрити с някакви избуяли треви на цели снопчета. Не съм сигурен какво да ги правя и ги паса, както ми ги носят – особен вкус и доста силен аромат; у нас такава билка сигурно биха я сушили и стривали като подправка или поне кълцали по на ситно.

… Тази вечер си направих салата, азерското сирене се оказа много добро, като нашето, а в супермаркета се намира и българско. В хладилника си вече имам, купени тук, бурканче българска лютеница и консерва с копърка. Таксиджиите ме питат защо в Баку вече липсват цигарите БТ, а хазяинът ме посреща по потник на терасата, седнал пред вратата си (той не работи, там си седи по цял ден) с „Велко, почему не принесли гамзу?” Става дума за виното гъмза, което и у нас бе зачезнало.

Хазяинът Чингиз май не си и търси някаква работа – може би и защото фирмата ми плаща по 800 щатски долара на месец за обширния и модерно обзаведен апартамент, много по-удобен от тяхното скромно жилище в съседство.

Когато трябва някъде да свърша много работа за кратко време, в непозната среда и напук на безброй неуредици, удобството на квартирата ми е важно. А в Баку – на брега на Каспийско море – е доста горещо и влажно през лятото. Сутрин, като излизам от климатизирания апартамент, имам чувството, че някой ме е зашлевил по лицето с хавлия, накисната в гореща вода. А вечер, след работа съм благодарен за хладината на модерно обзаведения хол и за чистата баня. Жилището е на две етажа с вътрешна стълба към спалните горе. Климатикът обаче не може да разхлади кухнята, която е всъщност обширна остъклена тераса, напичана от слънцето през целия ден. Разбрах, че ако искам пълно удоволствие от това да пийна нещо студено, трябва да държа в хладилника и чаша.

Тази кухня с луксозно италианско обзавеждане е гордостта и любовта на хазяйката и тук се разиграва нашата малка борба за надмощие. Този тип хазяйка ми е вече познат – любезна до досада и с много твърди разбирания за ред. Често ми се случва да не мога да си намеря дребни вещи, които съм оставил явно не където трябва и стопанката ги е подредила. Тя явно държи на възгледите си къде е мястото на кутийката с чай или на салфетките. Такива неща не бива да са просто на плота до котлона и се местят в шкафче. Или от едно шкафче в друго. (Шкафчета в тази просторна кухня – дал Алах.) Тъй и с джезвето.

Сутрин едва се надигам от умора, мисля си за работата през деня и не си плакна джезвето от утайката. Обаче вечер си мия посудата сам и може би по този начин я лишавам от част от заниманията й на домакиня, а тя ми отмъщава с джезвето. Голямото джезве, което ползвам да си варя кафе, не го намирам изплакнато на плота до мивката. Според хазяйката трябва всеки ден да се поклоня доземи на едно шкафче – джезвето е най-отдолу. В него е средното по големина джезве, а в средното – най-малкото. Всеки ден.

От голяма помощ ми е, че ми глади ризите, обаче обещанието да ми донася понякога по нещо готвено остава неизпълнено, въпреки моите жестове с дребни подаръчета – бонбонки, чай… Може да е разбрала, че тайно ползвам супермодерната автоматична пералня без неин надзор и разрешение.

За всичко има повече от едно обяснение

Пристигаме за поредния семинар в областния център Мингачевир – в препоръчан ни „добър хотел”. Моят помощник и преводач Анар е направил резервациите по телефона и в консултация с мен. Казват ни, че получаваме „европейски стандарт” на много ниска цена. Хубаво. Пристигаме.

Няма рецепция или място, където да ни поискат документ за самоличност и да ни дадат ключове. За първи път ме водят към стаята ми „напряко” през кухнята, през миялната за съдове, пак навън на двора до едноетажна постройка, където са „апартаментите”. Доста под очакваното от мен…

И на други места ми се е случвало преводачът да обсебва дискусията и да преговаря от мое име. Понякога съм можел да се доверя напълно, в Азербайджан се налага да настоявам Анар да ми дава поне кратки резюмета. Ето какво ми резюмира на моменти по време на дългия си дебат с хотелиера.

1. Съжаляваме, не можем да ви дадем стаите с европейските стандарти, защото внезапно пристигна делегация от Министерството и ги зае. (Очевидно няма смисъл да питам кое министерство и как им се полага такава привилегия. Думата „Министерство” трябва да е достатъчна да обясни всичко.)

2. Второ твърдение – не сте резервирали стаите с европейски стандарти.

3. Всъщност вие въобще не сте могли да резервирате европейските стандарти, защото не сме ви ги и предлагали, знаейки че идват гости от Министерството.

И въпреки всичко, когато се връщаме в хотела след вечеря, ми предлагат

Стаята ми „по европейските стандарти”

„По европейските стандарти”

„апартамент по европейските стандарти”. Няма разликата с другата стая, където си бях оставил багажа, освен че до спалнята има задушно холче с инвентар за разпивка – диван, табуретки и горещи празни чаши на ниската масичка.

Отварям куфара и за пръв път в живота си установявам, че след дългия ден на път тениските ми също са се нагорещили в багажника на колата – неприятни за пипане дори, не да ги обличаш.

Имам избор.

А. Леглото в спалнята, където няма климатик, а крилата на прозорците са заковани към рамката. (Като предпазна мярка срещу комарите.)

Б. Диванчето в хола, широко 60 сантиметра и точно под климатика, чиито разбити лагери или не знам какво още бръмчат като двигател на жигули по нанагорнище.

Срам не срам, разкъртвам прозореца, но след като напразно чакам двайсетина минути някакъв хладен вечерен полъх да измести миризмата на застояло в спалнята, се премествам на дивана в хола. Спя нормално.

Вече доста години съм работил „на терен” и нямам високи очаквания за комфорт. Но сутрин са ми нужни кафе и душ. В банята завъртам лявото кранче със синьо кръгче на него – потича топла струя. Пускам другото кранче с червена отбелязка – пак гореща вода. Затварям го и пробвам отново синьото кранче – много гореща вода! Изненадан съм – свикнал съм от следвоенна Босна в хотела или в квартирата да има само студена вода или да няма вода изобщо, а тази ситуация ми е нова. Явно резервоарът на покрива не е успял да се охлади през нощта.

Няма и кафе. Скоро ще разбера, че и в целия град в заведенията с маси на открито, където безработни мъже играят табла от сутринта, се сервира само чай. Но още сме в хотела, пием чай и чакаме да ни донесат сметката за нощувката. След няколко напомняния – вече закъсняваме – на масата ни се появява „рецепционистът” и се извинява, че не може да ни даде сметката, защото няма печат. Или поне това ми се резюмира от дългата разговорка на местния език. Не знам на очите или на ушите си да вярвам, защото рецепционистът държи в ръката си нещо, което ужасно много прилича на печат. И получавам поредното обяснение: да, действително това е печат, но не е печатът, който е нужен в случая; правилният печат е у собственика, който държи и кочана с фактурите. Да, да, ще дойде, звъняхме му.

Трето обяснение малко по-късно: собственикът няма да дойде, никой не му е телефонирал…

Щастлив съм да напусна това място – работа ни чака, пък и още се надявам да получа кафе в града.

После се научих преди път да слагам в тоалетния си несесер пакетчета „2 в 1” или „3 в 1”. Семинарите бяха доста интересни и оживени, но в следобедните часове горещината ме унасяше. В една половин-литрова бутилка от минерална вода, останала ми от обеда и вече добре затоплена, сипвах „2 в 1” и това бе почти като кафе за онези условия.

Следва – за особените нагласи на ума и за мачизма на азербайджанците, за трудностите да се планира – впечатления от работата ми.

Be Sociable, Share!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *