Самотата е

По-малко “Защо?” и “А после?”
Никос Казандзакис, “Зорбас Гъркът”

Ето как Елвир ми разказа тази история. После аз ще ви я разкажа.
Елвир е обикновен. На средни години и със средна външност. Има някакви приятели и някаква работа – нито лоша, нито кой знае колко добра.
Историята, както ми я разказа Елвир, започва в обикновен ден. В смисъл – събуждаш се, бръснеш се, излизаш на улицата все със старото натрапчиво чувство, че нещо трябва да се случи. Че нещо непременно ще се случи; или не – че нещо може да се случи днес, че ако направиш нужното, нещо ще се случи в живота ти най-сетне.
Елвир, както сте се досетили, е самотен. Заразна е самотата на неговия малък град с претъпканите му кафенета в петък и в събота вечер. Самотата на Елвир няма специални причини. Самотата най-често няма нужда от причини, тя просто е.
Елвир не знае друг начин да избяга от нея, освен да иде някъде другаде, да се опита бъде с други хора . И го прави.
Случва му се, случва им се прекрасна дълга нощ. С неща, които много приличат на любов.
А после тя си тръгва, без да каже защо. Явно не иска или не изпитва нужда да казва каквото и да било. А Елвир не знае има ли думи, които могат да я спрат.
Тръгва си неочаквано. Неочакваща.
Елвир я гледа, докато се облича, и се старае да запомни нещичко. Извивката на хълбока или най-хубавото – началото. Като осъден се опитва да попие минутите, да ги изброи – ще ѝ трябват още две-три минути, за да събере косите си в ток, да нахлузи тесните дънки, още малко време – копчетата на блузката са поне десетина, нима не ѝ е студено с това тънко манто през март…
Вратата се затваря.
“Избърсах като сълзи капките по огледалото в банята.” Опитвал се е още веднъж да види в стъклото и амалгамата колко е хубава.
Минават обикновени дни, през които Елвир се опитва да подреди тази нощ в хрониката на някаквия си живот, да я рамкира в спомен. Защото му се струва или му се ще да вярва, че случилото се има значение.
Чашката от сутрешното ѝ кафе остава за дълго непокътната, все на същото място на масичката до леглото, утайката в нея се напуква, капката от кафе с мляко в лъжичката се превръща в жълто петно, после то става кафяво. А до чашката е ябълката – недокосната от нея, ябълката бавно потъмнява всяка вечер и изгрява – червена – сутрин. Също както и при самотата, за любовта или за нещата, които наричаме любов, няма нужда от причини.
Причини има само за несъществените неща и Елвир ми ги обяснява подробно, защото ги знае.
Имал е някаква работа в Б. – също тъй някакъв-никакъв град на петдесетина километра от основното място на Елвировата самота, от ябълката, огледалото и въображаемия мирис на парфюм.
Обаче човекът, когото трябвало да срещне в Б., не дошъл навреме, а после и изобщо не дошъл. А пък било петък вечер и Елвир можел да поостане. До следващия му влак имало повече от два часа.
Тръгнал нанякъде.
На кръстовището на Крайречния булевард и Алеята на героите се поколебал – накъде? – и светофарът решил вместо него, пуснал го направо, по булеварда. Няколко пресечки по-нататък той знаел един приличен ресторант.
Обаче се спира край художниците на тротоара, които за дребни пари и само за няколко минути рисуват портрети на родители с деца или на двойки, излезли на разходка в слънчевия пролетен следобед. Елвир гледа минувачите, които идват най-често с неизразителни, равнодушни лица, а си тръгват усмихнати, с цветни портретчета. Тези случайни минути са още една причина…
Защото, когато Елвир продължава нататък, за миг слънчевият следобед се сменя с рехава снежна вихрушка, такива неща стават през март. Елвир се озърта къде да се скрие, погледът му спира на червения надпис “Кафе-бар Паяк”. Названието не му харесва и нищо не се вижда зад тъмната витрина, но ситни снежинки бодат лицето му. Той влиза и я вижда.
Тя мие чаши зад бара. Усмихва му се и продължава да мие чашите. Показалецът на лявата й ръка е превързан с бинт, омотан надолу около дланта и китката. Докато безличният келнер му поднася кафе, Елвир си мисли, че навярно се е порязала в ръба на счупена чаша и че мократа превръзка е кофти нещо.
Това е мрачно място, където по това никое време клиентите са навъсени и почти неподвижни, та под червената светлина с бледите си лица приличат на восъчни фигури. Елвир е седнал пред бара и докато тя мие чашите, разменят си незчанителни реплики – като между познати.
Усещат обаче, че между тях има нещо. Или че може да има нещо, но не са сигурни. Въпросът е: имат ли чувството, нервите, и най-вече, най-вече куража да опитат да бъдат заедно. Не са сигурни. Без надежда той ѝ написва на листче телефона и адреса си.
Всъщност те се разделят в кафе-бар “Паяк”.

Елвир идва при мен и ми разказва тази история. Търси отговори – “Защо?” и “Ами после?”.
Мисля.
Пускам лентата да се върти обратно.

Те се запознават в кафе-бар “Паяк”. Елвир е тук заради една пропаднала среща, заради късен сняг и от незнанието какво друго може да прави с близките няколко часа, дни и години от живота си.
Вниманието му е привлечено от момичето зад бара – сигурно е много неприятно да миеш чаши с превързана ръка, с мокър бинт.
Разменят си незначителни реплики. И двамата изпитват някакво безпокойство, усещат у другия примамливата и опасна черна дупка, която може да погълне и смели душата ти, но и да изригне любов. Или по-просто казано, усещат, че между тях може да има нещо – но дали е топлота или само жаждата за топлота, само самотата?
Почти без надежда той ѝ написва на листче телефона и адреса си.
Тъкмо тогава някой влиза в бара и през открехнатия за секунди светъл правоъгълник Елвир забелязва, че късното слънце е сменило късната мартенска буря. Освен това онзи не е дошъл на срещата, петък вечер е и той въобще няма какво да прави в този град. До следващия влак му остават двайсетина минути.
Спира за кратко край художниците на тротоара. Доскоро усмихнати мъже и жени минават, връщат им цветните усмихнати портретчета и си тръгват с равнодушни лица.
На кръстовището на Крайречния булевард и Алеята на героите Елвир спира пред червената светлина. Дали да не се върне и да каже нещо наистина важно? Това е миг само преди зеленият светофар да му спести колебанието – “Върви, човече, не спирай движението.”
Стига точно навреме за влака.
Минават обикновени дни.
Елвир се опитва да подреди тази случка – случило ли се е нещо изобщо? – в някакъв ред на душата, но спомените, неясните мисли, сенките от чувство са тъй бледи, че се наслагват в нещо мътно, полупрозрачно, не можеш да прогледнеш отвъд тази неяснота. Възможно ли е наистина тя да е важното, което му липсва, след като знаем, че за самотата няма причини?
Тя идва неочаквано. Неочаквана.
Вратата се отваря.
Тя изглежда смята, че няма никаква нужда да казва нещо – защо е дошла например, да казва каквото и да било.
Хвърля на стола мантото – прекалено тънко за хладната пролет, разпуска косите си. Копчетата на блузката са седем или осем.
Тя е хубава.
Елвир брои тези минути, опитва се да попие дълбоко миговете, защото се досеща, че най-хубавото е началото.
Случва им се прекрасна нощ.
Но се събужда пак с онова чувство, натрапчиво и досадно като главоболие, като киселини в стомаха, като махмурлук – че трябва да иде някъде другаде, да бъде с други хора. И го прави.
А после…
Огледалото в банята цялото е в пръски, трябва да се избърше. Огледалце, огледалце, не е ли тя най-красивата на света? Ти знаеш, тя беше тук.
И пак – обикновен ден. Елвир е сам – неизлечимо заразен от самотата на този град, от самотата, която няма причини, а просто е.
Събужда се, бръсне се, излиза на улицата с тежестта под лъжичката, че нещо трябва да се случи.
Иска ми се да е разбрал, че най-тъпите въпроси на света са “Защо?” и “А после?”

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.