Няма да бъдем същите

Чуждопланетният кораб приличаше на гигантска пеперуда, прекъснала за кратко лъкатушещия си полет. Като четири чифта криле бяха плоскостите, преливащи в синьо и виолетово, разперени на десетки метри нагоре към небето. Отдалече изглеждаше, че потрепват леко, готови за внезапно излитане, но навярно причината бе в горещия въздух, който струеше над степта.
Всъщност корабът бе тук отдавна.
Притихнала трева, смълчан небосвод. Обаче спокойствието на слънчевия ден бе привидно. В траншеите и в белите бетонни кутийки в полето се криеха зелени, червени и всякакви барети с конвенционално и лазерно оръжие; зад тях бяха кордоните на минохвъргачките, гаубиците и зенитната артилерия. По-нататък кръговете на заплахата ставаха невидими – ракети със среден обсег в бойна готовност, бомбардировачи с нагорещени тела по летищата, та чак до спътниковите отбранителни системи, чиито свръхчувствителни уреди следяха тъкмо тази точка на земното кълбо.
Където единствено бръмченето на патрулиращите хеликоптери нарушаваше безмълвието на летния следобед. Офицерите в набързо издигнатия наблюдателен пункт започваха да се отегчават, мъчеха ги горещината и проточилото се изчакване. Преваляше дванадесетият ден, откакто корабът се бе приземил на това място в безлюдната степ – миролюбива неподвижност, никакви признаци на живот.

На свечеряване на дванадесетия ден първи подадоха сигнал за тревога дежурните на видеопултовете. В укрепленията, пръснати из полето, се разнесоха възбудени команди на различни езици, военните прилепиха очи до окулярите на далекомерите, в наблюдателния пункт учените и политическите пратеници се стълпиха около компютрите. В същата минута зазвъняха телефоните в президентските кабинети в десетки столици.
Но отново почти нищо не се случи. Само в долната част от тялото на гигантската пеперуда се бе разкрил отвор, блестяща плоскост се плъзна няколко метра напред и единият й край опря в тревата. Трапът бе спуснат.

Ала никой не излезе навън. И през следващите дни човешките очи и уши, антените и телевизионните камери не доловиха движение, звук, сигнал, с които корабът да напомни за себе си. Дистанционно управлявани роботи приближиха отворения шлюз и се върнаха. Нормален радиационен фон, нищо необичайно и във въздуха наоколо. Пробите от почвата бяха анализирани по-щателно, отколкото образците от Марс: обикновена пръст, треви и семена, личинки на насекоми, дори един случайно уловен щурец.
Щурецът бе показан по телевизията – видя го почти целият свят и хората изпитаха неясно чувство на срам.

Изпращането не бе тържествено. Политиците, висши представители на половината човечество, мълчаха в единия край на залата, специалистите делово проверяваха екипировката и докато помагаха на космонавтите да облекат скафандрите, лаконично повтаряха инструкциите си.
– Каква ирония – рече Даниел. – Бронираме се в скафандри за открития космос, за да направим няколко крачки по Земята.
Борис го огледа критично и се ухили. Тежките предпазни одежди наистина не подхождаха на деликатните черти на Даниел, шията му стърчеше неестествено тънка от широкия отвор за шлема. Веднъж Борис се бе пошегувал, че в Даниел, облечен в униформа, всеки би разпознал цивилния консултант на технически фирми, че в официален костюм фигурата му издаваше бившия летец, и само в спортен пуловер и панталон изглеждаше като научен работник. Всъщност Даниел бе и едното, и другото, и третото.
Двамата като че по нищо не си приличаха освен близката възраст – малко над четиридесетте. Невисок, леко пълен, Борис не отговаряше на общата представа за военен и едва при внимателно вглежане се забелязваше, че тялото му е силно, добре тренирано. Ушите му малко комично стърчаха на олиселия череп, сините очи можеха внезапно да загубят фокуса си и да потънат в една загадъчна славянска замечтаност. Освен космонавт и доктор по кибернетика генералът беше и любител художник.
Имаше сериозни основания да изберат точно тях двамата за тази акция. Бяха ги готвили като екипаж за първия полет към Марс, дори трябваше вече да са на път, ако не бе пристигнала “пеперудата”. Отвореният люк не можеше повече да се тълкува другояче освен като покана.

Експертите се бяха измъчили, докато им изберат екипировка при мъглявото изискване пратениците да разполагат с всичко необходимо. Никакво оръжие.
Предварително бе уговорено, че няма да има речи. Представителят на ООН им стисна ръцете пред наблюдателния пункт. В открития джип се качиха само двамата и шофьорът. На триста метра от звездолета слязоха и продължиха пеша. Степта наоколо дишаше шумно, както всяка сутрин птиците и насекомите се радваха на слънцето, но за двете тромави фигури в скафандри разходката през високата трева бе трудна.
– Сто метра – обадиха им се по радиото. – Без промени в обстановката.
Даниел само вдигна над главата си ръка с палеца и показалеца, присвити в кръгче.
– Няма промени… Няма промени…
Вече бяха пред звездолета.
– Малка крачка на човек… – промърмори Борис и стъпи на трапа.
– Камерите ви работят добре – обадиха се от кулата. – Телеметрията работи. Въздух, радиация – в нормата. Но и вие ни разказвайте непрекъснато.
– Няма посрещачи.
Зад шлюза тъмнееше коридор.
– Овални форми – докладва Даниел. – Гладки стени. Все пак повече висок, отколкото широк. Много дълъг коридор… Светли ивици по пода! Сега светнаха!
– Стоп! Изчакайте. Огледайте се.
– Някакви промени? – попита Даниел.
– Нищо. Опитайте… “Марс”! Шлюзът се затваря зад вас!
Докато се обърнат, тъмна преграда се бе плъзнала в отвора.
– База! База! „Марс“ вика Базата – повтаряше Борис. – Не ги чувам.
– И те не ни чуват. Корпусът екранира радиовълните.
Около минута двамата се оглеждаха в празния коридор. После светлината под краката им сякаш потече напред.
– Поехали – рече задавено Даниел и то бе съвсем точно, защото искрящата пътека под тях плавно ги понесе към вътрешността.
– Спокойствие. Всичко е правилно. Те трябва да ни водят. Това е тяхното…
Борис не успя да довърши. Някаква мека и гъвкава маса натежа на гърба му, а прозрачната част на шлема се закри от… Две малки розови ръчички! Борис се сви и рязко се завъртя, за да отхвърли нападателя, нещото се отскубна и прошумоля по коридора.
– Чакай!
Забеляза само две големи перести крила, над крилата се размахваха розовите пръстчета, а под тях шляпаха бели космати лапи. С подскоци и подхвърчане съществото се скри в тъмната част на коридора. Подвижната пътека бе спряла.
Един поглед към Даниел му бе достатъчен, за да разбере, че и той не е видял повече. Изчакаха няколко минути, ала като не доловиха никакъв звук или знак, тръгнаха в посоката, в която бе изчезнало непознатото.
Осветлението в пода се включваше на няколко метра пред тях и така коридорът най-сетне ги отведе до врата. Врата беше – нямаше съмнение, бе дори леко открехната. Отворът сияеше, но нищо не можеха да различат вътре.
– Аз ще вляза – рече Борис. – Следи датчиците.
Даниел кимна. Борис прекрачи прага и изчезна от очите на другаря си.
Усети как краката му затънаха в пясък. Безкрайно пространство, ситен жълт пясък наоколо и синьо слънце над хоризонта. Обърна се – пустинята се простираше и зад гърба му, нямаше и следа от вратата, не виждаше Даниел. Повика го по радиото и отдъхна, като чу гласа му.
– Стой на място – посъветва го Даниел, щом с няколко думи размениха впечатленията си. – Разгледай всичко добре, а после просто опитай да направиш крачка назад.
Вятър раздвижи пясъка. Сини създания, наподобаващи морски звезди, плъпнаха по дюните. Абсурдна бутафорна стена с прозорец от пустинята към пустинята. Захвърлен сред пясъка сандък, лъскава метална тръба, парче пъстра тъкан.
– И въздух – каза накрая. – Чист земен въздух, ако вярваме на датчиците. Сега внимавай. Ще се опитам да се върна.
Той пристъпи назад и се озова в коридора.
– Изплува като от мътна вода – обясни Даниел.
Внезапно пътеката под краката им отново ги понесе към вътрешността на звездолета, последва завой, видяха насреща си още една врата, скоростта се увеличи и силата на инерцията леко ги тласна в отвора.
На морския бряг. Чайки над изумрудени вълни. Далечен хоризонт, а зад тях – стръмен бряг, обрасъл с диви лози и орхидеи. Колибри бръмчаха сред цветовете им.
– Та това е на Земята – изпъшка Даниел. – Мой ред е. Ако вярваме на сензорите, няма да има проблем.
Отключи и сне шлема си, вдъхна няколко пъти.
– Така се чувствам по-достойно.
Борис го гледаше внимателно.
– Аз ще остана още малко така, по устав.
Даниел се наведе и вдигна огромна розова раковина.
– Това е направено – каза той. – Всичко тук е уж съвсем истинско. Но растителността и животните – на Земята няма да срещнем тези видове на една географска ширина. Този бряг е синтезиран… като лабораторен модел.
– Или като картина. И предишното помещение някак ми напомняше рисуван пейзаж.
Приседнаха на каменистия бряг.
– Дали това е мястото за преговори? Искат първо да се поогледаме… Или пък…
– …ни следят автомати. И скоро ще излетим и ще ни откарат в клетка на тяхната си планета. Затова шлюзът се затвори. Хе-е-ей! – провикна се Даниел към небето. – Как се излиза оттук?
В подножието на близката скала затрептя червеникав контур. Врата?
Една крачка под рубиненото сияние отвеждаше в коридора.
– Хайде да проверим – предложи Борис – дали беше случайност, или вече започнахме да се разбираме.
Той подхвана Даниел за лакътя и произнесе:
– Напред.
Пътеката под краката им плавно потегли.
– Стоп.
Пътеката се подчини.
– Пак напред.
Пътуването не бе разнообразно – все същите гладки стени и светещите ивици по пода, които ги изпреварваха, усещане за издигане и спускане. Тук-таме в полумрака искряха очертанията на други врати. Половин час по-късно бяха изминали хиляди метри по коридорите. Единственият резултат бе, че напълно загубиха представа за мястото си в сложната архитектура на звездолета.
– Защо не тук? – попита Даниел пред един от червените контури.
Борис вдигна рамене – тази врата с нищо не се отличаваше от останалите.
Пристъпиха едновременно и попаднаха в просторна зала с форма на полусфера. В центъра на пода бе очертан син кръг с диаметър три-четири метра. Двамата се озъртаха, но нищо не подсказваше предназначението на празното помещение. Даниел прекрачи в кръга.
Чу се звън и от стената насреща изскочи светеща в синьо сфера – бръмчаща като пчела, тя полетя към човека. Той се отмести и сферата го подмина, ала отекна нов звън и от друга посока със същото жужене излетя още едно кълбо, този път жълто и пак насочено към центъра. Всичко ставаше за секунди: Даниел се наведе да избегне сблъсъка, звън, подвикване на Борис – първата сфера, отскочила от стената, се връщаше; стъпка встрани – Даниел отново се изплъзна, но излетя трето искрящо кълбо – зелено. Известно време човекът успешно се предпазваше от ударите, обаче при всяка негова крачка в кръга се чуваше звън и от стените изскачаха нови жужащи снаряди, а за Даниел стана невъзможно да следи всичките. Скоро един от тях се блъсна в рамото му, пръсна се с пукот и го обля с нещо червено. Огледа се изумен, но бе загубил ценна секунда и с мелодични удари още три сфери го обсипаха с пъстри искрящи бои.
– Излез от кръга – извика Борис.
И залата стихна.
– Ако това бе тест за годност за контакт, ти се провали.
– Опитай ти да подскачаш в скафандър – отвърна задъхано Даниел. – Хей, къде е вратата?
Рубинените очертания грейнаха услужливо. Цветовете по скафандъра на Даниел бързо избледняваха, няколко сфери все още се търкаляха към стените и изчезваха в тях. Излязоха в коридора.

Не всички врати се отваряха. Няколко пъти напразно спираха пред проблясващите им контури, но преградата не се отместваше, корабът оставаше ням. Сякаш невидимите домакини избираха какво да им покажат.
Например огромното помещение, изпълнено с редици от прозрачни саркофази, приели стотици, може би хиляди чудати същества.
– Най-после сме на място, където нещата като че ли имат някакво предназначение и смисъл – рече Даниел.
– Музей – съгласи се Борис.
Многокраки зверове с пъстри люспести тела. Безоки водни обитатели – само зейнала паст и голо туловище. Крилати твари с източени муцуни и издължени антени по гърба. Ярки обемни изображения – като живи. И наистина оживяваха, щом Борис или Даниел заставаше пред някой от саркофазите. Двамата смаяно наблюдаваха как странно създание – цялото само от безброй тънки пипала, съгради над себе си къща от пясък и простря дебнещи крайници като корени в почвата. Едра сребриста капка пъплеше нагоре по кората на дърво, после потече от върха, невидим вятър огъваше струната, тя прилепваше до всичко, което докосваше, и накрая се опъна като сапунен мехур между клоните…
– Десет години, сто години – няма да ни стигнат – промълви Борис.
– Тяхната планета?
Но бе ясно, че и тук не са намерили най-важното. Липсваше екземпляр, който с вида си, с поведението си да разкрие, че не е звяр, а е разумно същество, способно да строи звездолети.
– Ами ако са измрели – каза Даниел в коридора, – както във „Война на световете“ – от грип? И в затворените стаи е пълно с мъртви? Или с хремави… Почвам да нервнича, това е лошо.
– Да проверим пак шлюза.
Пътуваха нанякъде, като се надяваха, че звездолетът ги е чул и послушно ще ги отведе до началната точка.
– В краен случай ще блъскаме по шлюза – мърмореше Даниел. – Може нашите да са отвън и да ни чуят. Ще разговаряме по морзовата азбука, с почуквания.
Странен шум го накара да замлъкне. Стъпки. Без съмнение – приближаваха леко забързани стъпки. И шумолене на пера. В напречния коридор се мярнаха за миг големи бели крила.
Борис и Даниел се втурнаха след непознатото.
– По-бързо, моля! – подвикна Даниел.
И пътеката ги послуша, ала не им провървя – коридорът се разклони, съществото вече не се виждаше, плавно спряха пред поредния светещ контур. Нямаше път напред.
– Трябва да починем някъде – рече Даниел. – Да помислим.
Борис кимна.
– Вратата, моля!
И вратата ги пропусна – на подходящото място. Това бе нов удивителен и спокоен свят. Необикновена гора с дървета без клони, без кора – само голи стволове, невероятно огънати в пространството от безумни ветрове или от градинар магьосник. Двамата се отпуснаха върху мек кафяв мъх. Решиха, че най-напред имат нужда от храна и кафе.
– Как мислиш – запита Даниел, като прибираше остатъците и опаковките, – дали те наистина са видели всички тези планети? Дали наистина съществуват?
– Въпросът може да се зададе и така: кое тук е експонат, научен документ и кое – произведение на въображението, на изкуството? И дали те изобщо ценят разликата между тези два начина за разбиране на света? Като нас… Но сигурно са видели много.
– Не знам дали ни наблюдават разумни създания или автомати, обаче те реагират на нашето присъствие, реагират като че ли смислено – вратите се отварят или не се отварят, залата със сферите заработи заради нас, холограмите в музея оживяха. Значи имаме нещо общо.
Борис не отговори. Бе коленичил и разглеждаше някакъв предмет на земята. Като откършен клон с чудновати извивки. Каква сила го привличаше към меките му форми? Не издържа на изкушението и понечи да го докосне, размисли, сне първо шлема на скафандъра си. Дланта сякаш сама намери мястото, приготвено за нея, едно от разклоненията ласкаво легна на рамото и пое тежестта, кръгъл отвор се оказа точно пред лицето му. Борис долепи устни до отвора. Разнесе се звук, наподобяващ обой, а щом другата ръка по своя воля или под магията на звука се плъзна по плавните извивки, тоналността и тембърът се променяха.
Борис вдигна глава и каза:
– Това нещо е направено за човешки ръце.

Когато по волята на звездолета поредната преграда се отдръпна и ги пропусна в поредното помещение, двамата замръзнаха на място. Пред очите им внезапно се ширна степта. Примерно от височината на десетия етаж зад огромен панорамен прозорец виждаха като на длан линиите на траншеите, въртящите се радари, кулата на наблюдателния пункт, дори хората около нея и бронираните коли, пъплещи в далечината.
– Командната зала – промълви Даниел и пристъпи.
– Виж, кресла. Удобни кресла за човешки тела – с облегалки за ръцете, главата и краката.
– Пултът за управление? – Даниел прокара пръсти по белия, абсолютно гладък панел пред креслата. – Нищо чудно, че не е включен.
– Какъв пулт? Не пипайте нищо! „Марс“! Тук е Базата, чуваме ви, обадете се!
– И ние ви чуваме, База.
– Борис, Даниел, как сте?
– Живи. Здрави. Малко преуморени от впечатления – спокойно се обади Борис.
– Срещнахте ли някого? Има ли някой там?
– Май никой. Но изглежда постигнахме частично разбирателство.
– С кого?
– Може би с домакините, може би с компютрите им. Току-що ни пуснаха в командната зала. Оттук ви виждаме прекрасно. А ето че възстановиха и връзката. Никакви прояви на враждебност, ако не броим затварянето на шлюза.
– Намерихте ли нещо, което да подсказва кои са те и откъде са дошли?
– Да – намеси се в този момент Даниел. – Скелет.
За секунда Борис се озова до другаря си. Даниел се бе навел до края на пулта. Там, на мекото покритие наистина белееха кости – кръгло черепче, тънки ребърца и протегнати сякаш в умора крайници с по две стави. До костите имаше кръгла съдинка.
– Скелет на котка – добави Даниел. – И празна чинийка за храна.
В базата обмисляха невероятното съобщение, а двамата стояха смълчани пред единствените останки на живо същество, малко същество, което явно бе намерило смъртта си в самота, още едно доказателство за миналото присъствие на хора…
– „Марс“, промяна в обстановката. Шлюзът се отвори. Опитайте се да стигнете дотам. Не докосвайте повече нищо и не взимайте нищо със себе си.
Подвижната пътека послушно ги отведе до изхода.

В петното от дневна светлина видяха прострени на пода две големи бели крила.
Борис се наведе, леко повдигна перата, докосна малкото телце. Очите на розовата муцунка бяха затворени, пухкавите лапи лежаха безсилно отпуснати.
– Мъртво ли е? – попита другарят му.
– Може би… А може би са го изключили. Временно… Да го вземем ли?
Даниел погледна към шлюза. Една бронирана кола вече приближаваше през степта.
– Ще стане скандал.
– Но това е подарък, ти поне разбираш! Сувенир от някаква планета… Или любимата играчка на екипажа… Нещо безполезно, но обичано – иначе защо ни го оставят тук?
Даниел не възрази. Борис прегърна крехката перната фигура и двамата стъпиха на трапа.

Залата бе събрала много знаменитости. В първия полукръг седяха Колинс и Рюмин, които заедно председателстваха съвета с не съвсем ясен мандат, наречен засега Съвет по контакта. У Фуан отговаряше за сигурността и освен че командваше силите под знамето на ООН, имаше редкия шанс да дава разпореждания на авиацията и ракетите на още шест могъщи държави.
Постоянните членове на Съвета за сигурност бяха предпочели за свои представители политици за сметка на учените. Но зад всекиго имаше група от още пет-шест души – избраници от щабовете им, експерти и лични помощници. А още десетки специалисти, технически лица и журналисти наблюдаваха събитието на монитори от съседните помещения.
След десетте часа в зведолета, след първия устен доклад и докато Съветът преглеждаше видеозаписите, Борис и Даниел можаха да починат, да поговорят и да обмислят преживяното. Ала сега отново ги завладяваше напрежението – излъчвано и от хората пред тях. Впрочем бяха разделени с херметична прозрачна преграда. И знаеха, че зад вратата стоят фигурите в тежки скафандри, които ги посрещнаха, съпроводиха и накрая ги затвориха в тази стъклена клетка. Карантината, разбира се, бе част от предварителния план и все пак им бе неуютно.
– Ще имаме много работа – започна Рюмин и изчака в залата да настъпи тишина. – Още дълго ще проучваме фактите. Но за едни първоначални изводи, за да се ориентираме в обстановката, за нас са особено важни личните мнения на двамата… земни космонавти, ако ми позволите тази двусмислица. Моля.
Борис погледна Даниел и се наведе към микрофона.
– Нашите мнения… Първо, ние предполагаме, че на звездолета няма живи същества. Второ, смятаме, че са налице достатьчно косвени доказателства за хипотезата, че корабът е бил обитаван от хора… Да, например един скелет на котка, както любезно уточни някой тук. Или антропоморфните мебели в командната зала. Ерго, обитаван, управляван и вероятно построен от земни хора. И тогава, трето, налага се да допуснем, че звездолетът е пристигнал при нас от бъдещето.
– Моля! Тишина! – призова Рюмин.
– Междузвездни полети със свръхсветлинни скорости, обратен ход на времето. Хипотетичният тунелен преход, използване на сингуларността – вие ще умувате как е възможно – добави Борис и се облегна назад.
– Това са ваши общи заключениея, така ли, Даниел? – запита Колинс.
– Да. Повечето помещения, в които попаднахме, нямаха очевидна функция. Ние условно ги нарекохме стаи. Чудесни места за живот през дългия полет из космоса – красиви простори от чужди светове, може би от измислени светове. Но сред тях имаше една, която безспорно представляваше абстрактен кът от Земята… А помещението с летящите сфери – какво прекрасно упражнение за гъвкаво човешко тяло! Залата със саркофазите може да е колекция от природата на планетата, обитавана от строителите на звездолета. Обаче изглежда по-вероятно това да са образци, събирани от земни хора в хода на тяхната експедиция.
– А имате ли обяснения за отсъствието на екипажа?
– Физика на Космоса. Някакви ограничения за пътуване на живи същества назад във времето… Подозрението, че екипажът се крие, не може да се изключи, разбира се, но не се подкрепя от нищо от преживяното от нас.
– Хипотеза, ако позволите – намеси се Борис. – Авария. Нещастен случай, при който хората са загинали. Или по друга причина са останали извън звездолета…
Рюмин потропа по масата.
– Моля! Уговорката ни бе, че ще оставим дискусиите за после, а сега ще питаме и ще слушаме. Разбирате, че се налага бързо да изберем някаква тактика поне за най-близко време. Вашият въпрос, уважаеми Фуан.
– Коментирайте предположението, че звездолетът е изпратен с намерения, заплашващи Земята, а пасивността му е прикрито разузнаване.
– Не забелязахме никакви признаци на враждебност – каза Даниел. – Впечатленията ни са, че автоматите на звездолета следяха внимателно всяка наша стъпка, но като че ли за да предпазят себе си и нас.
– Антропоморфната обстановка може да е камуфлаж – обади се млад човек от групата зад генерала. – И опасни могат да бъдат не само оръжията. Всички знания и техническият потенциал, които крие звездолетът, са заплаха за крехкото равновесие на Земята. Представете си го като информационна бомба, захвърлена тук от агресивна цивилизация.
– Видяхме много неща, които могат да се нарекат чудеса. Обаче не се приближихме дори стъпка към тяхното разбиране. Не ни показаха управлението на която и да е система.
– Във всеки случай кръговата отбрана трябва да остане – заяви У Фуан.
– Наистина знаем много малко – намеси се Борис. – И тъкмо затова мисля, че интуитивните ни оценки не бива да се пренебрегват. Убеден съм – същества, които са способни да сътворят световете там, в звездолета, не могат да бъдат агресивни… Разбирам, че този аргумент е слаб. По-слаб от ракетите ни. Но позволете ни да продължим изследванията, нека отидат и други.
– Виждате ли! – скокна същият млад човек. – Точно това е опасно! Днес пратихме двама души и те освен десетки касети донесоха и нещо, което не знаем дори дали е биологично създание, механизъм или нещо друго. Утре ще пратим там сто души, после… После изобщо няма да можем да контролираме информацията от звездолета.
Този път Колинс надви шума в залата.
– Ако се доверим на впечатленията и предположенията ви, много мъчен става въпросът защо корабът изобщо се е озовал на Земята и защо отвори шлюза си.
– Защото така е бил програмиран. Или така е решил, когато е останал без екипаж… Деликатно побутване в коляното накара Борис да замълчи, ала прекъснатата реплика не остана без внимание.
– Вие говорите за звездолета като за разумно същество.
– Ако позволите – намеси се Даниел, – бих използвал определението „очовечена машина“. Тя очевидно е научена да се грижи за хората, но може би е способна и на нещо повече, на някаква самостоятелност. Бих искал да помислите за тази възможност, когато вземате решения.
– Непременно ще я имаме предвид. Още въпроси?… Благодаря ви за всичко, Борис, Даниел и… съжалявам, вие разбирате, че карантината трябва да продължи. Залогът е много голям.

На изхода от залата ги чакаха придружителите в скафандри и по надуваем коридор ги съпроводиха направо до задната врата на военна линейка. Когато се качиха вътре, Борис потропа по стъклото, делящо ги от кабината на шофьора. Той се обърна и макар че шлемът му пречеше да чува, разбра жестовете и изключи осветлението в колата. Тъмнината вътре се сля с мрака над степта. Пред отворената врата на наблюдателната кула видяха Колинс и Рюмин, които им махаха за довиждане. Долепен до прозореца, Борис посочи часовника на лявата си китка, после вдигна ръка с разперени пет пръста. Имаха право на няколко минути за сбогом с това място.
Черните криле на фантастичната пеперуда ясно се очертаваха на фона на небето, сякаш докосваха звездите.
– Съжаляваш ли за полета до Марс? – запита Даниел.
– Съжалявам за него. – Борис гледаше безмълвната грамада. – Каква самота е това! Сред безкрайна пустота, без хората… И той се е върнал. Ти няма да ми се изсмееш – на мен ми изглежда тъжен. Дошъл е на родната планета. Попивал е звуците на степта. Отворил е шлюза, за да пусне в себе си въздуха на Земята. И нас. Сега пак е оставен сам със степта, въздуха… А може би и не му трябва друго.
– Няма да го бомбардират. Няма да посмеят.
– Бомби… Да, бъдещето е бомба. И те ще се опитат да я обезвредят. Навярно не с ракети. С изолация – като нас.
– Те не разбират, Борис. Но представи си само – ние бяхме там! Да си бил там е единственият начин да разбереш. За другите остава страхът.
– Така си е – каза Борис. – Тръгнахме в скафандри към собственото си бъдеще. Обградихме го с най-унищожителните си оръжия. А сега ние с теб сме затворени, защото сме заразени с това бъдеще, и те се боят, че заразата ще проникне навред. Ще проникне.
– Ти си гениален, че взе онова пернато.
Борис го погледна учуден.
– Та те ще го разложат на молекули, за да го изучат.
– Ти сам каза, че това е подарък. Какъв трябва да е подаръкът, когато се готвиш за среща с деца? Някаква играчка. Какво правят децата с играчките? Чупят ги, разглобяват ги, за да видят какво има вътре.
– Почвам да се досещам – поусмихна се Борис.
– Те ще работят денонощно. Ще се опитат да го разглобят. А може би звездолетът първо ще го включи, ще го оживи – то ще подхвърча и ще подскача, те ще го гонят, ще го хванат и сигурно все пак ще го разглобят. За да разберат, че са счупили една играчка. И че за него ние сме деца. Които трябва да се научат да пазят подаръците си с надеждата да получат нови… Мъдър звездолет. Той ще им даде и други доказателства.
– Ето го – Борис посочи силуета на звездолета. – Най-важното доказателство е тук. И никъде не можем да се денем от доказателството, че бъдещето съществува. Цял живот, поколения наред ще сме принудени да го изучаваме. И никога вече няма да бъдем същите.

Той почука по стъклото на кабината и даде знак да потеглят.

Be Sociable, Share!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *