Един почти обикновен ден на Панто Реев

Наоколо се разхождаха мъже с бели панталони, но това не беше Рио де Жанейро.
Неизвестно къде и откъде новодошлият стреснато наблюдаваше шумното суетене в коридора. Някои бързаха за някъде, тряскаха врати, други унесено се носеха по непрогнозируеми траектории, трети кротко се усмихваха. Иззад най-близката врата школуван женски глас питаше на безупречен френски: “Извинете, господине, не знаете ли къде мога да си купя пресни краставици?” “Не зная, госпожице, отговаряше топъл баритон на също безупречен френски, – но мога да ви покажа къде продават мастило. Обичате ли Вагнер?”
“Програма “Знание”, констатира с периферията на съзнанието си неизвестно откъде, как и защо новодошлият, но не успя да чуе края на интригуващия диалог, защото зад врата иззвъня телефон.
– Мерд! – чу се малко по-груб мъжки глас. – Ало, молим!
В този момент откъм дъното на коридора се разнесоха крясъци и ругатни на български, суетящите се мъже в бели панталони изчезнаха незнайно къде, а покрай дявол знае защо новодошлия профуча иначе интелигентен наглед човек с огромна тава кус-кус в ръце. Преследваше го глутница недотам интелигентни на вид, но яки мъже, които не носеха тави с кус-кус. Вихрушката отмина зад ъгъла и оттам се разнесоха звуци, които обикновено илюстрират сцени на борба в радиотеатъра за младия слушател.
Нещо, което много приличаше на човек, застана пред неизвестно как и откъде накъде новодошлия, вкопчи кокалести пръсти в рамото му и излъчи поглед, изпълнен с три части любов, една част недоверие и сълзи колкото поеме.
– И ти, нали? И ти си от нашите, нали?
Все още неизвестно защо новодошлият го погледна недоумяващо.
– Ш-ш-т!… Не казвай нищо! Аз и така всичко разбирам. Ти си с нас. Тихо! Не бива да разберат. Дотогава! – закле го човекоподобното създание и се скри.
“Ама че лудница!”, помисли си Панто Реев (да, защото това беше той!) и не подозираше колко близо бе до истината.

Отначало това бе един съвсем обикновен ден в живота на Панто Реев – малък, но много полезен човек. И тази сутрин като всяка друга той въздъхна дълбоко и се включи във всекидневното преселение на народите от комплексите към обетования център. В автобуса го обзе познатото чувство, че е глътнат от динозавър с колики. Предната вечер Панто до късно бе чел научнофантастична литература и докато превозното средство спазматично се тресеше, гълташе и плюеше хора, той се замисли за ползата от анабиотични камери по маршрута Люлин – Дървеница, мечтаеше за хиперпространствени скокове, нула-транспортиране и Айнщайнови ефекти. Блъскаха го и той блъскаше. Чувстваше се като речно камъче, търкаляно от мощен поток, усещаше се съвършен и заоблен между околните – хора с души, корави и заоблени като витошки морени.

Щом пристигна в службата, Панто Реев премести няколко папки от горния ляв в долния десен ъгъл на бюрото си, отвори и затвори три чекмеджета, сипа вода на кактусите и хукна по етажите да събира от мъжете пари за Осми март. Бе несменяем профгрупорг от дълги години и докато агитираше колегите си – сънени и сърдити, с лица зеленикави и изсушени като домати от вчерашна туршия, Панто отлично съзнаваше, че началото на работното време не е най-добрият момент да вземеш от човек два лева, но нямаше избор. Предстоеше му да изтича до банката и да оправи един превод, след това – до Обединението – да разчисти някакви батаци, и накрая до снабдяването, където единствено той можеше да се оправи.
Панто Реев се носеше по софийските улици като трабантче по околовръстното. Пътем успя да купи карамфили за другарката на голямото и блокче № 4 за малкото.

Когато се върна в службата, колегата Пешев го посрещна с познатото до болка “Шефа те търси” – прости думи, които заменяха за Панто Реев и “добро утро” и “добър ден”; само три думи, но както се пее в естрадните песни, побрали в себе си толкова много: “Мараба, Панта. Ама че скапано време, а? И снощи пак ни биха и ще видим световното на муки. Оня идиот, шефът, пак пита къде си, да им таковам таковата на всички началници дано!”
Панто се яви на началника си и отново хукна да оправя служебните бакии, които – според друга песен – никога не свършват. Междувременно го извикаха още десетина пъти при шефа – веднъж за доклад, три пъти – за справка, два пъти – за всеки случай, и още няколко пъти – по грешка. В паузите успя да си свари осем кафета и да изпие едно от тях. Останалите ги пиеше като приятел колегата Пешев и нищо чудно, че както обикновено по обед Пешев взе да нервничи.

Всъщност необикновеното се случи малко преди обяд. Реев съобщи, че отива на лекар, посрещна на Централна гара тъща си, балдъзата и трите й момичета и успя да се нареди на опашка в магазина за санитарен фаянс. “Пуснали са страхотни клозетни чинии – заповяда жена му сутринта, – италиански, с модерен дизайн, розови и резеда.”
Опашката вървеше бавно и когато Реев, най-сетне прегърнал розовата мечта на съпругата си, настъпваше към изхода, някакъв все още недостатъчно заоблен гражданин се обади с жалостив фалцет:
– Айде бе, другарко, единайсет часа стана.
Панто Реев изтръпна. Не, той направо замръзна, както в стоп-кадър замръзва героят от филмов уестърн, застигнат в гръб от куршума на злодея. В единайсет той трябваше да бъде при заместник-министъра. Представи си в невероятни подробности дългия трамваен път до министерството. Стоеше неподвижен, с притворени очи, притиснал до гърдите си клозетната чиния. Страшно му се искаше да полети.
И о, чудо! Ето че по заповед на щуката и по силата на жанра в същия миг Панто Реев се озова в просторния кабинет на Заместника. Тук вече се бяха събрали сума ти едри и дребни началници, съпровождани от компетентните си подчинени. Доблестните рицари на прогреса и скромните им оръженосци бяха в очакване на негово заместник-величество. В тази делова и официална обстановка експресивните форми на клозетната чиния изпъкваха изящно и фриволно, но за съжаление присъстващите не бяха ценители на поп-арта.
– Реев – смъмри го шефът му, – къде се рееш досега?
– Бях на лекар – смотолеви Панто.
– Разстройство ли имаш? – съчувствено попита шефът.
Панто не можа да отговори. В този момент влезе Заместника. Беше човек с природно естествени маниери и старателно отглеждана интелигентност. Все още в шок, Панто стърчеше насред кабинета, здраво стиснал розовата придобивка.
– Каква е тази чиния, бе Реев? – прогърмя Заместника.
– Италианска – прошушна Панто. – С модерен дизайн.
Заместника я огледа недоверчиво.
– Да й акам на дизайна – заключи той.
– Може – оживи се Панто Реев. – Заповядайте у нас тия дни. Аз бързо ще я монтирам.
– Защо пък не – засмя се началникът. – То сега хората канят на вила, на нова холна гарнитура, на уредба, на дек, защо да не канят на тоалетна чиния? Особено италианска… Сядайте всички!
Панто Реев внимателно отпусна чинията върху мекия мокет.
– По столовете – уточни за всеки случай Заместника.

Подгонен като диво животно от тези шеметни ходове на съдбата, Панто Реев бе потърсил сигурност в служебната си дупка. Тялото му се наслаждаваше на ленивото спокойствие на учрежденския следобед, а мозъкът му мъчително преживяше случилото се. Наля си кафе – тринасейтото, което бе забъркал днес с надеждата да бъде и второто, което ще успее да изпие. Още повече и Пешев се беше запилял някъде.
Панто поднесе чашката към устата си и въпросително погледна вратата. Да, разбира се, тъкмо в този момент тя се отвори и в стаята надникна административна харпия на неопределима възраст. На лицето й бе изписано “Шефът те вика.”
– Шефът те вика – потвърди харпията и се скри.
Така повече не може – нито ден, нито час, нито минутка повече, помисли си Панто Реев. Обзе го непреодолимото желание да си бъде у дома, да седи в любимото си кресло, нахлузил любимите си чехли и да наблюдава аквариума с рибките. Желанието му бе толкова силно, че изпита физическа болка; като че току пред него изплуваха с невероятна яснота най-тънки подробности от обстановката в хола. Панто примижа, за да прогони натрапчивото видение, и отвори очи… за да се увери, че наистина се намира в собствения апартамент, в любимото си кресло.
Пред него силно любимата му и силно смутена съпруга разля кафето, което тъкмо наливаше на Пешев.
– Ти какво правиш тук? – попита Панто.
– А, Панта, не съм те усетил кога си влязъл… – Колегата му бързо се окопитваше. – Тъкмо тебе търсех. Шефа те вика.
Червени кръгове се завъртяха пред очите на кроткия и полезен човечец, стадо камили ги прониза в грациозен полет, звънна далечна камбана от забравено детство – прииска му се да е малък и да носи къси панталонки с презрамки. Зелена змия изпълзя от джоба на Панто и просъска “време е”, а папагалчето от клетката се обади – “невърмор”. Панто за пръв път в живота си разбра значението на думата “екзистенциално”, но в този момент успя да си поеме дъх и сграбчи най-близката табуретка. Беше величествен…
Обаче в тази напрегната ситуация тъщата пристигна със звън. Жената на Панто се зарадва на подкреплението. Тъщата водеше по-голямата си дъщеря и три-четири внучки. Холът се изпълни с жени, пакети и междуметия. Пешев моментално се възползва от шанса да напусне полесражението. Пред лицето на подсиления противник Панто не успя да се прегрупира навреме, жените минаха в контранастъпление и той се оттегли без бой в спалнята.
Но и тук не намери покой. Първо влезе съпругата му и, вдъхновена от покупките на тъщата, му издиктува кратък списък на магазините, които той трябваше утре да обиколи, пиленцето ми, и на стоките, които го помолваха непременно да купи, нали, душичке. След нея влезе тъщата с настояването на следния ден Панто да я заведе при едни роднини на другия край на града. После се появи едно от малките да напомни от името на останалите, че им е обещал да ги заведе да гледат “Ну, погоди”. “Утре”, пак обеща Панто. Малко по-късно се прибраха от училище и собствените му дъщери. Едната трябваше на следващия ден да бъде заведена в зоологическата градина, тъй като й възложили докладче за слона. Другата съобщи, че другарката викала Панто, защото не бил предал годишния си данък вторични суровини.
Панто отдаван бе загубил мимолетното си усещане за “екзистенциално”. Надигна се от дивана и безсъзнателно се затътрузи към кухнята. Тук никой не го закачаше. През панелната стена се чуваше телевизорът на съседите. В рубриката “Атлас” разказваха за Рио де Жанейро.
Където всички мъже ходят в бели панталони – помисли си Панто за романтичната мечта, по която постоянно въздишаше Остап Бендер. Обаче в този миг погледът му случайно се отклони към двора и по гърба му полазиха термити. Право към техния вход решително крачеше председателят на единната. “Членския внос на блока”, сети се с ужас Панто и си представи как председателят го измъква от уюта на кухнята и го подкарва със себе си по входовете (от А до Й) и по етажите (само 8). От коридора се разнесоха тропот и нестройна песен. Децата маршируваха и пееха: “И ний вървим, вървим, вървим, вървим, нататък и няма край, и няма край на шир и длъж…”
“Няма край – помисли си Панто Реев. – И това изобщо не е Рио де Жанейро.” Червените кръгове пак се завъртяха пред очите му. “Късно е”, съобщи змията, а кукувичката от стенния часовник звънко констатира “невърмор”. С последни искрици съзнание Панто си представи спасителна мечта – голяма бяла къща със светли стаи и коридори, сред тишината на безлюдно поле, зад висока ограда, зад стена от зелени дървена, а наоколо – мъже с бели панталони…

Панто Реев продължаваше да стърчи в белия коридор. Съзнанието му лениво се опитваше да улови връзката между предходните събития и неочакваната му поява на това място. От кроткия му унес го извади усещането за незаслужена болка. Човекът пред него беше, меко казано, едър. Железните му пръсти кротко моделираха лакътната става на Панто, а погледът му излъчваше любов. Тук му е мястото – за да не изнервяме повече читателя с неизвестно защо появили се персонажи – да издадем, че това бе Ветровей Гороломов, санитар в заведението, което по-интелигентните читатели вече са идентифицирали като психиатрично. Ветровей бе човек с нежна душа и груби маниери. Освен че обичаше хората и тайно пишеше стихове, друга негова слабост бе възрожденската му страст към знанието. Той благоговейно слушаше предаванията на програма “Знание” от началото до края с повторенията. Любимите му рубрики бяха курсът по психология и лекциите по френски език.
– Бонжур, мон ами – каза той ласкаво, без да отпуска жестоката хватка на Пантовата ръка. – Коман са ва?
– Мерси, биен – кротко прошепна Панто.
И се остави да бъде отведен по белия коридор и към дълбините на тази история.

………………………………………………………………………………………..

НФ носталгия по соц-реализма
(Бележка на автора към публикацията във „Ваяния 2007”)
Надявам се отпечатаният тук за първи път архивен текст да предизвиква носталгични усмивки върху по-старите муцуни от столичния фендъм, а да бъде любопитен и за по-младите, чийто съзнателен живот не е закачил от описваните соц-времена.

“Панто Реев” бе втората и, доколкото ми е известно, последна част от една поредица, замислена в Клуба по фантастика, евристика и прогностика “Иван Ефремов” в София. Идеята бе на Атанас П. Славов и той ни обясни непознатия за нас дотогава термин бориме – колективно белетристично начинание, при което нов автор пише всяка следваща част въз основата на сюжетните насоки и героите от предишните части. Ръкописът, който наскоро измъкнах от архива си, не е датиран, но това трябва да е било някъде в периода 1979-1981 година. Рокендролът беше млад, за гласност и перестройка още не се и подочуваше, а клубът разполагаше с уютно помещение в младежкия дом “Лиляна Димитрова”, където четящите автори и по-важните присъстващи заемаха места в една полукръгла ниша. Ще се отклоня за два-три реда от темата, заради благодарността си към покойния Ивайло Рунев, към Атанас П. Славов и към останалите приятели от клуба, които в онези времена насърчиха първите ми несмели и нескопосни опити в писането на фантастика.
Та от този престижен подиум Любчо Николов прочете първия епизод на боримето, за което не помня да сме имали общо заглавие или дори някаква обща сюжетна идея поне. Може и да сме имали. Препратка към Любчо Николовия текст е персонажът с тавата с кус-кус. Аз трябваше да напиша втората част и да въведа следващия герой, когото кръстих Панто Реев. Ако не ме лъже паметта, поредният автор щеше да бъде Наско Славов, но третата част така и не бе написана. Впрочем и тогава не бе рядкост някоя амбициозна клубна инициатива да замре след първите си една-две стъпки. Важното е обаче, че тези начинания ни носеха радост в ония времена, когато бе трудно да се мечтае за публикации и за книги; посмяхме се и с боримето. Панто Реев оцеля като герой в един-два мои по-късни разказа, а предлаганият тук текст оцеля при едно поредно и безкомпромисно прочистване на личния ми архив. Прочетох го и за собствена изненада си го харесах – като свидетелство за младост.
Нищо не съм “осъвременявал”, та нужни са може би някои пояснения за по-младите читатели, които едва ли знаят, че санитарният фаянс бе дефицитна стока в Панто Реевите времена – както и много други стоки, които се придобиваха с упорито редене на опашки или с връзки.
Тогава Програма “Знание” вървеше постоянно по Националното радио и излъчваше какви ли не курсове, включително по чужди езици, Радиотеатърът за младия слушател бе също редовно и популярно предаване, а “Атлас” бе любима телевизионна рубрика за пътешествия.
Профгрупорг бе нещо далеч от днешните разбирания за синдикален активист; в случая следва да се разбира като общественик, натоварен главно да събира пари – например членски внос за митични организации като профсъюзите или ОФ, и да осигурява присъствието на “всички желаещи” на събрания. На най-малките клетки на ОФ-то им казваха “единната”, докато “Обединението” (ДСО) бе популярно съкратено название за голяма социалистическа групировка от държавни фирми.
Реших също да обясня скрития цитат от Илф и Петров.
В останалото текстът не се е чак толкова много променил, нито пък животът май.
Велко Милоев

3 мнения по „Един почти обикновен ден на Панто Реев

Вашият отговор на Борислав Отказ

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.