Пчелата пъплеше нагоре по стъклото.
От леглото си наблюдаваше как напредва сантиметър по сантиметър. Сънена. Или пияна. Слаба, болна. Като него. Грешка – някакъв лъжлив полупролетен ден я бе излюпил от онова, от което се излюпват пчелите. Ненавреме.
Пространството на стаята пулсираше, свиваше се и се разпускаше с учестен ритъм. Бели стени, изчистени от ненужни неща като часовници или календари.
Най-после нещо реално – по стъклото се плъзна сянка на птица.
Ако се опита да помръдне крак, ще си докаже, че има крака.
Не, сега единствено важното е да държи очите отворени. Да гледа пчелата.
Бе летяла някой-друг час навярно и бе имала същия лош късмет да попадне в тази стая. Тук оставаме.
Как може да са толкова големи дупките в тези бели стени от само няколко невинни опита да закачи календара?
Пчелата напредваше – пет, десет, петнайсет сантиметра над долния перваз на прозореца. Защо нагоре? Кое сетиво ѝ подсказваше, че по-нагоре малкото прозорче е отворено? Или инстинктът е просто да пълзиш нагоре, когато не знаеш какво друго да правиш с късия си ден?
Нагоре по стълбата зазвучаха стъпки. Стаята му бе на втория етаж, а дървените стъпала бяха като объркана нотна стълбица, та токчетата на момичето от съседната стая звучаха тъй: до, ре, сол, си, фа, до. До, до. До нейната врата, нейната врата се отваряше със скърцане и пак тишина.
Дръж очите си отворени.
Пчелата бе петънце някъде над керемидите на отсрещната къща. Ако не бе само стъклото.
Отвъд стъклото бе градът, където хората се чудеха как да се облекат сутрин, обед и вечер в този променлив сезон.
Беше чел някъде, че насекомите имат на крачетата си нещо специално – косъмчета или вакумчета, които им помагат да пълзят по гладки повърхности като стъклото.
Хората използват стълби. Когато Има си тръгваше, тя слезе тихо надолу по стълбата, почти на пръсти. Бе благодарен за нежността на ръката, плъзгаща се предпазливо по дървения парапет в полумрака, та стъпките да са безшумни, нечути, никой да не се пробуди в този дом – не негов. И не на пчелата. А когато ръката ѝ докосна лицето му за сбогом – почувства се като дървена статуя на самотата.
Падна. Защо се подхлъзват пчелите? Нещото, което ѝ служеше за мускули, не бе издържало. И отново пое – наляво, надясно по рамката.
Дали все пак да не опита поне да се обърне настрана? Но тогава ще вижда само бялата стена, а така прозорецът е отпреде му.
Мирис. Трябва да бе от одеялото. Мирис на чужди тела, на прахосани нощи.
Ако иска да помогне на пчелата, трябва с дясната си ръка да отметне одеялото, да спусне първо левия крак на пода, с другата ръка да си помогне да се изправи и още да надмогва слабостта, да направи три или четири крачки в една посока – до прозореца. Да го отвори.
И какво от това?
Пчелата спря някъде по средата на стъклото.
Как се казваше тя?
Усилието да си спомни не помагаше.
По-лесно бе да наблюдава как пчелата отново пое нагоре.
И да дава имена на празнотата.
Бели стени. Мартенски хлад. Сънливо безсилие. Тишина. Няма стъпки. Минути. След нея. Все същото. Депресия. Чакане. Стъкло.
Тази пчела е тук ненавреме. Ето – пое, кой знае защо, по диагонал и ако я визира, което изисква известно напрягане, сега е точно на мястото, от което слънцето безжалостно го пробуди преди някакви часове, между черните клони на вишната.
Има. Името ѝ бе Има. Когато Има се мушна в леглото, той духна свещта и ѝ показа своята тайна картина от светлини и сенки, която лампата от отсрещната страна на улицата и вишната пред прозореца рисуваха върху бялата стена. Тя не се впечатли никак, дори когато фаровете на преминаващ автомобил раздвижиха неговата латерна магика, а в отговор му разказа за картините – пасторални акварели – които рисувал баща ѝ.
И двамата не почувстваха нищо от думите.
Тя дойде, тя си отиде. Все същото.
А пчелата бе само на десетина сантиметра от отвора. Оставаше ѝ най-трудното – горната рамка, значи – назад, с коремчето нагоре, после още пет сантиметра напред…
Има, да, това бе името ѝ. Има я, когато я няма. Има я, най-често когато я няма. Когато я няма, все е тук.
Не успя. Срути се. Ето я пак на долния перваз на прозореца, по гръб, безпомощно пърха с крачка.
Хайде, направи и ти най-сетне някакво усилие, отметни одеялото, смърдящо на самота, стани, вземи от масата списанието, в което Има попълни теста “Умеете ли да пазите тайна”, свий го на руло и смачкай пчелата. Освободи я от задължението да пълзи, да се стреми към нещо заради някакъв инстинкт.
Какъв е грехът да се излюпиш не навреме от какавидния уют? Кой ни събужда, обременени с копнеж, и защо трябва да плащаме с такова усилие?
Не, не! – тя пак запълзя нагоре.
Настойчивостта ѝ го изтощаваше.
Хайде, още малко – хайде!
Защо, по дяволите, трябва да ти отварям прозореца? Оправяй се сама! Има излезе през вратата – толкова лесно.
Ето я – на три-четири сантиметра от целта.
На балкона на отсрещната къща някаква жена простираше бели чаршафи пред червената тухлена стена. Пчелите имат жълти коремчета на черни ивици или обратно. Добре е да различаваш цветовете. Пчелите не го могат.
Един от приятелите, от онези, които си бяха тръгнали, бе написал нещо такова: „Защо е мъката нагоре да пълзиш, когато можеш да летиш надолу?”
Надолу. В съня, в който – или след който, а то ще е все същото – пчелата ще лети. А ти ще вървиш. Изправен. На собствените си крака. Ще вървиш и ще разговаряш с хора. Ще мислиш за пчелата и ще даваш имена на празнотата.
Спи, момчето ми.Сънувай…

Лежеше. По гръб или по корем?
Въпросът го разтревожи в проточилото се полубезсъзнание. Дали бе от това, което глътна снощи, или от болестта от предишните дни, или от туй, че Има се спусна по стълбата тихо, никой не ги чу, ръката ѝ галеше парапета, нито дума, само докосване за край, тънък силует под сянката на вишната – нищо друго.
Макар да не усещаше тялото си, знаеше, че пак е тъмно. Беше нощ, не бе ослепял, защото лампата от двора на съседите и вишната пред прозореца хвърляха върху варосаната стена графика от протегнати клони и нищо друго.

Мразеше вишната. Без листа. После ще цъфти. После пак ще е без листа.
По гръб или по корем?
Помръдна. Усилието или мисълта за усилието имаха неочакван резултат – започна да чувства тялото си.
Но, Боже, как!
Краката омекнаха и се усукаха един около друг. Ръцете потрепериха, преди да прилепнат към торса. Където кожата опираше в кожа, епидермисът се стопяваше.
Кому е дадено да усеща как костите се разтварят и калцият от тях изтича към повърхността, където имаше ранима кожа?
Хитин. Твърдата хитинова обвивка е външният скелет на насекомите.
Светлините на автомобил раздвижиха по варосаната стена десетки черно-бели графики от сенки на клони и нищо друго. Фасетно зрение?
Защо на мозъка бе дадено да разпознае как белите дробове се свиват и издължават в някакви тръбички, пренасящи кислорода? Защото бе чел Кафка? Кафка описал ли бе метармофозата или я бе взел наготово, като резултат?
Или това бе прераждането? Умрял ли бе?
От какво? Не от нещото, което бе глътнал предишната вечер. Не от мартенски хлад. Не от неуспели думи. Не от тишината след нея. Не от звуците на разстроена нотна стълбица и скърцаща врата. Не от празнотата, на която бе давал имена. Не от любов. Не от омразата, която бе убивал у себе си с търпението, с което вършеше всичко останало. Не от търпението. Не от очакване и обещания. Не от усилие и не от умора. Не от бунта срещу всичко от това.
А от всичко това.
Защо сега да не поглади жълто-черното си коремче, да размърда крайници? Един чифт бе в повече. Шест. Шест краченца шавнаха във въздуха и туй бе доказателството, че бе лежал по гръб.
Без нерви и без съвест. Без централен и гръбначен мозък. Само ганглии. И нечувствителна обвивка от хитин.
С последната искрица съзнание благодари на Господа за избавлението. За прераждането. Харе Кришна! Или това бе друг бог?

…
Лъчите на утрото затоплиха антенките. Хайде още малко нагоре по стъклото. Кога бе успял да стигне толкова високо?
Голи вишневи клони.
С болезнено набъбнали пъпки.
Зад стъклото сияше свят – пълен с очакване за цветя и с цветя, с други пчели, с алчни човки и твърди подметки, с обещания за простор, за слънчева топлина, за тичинков прах и бръмчащ полет над млада трева. Свят толкова непоносимо голям.
Ганглиите потръпнаха от неконтролиран импулс, антенките шавнаха. Трябваше да намери път отвъд стъклото, защото такава бе кармата – да изпита отново и докрай
всичко това.