Страната Ла бе царство на вечната изменчивост. Единствено скалистите зъбери на Многоцветната планина създаваха впечатление за устойчивост, за неоспорима власт над Равнината. Изненади обаче се криеха и по пътя, който в безкрайни спирали се спускаше към подножието на планината, и дори в замъка на самия връх. Когато заспиваше в някоя от залите, човек никога не знаеше в какъв сезон ще се събуди, дали зад прозорците безутешно ще се лее хладен дъжд или светлината ще бъде напоена със звуците и миризмите на поредната неочаквана пролет. Веднъж зимата продължи цели седем години (наистина те изминаха само за няколко часа), друг път нечия сърдита упоритост изгори всички треви с нетърпима горещина. Защото – това бе всеобщо убеждение – времето в страната Ла се вслушваше в твърде променливите настроения и неосъзнатите желания на нейните обитатели. И не само времето.
Лесно бе да загубиш пътя си (ако си тръгнал за някъде), тъй като там, където вчера си се протягал на пясъка край Златната река, днес можеха да шумят вековни джунгли; мрачните блата, похлупени с мъгла, нощем меняха очертанията си, а най-изненадващи бяха метаморфозите на растенията – новите видове се появяваха толкова често, че не смогваха да измислят за тях подходящи имена.
Сред малкото неизменчивости бяха драконите – всеки път различни наистина, но пък ги имаше и ги е имало винаги, и с тях постоянно трябваше да се воюва. Драконите бяха необходими, за да остава умът буден, очите – зорки, мускулите – готови за работа, за да има място за страх и за храброст.
Това бе нейният свят.

***

Той живееше в Града. Градът започваше от морското дъно – огромни прозрачни куполи над подводните площади, кристални кули и стъклени мостове-тръби. Градът се изкачваше нагоре по шелфа – разходката по улиците там означаваше бавно преминаване от фосфоресциращия мрак към постепенно усилващата се небесна светлина до яркия слънчев блясък над прибоя. После Градът се разпиляваше по крайбрежната равнина – топли криволичещи пътеки сред тръстики и акациеви горички неочаквано извеждаха пред вратите на домовете. В полите на планината повечето къщи имаха само стени – един уютен лабиринт сред дърветата; тук бе особено приятно да се нощува на открито под летните звезди. Градът продължаваше да се изкачва нагоре по склоновете – изящно украсени пъстри павилиони по поляните, дървени траперски хижи сред боровите гори, и все по-високо – истински ледени дворци под снежните върхове. Градът имаше милион вечно отворени врати, седемстотин подводни пристанища, сто малки и тихи гари с аромат на насмолени траверси и безброй открити площадки, откъдето отлитаха леки машини с платна, витла или балони.

***

При първия безумно кратък разговор тя му каза за Златната река с непостоянен цвят и несигурни брегове, която се влива в Пеещото езеро. Той успя да произнесе само една дума – тишина.

***

Може ли Златната река да тече през Града? Там има други реки – истински… Изминаха дни, докато ѝ намери мястото – в небето. Това стана любима новост за хората от града.
По нощния небосвод потичаха светещи холографски струи, приливите и отливите на цветовете в междузвездната Златна река трябваше да бъдат в синхрон със звуците на задоблачното Пеещо езеро. Хората излизаха в градините, сядаха в столовете-люлки, наблюдаваха фантастичните картини над главите си и слушаха небесния концерт. После и други включваха своите проектори и ако сред звездите свиреше цигулка, към нея се присъединяваха медни тръби, пиано и тимпани, самотната песен преминаваше в хор.

***

През тези дни тя пусна тишината в замъка, но стана страшно и се наложи да я прогони с говорещи папагали, с огледала, които мърмореха, съветваха или рецитираха собствени стихове. Зверовете не можеха и не желаеха да пристъпват безшумно в гората. Но тишината все пак бе необходима в страната Ла – в горещите летни следобеди, разбира се, когато бе лято и през деня се случваше да има някой следобед. Тогава храстите склопяваха цветове, четириногите прилягаха на сянка, завесите в замъка най-сетне увисваха неподвижно, драконите скриваха главите, които можеха да поберат под люспестите си крила, и всички се унасяха – а-а-ах, най-сладката дрямка.

***

„Дракони. Опасност!“
„Летене. Самолетчета с педали, шарени балони, антиграв-кораби…“
Толкова кратко бе времето за тези разговори, така жестоко не достигаха броените секунди, че те още в началото се бяха уговорили да не ги пилеят за „Как си? – Добре, а ти?“, не си позволяваха дори „Обичам те, много ми липсваш“, защото и двамата го знаеха. Трябваше да се описват световете.
Е, добре, за нея бе лесно – странни апарати полетяха над страната Ла: и самолетчета с педали, и пъстри цепелини, и антиграв-лодки, и всякакви възможни съчетания на криле, витла, платна, двигатели и балони. Те лесно намериха място в просторите над нейната страна, защото можеха да бъдат и истина, и вълшебство…
Но как, по дяволите, може да има дракони в Града? В неговия така добре уреден, удобен, напълно рационален град? Трябваше да намери решението преди следващия разговор.
И Градът прие драконите – като спомен, като очакване.
В Квартала на драконите – рисунки с въглен по белите огради и мозайки от цветни камъчета в градините, загадъчни стенописи и сияещи витражи. Хиляди дракони – всичките различни и променящи се всяко утро като поредни кадри от някакъв безкрайно бавен филм за полет, за преследване. А опасността? Тя е права: прекалено спокоен е неговият Град, невъзможно хармоничен, скучен. Та нали това е един измислен град, измислен от онези, които го обитават. Добротата им крепи зидовете здрави и пази чисти белите стени, а опасността – това са наследеният страх и споменът за омраза. И ако допуснеш да изплуват страхът и омразата, земята изсъхва, стените се пропукват, за една нощ постройките се превръщат в руини. Тогава въображението трябва да ги издига наново – другояче, различни.
Така и Градът започна да се променя всеки ден и всяка нощ.

***

Тъй техните два свята започнали да си приличат, защото преливали един в друг. Трябва само с няколко думи да разкажеш за нещо от своя свят, а другият е длъжен да му намери вярното, естествено място в своя. Ето такава е играта за двама души. Накрая Градът и страната Ла се слели, станали един свят и те двамата, непреодолимо разделени само на няколко крачки един от друг, вече живеели заедно в общия си измислен свят. Така преодолели и останалото време, оцелели.
Обаче не пожелали да кажат на никого как всъщност изглеждало накрая това тяхно място. Разказали само началото – колкото да обяснят правилата на играта, защото хората, които ги намерили, не можели да си представят как са издържали на тази планета, където няма нищо, абсолютно нищо, освен скали и жалки струйки енергия от умиращото слънце. Как са оцелели повече от година, след като подземен трус разрушил станцията, а те останали всеки в своя брониран всъдеход, автоматите херметично затворили пътя към мигновеното самоубийство навън, а после безмилостно и безпогрешно се погрижили за живота им, скъпернически дозирали хранителните концентрати; почти всеки квант енергия, уловен от слънчевите батери, оползотворявали за затоплянето на кабината, за регенерацията на въздуха и водата, та как, питам се и аз, са запазили разума си в почти пълна неподвижност, в тъмнината, сред мълчанието на машината, щом скъперниците автомати само веднъж на няколко дни отделяли жалка порция излишна енергия, зелените лампички на пултовете светвали и радиостанциите заработвали за няколко секунди, за няколко думи. Те са имали играта.

***

Но, струва ми се, досещам се защо след спасението са разказали за играта – нещо толкова съкровено и лично. Разбира се, не заради суетата да се похвалиш с едно наистина добро хрумване, и не заради мисълта да се помогне на някой друг – подобна катастрофа и такава ситуация едва ли ще се повторят и за хиляда години.
Аз мога да си представя как един човек върви по отчайващо неприветливите улици, сред отпадъците на пропиляно човешко съществуване, или как пътува затворен в претъпкан железен вагон, но не вижда унилите лица на тълпата, после стои край прозореца на своя дом и не вижда от високото нечистия, досаден и опасен град, защото решава как да намери място за нейните дракони в своя измислен свят. А пък може да има хиляди причини, които не позволяват да останеш при човека, с когото искаш да бъдеш, да нямаш време за повече от няколко думи на ден или дори не всеки ден, или дори още по-рядко.
Мога също да си представя белотата на завивките, с които покриват престарелите тела, белите стени, белите завеси, скръбната бяла пустиня пред очите, които вече не могат да различават цветовете, бездънната тишина на вечерните часове, безпределната самота малко преди края, когато силите наистина свършват и не бива да ги хабиш за нищо друго освен за няколко думи и за мисълта…
Онези двамата навярно са се досетили, че тяхната игра може да се играе не само от разделени и безпомощни хора. Ето това ми дойде наум. Ето, сега вече разбираш защо те занимавам с тази прекалено сантиментална история. Та нали ако двама души имат търпението и въображението от два безкрайно отдалечени свята да сътворят един общ, те ще могат винаги да бъдат заедно, ще могат да живеят във всякакъв свят и донякъде наистина да го творят.
Намисли си свят.