ВСИЧКО, КОЕТО НАРИЧАМЕ НЕБЕ

ВСИЧКО, КОЕТО НАРИЧАМЕ НЕБЕ

„Има много планети и навсякъде има въздух, но не навсякъде въздухът може да се диша. Има планети, където въздухът е твърд. Колко жалко за хората там, защото не могат да летят.“
От съчинението на третокласника Николай

Дром беше доволен.
Беше вървял дълго и бе стигнал далече. Не би могъл да каже колко далече е стигнал, но знаеше, че е вървял много и е събрал достатъчно сили. Можеше вече да спре.
Тук въздухът беше мек и чист. Въздухът влизаше в него, превръщаше се в сила, а скоро силата щеше да се превърне в покой и мисъл. Дром продължи още малко напред.
Обичаше точно такъв въздух. В колонията въздухът беше пъстър до безумие – оцветен от безброй светлини. Стигаше, наистина стигаше за всички. А тук беше просторно.
Докато вървеше, светлините на колонията постепенно затихваха зад него. Гаснеха гласовете. Сега беше сам, тъмнината го обгръщаше от всички страни, но това не му пречеше да усеща безкрайността на пространството около себе си. Дром спря, за да се наслади на неподвижността на пространството. Нито една частица от въздуха не трепваше, може би никога не бе трепвала. Прекрасно място.
Беше прекрасно, че е жив – той, Дром.
Едва сега си даде сметка, че самотата и мракът го бяха накарали да се движи предпазливо. Стана му смешно. Защо си потаен, Дром? Нима се криеш?
– Дро-о-ом! – извика той. – Дро-о-о-ом!
И още:
– Дром и Рха! Дром и Рха! Рха-а-а-а!
Думите не се върнаха. Бяха отишли много далече.
Нищо, Дром имаше достатъчно думи. Те се раждаха, когато трудното вървене свършваше и можеше да спре, събрал достатъчно въздух и сили. Тогава идваха най-хубавите думи. Като тези:
Казват, че светът има дванайсет посоки. Но аз открих много повече. Избери си една от тях. Аз ще избера твоята.
Трябваше да запомни тези думи и да ги каже на Рха. Ще я доведе тук.
Беше приятно да е неподвижен в ласкавата мекота на въздуха, да си представя ненакърнената му цялост, пронизана единствено от пътеката, която бе направил самият той. Можеше още да остане така, но надделя желанието да види Рха и да й каже думите. Обърна се и пое назад по пътеката.
В пътеките няма въздух, но се върви по-бързо.

Колко силна е Рха! Дром вече не водеше, а догонваше. Гъвкавото й тяло уверено се промъкваше напред. Дром се опитваше да предвиди извивките на нейната пътека, за да я доближи, да стигне точно там, където ще мине Рха. Но тя като че ли предусещаше намеренията му и все успяваше да го изпревари. Отдалечеваше се. Отдалечеваше се. Дали изобщо не бе забравила за него? Жегна го ревност. Все пак той беше намерил това място.
Дром, тя само си играе. Тя бърза да събере въздух и сили и тогава ще спре, за да бъде с тебе. Радостна е.
Би го разбрал всеки, ако можеше да съзре чудноватата плетеница на техните пътеки. Но нямаше кой да се засмее благосклонно или да завиди. Само отраженията им проблясваха в пътеките и бързо се стапяха в тъмнината.
– Хубаво е, Дром! – Рха най-сетне спря. И той се отпусна наблизо. – Тук въздухът е мек. По-лесно се върви.
– Ти очакваше мястото да е измислица?
– Няма значение. Пак щях да дойда. Ти така хубаво разказа за него. Харесвам неистинските неща. Кажи ми пак думите!
Той изпълни молбата й.
– Ти измисляш най-чудните неща, Дром. Къде са другите посоки? Покажи ми ги!
– Ето, Рха. Ти си тук и около тебе има дванайсет посоки. Но нали можеш да тръгнеш и натам, където е над тебе. Това са още посоки – сигурно дванайсет. А можеш да тръгнеш и натам, където е под тебе. Виждаш ли колко много са посоките?
– Чакай. Не можеш да вървиш постоянно натам, където е над тебе. Нали после непременно тръгваш обратно. А ако вървиш натам, където е под тебе, ще вървиш малко и после пак ще се върнеш. Тези посоки не съществуват.
– Но защо, Рха? Защо трябва да се връщаме?
– Не знам, Дром. Да не би ти да знаеш?
– И аз не знам. Опитвам се да подредя думите така: вървя натам, където е над мене. Вървя, вървя колкото трябва и спирам. После отново избирам посоката натам, където е над мене. И после пак. Но думите трудно се подреждат така. Не успявам да ги подредя достатъчно далече. Трябва да оставя думите и да вървя наистина. Рха, защо трябва толкова много да вървим, а после толкова малко можем да бъдем на едно място и да говорим или да играем? Толкова малко остава за думите. Защо, Рха?
– Защото ни е нужен въздух, Дром.
Рха пое първа и Дром напрегна сили да я последва. И най-мекият въздух се съпротивлява жестоко на тялото. Движението е единственият начин да го погълнеш, за да живееш. Под натиска на Дром въздухът затрептяваше в бодяща светлина, раздробяваше се на шумолящи искри и се стапяше в тихо сияние, което изчезваше в Дром. Но той можеше да вижда и други светлини. Извика и пред него се открои гъвкавото тяло на Рха – с мощни тласъци то се впиваше във въздуха, проникваше неудържимо и оставяше след себе си само плавната извивка на пътеката. Рха го водеше обратно към колонията. Дром извика отново. Светлина озари Рха. Тя му отвърна с вик. Светлина за Дром.
Защо е трудно да се върви? Имаше още думи и въпроси, но усилието ги разпиляваше. И трябваше още усилие, още малко, за да събере думите, за да останат в него и да ги подреди пак, когато спре.
Защо е лошо… по-лошо да вървиш… сам…
… и… …е по-…
хубаво…
… да вървиш…

… с Рха?

Мракът отстъпваше. Близо до колонията въздухът стана по-твърд и неравен, трептеше и донасяше неясни силуети. Дром и Рха трябваше по-често да викат, за да виждат пътя пред себе си. Смесваха се пластове от хубав въздух с въздух, който почти не можеше да се диша – толкова беше остър и режеше тялото. Имаше и дебели струи от измамно мек въздух – ако се подлъжеш и влезеш в такава струя, вървенето става леко, но когато спреш, не тръгваш отново – това е гибел, този въздух дава свобода на тялото, но не му дава сили… Но можеш ли някога да кажеш, че си опитал всички видове въздух? Можеш ли да извървиш всичките двайнасет посоки на света? Можеш ли да твърдиш, че си видял всички цветове на светлината, когато въздухът трепти?
Виждаха гласове и чужди пътеки. Дром и Рха имаха безброй събратя, затова край колонията пътеките бяха безброй.
– Дром! Рха!
Познаха гласа. Шеу ги викаше.
– Можете ли да спрете? Събрали ли сте въздух? Ще има празник. Млор е завършил залата.
Проблеснаха и други гласове.
– Идвайте, Дром. Идвайте, Рха. Ето тук, ето тук.

Какво беше това? Пътеки от някой гигант? Млор беше толкова странен! Огромно пространство, в което бе погълнал въздуха, но не всичкия, а по много особен начин. В светлината на безброй възбудени гласове Дром внимателно се оглеждаше. Невероятно широки пътеки (Млор навярно бе минавал по много пъти, за да ги направи такива) се извиваха във всички посоки, сливаха се и се разделяха. Широките криволичещи пътеки бяха разделени само от съвсем тънки пластове въздух. Другаде въздухът бе останал на дълги, източени нишки – те се спускаха отдалече над него, пронизваха празните пространства и се сливаха с плътния въздух под лабиринта. В средата зееше най-голямата кухина – само един стълб от въздух се издигаше там, а в основата му се бе настанил Млор. От всички стени на залата надничаха лицата на събратята.
– Тихо, тихо! – извика Млор.
Възбудените гласове угаснаха, настъпи мрак.
– Ло! – светъл лъч проряза тъмнината и достигна едно от лицата. – Ло, виж името си.
И той извика към височината:
– Ло-о-о!
Светлината се блъсна в извивките на лабиринта и те засияха. Млор извика още по-силно. Високите нишки от въздух затрептяха, обагриха се. Всяка нишка, всяка тънка черупка трептеше със свой цвят, но там, където се съединяваха, цветовете се смесваха.
– Пейте! – подкани ги Млор.
Тръгнаха нестройни гласове. Светлините им се разсипаха, гасяха се една друга, но Млор показваше как да пеят.
– Вие! Сега вие! Хайде!
Гласовете отвръщаха и по волята на Млор мощна светлина се изливаше от някой ъгъл, втурваше се напред, за да погълне пространството и изтънелия въздух в него, завихряше се край стените, а в този момент друг поток от светлина я настигаше и още един, и още. Дром изчакваше с нетърпение своя ред, надаваше вик, но не успяваше да проследи цветовете му в пъстрите струи, изпълнили залата. Усилена от гънките на лабиринта, светлината стана нетърпима. Светлината туптеше, бушуваше и все пак оставаше в залата. Понякога за миг потоците се сливаха, устремяваха се натам, където бе над Млор, но не можеха да намерят път, въздухът ги изтласкваше обратно.
– Рха! Рха! – крещеше Дром.
Постепенно светлината отслабваше, тук-таме в ъглите се върна мракът. Все повече лица изчезваха в стените, потъваха във въздуха. Тогава Млор се впи в стълба от въздух в средата на залата.
– Млор, пази се!
– Въздухът!
– Бягай, Млор!
– Млор!

– Млор, ти повече няма да бъдеш

– Когато толкова много въздух падне върху тебе, преставаш да бъдеш. Затова трябва сега да питам.

– Млор, защо въздухът е тъмен, когато е неподвижен, и свети, когато трепти?
– Виж думите, Дром. Твоите думи не светят, когато ги подрежаш в себе си, могат да светят тихо или стават блясък, ако извикаш. Мракът е покой, а светлината е усилие.
– Млор, в залата всички видяха името на Ло, но аз видях и нещо друго. Ти се опита да изпратиш светлината натам, където е над нас.
– Исках да видя. Исках светлината да отиде по-далеч от света и да видя там, където светът престава да бъде.
– Обясни ми, Млор.
– Ето, ти си тук, но докъде е светът? Извикай. Извикай колкото е силата ти. В светлината ще видиш част от света – толкова, колкото ще извървиш, ако три пъти вървиш и спираш. Можеш три пъти да вървиш и спираш, и щом стигнеш, да извикаш отново. Много ли ще видиш, Дром? Толкова, колкото ако още три пъти вървиш. Светът е прекалено голям, Дром. Аз исках да видя.
– Нима си обходил посоките, Млор?
– Думите ги обходиха. Ето така. Вървиш в своята посока. Спираш. После пак вървиш в тази посока. Докато видиш събратя и те могат да видят думите ти. Думите са по-бързи от тялото. Извикваш думите: да вървят, да спират и пак да вървят все в твоята посока, докато видят други и им кажат думите… Бяхме дванайсет и тръгнахме оттук…
– Какво стана?
– Думите обиколиха света и се върнаха. Посоките се затвориха и продължиха. Не водят. Не можеш да стигнеш. Вървиш, спираш, безброй.
– Страшно ли е това, Млор?
– Опитай се да подредиш думите. Много пъти ги подреждай. Вървиш, спираш, безброй. Вървиш, спираш, безброй… Като подредиш думите, ще видиш колко е страшно.
– Но има и други посоки, нали, Млор?
– Хубаво питаш. Тръгнах натам, където е под мене. Когато вървиш много, въздухът става по-топъл. Ако продължиш, става горещ. Започва да боде лицето ти, кожата и отвътре. Аз вървях още. Въздухът стана мек, тук не си виждал толкова мек въздух, Дром. И започва да тежи, сякаш много бавно пада върху тебе. Пада от всички страни. Вече не боде, впива се в тялото, сякаш въздухът иска да диша с тебе. Много силно боли, Дром. Няма посока.
– Вървя ли натам, където е над тебе?

– Млор, ти скоро няма да бъдеш, а на мене ми трябва въздух. Трябва да питам, Млор! Вървя ли…
– Там светлината изчезва. Вървях, спирах, вървях натам, където е над мене. Много пъти. Въздухът е добър. Но изведнъж… Викаш, а светлината изчезва, не се връща. Страшно е. Затова направих залата. Исках да събера много светлина. Светлината да направи път. Защото светът е прекалено голям. Светът не бива да бъде толкова много по-голям от нас.
– Трябва да вървя, Млор. Трябва ми въздух. Можеш ли да вървиш?
– Не – каза Млор. – Върви. Дишай. Подреждай думите.

Трябва… да събера… думите… в мен. Млор… вървиш безброй… да подредя безброй… Рха…
Дром, думите са слаби. Рха е далече. Трябва да вървиш, Дром, трябва ти въздух. Твърд ли е въздухът? Колко трудно те пуска да минеш напред. Не позволявай на усилието да изтрие думите. Кураж, Дром, остава ти още много. Ти дори не знаеш точно колко много трябва да вървиш. Усилието да вървиш, за да живееш, е жестоко. Кара те да забравяш. Помниш ли кой си, Дром? Помниш ли Млор? Накъде си тръгнал? Дром, опиши ми Рха. Дром, забрави ли, че светлината може да ти служи не само за да виждаш въздуха пред себе си, въздуха, който трябва да поглъщаш, но и да казваш много неща?
Ще си го спомниш, щом събереш достатъчно сили. Интересно, за какво ще си спомниш първо – за Рха или за думите?
– Рха?
Извика още веднъж и видя как пътеката й полека се изви и започна да се приближава към неговата.

– Къде беше, Дром?
– Трябваше да събера думите, Рха.
– Не ти ли харесват игрите в колонията?
– Там е хубаво. Но когато не трябва да вървя, е толкова малко. Не остава и за игрите, и за думите.
– И за Рха.
– Имам думи за тебе, Рха. Ето какво каза Млор: думите не светят, когато ги подреждам, думите са светли, когато ги изричам. Искам да видиш моите думи, защото иначе ще останат тъмни.
– Ти имаш хубави думи за неистински неща. Кажи ми за нещо неистинско.
– Ето. Как се нарича това, когато вървя, после спирам и после пак вървя?
– Въздух, Дром.
– Не. Когато Млор не е направил залата и в пътеките му е тъмно и когато сме се събрали и в залата има много светлина, и когато сме си тръгнали и залата е рухнала?
– Светлина и тъмнина, Дром.
– Не е, Рха, не! Как се нарича, когато ме е нямало, а после съм, а после пак няма да бъда?
– Дром, да не си намерил нова посока? Думите ти са тъмни, аз имам по-хубави. Ето. Дром каза на Рха: избери си посока, аз ще избера твоята. Но Дром не върви след думите си. Дром намира посоки. Не видя, че във всички посоки има място за безброй пътеки, и за твоята, и за моята.

Пътеките бяха две – прави и дълги. Пътеките отиваха далече, но оставаха близо една до друга.
После едната пътека тръгна към другата.
Странни пътеки. Извиват, извиват. Назад? Не, в кръг. В кръг, който не се затваря, а става все по-малък, сякаш кръгът се опитва да намери средата си.
Стигнаха. Светлина. Светлина от разрушените тънки стени. Тънките пластове въздух вече не разделят стесняващите се кръгове на пътеките.
Как се нарича празното място от две слели се пътеки, където са Дром и Рха? Или някой друг. Когато са вървели достатъчно и могат за малко да спрат един до друг.
Ще се върнете ли тук, Рха?

– Рха, трябва да вървя.
– И аз.
– Рха, трябва сам да избера посоката.
– Натам, където е над тебе, Дром?
– Натам, където е над мене.
– С мене е хубаво.
– Хубаво е, Рха.
– Тогава защо, Дром?
– Млор каза: светът е прекалено голям. Светът не бива да бъде толкова много по-голям от нас.
– Нима ще вървиш след думите на Млор?
– Събрах неговите думи и моите. Рха, колко неща има в света?
– Безброй. Безброй видове въздух. Безброй цветове. Безброй от нас. Безброй пътеки.
– Точно така е: има въздух, светлина, ние и празното. Много малко неша за цял свят, Рха. Трябва да има и други неща.
– Какви неща?
– Не знам. Трябва да видя.
– Но това може да са лоши неща, Дром. Неща, от които да няма въздух или ние с теб да не сме.
– Трябва да видя.

– Въздухът стана хладен, Дром… И е лек. По-малко го усещам до тялото си. Още колко трябва да се върви?
– Млор каза: много.
– И все натам, където е над нас?
– Рха, не искам да ти е студено. Не искам да е страшно за теб.
– Ще вървя до теб.
– Хубаво е, че и ти ще видиш нещата.
– Какви са другите неща?
– Опитвам се да подредя думите. Но имаме думи само за това, което знаем. Може би ще намерим въздух – много мек въздух, който дава много сили. В него се върви леко. Малко вървя, а после мога дълго да бъда с Рха. И светлина – в нея има цветове, които не зная.
– Страх ме е, Дром.
– Много светлина. Много въздух. Безброй неща. Ела да видиш.
– А ако там преставаш да бъдеш?

– Не отивай, Дром! Нека първо да видим дванайсетте посоки. Думите на Млор може да са неистински. Дванайсет посоки са много, Дром!
…МНОГО СВЕТЛИНА… …МНОГО ВЪЗДУХ…
– Виж, Рха!
…БЕЗБРОЙ НЕЩА… …ЕЛА ДА ВИДИШ…
– Какво е това, Дром?
– Думите се върнаха! Видя ли? Светлината се върна!
– Тези думи са чудни, Дром. Толкова бавно се връщат. Думите са твои, но гласът не е твой. Върна се друг глас.
– Така е, Рха. Нали ти казах – там въздухът е друг.
…БЕЗБРОЙ НЕЩА…
…МНОГО СВЕТЛИНА…
…ЕЛА ДА ВИДИШ…
Дром вече бе тръгнал.
Тихо сияние. Шумолящи искри. Това е въздухът, който се разпада на частици, прониква в теб и се превръща в живот. Светлини. Непознати светлини озаряват пътя ти и затихват нейде назад. Откъде идват те?
Дром позна светлината на разтърсения въздух, видя страшната пукнатина, която го проряза в един миг, видя нахлуващата празнота.
Стоеше безпомощен и усещаше как празнотата струи край тялото му. Празнотата се движеше! Беше топла!
Дром продължи. Още малко и въздухът наоколо се натроши, започна да пропада в пътеката зад него, блъскаше и удряше тялото му, сякаш бързаше да избяга от нещо отвъд и отстъпваше място на прииждащата сияйна празнота.
Дром разбра, че бе стигнал края на света.
Имаше светлина! Светлина, в която се преплитаха безброй цветове.
Видя безброй малки трептящи нишки, които излизаха от края на света навън, в празното. Протегна се към тях. Не беше въздух. Беше нещо нетрайно и податливо почти като празнотата – допирът с него бе едва доловим, – но не беше празнота. Какво е това?
Какво е това? Падащ въздух? Не, падащият въздух се стреми натам, където е под теб, а то се движеше в своя посока като… като Дром. Вървеше високо в празнотата! Спомни си една от игрите в колонията, когато Рха го бе накарала да се търкулне по стръмния склон в пещерата – миговете, когато се откъсваше от склона и продължаваше да се носи напред, заслепен от страх и радост, невъзможно движение, без да усещаш твърд допир до кожата си, движение в празнотата… Така се движеше сега непознатото, тялото му засияваше при всеки тласък и празнотата около него засияваше. Нима то можеше да има безброй от онези мигове на страх и радост?
Дром гледаше светлините на множество загадъчни и примамливи неща. Усещаше, че вече трябва да се върне назад във въздуха, но не можеше, не можеше да не гледа, дори когато силите свършваха…

Нина коленичи и протегна ръка.
– Не се бой – окуражи я Павел.
Тя докосна с пръсти хладната грапава повърхност.
– Камък.
– Силициева органика.
Беше толкова страшно, че не успяваше да откъсне поглед от изкривената паст с десетки различни по форма и големина зъби, заели цялото място, където трябваше да се намира… лицето?… началото?… на странното същество. Каменен червей. Тялото му, съставено от едри, закръглени прешлени, създаваше впечатлението за мощ и неуязвимост. Краят му бе някъде долу в пръстта.
– Като скулптура е. Като недовършена скулптура.
– Мъртъв е – кратко обясни Павел.
– От какво?
– Задушил се е.
– Тук?
– Те усвояват кислорода от силикатната маса. От скалите.
– Трябва да е ужасно там долу, в тъмнината.
Павел внимателно я обхвана през раменете и я изправи.
– Те имат повече, отколкото предполагаш. Целият спектър от звуци е техен. Те общуват помежду си. Като делфините.
– Делфините не излизат на брега – каза Нина. – Не биваше да излъчваш записа…
– И други излизаха. Преди това… Хайде.
Двамата продължиха през високата трева.
– Тук ли ще прекараме дните си? – Нина отправи поглед към непознатия хоризонт.
– Можеш часове наред да гледаш спектограмите на екрана. В тях има хармония. Може би ще разберем…
– Още един! – възкликна тя и се притисна към мъжа. – Какво ги кара да излизат?
Павел гледаше към тъмния силует на няколко крачки пред тях. Виждаше изровената пръст и прекършената трева. Тревата бавно се изправяше, сякаш да скрие и приласкае нелепото каменно туловище.
– Небето – каза той. – Всичко, което наричаме небе.

Be Sociable, Share!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *