Часовникът му пречеше да се съсредоточи. Отчетливото потракване огласяше тишината на стаята. Голямата стрелка на секундите равномерно обикаляше в кръг, настигаше и задминаваше стрелките на минутите и часовете, настигаше ги и ги задминаваше всеки път на ново място, макар тяхното преместване да бе почти неуловимо. Очевидно беше само движението на голямата стрелка, тя беше червена и на Светлозар Кирилов му се струваше, че в това има нещо знаменателно или дори фатално. Младостта си отиваше.

Отиваме си, вече си отиваме
от слънчевите хълмове на младостта…

От стиховете за младостта нямаше да излезе нищо. Беше ги написал отдавна, доста преди да мине трийсетте. Началото му харесваше с горчивата си мъдрост, но оттогава не бе прибавил към него нито един ред. А трябваше да се завърти калейдоскопът на сезоните, да отекне барабанният ритъм на дните, радостно да зазвучи многогласният хор на живота и тихото примирение на началния стих да премине в увереността, че всъщност никога не си отиваме от слънчевите хълмове на младостта.
Светлозар Кирилов отпи от изстиналото кафе.
Може би ще е по-добре да опита с часовника. Представи си го само с голямата червена стрелка на секундите, без стрелките на минутите и часовете. Всъщност такива би трябвало да бъдат всички часовници на земята. Нима човешкият живот не е твърде кратък и скъпоценен, за да го измерваме с толкова дълги интервали – часове, дни, години. Нали трябва да се живее всеки миг!
Образът му хареса – цял свят с часовници само с по една червена стрелка за секундите – можеше да свърши работа и трябваше да посегне към бележника и молива, но го домързя. Малко беше, знаеше добре, че от един образ, макар и сполучлив, не става стихотворение, а останалото просто нямаше да напише.
Светлозар Кирилов си помисли, че откакто бе седнал зад бюрото си преди около два часа, са изминали цели седем хиляди и двеста секунди, седем хиляди и двеста от някакви си жалки шестотин милиона секунди, които са ни дадени един-единствен път, малко повече или малко по-малко – нямаше значение. А сега беше времето за стихове.

Искам да те обичам в една стая
без часовници…

Кого всъщност? За кого бе написал това?
Сега беше времето, зимата бе отминала отдавна, отвратителната зима с хапещия студ, калта и мръсотията, с претъпканите автобуси и десетките дребни несгоди, които го дразнеха, уморяваха го, пречеха. Не, зимата наистина не е сезон за стихове.
После дойдоха пролетната умора и грипът. И имаше много работа. Посрещаше нощите изтощен, изнервен от хремата и чакаше лятото. Лятото дойде.
Това беше най-походящата вечер. Остана сам – без Даря, без децата, – а в събота можеше да си позволи да стои до късно. Свършил бе всичко, което има да свърши в къщи един временно самотен мъж, и нарочно хапна съвсем леко. Сега в стаята цареше уютен полумрак, а в светлия кръг на лампата върху бюрото бе подредил машината, чашка кафе, бележниците със започнатите стихове. и бутилка водка.
Светлозар Кирилов се изправи до прозореца, потърси с поглед високо над отсрещните блокове бледите градски звезди и въздъхна.

Молитви, мечти и метафори всяка вечер политат нагоре.
Някой там ги лови като нощни пеперуди
и ги забожда върху черното кадифе на вселената
с по едно сребърно гвоздейче.
Колко много звезди!

Беше ужасно горещо. В тъмнината светеха разноцветни квадрати на стотици прозорци и в тях се мяркаха полуголи измъчените от жегата обитатели. Навярно са потни, отегчени и нервни… От безброй посоки долиташе музикалният сигнал на вечерната информационна емисия. И лигавото кикотене под сенките на входовете.
Трябваше да се абстрахира от всичко това. Ще му помогнат стиховете. Старите стихове, започнати, но недовършени, го улесняваха да влезе в настроение, в съзвучие със самия себе си. А после трябваше да дойде вдъхновението. Той прелисти бележниците.

Нощта е океан – ласкав и страшен. А ние –
двама корабокрушенци на острова на надеждата.
Ръцете ти – две бели луни пред лицето ми…

Спомни си ръцете на Таня, студентските години и не черна нощ, а сънената аудитория в една студена и дъждовна мартенска сутрин. Беше междучасие, колегите му вяло разговаряха, лампите заливаха залата с мръсно-жълта светлина, а по прозорците се стичаха капки. Отпуснал лице върху гладката дъска на банката, през полуотворените си клепачи лениво наблюдаваше Таня. Таня имаше сламеноруса коса и тънки ръце с мъхче по тях. Не беше красива, а само мила. Всъщност той се влюби в нея заради ръцете.
А не се ли роди тогава чувството му за изтичащото време, пропиляното единствено негово време?

С теб имахме пространства и копнежи,
ала не спираше дъждът на дните.
И падаха в сребристите му мрежи
подплашените птици на мечтите ни…

От любовта му към Таня остана този куплет, струваше му се сполучлив, но другото, дописано по-късно, звучеше сладникаво като естрадна песен.
Каква нелепа комбинация – нима всичкото съм го писал аз?
Чудесни находки и шокираща баналност, искреност и поза съжителствуваха в бележниците. С времето се научи да различава добрите стихове от лошите, лошите намаляваха, но всичките, всичките оставаха недовършени. Беше ги записал веднага след преживяното с намерението да се върне после към тях и да ги досъчини, макар и рядко, с някои наистина се бе помъчил, но настроението не се връщаше никога, а опитите да сглоби от няколко фрагмента едно стихотворение се проваляха. Не, така не може и не бива.
Вече знаеше, че не може, и се досещаше, че не бива.
Три стиха за началото, два реда за накрая. Дребни монети в спестовната касичка.
Това беше последното преди Даря. Неочаквана, неприемлива, неискаща, необвързана, неудобна, невъзможна, не като другите – всички думи започваха с „не“, защото тя беше човекът-не.
А той самият?
Дали бе станал човекът-да, или винаги е бил такъв? Нямаше нито един стих за нея в бележниците, освен тези нахвърляни думи и смътната идея за срещата на човека-не с човека-да, нито стих и после от нощите, от дъждовете, от стаите и влаковете с нея, макар че всичко беше съвсем истинско. Страшно ли е това, или така трябва да бъде?
Светлозар Кирилов се почувствува самотен. Какво ще правиш, докато ме няма? Ще пиша. Ще се опитам. Ще напишеш ли и за мене стихотворение? Ще се опитам. Отдавна беше обещал. По-дългичко да е. И го целуна.
Светлозар Кирилов написа зааглавието.

ДЪЛГО СТИХОТВОРЕНИЕ

Постоя така, отпи още две-три глътки от кафето, но вместо вдъхновение усети, че му се доспа… Обичам я, и то наистина… Ако си легне навреме, може би утре ще успее да запълни деня с нещо полезно.
Все още се колебаеше, когато съвсем ясно усети, че някой го наблюдава. И това чувство го накара да се обърне.
То седеше на прозореца и небрежно поклащаше малките си крачета, покрити с гъста зелена козинка, с раздвоени копитца накрая. На ръст бе колкото петгодишно дете и носеше върху козината само шорти от непозната сребриста материя и също такава лъскава торбичка, преметната през рамото. Лицето на съществото, с нездрав зеленикав цвят и по старчески сбърчкано, би могло да мине за човешко лице, ако не бяха нечовешката тъга в очите му и малките рогца над челото.
Светлозар Кирилов погледна бутилката с водка, от която бяха изпити само петдесетина грама, и пак се взря в човечето на перваза. То кимна вежливо и без да промени позата си, плавно прелетя до един стол край бюрото му. После обходи стаята със своя поглед, изпълнен с влудяваща тъга, и го спря върху Светлозар Кирилов.
– Знам, че ти е трудно да повярваш – каза то, – но аз съществувам.
Светлозар Кирилов припадна.
Лютивият дим, който гостът издуха в лицето му, го върна в съзнание. Странно, чувствуваше се спокоен.
– Реалиум. – Съществото елегантно завъртя димящата цигара между пръстите си. – Почти безвреден наркотик. Помага да се възприемат нещата такива, каквито са. Може би видът ми е малко странен, но вашата традиция го изисква. От пришелеца се очаква да бъде малко зелено човече, а рогата, доколкото разбрах, са задължителни, когато идваш нощем и искаш да купиш душата на някого. Това е евтин грим, мимикрия, окраска, а всъщност аз…
Светлозар Кирилов прекъсна монолога му с махване на ръка и посегна към водката. Беше му все едно как изглежда неканеният гост в действителност. Отпи направо от бутилката и самият жест, в който имаше нещо мъжествено, му придаде смелост. Той подаде на непознатия пепелник и се облегна назад, готов да слуша.
– Казвам се Римо – продължи онзи. – Твой колега по призвание, брат по съдба – поет. Известен.
Усмихна се, което още повече подсили безбрежната тъга в очите му, и посочи към отворения прозорец, към небето.
– Дойдох на третата планета, при вас, на синята Земя със специалното разрешение на Междузвездната асоциация за търговия с културни ценности. Имам и документ. – Пришелецът небрежно потупа торбичката си. – Но да не издребняваме. И нека си спестим формалностите на контакта и информационния обмен – аз знам достатъчно за вашата планета, но нямам право да разкривам тайните на своята звезда… Пък то си е същото. Само общото културно равнище е много по-високо.
Светлозар Кирилов разпери ръце, което би трябвало да означава „естествено, къде ти!“. Най-после събра сили, изкашля се и каза със сух глас:
– Но душата… Какво точно имаш предвид?
Човечето се усмихна мъдро-снизходително.
– Не, не, поете, колега по призвание и братко по съдба. Не си мисли, че виждаш дявола. Това е само образ, символ, творческа приумица. Дошъл съм за твоите стихове.
Светлозар Кирилов се изчерви.
– Всъщност аз не съм кой знае колко известен поет.
– Знам. Изобщо аз знам за тебе повече, отколкото предполагаш. Може ли все пак да ги видя?
За първи път се случваше някой сам да прояви интерес към неговите стихове.
– Повечето не са довършени – измънка и все пак побутна бележниците към човечето.
Потънало в четене, то мърмореше неясно.
– Хм, хм! Х-М-М!!!… Е, това… Не е лошо.
Изведнъж отправи невиждащ поглед към стената зад гърба на Светлозар Кирилов и произнесе с чувство:

– Беше стихнал огромният свят.
Уморени от смешни премеждия,
ние чухме – над нас прошумя
със крилете си бели надеждата…

После като че ли се сети за присътвието на домакина си и внимателно го погледна в очите:
– Има, наистина. Има надежда.
Светлозар Кирилов кимна безгласно, защото някаква буца бе застанала в гърлото му. Изтръпнал от вълнение, той за първи път осъзнаваше какво могъщо чудо е поезията, какво универсално средство за общуване между толкова различни същества, с каква лекота преодолява дори бариерите между цивилизациите, междузвездните гигантски разстояния. И също за първи път си помисли, че е велик. Против собствената си воля фантазията му изрисува бели пиедестали над пустинните равнини на далечни планети, представи си как тълпи от зелени човечета разграбват тънки книжки с неговото име на корицата, трепетно ги разлистват и въздишат: „Колко е хубаво!“
– Колко е хубаво! – възкликна пришелецът. – Ето, чуй: „Островите приличаха на зелени кораби по течението. Край реката – зелено дърво с един-единствен пожълтял клон, сякаш целунато от есента. А тревите са тръпнещи струни и вятърът свири на тях странни мелодии…“ Ще го харесат у нас. Сигуно ще го харесат!
Светлозар Кирилов постепенно идваше на себе си. Похвалите на госта му придадоха увереност.
– Само че – вметна той – не е ли прекалено специфично? Имам предвид в регионален смисъл. Дали ще го разберат?
– О, не, о, да! – бързо отговори човечето и на двата въпроса. – Остави това на мен. У нас наистина няма реки, но можем да заменим реката с великата опашка на огнения змей. Дървото, разбира се, не трябва да е зелено, а ултравиолетово и да не пожълтява, а да се свива в пашкул. Да… Тогава вместо „целунато“, ще сложа „гризнато“, а на мястото на „есен“ ще сложа… е, все нещо ще сложа. И знаеш ли, по-добре е „корабите приличаха на зелени острови“. А това за тревите и струните ще трябва да отпадне – банално е. Да. Добре, ще ги взема.
Светлозар Кирилов се бе изпотил от напрежение.
– Но някои от промените… Не са ли много големи? И стиховете нали не са довършени?
– О! Не се тревожи. Аз ще ги довърша.
– Ти?!
– Разбира се, че аз. Това ще е една от най-добрите ми книги. Е, няма да е шедьовър, но ще има успех.
Светлозар Кирилов скочи и сграбчи бележниците.
– Това е плагиатство!
Погледът на извънземния, изпълнен с безумна тъга и желязно спокойствие, го прикова обратно към стола.
– Грешиш. Плагиатство е, когато някой печата от свое име чужди стихове. Но аз ще ги купя. Ще станат мои и ще напечатам моите стихове. Освен това ти сам призна, че по тях има много работа. Аз ще я свърша.
За миг на Светлозар Кирилов му се прииска да хване с два пръста съществото и да го пусне зад прозореца. Но бързо се отказа – все пак то беше от чуждопланетен произход. И така го гледаше!
– Не съм съгласен – твърдо заяви той.
Човечето се изсмя и стана още по-тъжно.
– Ти си мислиш, земни мой братко, че съм пресякъл звездната бездна, вселенския мрак, за да разнасям твоята слава, Уви! Ти не си поет и никога няма да бъдеш.
– Може и да не съм – прошепна през зъби Светлозар Кирилов. – Но защо да не бъда?
Пришелецът се издигна един метър над стола и го погледна в очите.
– Слушай! Защото ти, уви, си мързелив. За творчеството трябва много труд! Ах, славата – тя идва когато я заслужиш с воля, напоритост, страст! И риск! А пък у тебе – лабилна психика и склонност към уют. Да беше само туй. Ама не си и талантлив. Да, вярно, има огънче, искрица има… Само че не е достатъчно.
Той въздъхна и добави.
– Погледни си бележниците – да има, да няма стотина стиха. Ти на колко години си по земното летоброене, братко?
Светлозар Кирилов мълчеше. Утихваше яростта от цинизма и наглостта на госта, утаяваше се отвращението от театралния му тон, оставаше натрапчивата мисъл – той е прав. Ясно го съзнаваше – може би от реалиума, а може би винаги е знаел, че е така.
– А ти? – попита. – Ти какъв си?
– Аз съм талантлив. И трудолюбив. При нас всички са талантливи и трудолюбиви.
– Тогава защо обикаляте планетите да купувате стихове на старо?
– Да бъдеш или да не бъдеш? – произнесе съществото. – Бедата е, че всички искат да бъдат. Как да учудиш света, като всички пишат? И пишат хубаво! Нов образ? За всяко дърво и камък от нашата нещастна галактика са изписани томове шедьоври. Житейска мъдрост? Всички се пръскат от мъдрост. Лудост? Всички са луди! Какво ни трябва? Нова гледна точка. Не, не романтиката, нито пък езкзотиката на чуждите далечни светове, а свежестта на новото светоусещане. Да се изправиш пред вселената като за първи път, да преброиш звездите с очите на дете.
Светлозар Кирилов вече съзнателно отбягваше погледа на пришелеца. Ама че хитрец, ама че хитрец, повтаряше си той, но вече съжаляваше това същество, което с непостижимите си за земния човек възможности бе прекосило космоса, подгонвано от същата мъка, от същата суета. И дребните монети в спестовната касичка на Светлозар Кирилов бяха за него съкровище.
А може би така наистина е по-правилно? Все пак това е живот за неговите стихове, и то по-добър, отколкото в бележниците. Каквото и да направи с тяха този малък зелен мошеник, на какъвто и невероятен език да ги преведе, каквито и безобразни промени да нанесе, те ще си останат негови стихове, прашинки от него, малки светещи прашинки в безброя на ярките звезди. Простена да ми е тази суета.
– Давам ти ги – каза той и с още малко усилие добави: – Нищо не искам за тях.
Така трябваше да бъде, макар и да бе жалко.
Усмивка озари сбръчканото от мъдрост лице на извънземния.
– Правилно постъпваш – каза той, като прибираше бележниците в торбичката си. – По законите на Междузвездната асоциация нямам право да ти предлагам пари и ценности. Но съм ти приготвил друг дар в замяна и се надявам той да ти донесе повече радост от твоите стихове.
Човечето извади от торбичката бутилка с гъста кехлибареножълта течност.
– Това е за вдъхновение – каза то и прелетя на перваза.
Светлозар Кирилов криво се усмихна на пошлата междузведно банална шега.
– Върви си – каза той и съществото си отиде.

Остана сам. Желанието за сън отдавна бе изчезнало. А не беше ли сън всичко това? Нима бе възможно?
И точно на мен да се случи?
Най-неизвестният бе станал единствен. Или поне първи, или поне един от малкото. Сред всички поети. Сред всички нещастни и гениални, проклети, прочути, оплюти, освиркани, боготворени, умрели или живи и какви ли не още поети… със свое послание. Със свои стихове, изпратени на звездите. На звездите! Можеш да се гордееш, Светлозар Кирилов.
Не се гордееше. И не беше сън. Какъв ти сън – просто го ограбиха. Отнеха му стиховете, най-искрените минути от единствения му живот, от неотиващата си младост, колко прави това, колко хиляди секунди от жалките шейсет милиона?
Предадох ги.
Беше предал на малкия зелен дявол миговете, дърветата, реките и островите, и Таня, защо? Защо не бе намерил сили да ги защити пред пришелеца, пред себе си, пред огромната инерция на живота, на идващите дни – хиляди, сиви, напрегнати, безлични. Дни, дни, дни…
Реалиум – чудесно вещество!
Защо не срамуваш, Светлозар Кирилов?
Не се срамуваше. Беше свободен. Каква невероятна свобода! Свободен от тиранията на недовършените стихове. Свободен от задължението да сяда пред машината и да чака вдъхновението, свободен от угризенията, че не го прави и може би погубва у себе си нещо важно и необходимо, че потъва все по-дълбоко в ленивото мътно течение, а стиховете, миговете остават все по-назад, все по-далече.
Добро утро, Светлозар Кирилов. Светлозар Кирилов – свободен човек. Каква утеха и упование – да бъдеш обикновен, да бъдеш като всички, да ходиш на работа и да се връщаш у дома. Не е ли това истинският смисъл на живота, най-трудната мъдрост?
Машинално протегна ръка към бутилката, отпи една солидна глътка и…
Изтръпна от особения сладникаво-горчив вкус на течността. Това не беше неговата бутилка с водка, а питието на чужденеца. Господи, злото никога не идва само. Не го покоси веднага. Но какво от това? Друг свят, друга органика, друга обмяна на веществата – не можеше да не бъде отровно. Колко отровно?
Сграбчи телефона, но не посмя да набере номера. От кого ще търси помощ, какво ще каже? Отрових се с извънземно питие от един извънземен. С рога. И Даря ще го завари в лудницата… А сгърчен на пода? И после сълзи, черни дрехи и такава бъркотия. Децата… Мъката го стисна за гърлото. Нещо трябва да направи, ако това са последните му минути. Да напише писмо, да провери крановете и електричеството… Трябва да има нещо по-важно.
Минутите минаваха и Светлозар Кирилов потрепера, сякаш му стана студено, но това не беше ужасната тръпка на смъртта, нито хлад от отворения прозорец. Някакъв друг прозорец се бе отворил като че ли високо в небето, като че ли в самия него и оттам нахлуха тайнствени звуци и видения. Светлозар Кирилов се сви, стисна клепачи, с ръце запуши ушите си, но продължаваше да чува, да вижда: необятните простори на вселената, огнени панорами от раждането и гибелта на милиарди звезди, незнайни гласове от космоса, шепота на дърветата по булеварда, диханието на милионния град и шума на далечни реки, сънищата на заспалите птици, силуетите на миналото и неясните светлини на бъдещето.
Това беше вдъхновението.
Не си задаваше повече въпроси. Взе лист и молив и започна да пише. Непознатият бе отнесъл бележниците му, но това нямаше значение, той просто трябваше да разкаже за света, който виждаше, за целия свят – от забравената топка на двора до най-далечната звезда. Нощта се изпълни със сияйните картини на спомените и мечтите, лъхнаха го ветровете от чужди континенти, дърветата се надигаха на пръсти, за да надникнат в стаята му и ръсеха тополов пух и пожълтели листа, влезе Даря, усмихна се ласкаво, премина край него и изчезна, потъна в стената, после някой обви ръце около врата му, закри очите му с длани и това беше любов, а зад прозореца сезоните се сменяха като в латерна магика, дърветата, отрупани със сняг, избухваха в безшумни взривове, гейзери от искрящ скреж излитаха нависоко, бял сняг летеше от земята към небето и откриваше зелена трева, после сини води заляха всичко, издигаха се бързо, полюшваха се под прозореца и изведнъж стаята заплува, завесите затрептяха като платна, а той пишеше, пишеше, пишеше…
Небето постепенно избледняваше над покривите, над върховете на света, който се връщаше в своите очертания. Вече бе съмнало, когато ръката с молива изведнъж спря. Светлозар Кирилов не можеше да намери рима за думата „лоза“. Коза, боза…
Пошлостта на тези асоциации толкова го шокира след полета на въображението, че той ясно разбра – вдъхновението си бе отишло. Беше време да си ляга.

Вече наближаваше дванайсет, когато Светлозар Кирилов, окончателно буден, измит и ободрен с кафе, отново внимателно прочете всичко написано предишната вечер.
Стиховете бяха прекрасни. Дори и денем бяха прекрасни.
Той се взря в бутилката, оставена от госта. Значи ти си причината. Онзи бе казал истината, беше му оставил еликсира на вдъхновението. Кехлибарената течност леко проблясваше зад стъклото, по нищо не личеше чудодейната й сила. Колко ли има в тази бутилка? Изглеждаше половинлитрова, а бе изпил между петдесет и сто грама. Може би седемдесет и пет.
Ето го проблема. Еликсирът бе малко.
Стана и започна нервно да се разхожда из стаята.
Началото си представяше ясно. Първите отпечатани стихове, първите похвали, после – първата книга, похвалите стават писмени, млада надежда, браво, после още една книга – известност, и следващата.
Повече нямаше да има. И поетът Светлозар Кирилов ще бъде забравен. Защо? От къде на къде?!
Взе бутилката, отвори я и внимателно помириса течността. Ароматът бе тежък, омайващ. Дали да не близне малко, да си припомни вкуса? Отново затвори бутилката и я остави на масата.
Трябваше да бъде пестелив.. А какво, ако вместо да пише шедьоври, гениални от първия ред до последния, започне да разпределя материала? За много стихотворения. И във всяко да има най-много по два-три от прекрасните образи и метафори, дори само по едно бисерче, което да озарява останалото… И пак да се мъчи да дописва?
А може би да изпие всичко наведнъж и край на проблемите? После цял живот ще съжалява. Да отстъпи еликсира на Даря? Но нейната работа не изискваше особено вдъхновение. Както и неговата. Да се захване с теоретичната физика? Или любовта? Голямата вдъхновена любов? Проблемът си оставаше – еликсирът бе малко.
Все пак най-добре е да пише стихове. Само няколко книги, но на големи интервали от време. На пет години. Не, на десет. Шедьоврите на Светлозар Кирилов. Ще ги пуска в света с гръм и трясък! Бомбите на Светлозар Кирилов! Възторг! От всяка книга. Ще очакват от него следващата, но той ще мълчи. И когато започнат да го отписват и забравят – бам! Новата книга – още по-добра! После – мълчание… Тайнственото мълчание на Светлозар Кирилов. Очакване, умора от очакването и – бам!
Така трябваше да бъде. Това бе вярното решение.
Светлозар Кирилов се изправи и разкърши рамене. Предстоеше му работа. Най-напред върху стиховете от миналата нощ. Да видим каква ще бъде съдбата им.
Бутилката!
Той изряза хартиен етикет и нарисува върху него череп и кости. Изображенето се оказа несполучливо, затова обърна листчето и опита отново от другата страна. След това акуратно го намаза с лепило и го притисна към стъклото на бутилката. Уви я във вестник и с дебел флумастер написа: „Отрова!“ После загърна всичко в стара полускъсана моряшка фланелка и натъпка пакета в дъното на своето отделение от гардероба. Можеше вече да си отдъхне.

Минаха години. В една късна неделна вечер Светлозар Кирилов се прибираше у дома.

Тихо отключи външната врата и тихо я затвори зад себе си. В коридора се ослуша. Никакъв звук не идваше от стаите. Навярно децата вече спяха, а Даря и да не спеше, не му се обаждаш, за да не го безпокои. На Даря можеше да се разчита.
Светлозар Кирилов влезе в банята и плисна няколко шепи вода върху лицето си. Застанал пред огледалото, дълго се взираше в собственото си отражение.
Значи така изглежда славата?
Зачервено, леко подпухнало лице, пооредял перчем и бръчки по челото и край очите. Дали беше от времето, дали от преумора? И някаква неясна горчивина, намек за порочност върху лицето на славата.
Да, славата наистина беше дошла през петте години след онази невероятна нощ – неговата малка, заслужена, достатъчна слава. Повече не му трябваше. И не бе трудно да изтърпи срока на мълчанието. До тази вечер.
Влезе на пръсти в стаята си, пипнешком запали лампата на бюрото , извади и акуратно подреди листата, писалките и една красива кристална чаша. После тихо открехна гардероба и изрови от дъното му увитата в моряшка фланелка бутилка. Сложи и нея на масата, все още без да развие пожълтелия вестник, и удобно се настани.
Нощта на Светлозар Кирилов! Утре светът ще бъде същият и все пак по-различен. Ще посрещне новите му стихове. На работа, на работа! Внимателно отгърна вестника.
И остана така – вцепенен, оглушал от внезапно нахлулата тишина, без мисъл в опустялото му съзнание.
Нещо ужасно бе станало с еликсира.
Кехлибарената течност бе непроницаемо мътна, на дъното се полюшваше гъста кафява утайка, а най-отгоре плуваше кръгло островче от зеленикава плесен.
Светлозар Кирилов остави бутилката на масата – съвсем внимателно, като че ли се страхуваше светът да не рухне от лекото сътресение.
Еликсирът е развален… Защо онзи… Как утре…
Наведе се напред, отвори бутилката и предпазливо я помириса. Лъхна го почти същият аромат, но по-остър и горчив. С трепереща ръка наля от питието, като се стараеше да не разклати утайката и да не се излее гадната плесен. Трябваше да изпревари страха, преди да се е засилил. Длъжен беше да провери, затвори очи и отпи няколко глътки.
Отвращението трая само миг. Светлозар Кирилов се отпусна в тревожно очакване.
Тик-так, тик-так… Хайде, нека да идва това и по-добре да свърши изведнъж.
Усети как тялото му олеква и се разтърсва от ледени тръпки. Полазиха го паяци със студени , лепкави пипала. Зави му се свят – стените се завъртяха, ярка червена светлина огря отвътре черепа му, после погледът му внезапно се проясни, придоби невероятна острота. Можеше да различи всяка прашинка върху масата. Огледа се – нещо ставаше със стаята, – по стените плъзнаха разклонени пукнатини, избиха отвратителни сиви петна, под тавана набъбваха паяжини. Съвсем отчетливо виждаше кръгчетата олющена боя по прозореца, точиците от мухите и самите мухи, задрямали в ъглите.
Опита се да се изправи, но подът се люшна под него и той падна по лице, пред очите му подскочиха прашинки, затрептяха светли и тъмни косъмчета между нишките на килима. Опря се на длани, вдигна глава и извика от ужас, защото стените и таванът бяха започнали неудържимо да се рушат. Сви се на пода и закри с ръце очите си, за да не вижда грозното лице на света, което надничаше зад разширяващите се пукнатини, но тогава през свитите пръсти и стиснатите клепачи проникнаха изтъканите от студена светлина картини от собственото му минало, нахлуха спомени, за броени мигове се изредиха всичките разочарования, болки и обиди на детството и зрелостта, всички минути на пропуснатото, всички думи, от които се срамуваше, всички страхове, всички забравени лъжи и измени. Той зави от болка, както лежеше на пода, свит на кълбо, но може би и това му се струваше, защото никой не дойде след този отчаян рев.
После заплака. Съзнанието му изведнъж се избистри и с това дойде неудържимият спазъм в стомаха. Залитайки, Светлозар Кирилов се добра до банята и там, през сълзите от болката, успя да изхвърли от вътрешностите си отвратителната течност. Стана му по-добре. Ослуша се – в къщата бе тихо, изглежда, Даря и децата не бяха усетили нищо.

Тик-так, тик-так… Светлозар Кирилов отново седеше зад бюрото си и странно, трябваше да си мисли, че животът му си е отишъл, но в него пулсираше точно противоположната мисъл – животът продължава, животът започва отново. Тик-так, тик-так.
Беше свършило времето на среднощните сънища със стихове, на днешните сънища в ленивото очакване да дойде подходящата възраст, сезон и вечер, на тихото редуване на дните в наивно предчувствие за нещо велико. Приказката бе свършила и оставаше самият живот.
Светлозар Кирилов се вгледа в часовника, където червената стрелка на секундите монотонно обикаляше циферблата, настигаше и задминаваше стрелките на минутите и часовете, и си помисли, че стотици хиляди пъти трябваше да трепне тази стрелка, да извърши своя неизменен кръг, стотици хиляди кръгове останаха, преди да отпадне задължението да съществува, и това време трябваше да се живее, трябваше да се запълни с живот.
Без стихове. Без приказката, без магията. Просто с живот.
А на бюрото лежаха белите листове и той знаеше, че никога няма да се реши да ги махне оттам. Щеше да се връща всяка вечер в тази стая, където белите листове ще го измъчват с копнежа да разшири света извън стените й. Щеше да наднича в душата си като в пощенска кутия, но знаеше, че ще бъде празно.
Като в пощенска кутия. Само квитанции за неуредени сметки. Попълнени фишове за тото две. Реклами за безпрашно циклене на паркет. Посланията на неизвестна секта, изпълнени с обещания и заплахи. Приятели мои, защо не ми пишете…
… простена наум Светлозар Кирилов, изтръпнал от изненадата, че отново мисли в метафори.
Но какви? Каква безнадежност! А любовта! Не може ли с нея да се запълнят тези чудовищни стотици хиляди кръгове, помисли си той с тайната надежда да излъже съдбата и да продължи тънката нишка на метафорите.
Аз имам малка любов – джобен формат. Тя е толкова малка, така удобна любов – мога винаги да я нося със себе си. Когато ми е тъжно, например в трамвая, мога да я извадя и да прелиствам моята малка книжна любов джобен формат. Общо взето, съм я написал сам, с не много въображение, без особен размах, дори не винаги с изискан вкус. Отначало героите твърде много говореха, после станаха мълчаливи…
Светлина озари стаята – Даря влезе и запали лампата. Не спиш, каза тя. Цял свят от мисъл и любов бе спотаен в това „не спиш“. Не спиш, не си спокоен, и аз не спя, обичам те, защото не спиш, харесвам стиховете ти, но и без тях те обичам и знам, че ти се спи… Даря тихо се приближи, а той не смееше да вдигне поглед, ръцете й се плъзнаха по челото му, по очите, спряха на раменете, досети се, че е забелязала празните листове, и се засрами, но тя нищо не каза, целуна го и все така тихо излезе.
Това беше решението, това беше надеждата. Трябваше да дописва тази книга, търпеливо, докрай, само тя можеше да бъде най-добрата и единствено негова, най-истинска книга в целия му живот. Светлозар Кирилов се запита дали мухлясалият еликсир бе породил тъжните и маниерни метафори за душата пощенска кутия и любовта джобен формат, дали прилошаването и повръщането бяха цената на тази милостиня, но бързо отхвърли мрачните въпроси.
Те вече нямаха значение.
Щеше да чака стиховете – ако дойдат, а не да избира удобния ден, за да ги повика. Оставаше още нещо неизпълнено, преди да иде да си легне, и той знаеше, че сега беше времето най-после да напише стихотворението за Даря. Сложи лист в машината и изтрака заглавието.

ПОСЛЕДНО СТИХОТВОРЕНИЕ

Погледна часовника, който показваше милионите секунди до края на живота и броените часове до утрото, когато ще трябва да се надигне пак недоспал, за да отиде на работа, и смело прибави първия ред.

Искам да те обичам в една стая без часовници.

Пришелецът не бе отнесъл единствено този ред, надраскан върху малко, накриво откъснато листче, изплъзнало се измежду страниците на бележника. Беше си негов, можеше да продължи.

Искам да те обичам в една стая без часовници.
Утре е понеделник – моят тежък ден.
Утре няма да тръгна по булеварда
с дървен кръст на гърба.
Няма да вляза в бой
с дванайсет глупаци.
Просто ще имам много работа.

Утре няма да стана герой,
няма да ме ранят (освен с думи),
ръцете ми ще издържат,
краката ми ще издържат,
трябва да издържи и съвестта ми.
Утре няма да напиша безсмъртен стих,
няма да се прочуя,
ще ме духат умерени ветрове,
не се предвижда буря.
Надвечер ще изкрещя в лицето на някой подлец,
а той ще ми се усмихне.
Чудесата ще останат за вдругиден,
а утре просто ще те обичам.

Светлозар Кирилов прочете написаното и се отпусна назад. Харесваше му. Имаше, разбира се, още какво да се пооправи, но сега тази необходимост бе отпаднала напълно, той беше свободен да остави стихотворението така. Даря щеше да го прочете утре, а за него бе време да си ляга. Представи си как с усилие ще отвори очи в шест и половина, ще побърза да натисне копчето на будилника, за да не събуди децата, след кафето лекото замайване от съня ще се расее, а на улицата ще го посрещне прохладното сияйно утро. Ще стои непрекъснато в стаята си в службата – Даря сигурно ще се обади да каже дали й е харесало стихотворението.
Така трябваше да бъде, така щеше да стане, трябваше само още малко да поседи неподвижен, без да се обръща, въпреки ясното усещане, че някой го наблюдава.