БЯГСТВО

– Днес – повтори Хари Грийдън и се тръшна в креслото. – Днес или никога. Това трябва да реши всеки от вас.
– Луд е! – с нервна усмивка заяви Уилям Фрийли. Поправи възела на вратовръзката си – може би за да скрие мъчителното преглъщане или да спечели две-три секунди за успокояване. Озърна се и като не намери подкрепа в мълчанието на останалите, пак се обърна към Грийдън. – Но ти много добре знаеш, че още не сме готови, Хари!
– Слушай, Уилям Фрийли – отчетливо произнесе другарят му, – нима чакаш да прочетеш във вестника, че бомбата пада над вилата ти, и тогава да хукнеш да се спасяваш?
Хелън Грийдън отново си наля. Хари бързо се пресегна, взе чашата й и я постави от другата си страна. Двамата изглеждаха твърде необичайно в камуфлажното военно облекло. Той приличаше на столичен интелектуалец, мобилизиран по погрешка като десантчик, докато преправената униформа добре подчертаваше стройната фигура на Хелън. Тя се надигна и с доста несигурни стъпки отиде до бюфета за нова чаша. Карл Браун лениво я проследи с поглед.
– Машината не е изпробвана – напомни Уилям Фрийли това, което всички знаеха. – Практически не можем да я управляваме. Не можем да регулираме дължината на скока. Не знаем кога и къде ще попаднем!
– Е, и какво? – попита Грийдън.
– Първо трябва да изпробваме машината.
Хари Грийдън отново скочи на крака. Начинът, по който източеното му тяло се измъкваше от дълбокото кресло, смешно напомняше разгъването на дървен метър. Надвеси се над Фрийли като че ли се канеше да го клъвне с гърбавия си нос.
– Не можем да я изпробваме! В момента, когато бъде регистриран първият импулс, тук ще се напълни с полковници. Това ще е краят на нашите планове. Машината на времето бързо ще се превърне в супероръжие, а това вече ще е краят на всичко. Тотално разузнаване в миналото. Един секретен обект, който днес е недостъпен в тила на противника, може да се окаже лесна плячка в миналото. Бомби! Бомби, който избухват със закъснение. Петдесет години, сто години, триста години – няма значение. Това ли искаш, Уили?
– Няма да им позволим… И недей да ми се хилиш така! Предлагаш ни невероятен риск.
– Невероятен риск е да живееш в тази страна и в този век! Дявол да го вземе, доктор Фрийли, на трийсет и осем години още ми се живее. А имам чувството, че съм легнал в ковчег и чакам всеки момент да дойде някой, да сложи капака и да забие гвоздеите… Все някъде в проклетото минало на този свят трябва да има спокойно място, съвсем малко място за нас четиримата. Аз харесвам жена си.
– Тринайсет години – промълви Фрийли. – Денонощен труд. И сега, когато сме съвсем близо до упеха, ти искаш да плюеш на всичко. Целият този труд, нашият, на още стотици хора, години наред и… само за да можем четиримата да се скрием в двора на някой феодал или фараон.
– Има и по-цивилизовани времена.
Фрийли мушна ръце в джобовете на сакото си и се опита за повече достойноство да се поизпъне назад в креслото, докато Грийдън все още стърчеше надвесен отгоре му. После повиши тон:
– Това е позорно бягство. Не съм съгласен!
– Въоръжен съм – шепнешком обяяни Грийдън. – Няма да позволя някой да ми попречи. Но ще ти разреша да излезеш от стаята минута преди импулса… приятелю Уилям.
– Аз ще тръгна – обади се от дъното на стоята Карл Браун.
Гласът му ги стресна. Неподвижното лице на Браун приличаше на восъчна маска под един случаен слънчев лъч от прозореца. За това допринасяха още лъскавината на голия му череп и златните отблясъци от рамките на очилата му.
– Ще тръгна с Хари – повтори той. – Колкото и да е глупава мечтата му за топло местенце в историята.
– Тогава защо? – запита Фрийли.
Браун се ухили:
– Някога исках да стана историк. А се наложи да се ровя в структурата на времето. Няма хляб за историци. Историята свършва…
Говореше сякаш на чашата, която крепеше с две ръце под внушителния си корем.
– Онова, което знам за историята и времето, ме кара да мисля, че нашият Хари няма да успее да доживее спокойно дните си с Хелън нито при фараоните, нито в двора на китайския император, нито дори в ХХ век. И все пак ще тръгна. Не ми е чужда суетата да се убедя на практика в теорията си. А тук е скучно, опасно и скоро ще започнат да ни досаждат…
Хари Грийдън неспокойно крачеше из стаята. Хелън с пиянско любопитство разглеждаше Карл Браун. Самият Браун продължаваше съсредоточено да наблюдава течността в чашата си, Уилям Фрийли бе отпуснал глава на гърдите си, без да забелязва, че седи неудобно на самия ръб на креслото.
– Аз ще я върна – каза Фрийли.
Грийдън рязко се завъртя на петите си и се вторачи в него.
– Ще дойда с вас и после ще върна машината. Машината не бива да пропадне.
– И ще я дадеш на полковниците? – дългите ръце на Грийдън зашариха из въздуха, като че ли търсеше полковници, за да ги смачка.
– Може да намеря по-добро време. Може би в бъдещето…
– Няма бъдеще, то още не съществува – с притворени очи пропя Карл Браун.
– Може и да има – тихо възрази Фрийли. – Може теорията ти да не е вярна.
Восъчната маска не отговори.
– Приготвил съм всичко необходимо. – Хари Грийдън измъкна от един шкаф четири раници и ги хвърли в средата на стаята. После отключи сейф, скрит в стената, и внимателно изнесе на двете си ръце метален предмет с овални форми, голям колкото куфар. Остави машината до раниците. – Елате по-близо!
Докато другарите му си слагаха раниците, той дръпна чашата от ръката на Хелън, малко грубо й помогна да се изправи от креслото и я поведе към машината.
– Ще видим ли Александър Велики, Хари? И как Калигула е подпалил Рим?
– Нерон – поправи я Грийдън и я отпусна върху килима.
– Клеопатра… Карл, наистина ли е била толкова хубава тази мръсница?
Карл Браун я погледна под златните рамки на очилата. Накъде, към кого бе понесла своята съвсем доскорошна хубост скъпата Хелън?…
– Хайде! Хайде! – прошепна Фрийлии избърса потта от челото си.
Хари Грийдън леко завъртя червения диск за регулиране енергията на импулса и натисна стартовия клавиш. Въздухът наоколо започна да става непрозрачен. Плътна млечнобяла завеса скри от тях очертанията на стаята. Върху панела на машината блесна за миг зелена светлина и тогава…

… отекна гръм. Оглушителе и разтърсващ. Сякаш гърмът отнесе изтънялата бяла пелена и светът се изправи пред очите им. Беше грозен и страшен. Хари и Хелън Грийдън, Карл Браун и Уилям Фрийли стояха сред пуста разровена улица, гледаха смаяни разрушените тухлени сгради с изранени лица и ослепели прозорци, а над главите им ехтеше вой на сирена. Далечен тътен се примесваше с резки гърмежи на снаряди и бомби, улицата бе разбита от експлозиите, а над главите им се носеше острият писък на куршуми.
– Двайсети век – каза Браун.
– Бързо! – извика Хари Грийдън. Грабна жена си и я дръпна в една яма от бомба насред улицата. Другите ги последваха.
Иззад ъгъла се показа стоманено чудовище. Зави тромаво върху тежките си вериги и с грохот запълзя към тях. От купола му косо нагоре стърчеше дълга цев. Четиримата, онемели, наблюдаваха как танкът разтрошава паважа, мачка отломки от сградите и повалени дървета и бавно се приближаваше.
Хелън стисна ръката на мъжа си.
– Хари, да се махаме оттук. Веднага, Хари, моля те!
– Невъзможно е – изстена той. – Няма как да направим два скока за четири-пет минути. Трябва време, за да се зареди машината с енергия за следващия импулс.
И все пак след миг сам посегна към клавиша.
– Чакай – спря го Браун.
От един опушен вход изскочи човек в сиво палто и се втурна към танка. Изтрещя картечница. Човекът неочаквано коленичи на петнайсетина метра пред машината, главата му се удари в паважа. Но ето че той се изправи, замахна и хвърли нещо върху танка, после още веднъж. По бронята на чудовището плъзнаха пламъци и лумнаха ярко.
Грийдън натисна клавиша за старт. В млечната белота, която ги обгърна, светна и веднага угасна зеленият индикатор.

Бялата пелена се отдръпна, за да отстъпи място на гъст, задушаващ дим, окървавен от пламъците на пожара. Хари Грийдън се задави от пушека и непоносимата миризма на изгоряло. Пред тях се извисяваше каменна стена, а над нея пурпурно зарево се бореше с чернотата на нощта. Горящата кула като факел озаряваше пребледнелите лица на другарите му. Оттатък стената се дочуваха дрезгави викове. Силен повей на вятъра разнесе дима. Хелън изпищя. Стояха на самия ръб на дълбок ров. На няколко крачки беше вратата на крепостта, а в светещия в червено отвор висяха две черни безжизнени тела. Уилям Фрийли се сви надве и повърна. Хари притисна лицето на Хелън към гърдите си.
В този момент на моста над рова излязоха хора. Ниски, набити, облечени в груби ризи до коленете, в ръцете си държаха мечове, коси, топори. Браун побутна прегърнатите съпрузи да тръгват и сам се запъти по-далече от крепостта. Озърна се още веднъж, когато чу зад гърба си крясъци и тропот. Към замъка препускаха конници, обковани в броня.
– Насам! – извика към трите тъмни силуета, изгубили се нейде назад в дима, огънати под тежестта на машината.
– Предполагам, че няма да останете тук – каза им Браун, щом се събраха на края на рядка гора. – Средновековна Европа е доста неспокойна. Бих могъл и по-точно да ви кажа къде и кога се намираме, но ще трябва да наблюдавам още известно време.
– Няма нужда – отвърна през зъби Хари Грийдън. – Ще потърсим епоха с по-изискани маниери. Хелън, ти имаш лека ръка. Опитай този път ти.
Хелън неуверено завъртя червения диск. Мъжете я налюдаваха напрегнати. Тя натисна клавиша.

Отново бялата пелена ги скри за секунда от опасността, само за секундата, през която Хелън бе прелистила слепешком страниците на историята. А после й се доплака от отчаяние, от безсилие да се събуди от страшния сън, в който един кървав кошмар си отиваше, за да го смени веднага друг, не по-малко жесток.
Времето ги бе изхвърлило на тясна, стръмна улица, оградена от пет-шест етажни сгради, а насреща им идваха войници в кожени доспехи с метален обков на гърдите, с къси мечове и продълговати щитове. Този път никой от тях не се забави. И четиримата се втурнаха в най-близкия вход. Тичешком изкачиха грубите стъпала до първия етаж и спряха пред отворената врата. В ъгъла на стаята се бе свила жена в синя туника, а три деца криеха лица в скута й. Бегълците влязоха и се настаниха в срещуположния край на помещението. Жената ги гледаше със страх, въпреки че Хелън се опитваше да се усмихва добродушно. Браун пристъпи до прозореца . Вече се досещаше къде бяха попаднали. На върха на хълма, към който водеше улицата, се очертаваше силуетът на цитаделата. Над къщите тегнеше дим. Предсмъртни и победни викове огласяха хода на уличните боеве.
– Картаген – каза Браун. – Най-страшният враг на Рим изживява последните си дни. Картаген ще бъде разрушен. Векове наред тук няма да има нищо. Векове… О, значи са ни видели…
По стълбите отекнаха стъпки и на прага се появи римски легионер. Не отвърна на любопитния поглед на Браун, само за миг се взря в останалите. Историческият инстинкт му подсказа коя е жертвата. Той тръгна към жената в ъгъла. Мечът се разлюля…
С писък Хелън се хвърли след войника. Римлянинът рязко се обърна, острието на меча светкавично отскочи напред. Нечия ръка дръпна силно Хари Грийдън и го закова на мястото му. Бялата мъгла на времето скри от очите му тялото на Хелън, проснато на пода.

Карл Браун вървеше напред и внимателно оглеждаше песъчливите хълмове. Нажежено до бяло, слънцето на дълбоката древност щедро раздаваше жарта си на пустинята. Браун бе разкопчал пъстрата копринена риза с щамповани палми и автомобили, по голите му гърди се стичаше пот. Зад него тежко пъшкаше Фрийли. Елегантният му бял костюм бе придобил съвсем жалък вид. С едната си ръка влачеше машината, а с другата подкрепяше омекналото тяло на Грийдън, който се задушаваше в нелепата си униформа. Краката им затъваха в нагорещения пясък. На Фрийли му се струваше, че продължава да чува тропота и цвиленето на конете, скърцането на колесниците, дивашките крясъци на озверелите войници, стоновете на падналите. Мъчеше ги жажда.
– Не мога повече, Карл – изпъшка той и пусна машината.
Браун се обърна. Вторачи се в двамата, после още веднъж огледа околността.
– Добре. Можем да поспрем.
Фрийли разтвори раницата си и извади манерка с вода. Хари Грийдън седна настрани от тях. Не бе проговорил нито една дума, докато се измъкваха от битката сред голите хълмове. Няколко минути отдъхваха в мълчание. Водата и таблетката стимулатор възвръщаха силите и настроението на Фрийли.
– Дяволски гореща страна – промърмори той. – Египет… И отново кръв.
– Имах предвид епохата, а не мястото – уточни Браун. – Тези, които колеха другите с по-голям успех, бяха египтяни. Вероятно сме в Палестина, а може би още по на изток.
– Преситен съм от кръв… Карл, наистина ли цялата история на човечеството е толкова отвратителна?
– Общо взето. Естествено, имало е години на спокойствие и възход. Но ние не можем да попаднем там.
– Структурата на времето ли?
– Структурата на времето – потвърди Браун. – Хората са свикнали да разглеждат историята и времето като две различни, самостоятелни същности. Историята – бъркотия от събития и съдби, разхвърляни из равномерния поток на времето. Самото време – четвърто измерение, кристално чисто и божествено непоятно, независещо от мръсните събития и нещастните съдби… Нещата не са така прости.
Беше се поизтегнал на пясъчното възвишение – един нехаещ за вида си, прекалено пълен летовник, който си почива на плажа. Заоблено, неуязвимо спокойствие и доволство, проблясващо със златните рамки на очилата и гладкия череп. Като че ли горещите лъчи на слънцето бяха поразмекнали восъчната маска и тя бе станала по-приказлива.
– Нещата не са така прости. Събитията, с които човекът засява времето, променят неговата структура и свойствата му. Това, което наричаме минало, не е нито история, нито време. Те са едно цяло, слели са се в една нова същност, в една мътна и буйна река – социо-временния континиум. Моята гордост.
Избърса челото си със смачкана кърпа и се усмихна.
– Тук, във вековете на фараоните, теорията ми отново победи. Намери още веднъж експериментално потвърждение. Социо-временният континиум е нееднороден. В различните епохи има различна структура, според характера на събитията, които го изграждат. И както във всяка система, и тук са съвместими само сходните структури… Колкото и да разбърквате сместа, капката масло винаги ще изплава на повърността на водата. Социо-временният континиум естествено отхвърля внесените чужди микросистеми, ако те не съответсвуват на структурата на дадения отрязък. Както организмът отхвърля присадения орган с чужд генетичен код. Както окаяният дрипльо няма право да прекара една приятна вечер в обществото на истински джентълмени…
– А в случая ние сме тези окаяни дрипльовци, така ли? – вметна Фрийли.
– Да. Ние носим със себе си структурата и особеностите на нашето време, обричащата му наследственост, отпечатъчците от мръсните му пръсти. Отровният въздух, отровният прах на градовете и сметищата му са още в дробовете ни, в гънките на дрехите. Ние сме рожби на една епоха на страх и насилие. Затова ще се озоваваме винаги в епохи на страх и насилие. Колкото и да се връщаме назад. Докато накрая попаднем на сбиване на първобитни орди.
Браун млъкна. На Фрийли му се искаше да възрази, но думите на историка го накараха да погледне на тяхната групичка като че ли отстрани и да открие неприятната правда. Сред пясъците на Древния Изток седяха тримата учени от ХХI век, единият – полугол, наметнат с пъстра младежка риза, другият – в официален костюм, третият – в униформа на десантчик, и водеха нещо като теоретичен спор. Абсурд? Глупав сън?
– Мисля, че грешиш, Карл. Или поне твоята теория допуска и друго обяснение. Направихме четири опита. Както и очаквахме, енергията на импулса не определяше еднозначно нтервала от време, който преодолявахме. И ако социо-временният континиум наистина съществува, лесно може да се обясни защо в него има области с различни енергийни нива – нещо като „върхове“, „равнини“ и „падини“. Тогава именно те определят къде ще попаднем при всеки скок.
Фрийли направи пауза, но Браун нищо не възрази, а Хари Грийдън както и преди седеше безучастен, с невиждащи очи. Той продължи:
– Ако събитията определят структурата на всеки отрязък от социо-временният континиум, то социалната активност на народите определя неговото енергетично ниво. За великите събития – войни, въстания, революции – на историята са нужни участието на масите, социалната енергия, енергията на действието, на ума и нервите на хиляди, милиони хора, на всеки човек. В тези преломни моменти в континиума се обарзуват потенциални ями. Те ни засмукват, за да погълнат енергията ни. Резултатът е същият, както ти го предрече – никога няма да намерим спокойно кътче в историята. Войните и революциите – това е нашата съдба.
Браун слушаше и пресипваше на тънка струйка пясък от едната си длан в другата. Фрийли замълча за момент, загледан в този несигуран пясъчен часовник, после добави:
– На теб може да ти звучи превзето, а за мен е утешително – историята има нужда от нас. Тя няма да ни пусне.
– Лъжеш! – изкрещя Хари Грийдън. Скочи, сграбчи Фрийли и силно го разтърси. Фрийли безуспешно се опитваше да се изправи и да се отскубне. Карл Браун се разсмя гръмко. Грийдън изведнъж отпусна ръце.
– И ти лъжеш! Умници. Не е възможно да сме принудени винаги да попадаме от една касапница в друга. Четири опита не доказват нищо.
– По принцип, да – съгласи се Браун. – Но историята няма да ти стигне да направиш достатъчно много опити.
– О, ще ми стигне. Има и друга посока. Бъдещето. Поне там трябва да има по-добри времена.
Тънка усмивка се плъзна по устните на Браун.
– Не, не. Не ми повтаряй, че бъдещето не съществува. Не можеш да бъдеш сигурен, преди да сме проверили. И Уилям мисли така, нали, Уилям?
– Струва си да се опита – каза Фрийли, като отърсваше пясъка от дрехите си. – Ако заседнем там, откъдето тръгнахме, ще унищожим машината. Ако прескочим…
Грийдън хукна към машината и я довлече при тях.
– На добър час – каза Браун.
– Как? – Фрийли зяпна. – Няма ли да дойдеш с нас, Карл?
– Напътувах се. Ще остана тук.
– Не, шегуваш се… Какво ще правиш тук?
– Ще стана пророк. Предсказанията са били доходна професия във всички времена. Придворен гадател, астролог, жрец, любимец на фараона… Браун свали очилата си, избърса ги с края на ризата и ги разгледа съвсем отблизо. – Май все пак трябваше да ги сменя с контактни лещи… А, по дяволите, може би така е дори по-добре. Ще нося туника и ще си пусна брада… Не се тревожи за мене, Уилям. Аз наистина се напътувах.
Фрийли разбра, че е безсилен да го разубеди.
– Сбогом, Карл.
Браун му кимна усмихнато. Хари Грийдън се бе навел над машината. Фрийли се обърна към него.
– Енергията на импулса трябва да е по-голяма от тази на четирите скока до тук.
– Знам – отвърна Грийдън. – Ще се постарая да се озовем поне сто години след онзи смрадлив век, в който сме се родили.
Той завъртя червения диск в обратна посока почти докрай. Сложи ръка на клавиша.
– Тогава, в Картаген… Ти ме спря, нали, Карл?
Браун не му отговори. Грийдън стовари юмрук върху клавиша.
Отново въздухът около тях започна да се сгъстява, да става непрозрачен. В последния миг Уилям Фрийли успя да зърне стоящия настрана Браун. Лицето му като че ли бе загубило насмешливото си изражение. През трептящата мъгла му се стори, че чете върху това лице тревога, дори тъга, но не можеше да каже със сигурност, защото изведнъж фигурата на Браун изчезна. Обгърна ги плътна бяла завеса и…
…остана. Млечнобялата завеса остана. Нищо друго не се виждаше , нищо друго нямаше в тясното пространство, заградено от нея, само те двамата и машината. Известно време стояха така и се гледаха един друг.
– Какво значи това? – успя най-сетне да промълви Грийдън. – Повреда ли?
– По-лошо. Ние пътуваме.
Фрийли кимна към лъскавата повърхност на машината между тях, където светещият зелен индикатор доказваше, че се движат на пълен ход напред през времето.
– Но предишните скокове траеха само миг!
– Да, някакви си две-три секунди.
– Тогава ние сме…
– Безкрайно далече в бъдещето – довърши Фрийли. – И не спираме. Не можем да спрем.
Като обезумял Грийдън се хвърли срещу бялата мъгла. Успя да направи само две крачки. Отблъсна го невидима могъща сила. Той изруга от болка и яд.
– Излишно е, Хари – каза другарят му. – Знаеш, че е излишно.
– Но как може… Как може енергията да стигне за толкова далечно пътуване?
– Боя се, че ще ни стигне за още дълго. Машината е в ход, а енергията практически не намалява.
Замълчаха. Хари Грийдън не откъсваше поглед от зелената светлина. Прилоша му от мисълта за лудия бяг на вековете край тях, за нечовешките разстояния, които ги деляха от всичко познато, за безкрайната бездна на времето, в която пропадаха.
– Мисля за вашия спор с Браун – каза той. – Ако ти си прав, това означава… Господи, не мога да го изрека… Това означава, че няма какво да ни засмуче обратно във времето времето няма нужда от нашата енергия, във времето няма нищо! Континиумът е прекъснат!… Човечеството не съществува…
Фрийли не отговори веднага. Струваше му се, че чува край себе си тихия шепот на годините, въздишките на вековете. Чувстваше се невероятно стар, сякаш тежестта на епохите зад тях легна на раменете му.
– А може би – каза той – Браун е прав. Може би ние сме несъвместими със структурата на времето в бъдещето и то ни отхвърля все по-далече и по-далече. Може би просто времената на страх и насилие са свършили и в континиума няма място за нас… Никога няма да разберем.

Be Sociable, Share!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *