ТЕЛЕФОН ЗА САМОТНИЦИ

Клокочещият ад остана някъде долу. Металният грохот преминаваше в тихо стенание, докато асансьорът го носеше нагоре към неговата килийка в железобетонния кошер. От прозорците на 116-ия етаж човешките тълпи изглеждаха като мътни струи, които с мъка се провираха между каменните грамади. През последните години му се случваше, докато ги гледа, да го обзема нелепата надежда, че ей сега този кален поток ще пробие между затлачените теснини, ще се излее в близкия океан и най-сетне ще настъпи тишина.
На запад в гъстата смес от мъгла и дим слънцето изглеждаше като мръсно петно, като жълтък, размазан върху захабена покривка. Беше бледо и жалко между ярките фойерверки на рекламите, които изгряваха високо в небето, преливаха в наситени цветове и поразяваха въображението с невероятната си безмисленост.
Пожълтелите кокалести пръсти потреперваха, докато набираха познатия номер.
– Ти ли си?
– Здравей, Паркър, как живееш? – Гласът отсреща беше приятен и бодър, като че ли малко лекомислен, но вдъхваше спокойствие.
– Позна ме. Както винаги. Как го правиш? – Паркър изпитваше недоверие в началото на тези разговори. Но онзи оттатък се изсмя:
– Как няма да позная приятеля си? Как е Мери?
– Мери умря. Преди една седмица.
– Страшно съжалявам, Паркър – събеседникът му изостави лековатия тон. – Но защо не се обади веднага?
Господи, какъв глас, мислеше си старецът, сякаш по жицата течеше топлина и го сгряваше. Това му беше приятно и го ядосваше в същото време. Ето защо отвърна заядливо:
– А каква полза да се обаждам? Може би щеше да дойдеш?… Опитах се да извикам децата.
– Чудесни са момчетата ти, Паркър. Имаш ли новини от тях?
– Майкъл е на Марс, готвят го за далечен полет – десетина години в едната посока и още толкова обратно, ако, разбира се… А другият е зает в някакъв секретен проект. Получавам писмата му през шест месеца, но без адрес на подателя…
– Да-а, здравата се трудят твоите момчета, Паркър. Всъщност защо не се захванеш и ти с някаква работа, докато ги чакаш да се върнат?
– Докато ги чакам да се върнат ли? Добре звучи. Ти забравяш, приятелю, че вече съм на шейсет и осем, а моите синове отдавна минаха четирсетте. И за какво им е потрябвало да се връщат тук?… Впрочем, за работа вече се интересувах. Получих картичка лично от централния компютър на бюрото по труда. „С настоящето съобщаваме на уважаемия Уилям Паркър, че в момента бюрото по труда не разполага с подходящо за него работно място. В случай, че можем да се възползваме от вашите услуги, ще ви уведомим незабавно, поради което не е необходимо в бъдеще да отправяте запитвания към бюрото.“
Паркър четеше с някаква мрачна ирония, но изведнъж млъкна, и когато заговори отново, гласът му сякаш идваше от бездна.
– Какво ще правя сега? Кажи ми, какво да правя сега?

Алън изключи репродуктора. Настъпи тишина. Знаеше какво щеше да чуе по-нататък. Беше го слушал в различни варианти вече стотици пъти. Стояше прав в средата на своята лаборатория и тъпо гледаше лъскавите панели пред себе си. Стрелките на индикаторите лениво потрепваха, цветните лампички премигваха равнодушно и Алън усети, че започва да мрази своята рожба, и кой знае защо, му се доплака.
Разнесе се мелодичен сигнал, една от червените светлини угасна. Гласът на машината бе топъл, човешки:
– Алън, старецът от 54-та улица ще се опита да свърши със себе си.
– Кога? – машинално запита Алън.
– Предполагам още тази вечер. Най-вероятно с лекарства.
– Трябва да му помогнеш.
– Не мога, Алън.
– Ти трябва да му помогнеш! Трябва! – У Алън се пробуди сляпа и неуместна ярост, която го караше да крещи. – Нали затова се създадох. Нали затова притежаваш най-съвършения мозък, нали знаеш всичко, всичко, което някога са казали и написали хората. Ти трябва да бъдеш Великият утешител, Спасителят на душите, а не регистратор на самоубийци!
– Аз не съм в състояние да му помогна, Алън. Да уведомя ли полицията?
– Да – вече съвсем тихо отговори изобретателят. – Макар че е безмислено. Те рано или късно успяват да го направят.
Спасителя – така го наричаше за себе си Алън, а за милионите в града неговата рожба бе просто комбинация от цифри, един телефонен номер. В хаоса, където се рекламираше всичко – от дъвки до атомни подводници, – той бързо стана толкова популярен, колкото би бил номерът на Исус Христос, ако се заселеше в метропола. Спасителя слушаше, съчувстваше, утешаваше, съветваше. За хиляди хора, захвърлени в бездънната самота на този град, той стана единственият прятел, неизвестен и странен, достъпен само по телефона. Спасителя ги проучваше незабелязано, могъщият му електронен разум анализираше тяхното състояние, болезнените им реакции, откриваше потенциалните самоубийци и приготвяше рецептата на утехата. Алън работеше без почивка, увеличаваше непрекъснато броя на каналите, по които Спасителя се свързваше с отчаяните си кленти, увеличаваше огромния му запас от мъдрост, подобряваше способностите му да разбира и да внушава. И все пак те загиваха от собствените си ръце, смазани от самотата, измъчени от страхове, задушени от еднообразието, лишени от бъдеще.
Аналитичният ум на Спасителя често успяваше точно да предвиди критичния момент. Завладян от хазартната си борба със смъртта, Алън реши да предупреждава полицията. Отначало никой не обърна внимание на обажданията му. Но когато на посочените адреси откриха първите жертви, полицията започна да се вслушва в предупрежденията на анонимния глас. Инспекторите полудяваха от безсилието си да открият тайната на този страшен пророк на смъртта, но понякога отегчените им служители успяваха да спасят някои от нещастниците. Обаче мнозина от тях се опитваха отново и отново.

Светна още една от червените лампи, които сигнализираха, че Спасителят говори с някого в града. Този път Алън изобщо не включи репродуктора. Погледът му, втренчен в червеното петно, остана неподвижен и след като угасна. Седеше безмълвен, отпуснат, като човек, който очаква да чуе тежка присъда.
– Алън, момичето от…
– Извикай полицията – прекъсна го Алън. После бавно се надигна от мястото си. – Аз си отивам. Днес беше тежък ден. До утре.
Вратата се затвори зад Създателя. Индикаторите върху панелите все така лениво помръдваха, цветните лампички цинично си намигаха. Но в недрата на Спасителя, зад здравата метална обшивка, по волята на Създателя се движеха електроните на една светкавична мисъл, протичаха импулсите на най-съвършената логика, пресмятаха се процентите на живота и смъртта. После някъде се затвориха златните челюсти на контактите, един тревожен сигнал премина за миг през стотици метри бетон и пръст, накара един телефон да звъни и един задрямал сержант да вдигне слушалката. Тогава се завъртяха магнитните ленти, блоковете на разговарящото устройство светкавично подбраха необходимите късчета човешки говор и мълчание и един безучастен глас каза на ухото на сержанта:
– Алън Стоун, 28-а улица, 142, кибернетик. Тази вечер ще остави крана на газта отворен и ще вземе приспивателно. Необходима е вашата намеса.
После машината все така акуратно прекъсна връзката. На панела светна червена лампа.

Be Sociable, Share!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *