НА ПРАГА

НА ПРАГА

В тази отвратителна ноемврийска вечер Панто Реев, човек на средна възраст и със средни доходи, мръзнеше под навеса на автобусната спирка. Дъждът бе ситен и подъл, почти невидим, а вятърът методично отгръщаше краищата на канадката му, сякаш се готвеше да я купи. Автобус нямаше. В оскъдната светлина на уличните лампи Панто Реев четеше бележките със съобщения и любопитните напдиси, залепени или изчегъртани в синята боя на навеса. Четеше бавно и пестеливо, за да удължи удоволствието. Опитваше се да намира скрит смисъл в написаното, защото животът го бе научил да уважава величието на баналния факт. Сякаш за да го ядосат, минаха три автобуса в обратна посока. От баналните факти се получаваха банални изводи. „Гошо е свиня“. „Утре трябва да купя свинско“ – помисли Панто Реев.
Отсреща на улицата спря такси. Докьто се колебаеше дали да му махне, зелената светлинка стана рубинена, таксито замина и освободен от временното колебание, Панто продължи да чете. В същото време през дупката в десния джоб с два пръста изследваше пространството между външния плат и хастара на канадката. Това беше негово любимо занимание, от което тайно се срамуваше. Попадаха му предимно смачкани на топчета хартийки от бонбони, радваше се, когато откриваше дребни монети, но най-много обичаше да намери някой стар билет от театър или кино с откъсната контрола. Това предлагаше увлекателна игра на паметта, докато се сети кога и какво е гледал с този билет и после още приятни спомени – дъждът е някъде далече и навън, а ти си в удобно кресло в полутъмната зала, сцената е залята от разноцветни светлини и какво ли не се случва там!
В този момент някой го потупа по рамото. Стреснат, Панто Реев рязко се обърна. Пред него стоеше малко зелено човече, трите му крака бяха обути в апрески, а с шестте пръста на единствената си ръка държеше листче с напечатан текст.
– Извинете – проговори човечето, – да имате лепило?
Панто тъкмо се готвеше да се извини за липсата на лепило, когато двата му пръста, мушнати в дупката ана десния джоб, напипаха някаква тубичка. „Какво ли не се намира в този скъсан джоб“ – помисли си той и подаде лепило на непознатия. Онзи намаза гърба на листчето, което държеше в единствената си ръка, притисна го към синята ламарина, благодари учтиво и тръгна, като си подсвиркваше. Панто Реев го гледаше зяпнал. Нещо не беше в ред. Реши веднага да се прибере пеша, но бележката го привличаше с магнетична сила. „Имам деца“ – помисли си, кой знае защо, и все пак се обърна и я прочете. Там беше написано: „Представител на извънземна цивилизация търси спешно доверчив наивник с цел установяване на контакт. Среща под навеса.“
Точно тогава от тъмнината изплува автобус. Фаровете му осветиха пребледнялото лице на Панто, колелата кротко спряха до тротоара, вратата любезно се отвори под носа му. Отвътре примамливо го лъхна топлина, търбухът на автобуса, изпълнен с жълта светлина, му се стори обетовано царство на спокойствието. Панто Реев направи крачка напред и… спря. Шофьорът натисна звънеца. Безразличните лица на пътниците бяха размазани зад запотените стъкла, но му се стори, че го гледат подигравателно. Вратите се затвориха с въздишка, моторът измърмори нещо осъдително и автобусът помъкна влажното си туловище, а Панто Реев остана под дъжда, който се беше засилил.
– Добър вечер – чу се зад гърба му.
Обърна се и почти машинално отвърна:
– Добър вечер… Вие ли сте Представителят?
Човечето кимна. Панто вече бе решил да поеме бремето на контакта.
– Знаете ли Питагоровата теорема? – изтърси той, припомнил си някаква смътна информация за Срещата. – Вие сте на Зеимята, а аз съм Хомо Сапиенс. Размножаваме се полово. Има две системи. Ние сме по-добрата. Но не трябва да се намесвате.
– Знам. И Питагоровата теорема знам. – Лицето на непознатия бе усмихнато и приятно въпреки необичайния цвят.
Панто напрегнато обмисляше как да продължи. Искаше му се моментът да бъде тържествен.
– Земята е готова да ви помогне. Може би сте претърпели авария?
– Да – съгласи се човечето. – Повреди ми се левият суперхиперпространствен двигател и спуках гума. Освен това свърших пастата за зъби.
Панто съвсем не допускаше, че Представителят може да се шегува с него.
– Всичко ще уредим. Само че утре. Сега е затворено.
– Аз съм инкогнито – поясни пришелецът. – Никой не бива да разбере, че съм тук, а трябва да преспя някъде. Ще можете ли да ме подслоните?
Това значително усложняваше положението, макар че инкогнитото си бе в духа на традицията. Панто се почеса по темето.
– Не може ли? – разтревожи се човечето.
– А, може, ама… Какво да ви кажа… Жена ми…
– Страхувате се, че ще се уплаши, като ме види?
– Да… Пък и не обича да водя гости, без да съм я предупредил. По това време…
Продължаваше да вали. Панто трескаво обмисляше изключителната си мисия. Тревожеше го не само срещата с жена му и повредата на проклетия супер-хипер-как беше там-двигател, но и желанието да изкопчи някаква информация, важна за човечеството.
– Как е при вас? – попита плахо. Бе уверен, че гостът ще пази тайните на свръхцивилизацията или в най-добрия случай после ще му изтрие паметта.
– Като тръгвах, валеше. И изобщо е горе-долу същото.
Това признание окуражи Панто.
– Давай! – каза той. – Ще се оправим някак.

Жена му отвори вратата с каменно изражение. Беше готова за бурен, но кратък скандал, защото гледаше сериен филм по телевизията. Обаче остана стъписана при вида на странния непознат до нейния Панто. Дълъг бял шлифер покриваше госта чак до петите. На главата му бе нахлупена старомодна шапка, очите не се виждаха зад тъмните очила. Лицето бе покрито от вълнено шалче. Приличаше на инспектор от криминален филм от шейсете години. Целия този аксесоар Панто предвидливо бе измъкнал от стария гардероб на тавана. Двамата се промъкнаха в антрето.
– Другарят е от ФРГ – прошушна Панто. – Гост на министерството. Инкогнито. Нали разбираш… Ще преспи у нас. Но да не си посмяла да кажеш на някого! Веднага ще ме уволнят! Сега си върви в хола. Ние ще остаем в спалнята.
Жена му само преглътна и усилие и кимна. Тайнственият гост се наведе , галатно й целуна ръка и отмина.
В стаята бегло се огледа, после се настани на балкона, в любимия стол на домакина, и започна да разглежда нощния град. Панто си донесе табуретка и седна до него. Измъкна отнякъде скрито пакетче „Стюардеса“ и запали. После се сети да предложи а госта. Той след кратко колебание прие.
– Красиво е, нали? – въздъхна Панто Реев.
Пред тях се извисяваха тъмните силуети на блоковете. Светещите прозорци ги украсяваха с веселите цветове на кухненските перденца, а от други струеше синкавото сияние на телевизорите. Дъждът бе спрял. Зад невидимите полупрозрачни облаци едва се открояваше меката извивка на Витоша, сякаш изрязана от сив картон и апликирана върху небето. Беше трудно да се различат мъждукащите светлинки високо в планината от бледите премигващи звезди.
– Красиво е – съгласи се пришелецът и извади от един таен джоб на средната апреска плоско шишенце.
– Това затопля – каза той и го подаде на Панто.
Двамата потънаха в мълчаливо съзерцание. Питието на госта не само затопляше
– Знаеш ли – започна след малко Панто, – обичам това място. Вижда се надалече.
Беше забравил за мисията си.
– Обичам да седя тук вечер или нощем. Гледам прозорците и се мъча да си представя как живеят хората зад пердетата. Обичат лисе, мразят ли се… Завиждат ли, надяват ли се… Или планината. Представи си – там сега е тъмно, студено и страшно. По пътеките няма никой, хората седят на топло в ресторанта на хотела, оркестърът свири. Та-та-ра-тата, та-та… А накрая вдигаш още малко поглед и… звездите. Дали и там има хора, ресторанти и блокове като нашия и някой, който гледа насам?
– Ще ти призная нещо – обади се човечето. – Двигателят ми е о’кей. Нищо му няма.
– Тогава защо… – започна Панто и почти трезво огледа наново чужденеца. Беше дребничък и безобиден, едва ли можеше да завладее Земята.
– Аз съм самотен космоплавател. На нашата планета има много като мен. Нали и вие си имате самотни мореплаватели, които прекосяват океана с яхти и салове. А пък ние скитаме из космоса. Писва ти понякога, купуваш на старо някоя бричка и тръгваш. Разправям ти това, защото виждам, че и ти си като нас. И ти си самотен мореплавател.
Панто не можа да отговори, защото изведнъж разбра, че гостът е прав. Балконът, прозорците, планината, звездите – нима не е същото?
– Слушай – наведе се към него извънземният, – не ти ли омръзва на този балкон? Защо не опиташ истински?
Панто махна с ръка и се усмихна.
– Кажи де! Искаш ли?
– Нямам яхта. А и са много скъпи.
– Аз ще ти подаря – щедро обеща човечето и си запали нова цигара. – Такава яхта няма да има никой. Сядаш вътре, намисляш си далечно място, където много, ама много искаш да отидеш, и вече си тръгнал.
– Не, моля ти се, няма нужда. – Панто пак надигна шишенцето на госта. Пришелецът тайнствено се усмихна.

Ама че невероятен сън! Беше спал дълго и тежко, бе сънувал някакви щуротии, а сега закъсняваше за работа. Панто се измъкна от леглото, наметна се и излезе на балкона. Студеният въздух го разбуди напълно. Не беше сън. На плочите зад блока дръзко развяваше платната си нова-новеничка яхта. Сред тълпата, която я бе наобиколила, се открояваше розовият пенюар на жена му. Панто се облече бързо и хукна надолу по стълбите.
Отдалече се чу възбуденият й глас:
– … наш приятел, на семейството. От ФРГ-то. Много близък. Ама толкова галантен и толкова щедър…
Разговорите стихнаха, щом Панто застана пред яхтата. Беше яркосиня, от лъскава лека материя. Оранжевите платна весело трептяха на утринния вятър.
– Панта – обади се някой, – какво ще я правиш тази пущина?
Панто само отметна глава.
– Отивам на работа – каза на жена си. – Чакай ме довечера.
Коментарите го гонеха по петите.
– Кой, Панто ли? Той велосипед не може да кара, та яхта!
– Три бона, казвам ви, най-малко три бона.
Още на другия ден се появиха първите купувачи.

– Размислих – мънкаше Панто, докато броеше парите на вбесения купувач. – Извинявай, брат, ама размислих и си я прибрах. Ето ти и двайсет лева отгоре, да не се сърдиш за разкарването.
Посетителят си тръгна, усъмнен в душевното здраве на Панто, а самият той стоеше пред вратата на хола с ръка върху дръжката. Вътре жена му чакаше обяснение. Проклета яхта! Вече три пъти се опитваше да я продаде и всеки път на другата сутрин яхтата отново се появяваше пред блока, а малко по-късно пристигаше и разяреният собственик.
Открехна вратата. Жена му седеше в креслото и спокойно го наблюдаваше. Панто пристъпи.
– Миме…
Нито едно мускулче не трепна по лицето й. Тогава не издържа. Грохна до креслото, зарови лице в скута й и през сълзи изплака всичко.

Беше неделя. Двамата седяха в яхтата. От балконите надничаха хора. Жена му бе облечена спортно. В краката й лежеше нова раница, пълна с продукти, в страничното отделение лъщеше термос.
– Накъде? – попита Панто.
– На вилата на Пенчеви – с наслаждение произнесе жена му и се усмихна на себе си.
Панто напрегна цялата си воля и фантазия, но не се случи нищо. Опита пак и пак. Нищо.
– Тогава на „Щъркелово гнездо“! – прозвуча нова команда.
Усилията на Панто оставаха напразни. жена му изфуча ядосано, ритна борда на яхтата и се скри във входа. Панто я последва, прегърбен под тежестта на раницата. Хората по балконите се прибраха.

В понеделник Панто се връщаше от работа почти без да мисли за яхтата и за пришелеца. Затова трепна, щом сви зад ъгъла на блока – пред входа се беше струпала тълпа от съседи, както през онази сутрин, но яхтата липсваше. Никой не му обърна внимание, когато се приближи.
– И от вчера го няма. Нито в милицията, нито в „Пирогов“… – хълцаше в средата на групата Иванова от третия етаж.
Панто смуши с лакът съседа си и го погледна въпросително.
– Детето й изчезнало, малкото – шепнешком обясни съседът. – Излязло да си играят край блока и…
С несигурни крачки панто се отправи към входа.
– А бе, Панто – застигна го в гръб нечий глас, – къде ти е яхтата?
– Продадох я – излъга той. Краката му се подкосиха и трябваше да приседне на прага.

Вече отдавна се бе стъмнило, а Панто Реев продължаваше да седи сам пред входа на блока. Към осем жена му слезе, остави му една баничка и бурканче кисело мляко и се върна горе, без да продума. Тази вечер ноемврийското небе бе ясно, грееха звезди. Панто ги гледаше с укор. „Човече, човече, каква беда ми докара!“ Представи си Иванова с черна забрадка, а себе си – с раирани затворнически дрехи и очите му се напълниха със сълзи. Избърса ги с ръка и когато отново погледна, яхтата стоеше пред него. Оранжевите платна, тежки от влага, лениво се поклащаха, едното беше разкъсано. Панто се надигна и като се молеше на всички богове, бавно тръгна към своята присъда.
От яхтата го лъхна мирис на солено. Плахо надникна вътре и се разплака от щастие. На дъното, свито на кравай, спеше момчето на Иванова. Внимателно го пое в ръце. То се размърда и отвори очи.
– Чичо Панто, ти ли си? – попита сънено. – Защо плачеш?
Панто Реев го вдигна високо пред себе си като шампион, който показва скъпоценната си купа, после го притисна към гърдите си. Едва сега детето се събуди напълно. Пред него се извисяваше като огромен кораб с ярки светлини в нощта тъмната грамада на блока с грейналите прозорци.
– Ама аз съм си у дома! – изхълца то и също се разплака. – Чичо Панто, ако знаеш само колко страшно беше там! Имаше ей такива вълни, колкото блока, и акули с ей такива зъби.
Панто Реев не можеше да проговори.
– Аз не съм искал да ти взема яхтата – продължи малкото през сълзи. – Влязох само да си поиграя на Юлия и Дончо Папазови. И тъкмо си казах „Напред към нос Хорн“, не знам как стана, но блокът изчезна, наоколо имаше само вода и беше много страшно. А после съм заспал. Сънувах, че съм се върнал в къщи, и ти ме събуди… Чичо Панто, ама те и другите се качваха на яхтата и нищо.
– Значи и ти – каза Панто, – и ти си от самотните мореплаватели. Такава е яхтата. Знаеш ли, и аз опитвах. До „Щъркелово гнездо“… Но сигурно е трябвало да избера по-далечна цел. Или екипажът не е бил подходящ.
– Кажи, нали не съм го сънувал всичкото?
– Не си сънувал, мойто момче. Ако знаеш как се тревожех за тебе.
– Е, какво пък чак толкова – окуражено отвърна детето. – Мене ме беше страх, защото бях сам. Искам пак да отидем, моля ти се, този път двамата!
– Ще отидем – обеща Панто Реев. – Ще отидем където поискаш – и в океана, и в Сахара, и на Северния полюс, и…
– И къде още?
Панто Реев бе млъкнал. Учудено, детето проследи втренчения му поглед някъде високо, високо в небето, където грееха милиарди звезди. То също замълча от уплаха и възторг и те стояха така – възрастният човек с детето в ръце, – стояха на прага на блока, на прага на звездното небе, без да могат да откъснат очи от загадъчните светлинки, и сълзите по лицата им съхнеха.

Be Sociable, Share!

Едно мнение по „НА ПРАГА

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *