НА ПРАГА

В тази отвратителна ноемврийска вечер Панто Реев, човек на средна възраст и със средни доходи, мръзнеше под навеса на автобусната спирка. Дъждът бе ситен и подъл, почти невидим, а вятърът методично отгръщаше краищата на канадката му, сякаш се готвеше да я купи. Автобус нямаше. В оскъдната светлина на уличните лампи Панто Реев четеше бележките със съобщения и любопитните надписи, залепени или изчегъртани в синята боя на навеса. Четеше бавно, за да удължи удоволствието. Опитваше се да намира скрит смисъл в написаното, защото животът го бе научил да уважава величието на баналния факт. Сякаш за да го ядосат, минаха три автобуса в обратна посока. От баналните факти се получаваха банални изводи. „Гошо е свиня“. „Утре може да купя свинско“ – помисли Панто Реев.

Отсреща на улицата спря такси. Докато се колебаеше дали да му махне, зелената светлинка стана рубинена, таксито замина и освободен от временното колебание, Панто продължи да чете. В същото време през дупката в десния джоб с два пръста изследваше пространството между външния плат и хастара на канадката. Това беше негово любимо занимание, от което тайно се срамуваше. Попадаха му предимно смачкани на топчета хартийки от бонбони, радваше се, когато откриваше дребни монети, но най-много обичаше да намери някой стар билет от театър или кино с откъсната контрола. Това предлагаше увлекателна игра на паметта – какво е гледал с този билет, а после приятни спомени – дъждът е някъде далече и навън, а ти си в удобно кресло в полутъмната зала, сцената е залята от разноцветни светлини и какво ли не се случва там!

В този момент някой го потупа по рамото. Пред него стоеше зелено човече. Е, човечето всъщност бе само малко по-дребно на ръст от Панто, но лицето му с несъразмерно голямо чело и много тясна брадичка определено зеленееше, а крехкото му на вид тяло бе в поразмъкнато синьо трико, което напомняше на Панто за екипажа на „Стар трек“.

– Извинете – проговори човечето, – да имате лепило?

Той тъкмо се готвеше да се извини за липсата на лепило, когато двата му пръста, мушнати в дупката на десния джоб, напипаха някаква тубичка. „Какво ли не се намира в този скъсан джоб“, помисли си той и подаде лепило на непознатия. Онзи намаза гърба на листчето, притисна го към синята ламарина, благодари учтиво и тръгна, като си подсвиркваше. Панто Реев го гледаше зяпнал. Нещо не беше в ред. Реши веднага да се прибере пеша, но бележката го привличаше с магнетична сила. „Имам деца“, каза си и все пак я прочете. „Представител на извънземна цивилизация търси спешно доверчив наивник с цел установяване на контакт. Среща на спирката.“

Точно тогава от полумрака изплува автобус. Фаровете му осветиха пребледнялото лице на Панто, вратата любезно се отвори под носа му. Отвътре примамливо го лъхна топлина, търбухът на автобуса му се стори обетовано царство на спокойствието. Панто Реев не помръдваше. Шофьорът натисна звънеца. Безразличните лица на пътниците бяха размазани зад запотените стъкла, но му се стори, че го гледат с укор. Вратите се затвориха с въздишка, моторът измърмори нещо осъдително и автобусът помъкна влажното си туловище, а Панто Реев остана под дъжда, който се беше засилил.

– Добър вечер – чу се зад гърба му.

Обърна се и почти машинално отвърна:

– Добър вечер… Вие ли сте Представителят?

Човечето кимна. Панто вече бе решил да поеме бремето на контакта.

– Знаете ли Питагоровата теорема? – изтърси той, припомнил си някаква смътна информация за Срещата. – Вие сте на Земята, а аз съм Хомо Сапиенс. Размножаваме се полово. Има две системи. Ние сме по-добрата. Но не трябва да се намесвате.

– Знам. И Питагоровата теорема знам. – Лицето на непознатия бе усмихнато и приятно въпреки необичайния цвят.

Панто напрегнато обмисляше как да продължи. Искаше му се моментът да бъде тържествен.

– Земята е готова да ви помогне. Може би сте претърпели авария?

– Да – съгласи се човечето. – Повреди ми се левият супер-хипер-пространствен двигател и спуках гума.

Панто не допускаше, че Представителят може да се шегува с него.

– Всичко ще уредим. Само че утре. Сега е затворено.

– Аз съм инкогнито – поясни пришълецът. – Не бива да се разчува, че съм тук, а трябва да изкарам нощта някъде. Ще можете ли да ме подслоните?

Това значително усложняваше положението, макар че инкогнитото си бе в духа на традицията. Панто се почеса по темето.

– Не може ли? – разтревожи се човечето.

– А, може, ама… Жена ми…

– Страхувате се, че ще се уплаши, като ме види?

– Да… Пък и не обича да водя гости, без да съм я предупредил. По това време…

Продължаваше да вали. Панто трескаво обмисляше изключителната си мисия. Тревожеха го не само срещата със съпругата и повредата на проклетия супер-хипер-как беше там-двигател, но и желанието да изкопчи някаква информация, важна за човечеството.

– Как е при вас? – попита плахо. Подозираше, че гостът ще пази тайните на цивилизацията си или в най-добрия случай после ще му изтрие паметта.

– Като тръгвах, и там валеше. И изобщо е горе-долу същото.

Това признание окуражи Панто.

– Давай! – каза той. – Ще се оправим някак.

…

Жена му отвори вратата с каменно изражение. Беше готова за бурен, но кратък скандал, защото гледаше сериен филм по телевизията. Обаче остана стъписана при вида на странния непознат до нейния Панто. Бял шлифер покриваше госта до петите. На главата му бе нахлупено старомодно бомбе, очите бяха скрити зад тъмни очила, а около долната част на лицето бе увито шалче. Тези аксесоари Панто бе изровил от скрина на тавана. Двамата се промъкнаха в антрето.

– Другарят е от ГФР – прошушна Панто. – Гост на министерството. Инкогнито. Нали разбираш… Ще преспи у нас. Но да не си посмяла да кажеш на някого! Ще ме уволнят! Сега си върви в хола. Ние ще остаем в спалнята.

Жена му само преглътна с усилие и кимна. Тайнственият гост галатно ѝ целуна ръка и отмина.

В стаята бегло се огледа, после се настани на балкона, в любимия стол на домакина, и се взря в нощния град. Панто си донесе табуретка и седна до него. Измъкна отнякъде скрито пакетче „Стюардеса“ и запали. После се сети да предложи на госта. Той след кратко колебание прие.

– Красиво е, нали? – въздъхна Панто Реев.

Пред тях се извисяваха тъмните силуети на блоковете. Светещите прозорци ги украсяваха с цветовете на кухненските перденца, а от други струеше синкавото сияние на телевизорите. Дъждът бе спрял. Сред изтънелите облаци се открояваше меката извивка на Витоша, сякаш изрязана от сив картон и апликирана върху небето. Беше трудно да се различат мъждукащите светлинки високо в планината от бледите премигващи звезди.

– Красиво е – съгласи се пришълецът и извади от един таен джоб плоско шишенце.

– Това затопля – каза той и го подаде на Панто.

Двамата потънаха в съзерцание. Питието на госта не само затопляше.

– Знаеш ли – започна след малко Панто, – обичам това място. Вижда се надалече.

Беше забравил за мисията си.

– Гледам прозорците и се мъча да си представя как живеят хората там. Обичат ли се, завиждат ли, надяват ли се… Или планината. Представи си – там сега е тъмно, студено и страшничко. В гората няма никой, хората са на топло в ресторанта на хотела, оркестърът свири „Сянката на твоята усмивка“. Дъ шедоу ъф йо сма-а-айл… Вдигаш още малко поглед и… звездите. Дали и там има хора и някой, който гледа насам?

– Има – обади се човечето. – И да ти призная – двигателят ми е о’кей.

– Тогава защо… – започна Панто и почти трезво огледа наново чужденеца. Беше слабичък и невъоръжен, едва ли имаше намерение да завладее Земята.

– Аз съм самотен пътешественик. На нашата планета има и други като мен. Нали и вие си имате самотни мореплаватели, които прекосяват океана с яхти и салове. А пък ние кръстосваме галактиката. Писва ти да си на едно място, купуваш си пътеводител, някоя бричка на старо и тръгваш. Разправям ти това, защото виждам, че си като нас – скитник по душа.

Панто не можа да отговори, защото внезапно прозря, че гостът е прав.

– Слушай – наведе се към него извънземният, – не ти ли омръзва на този балкон? Защо не опиташ истински? На Земята имате яхти.

Панто махна с ръка.

– Нямам яхта. А и са много скъпи.

– Аз ще ти подаря – щедро обеща човечето и запали нова цигара. – Такава лодка няма да има никой. Сядаш вътре, намисляш си място, където много искаш да отидеш, и вече си тръгнал.

– Не, моля ти се, няма нужда. – Панто надигна шишенцето на госта. Пришълецът загадъчно се усмихна.

…

Ама че невероятен сън! Беше спал дълго и тежко, бе сънувал някакви щуротии, а сега закъсняваше за работа. Панто се измъкна от леглото, наметна се и излезе на балкона. Хладният въздух го доразбуди. Не беше сън. Пред блока ветрецът развяваше платната на новичка яхта. Сред тълпата наоколо се открояваше розовият пенюар на жена му. Панто се облече бързо и хукна надолу по стълбите.

Отдалече чу възбудения ѝ глас:

– … наш приятел, на семейството. Чужденец. Ама толкова галантен и толкова щедър…

Разговорите стихнаха, щом Панто застана пред яхтата. Беше от лъскава синя материя, а платната – оранжеви.

– Панта – обади се някой, – какво ще я правиш тази пущина?

Панто само махна с ръка.

– Отивам на работа – каза на жена си. – Чакай ме довечера.

Коментарите го гонеха по петите.

– Панто? Той велосипед не може да кара, та яхта!

– Три бона, казвам ви, най-малко три бона.

Още на другия ден се появиха първите купувачи.

…

– Размислих – мънкаше Панто, докато връщаше парите. – Извинявай, брат, ама размислих и си я прибрах. Ето ти и петдесет лева отгоре, за разкарването.

Посетителят си тръгна, усъмнен в душевното здраве на Панто, а самият той стоеше пред вратата на хола с ръка върху дръжката. Вътре жена му чакаше обяснение. Проклета яхта! Вече три пъти се опитваше да я продаде и всеки път на другата сутрин тя се появяваше пред блока, а малко по-късно пристигаше и разяреният купувач.

Открехна вратата. Жена му седеше в креслото и спокойно го наблюдаваше. Панто пристъпи.

– Миме…

Нито едно мускулче не трепна по лицето ѝ. Тогава не издържа. Грохна до креслото, зарови лице в скута ѝ изплака всичко.

Беше неделя. Двамата седяха в яхтата. От балконите надничаха хора. Жена му бе облечена спортно. В краката ѝ лежеше нова раница, в страничното отделение лъщеше термос.

– Накъде? – попита Панто.

– На вилата на Пенчеви – с наслаждение произнесе жена му и се усмихна.

Панто напрегна цялата си воля и фантазия, но не се случи нищо. Опита пак и пак. Нищо.

– Тогава на „Щъркелово гнездо“! – прозвуча нова команда.

Усилията на Панто оставаха напразни. Жена му изфуча ядно, ритна борда на яхтата и се скри във входа. Панто я последва, понесъл раницата. Хората по балконите се прибраха.

…

В понеделник Панто се връщаше от работа и се опитваше да не мисли за пришълеца и за подаръка му. Затова трепна, щом сви зад ъгъла на блока – пред входа се бяха струпали съседи, както през онази сутрин, но яхтата липсваше. Никой не му обърна внимание, когато се приближи.

– И от вчера го няма. Нито в милицията, нито в „Пирогов“… – хълцаше в средата на групата Иванова от третия етаж.

– Детето ѝ изчезнало, малкото – шепнешком му обясни един от съседите. – Излязло да си играе край блока и после никой не го е виждал.

С несигурни крачки Панто се отправи към входа.

– А бе, Панто – застигна го в гръб нечий глас, – къде ти е яхтата?

– Продадох я – излъга той. Краката му се подкосиха и трябваше да приседне на прага.

…

Вече отдавна се бе стъмнило, а Панто Реев продължаваше да седи сам пред входа на блока. Към осем жена му слезе, остави му една баничка и бурканче кисело мляко и се върна горе, без да продума. Тази вечер ноемврийското небе бе ясно, грееха звезди. Панто ги гледаше с укор. „Човече, човече, каква беда ми докара!“ Представи си Иванова с черна забрадка, а себе си – с раирани затворнически дрехи и очите му се напълниха със сълзи. Избърса ги с ръка и когато отново погледна, яхтата стоеше пред него. Оранжевите платна висяха тежки от влага. Панто се надигна и като се молеше на всички богове, тръгна към своята участ.

Лъхна го мирис на солено. Надникна вътре и се разплака от щастие. На дъното, свито на кравай, спеше момчето на Иванова. Побутна го леко, то се размърда и отвори очи.

– Чичо Панто, ти ли си? Защо плачеш?

Панто Реев го притисна към гърдите си. Едва сега детето се разбуди напълно. Пред него се извисяваше като презокеански кораб с ярки светлини грамадата на блока с грейнали прозорци.

– Ама аз съм си у дома! – изхълца то и също се разплака. – Чичо Панто, ако знаеш колко страшно беше там. Имаше ей такива вълни…

Панто Реев още не успяваше да продума.

– Аз не съм искал да ти взема яхтата – продължи малкото. – Влязох само да си поиграя на Юлия и Дончо Папазови. И тъкмо си казах „Напред към нос Хорн“, не знам как стана, но наоколо имаше само вода и се уплаших как се клати лодката. Толкова ми си искаше да съм си у дома. А после ти ме събуди… Чичо Панто, ама те и другите се качваха на яхтата и нищо.

– Значи и ти – каза Панто, – си от самотните мореплаватели. И аз опитвах. До „Щъркелово гнездо“… Но сигурно е трябвало да си намисля място, където наистина искам да отида.

– Значи не съм го сънувал всичкото?

– Не си сънувал, мойто момче. Ако знаеш как се тревожех за тебе.

– Е, какво пък чак толкова – окуражено отвърна детето. – Мене ме беше страх, защото бях сам. Искам пак да отидем, моля ти се, двамата!

– Ще отидем – обеща Панто Реев. – Ще отидем където поискаш – в океана, в Сахара, на Северния полюс и…

– И къде още?

Панто Реев не отговори. Детето проследи втренчения му поглед високо в небето. То също замълча от уплаха и възторг и те стояха така – възрастният човек с детето в ръце. Стояха на прага на блока, на прага на звездното небе, без да откъсват очи от загадъчните светлинки, и сълзите по лицата им съхнеха.