Предговор от Васил Райков

Винаги съм мислил, че на младите автори от реалистичната проза им е значително по-леко да напишат своята първа книга от авторите на фантастиката. Ще се върнат две-три крачки назад в изпълненото със спомени детство, откъдето ги гледа я усмихната старица, сбръчкана и мъдра като живота, я държелив мустакат дядо, съхранил в нрава си някоя петльовска чертица, достатъчно колоритна за литературно описание. После ще си припомнят някой от последните учебни дни не толкова да изтъкнат несправедливостта на учителя по математика, колкото своя справедлив гняв – едно обещание за ярка гражданска позиция на бъдещия писател. Накрая ще надзърнат през… „дясното рамо напред, хо-о-дом…“ и ще превърнат във весело приключение страхотно мъжките години на войниклъка, макар че в интерес на истината трябва да се признае, че никога не са чували тънкия писък на шрапнелите, нито са кусвали някогашната войнишка чорба с измъкната от ботуша лъжица, както по-гореспоменатите деди. Като прибавим и една силна първа любов, в която естествено са останали абсолютно неразбрани и самотни, ето я първата им книга; тук написана с развихрено перо, с волна и чиста като младата им кръв мисъл; другаде с тъй спонтанно бликнало чувство, та запленени от красотата му, неусетно подминаваме грапавините в още неовладените слова…
Към сборника с разкази на Велко Милоев пристъпих с известна сдържаност по още една причина: не знаех нищо за автора, нито бях срещал името му в периодичния печат. Отде да знам дали е получил първите уроци по литература от Йовков, Вазов, Елин Пелин, от патриархалните времена на ралото с кротките волове и Човека в браздата след него. Или принадлежи към самонадеяната технократска интелигенция, която отрича тези „архаични“ първоучители и вярва единствено в съвременния образован интелектуалец супермен, готов да прекрои за свое удобство Земята и цялата вселена. А когато затворих последната страница на ръкописа, вече знаех, че Велко Милоев внимателно е подбирал своите литературни учители, също така внимателно и много търпеливо е изграждал свой фантастичен свят, в който деликатно ни въвежда с първата си книга, за да ни разкрие ненатрапливо своите истини за света и за хората.
Не съм привърженик на категорични думи като „талантлив“, „ярко дарование“ и прочее, с които така често се прекалява в положителните рецензии и в разговорите в кафенето на писателите. Но мисля, че българският читател е получил една добра книга, а към скромната фаланга на българските писатели фантасти може да прибави още едно име. С това не искам да кажа, че разказите на Велко Милоев са невероятно изобретателни или че не приличат на нито един от хилядите научнофантастични разкази, написани или преведени на български език. Колкото и благоприятни възможности да предлага, „арсеналът“ на фантастиката не е неизчерпаем; повтарят се и ситуации, и технически „изобретения“, и сюжетни ходове. И все пак неговите разкази се отричават с една научна и техническа грамотност и достоверност, които издават задълбочени познания. Добрата литература, в това число и фантастичната, може да мине и без тази достоверност, стига да третира значими човешки идеи, да разкрива художествено интересни човешки характери. Но прекрасно е да я има. Съвременният читател е твърде умен. В книгите той отдавна не търси само емоционална наслада, но и „храна“ за своя буден ум. Дълбоко съм убеден, че огромният успех на световната фантастика се дължи именно на това. За да разбереш напълно книгите на Артър Кларк, на Айзак Азимов и други, трябва да имаш познания, да вложиш и интелектуално усилие, за да схванеш в цялата им красота интересните научнофантастични идеи на автора.
Читателите ще имат възможност да отдадат своите пристрастия към един или друг разказ от сборника, да предпочетат „Тополата“ пред „Последното стихотворение“ или обратното и аз умишлено не се спирам на никой от тях. Но искам да подчертая, че повечето от разказите на Милоев се открояват със своята поетичност, с една чисто негова атмосфера, в която спокойно съжителствуват и детската мечта, и вълшебството на приказката, авторовата гражданска ангажираност и обич към хората, както и тревогите и надеждите му за бъдещето на света. Думата „поетичност“ във фантастиката неизбежно се свързва с Рей Бредбъри, тоест очаква се влияние или дори наподобяване, което в никакъв случай не би било непростим грях за един млад автор. Лично аз такова влияние не открих, поне в нито един негов разказ не срещнах думата „глухарче“.
И все пак именно тази поетичност в разказите на Велко Милоев ме изпълва с надежда, че той знае накъде е тръгнал и какво търси в писателското поприще. Иска ми се да вярвам, че до каквито и технически чудесии да се докосне занапред, каквито и блестящи научни открития „да извърши“ в своите бъдещи книги, той ще продължи да търси Човека с неговите простички радости и скърби, което така по човешки приземява истински извисената фантастика.
И от сърце му го пожелавам заедно с традиционното: „На добър път!“

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.