Драскулки от Йордания – Първи впечатления

Аман – градски пейзаж

Аман ме посреща, какъвто съм го запомнил от краткия си престой тук преди пет години – спретнат остров на реда сред поразхвърляния арабски комшулук. Тримилионният град се движи денем и нощем, без задъхване и задръстване, по булеварди с четири или шест платна и с безупречен асфалт, през кръстовища с кръгово движение, на две, че и на по три нива. Автомобилите – новички, от западни или далекоизточни марки блестят; тези булеварди са почти по европейски чисти.

Единствено в старата част в центъра съм видял засега задръствания по тесните улици – с магазинчета за универсални „източни” сувенири, сергии с евтини стоки за бита или зеленчук, с купища отпадъци по тротоара и платното. Това късче ориент е някъде между римския амфитеатър и античната цитадела.

City Mall - АманСувенири и вечеря на тротоара - Аман

Сувенирен магазин в старата част на града – вечерна трапеза направо на тротоара. А в Сити мол може да се купи всичко освен автомобил или самолет.

 

Огромната част на бързо разрастващия се град е застроена с нови жилищни блокове най-много на по три или четири етажа. Плоски покриви – познати ми и от други места, където почти не вали, но тук всички сгради са облицовани с камък с пясъчен цвят. Всяка от тези кооперации е несравнимо по-красива и дори луксозна в сравнение с панелките на други големи градове, но охрестото едноцветие ми е прекалено монотонно. Аз самият живея в един от тези квартали като за средна класа. Зелени площи няма и само някои от най-богатските къщи имат градини със смокинови и портокалови дръвчета, туи и борчета. Цената на участъците е прекалено висока за любителите градинари.

Тези квартали не са строени за пешеходци. Тротоарите са много тесни, улиците – стръмни (целият Аман е построен върху едно море от хълмове), автомобилното движение е шумно и от всяко преминаващо край мен такси ми бибипкат, сякаш да кажат „Ей, гринго, къде си тръгнал пеша в този пек?” Къде ли наистина? За разлика от централните части като улица „Рейнбоу”, където животът кипи денонощно, тук квартални магазинчета и кафенета почти няма. За покупки и развлечения съседите ми се качват на лъскавите си коли за към големите и още по-шумни улици, където има буквално всичко – независимо от каква световна марка и независимо дали става дума за бърза храна или луксозни стоки.

Мрънкам вътрешно, е че не съм намерил място за кротки разходки по тихи улици и за кафе на масичка на тротоара. Обаче си напомням за Кабул или Басра, където бе немислимо да изляза от колективното жилище на мисията без специално разрешение и въоръжена охрана. Аман минава за един от най-безопасните градове на света. (Колегата ми Фил от Австралия би ме коригирал заради риска при пресичането на улиците – през няколко платна с неспирен поток автомобили и при липсата, на обозримо разстояние, на пешеходни пътеки и светофари.)
Аман

Аман е построен върху море от хълмове.

 

Какво пропускам от пейзажа? Небостъргачите край големите булеварди – амбициозни бизнес кули и хотели с наистина импозантна архитектура. Доста по-бедните, но спретнати на вид квартали на палестинските бежанци. Всичките имали ток, вода и канализация. Мизерни бордеи още не съм видял.

Йорданците. Поне тук в града са по западен маниер облечени, някои жени са забрадени, повечето май – не. Рядко сред мъжете ще видиш някой с кърпа на главата на червени и бели квадратчета, която, казват ми, изразявала някакво общо уважение към традицията, а не племенна или религиозна лоялност. Да видиш хубава жена да шофира хубава кола е една приятна гледка, но изводът, че Аман е драматично по-либерален от други арабски градове би бил прибързан. Отделна тема е това обаче.

Приветливи са с чужденеца. Повечето аманци знаят английски поне колкото да те упътят с жестове или за традиционното „Уер ар ю фром?” Следва задължителното „Булгариа?!” – с познатата ми любезна нотка на радост и уважение, но без никаква добавка, която да подскаже, че са чували и преди за страната ми. (Както например в Уганда добавяха „Бербатόф”, или пък в Кабул след моето „Булгаристан” някои по-възрастни хора ме заговаряха на руски.)

Аз пък при влизане в магазин поздравявам със „Селам алейкум” и няма нужда да се пробвам с „До ю хев…?” Всичко е изложено, всичко имат. Обаче положението се е променило.

 

За положението

Икономиката го е позакъсала поне колкото би могло да се очаква на общия световен фон. Йордания няма нефтени доходи, та социалният мир се купува с относително ниски цени на стоки и услуги, субсидирани от правителството с пари от САШ, Европейския съюз и богатите съседи от Залива. Всички те искат Йордания да остане стабилна в размирния регион и да продължи да бъде важен съюзник срещу тероризма.

Видимата част на Арабската пролет тук са петъчни демонстрации от по няколкостотин души; това са протести срещу бедността, но и срещу режима. Кралят Абдула ІІ е безспорен авторитет, но няма харизмата и обединителната сила на баща си Хусейн, пък и времената са се променили – глобална криза, революции и бунтове от Тунис до съседна Сирия. Недоволството има няколко посоки – срещу бездействащия парламент, срещу правителствата, назначавани от монарха, срещу прекалената мощ на службите за сигурност, срещу това, което се смята за корумпирана класа около кралския двор, обогатяваща се от сенчести приватизационни сделки.

Една от основните линии на социално и политическо разделение е между East Bankers (наричани също трансйорданци – по-отдавнашното население от Източния бряг на реката Йордан, със силна племенна организация) и палестинците, дошли от окупирания Западен бряг. Йордания е единствената страна в региона, която даде гражданство на огромен брой палестински бежанци и доста успешно ги интегрира. Днес те са вече демографско мнозинство в седем-милионната страна и компенсират недостатъчното си представителство в държавните структури (и службици) с доминация в частния сектор. И макар, общо взето, да странят от активната политика, лоялността им към кралството е подложена на съмнение от страна на трансйорданците, които са традиционната опора на династията на Хашемитите, но пък постепенно губят влияние и доходи за сметка на новите бизнес и политически елити.

Всичко това е много опростено, разбира се, набързо разказано преди да обясня как влияе на работата ми. Кралят от години вече изпуска парата на недоволството, като прави умерени законодателни промени, обявява демократични инициативи за развитие на медиите, партиите и неправителствения сектор, разпуска парламенти и сменя премиери, за да поуспокои опозицията, която – както и в други арабски страни, – се състои главно от ислямисти и левичари.

Всички са за реформи и политическата дилема, както аз я виждам, е доста универсална – повече пряка демокрация сега или промени стъпка по стъпка в името на общата стабилност (и на досегашните привилегировани). Въпросите дали палестинците могат да имат мнозинство в парламента, а Мюсюлманските братя да сформират правителство почти не се произнасят на глас, пък те са и само част от доста по-шарен пъзел от групови интереси.

Та в тази ситуация не знаем още ще състоят ли изборите, обещани от краля за „преди края на годината” и заради които съм тук като съветник на ООН  към новата йорданска Независима изборна комисия. Кралят тактизира. Поръча нов избирателен закон, парламентът го изгласува, опозицията го отхвърли, кралят го върна за промени, парламентът ги изгласува, кралят си замълча за известно време, после подписа закона. И тук сме сега – решение и дата за изборите няма. Централният спор е около избирателната система, която защитава парламентарното мнозинство на традиционния провинциален и племенен електорат за сметка на градските райони, където са силни палестинците, и която почти не дава шансове на Мюсюлманските братя като най-голяма организирана политическа сила. Изборната победа на ислямистите в Египет и гражданската война в съседна Сирия едва ли ще окуражат краля за компромиси. Нито пък Братята, които са твърди в намерението си за бойкот.

Регистрация на избирателиРегистрация на избиратели

В центровете за регистрация на избирателите е доста оживено, но засега бройките на онези, получили карти за гласуване, могат да радват само привържениците на бойкота. Портретите на краля и кралското семейство са видни по всички публични места.

От мен се очаква да помагам на колегите от йорданската ЦИК, които отговарят за връзките с обществеността, медиите, партиите, неправителствените организации и наблюдателите. Много е трудно да правиш кампании за информиране и окуражаване на избирателите, когато основните политически сили зоват за бойкот, а и останалите са наясно, че при сегашната система значителна политическа промяна няма да има. Идеята ни на този етап е да се обясняват техническите подобрения в закона и процедурите, без да се задълбава в политиката за участие или неучастие. Тепърва ще видим дали новата Независима изборна комисия ще устои на обещанията си за независимост, прозрачност и т.н.. Поне за някои колеги си мисля, че са искрено мотивирани да се пробват да направим имиджа на институцията, пък избори ще има и занапред, иншалах, ако е рекъл Господ.

 

Свещеният месец

Рамазан е месецът, когато се чества свещено за мюсюлманите събитие – Алах разкрива пред Пророка Мохамед сакралното съдържание на Корана. А постът през този месец е един от петте стълба на исляма.

Как издържат тези хора? Пости се от първата утринна молитва – около четири сутринта до ифтара, вечерната трапеза, към и седем и половина. През целия ден нищо не се яде, нито пие. Нищо не се слага в устата.

Асма, млада секретарка на големия шеф, хубава и тъничка като фотомодел и също тъй модерно облечена, ми се оплаква от главоболие. Хапче? Забранено било.

Работил съм и с афганистанската ЦИК по време на Рамазана, та вече съм свикнал, че с колегите чужденци  крием шишета с вода в чантите или в шкафа в канцеларията и тайно гризкаме бисквитки, когато никой не ни гледа. Шефът ми тук, в Аман, кара на фъстъци. В интерес на истината чак до края на свещения месец почти не забелязвам да е отслабнала работната енергия на местните колеги. Тарик ми обяснява колко помагало чувството за солидарност – всички постят. И че желанието за храна отслабвало. Това разбирам, ами течностите?

Температурите през деня са над трийсет градуса и след половин ден из града изгълтвам набързо (у дома) половин литър студена вода. Не се чувствам гузен. Малко ме дразни, че ме докладваха, че съм пушел, макар да мислех, че съм се скрил много тайно зад сградата на ЦИК.

При цялата любезност на колегите, светското им облекло и либерални коментари в лични разговори, отчитам едно културно различие. Едва ли домакините ми би трябвало да очакват милионите не-мюсюлмани във всичките мюсюлмански страни по света да спрат да се хранят и пият за цял месец. Уважението за мен е в това да не демонстрираш различното си поведение. Обаче… Получихме тъкмо насред постите отдавна поръчания за офиса на ООН малък хладилник. Нямахме намерение да го ползваме и си стоеше празен и невключен, обаче поне на два пъти местни колеги правеха шеговито-предупредителни коментари, че не бива… И посягаха да отворят вратичката.

Но което съвсем не разбирам е лишението от сън.

Наех апартамент почти точно срещу ЦИК, в един квартал като за добра средна класа и на улица, която мислех за немного оживена. Обаче някъде към десет вечерта (след ифтара има още една – петата, последна за деня молитва), тук започва едно безкрайно автомобилно сновене нагоре-надолу по улицата с характерното за Изтока бибипкане и форсиране на мощни двигатели. Хората излизат за нощен живот, ходят си на гости, на покупки. Магазините са отворени до късно.

Бушра – на вид, на думи и отвсякъде погледнато модерна млада жена – ми разказва, че излиза след полунощ с трите си дъщери да пазаруват нови дрешки за Байрама (тук наричат празника Ейд ел Фитр). Най-малката е на шест години и макар че задължението за постене започва от седем, родителите не можели да я убедят да хапне нещо през деня.

Ресторантите отварят вечер – през деня повечето са затворени, а останалите продават храна само за вкъщи. (Благодарение на един такъв фастфуд от прочутата тук верига „Джабри” оцелях първите седмици, докато бях на хотел.) Колкото и парадоксално да звучи, месецът на постене е златен за ресторантьорите. Мнозина предпочитат да хапнат своя ифтар навън, с приятели, сред разговори на чай или айран. След това се местят в някоя от сладкарниците, предлагащи ориенталско великолепие от тулумбички, баклави и други, непознати ми сироплии чудеса. След това се пуши наргиле – пак в някое заведение. И тъй до утринната трапеза сухур – някъде около четири часá на разсъмване, по което време гласът на мюезина от минарето призовава за първата молитва за новия ден.

И за малко сън след нея евентуално.

През Рамазана официалното работно време е откъм девет сутринта до ранния следобед. Тоест между четири и девет може да се подремне. Към четири в квартала ми настава тишина и прозорците на околните сгради най-сетне угасват.

Когато съм далеч от дома и работата ми е най-важното нещо, особено държа на съня си. Имам се за трениран и си мисля, че след полунощ нито детската глъч, нито вече никакъв шум не може да ми попречи да заспя. Освен пиратките.

И глашатая. Знам, че малко преди най-ранната молитва минаретата се огласяват, за да приканят хората да се събудят, измият, приготвят за ритуала – това ми е известно от Египет, Йемен, Афганистан, Судан. Обаче в Аман, в първата нощ в новата квартира чух още към два сутринта удари на барабан и напевни призиви. Глашатаят обикаляше из квартала – с дълга бяла туника, бяла чалма и съпровождан от дете по същия начин облечено. Припява им друго детенце от насрещен балкон, който, забелязал съм, остава да свети до разсъмване. (В безсънието си ги нарекох за себе си „фундаменталистите”.)

И да, потвърдиха ми, че барабанистът приканва хората да станат от леглата, но след втория опит и уклончивите отговори се отказах да получа разумно обяснение защо – при всичките тегоби на поста – трябва да те будят цели два часа преди времето за религиозния ритуал. Традиция било.

Днес е първият празничен ден след края на Рамазана, след края на постите. Девет сутринта – кварталът е потънал в тиха дрямка. И… барабан! Не е точното време! Надничам през прозореца – две деца, с дълги сиви роби. За разлика от нощния глашатай не бързат надолу по улицата, а си думкат стационарно пред съседната сграда. Някакво байрамско коледарство,  предполагам, май няма и да питам за обяснение, защото виждам как по-малкият терорист изчезва във входа, после се връща и подава на съучастника си банкнота. Откупът е платен, но след десетина минути двамата се появяват пак на същото място. Дум-дум, ра-та-та-та, дум-дум…

Да му мислят съседите. Аз съм се наспал и за първи път тук мога да изпия първото си кафе с цигарка на терасата, без да се крия, в мекото, слънчево утро на едва пробуждащия се тримилионен град, с обещание за вечно синьо небе и дълги дни – нито прекалено горещи, нито студени.

Постът е свършилТози път барабанът на малкия терорист съобщава, че постът е свършил.

 

Пак гръмнаха пиратка под прозореца. Яко.

По-късно ще взема такси към центъра да видя дали вече са отворили магазините за греховни питиета.

 

 

Be Sociable, Share!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *