В предишното есе стана дума колко много хора всъщност само си въобразяват, че обичат. „Мъките на любовта” – мъката на ненамерената или изгубената любов, често са плод на собственото ни емоционално невежество. Ние не си даваме сметка колко егоцентрична и допотопна може да бъде до-Коперниковата ни емоционална вселена. Мислим си, че „даваме любов”, а небрежно отказваме трошица разбиране.

Не бива да бъде така.
Немалко хора предпочитат да гледат на любовта като на нещо мистично, привлекателно единствено в своята необяснимост и ирационалност, силно единствено със суровата сила на бурята, която опустошава човешки души и невинни пейзажи с брулени хълмове.
Да, любовта като магия, любовта, която ни застига внезапно като гръм от небето и ни превръща в пепел или в нещо пак живо, но съвсем различно от каквото сме били – това е едно от най-хубавите неща, които могат да ни се случат на този свят. Но защо тъй често се намираме след бурята с празни ръце и празна душа пред тленните останки на „голямата любов”? Защо отново и отново оставаме сами, с горчилка от света и дори омраза към до вчера обичания?

Ако сте склонни да се съгласите – по литературни данни – че магията се учи, защо да не се учи и любовта? Магьосниците си имат правила нали?
На годините, на които вече не съм – но бил съм! – омайван и изтрезвявал от магията, позволявам си прозаична метафора.

Любовта има свои закони – ясни и необходими като Закона за движението по пътищата и също като споменатия закон – писани черно на бяло, многократно допълвани и поправяни, но обичайно неспазвани. Трябва обаче да ги знаем и полезно е да ги спазваме, за да не излетим на завоя или да не убием онзи насреща.

Къде са курсовете по любов? Кои трябва да са учителите?

Това са най-напред родителите, разбира се – ако сме имали късмет с родители, които се обичат и не мразят света като цяло, живота изобщо и децата си в частност. Семейството е, където би трябвало да научим неромантичните, но задължителни страни на любовта – уважение, постоянство, подкрепа.
Църквата? „Обичай ближния си” е сред главните повели на Спасителя, но уви, реалната история на основните религии и техните институции е отрицание на човеколюбивите им идеи. Пък и сред нашите православни свещеници добрите служители на Бога май не са никак повече от добрите лекари, от учителите по призвание, или от съвестните автомонтьори.
Впрочем аз познавам твърде малко хора, които са чели Библията, и докато пиша тези есета, за пореден път се започва дебатът за задължително обучение по религия в училищата. Не вярвам това да ни направи по-човеколюбиви, отколкото навремето задължителното обучение по марксизъм-ленинизъм направи от моето поколение убедени комунисти.

Който иска, може да опита да учи сам. В края на краищата, у човек или го има, или липсва вътрешният импулс да се променя, да се опитва да бъде по-добър.
Океани от хилядолетна мъдрост, древно и модерно изкуство са ни на разположение.
Ето един пример, любима мисъл от американския писател Кърт Вонегът: „Бих искал да кажа на хората, които твърдят, че се обичат – по-малко любов, повече добро отношение.” Точно и полезно като параграф от Закона за движението по пътищата. Колко пъти романтиката на любовта магия, на необяснимата, загадъчната и гръмотевична любов ми е била вгорчавана от постъпки, които просто не се вписват в правилата на доброто поведение. Колко обичайно е да се държим прилично „пред хората”, а да сме немарливи, дори жестоки с любимия. Впрочем нека оня, който се чувства безгрешен, пръв вдигне ръка и хвърли камък срещу виновника / виновницата.

В моите скромни усилия да се уча на любов и изобщо да се променям по начин, който ми харесва и като че ли ме прави по-поносим за околните, най-много са ми помагали книгите – и онези, практическите, за това как да моделираме съдбата си, но главно добрата, съвременна психологическа проза. Също – добрите филми, категоризирани в днешни времена като „драма”, за разлика от „романтичните комедии”, които намирам скучновати, но допускам да бъдат полезни и поучителни за някого.

Обаче не забелязвам хората около мен да стават по-благи или по-щастливи, откакто на пазара се появиха книгите за самопомощ или изискано оформените подаръчни сборничета с крилати фрази и концентрирана мъдрост за любовта, приятелството или което и да е от онези неща, които все търсим и все не ни достигат. Напоследък кръжи в мрежата голямо разнообразие от пауър пойнт презентации – някои наистина много добре направени – с красиви слайдове, разтапяща сърцето музика и безупречно верни напътствия как да живеем по-добре. Аз ги получавам редовно – значи някой непрекъснато измисля нови, значи мнозина следват поръката накрая „Изпрати на десет души, които обичаш”. И какво? Дали тези, които евентуално ме обичат и ме включват в десятката, успяват да следват въпросните напътствия за повече от две-три минути, откраднати най-често от работното време? Или просто са се отчели, може би не чакат обещаната награда, но поне са се подсигурили срещу наказанието в случай че не препратиш съобщението. Жалко, някои от съветите в тия слайдшоута наистина ги бива.

Интернет ме подсети за прочетени преди много години разсъждения от някой мъдър човек за театъра. Защо след като е плакал в залата и преживял класическия катарзис, зрителят – минути след завесата – се връща с цялото си сърце и душа към инерцията на всекидневието?

Малко хора ходят на театър, но на всички им се налага да присъстват на погребения. И виждаме, и чувстваме, че всичко е тленно, суета на суетите; съгласяваме се със свещеника, че нищо от богатството и суетата не можем да отнесем отвъд, че важно е само каквото сме оставили в душите на живите… И какво от това? Започваме ли да живеем с повече вяра, надежда и любов?

Наскоро прочетох следния афоризъм от български сатирик: „Много хора ми сочат правия път, но никога не ги видях на него.”

Ето това е проблемът – отказваме да следваме в живота си общодостъпната мъдрост, дори когато я разбираме и споделяме с разум и сърце. Даже когато чрез собствено търсене и от лична болка сме стигнали до някакво временно прозрение, бързо го забравяме, бързо се връщаме в коловоза.

Сега ще цитирам себе си – не от самолюбие, а като илюстрация на идеята, че сами си избираме как да живеем и искаме ли наистина някаква промяна. Цитатът е от един мой разказ с наслов „Скъпа Кристина”; монолог на героя, който се грижи за любимата, превърнала се по някакъв научофантастичен начин в безсловесно и неподвижно, но все пак живо и евентуално чувстващо нещичко тяло.

Да ти отхапя ли ябълка?
Дали виждаш през моите очи колко си красива? Усещаш ли колко гладка е кожата ти и колко ми е хубаво да я докосвам? Не смея да си представя как се любим.
Не знам дали още ме обичаш, но след като живея тъй добре, би могла да ме обичаш.

Старая се да забелязвам мъничките петънца от красота в града. Уча се поне мислено да се усмихвам на посивели от злоба лица.
Тренирам сетивата и душата си.
Не ме мъчи студът. Обичам да вали.
Когато трябва, успявам да не чувам какво се говори край мен, но различавам все по-ясно гласовете на живите и мъртвите, които са ми скъпи.
Добре ще е по-често да поглеждам нагоре към покривите.
За пръв път видях върху белия сняг лунните сенки от клоните на дърветата.

Ето това искам да ти нося, когато идвам при теб.
В нашата стая тишината звънти и е топла.
Да живееш тъй, че да бъдеш добър заради някого, не е лесно, но няма самота.
Вкусна ли ти е ябълката?

Това съм го писал, когато бях на четиридесет години. По-късно съм усетил, че забравям нещо важно, което съм адресирал и към себе си и затова съм си го преписал в едно тефтерче с чужди и мои „мъдри мисли”. Години по-късно, пък и до днес, разгръщайки тефтерчето, си казвах (и то неведнъж) – Ами ти не живееш така! Забравяш да поглеждаш към покривите! Не тренираш мисълта и сетивата си. Отвръщаш със собствена ментална злоба на чуждите злобни лица…

Това е, което ме мъчи – уж „разбираме” някаква истина, а отказваме като че ли нарочно, като ле и е някакво огромно усилие да я прилагаме ден подир ден. Всеки скучен и безличен час, всяка тъжна или слънчева минута.
Тик-так, тик-так. Ку-кук…
Как истината да се превърне в житейско действие?

Не знам как.

Човек трябва да започне от себе си и да се учи на любов, на добро.
В това има смисъл. То е и мъчно.
Как да го направим? Не знам как. По-скоро – не знам дали искам да се опитам да го напиша в стила на масовата приложна психология, на полезните съвети от типа на „Как да успеем в…”

Аз някак си усетих „на попрището жизнено в средата”, че моите си постоянни недоволства от себе си и от околните, моите истински или въображаеми слабости, моето хронично неудовлетворение, моите неврози – че всичко това си е мое. Част от мене. Мой проблем.
Добри хора и добри книги ми помогнаха още да разбера, че може и да мога да се променя. Дадоха и ми някои конкретни идеи как това да стане. Дано моите редове са поне на половина полезни за някого спрямо каквото аз прочетох или чух от други.
Какво направих? Разгръщах, както вече писах, разпокъсани спомени, листчета и тефтерчета с позабравени и неразбираеми понякога за мен самия бележки. Разсъждавах. Усетих някак, че не ми помага да съдя за моите недоволства и всичките по-горе „не-” други хора. Осъждах себе си. После усетих, че не ми е приятно и не ми помага тъй строго да се съдя. Дойде ми на ум, че щом разни хора са ме обичали и са ми помагали, значи не съм чак такова мизерно нищожество, та да се самобичувам и самоубивам – постепенно или от раз.

От прочетеното си избрах идеята за Пътя. Нарисувах си мислено някакъв път – като какво искам да потисна и какво да засиля у себе си. Нарисувах си пътя, признавам, полегат, не прекалено стръмен. Това е моят път.

По моя си път не избрах прекомерни усилия, свързани с отшелничество, самолишения, жестоки диети, смяна на конфесията или системни медитации. (Впрочем нищо нямам против избора на някой от горните подходи, особено медитацията – явно е полезна техника, достъпна за много хора, на мен не ми се удаде.) Не ползвах дрога и не търсех екстремни преживявания, обаче съм бил щастлив в моменти на спонтанно безразсъдство. Май все пак най-важно ми е било и продължава да бъде усилието – не чак ежеминутно, но горе-долу постоянно, да се самоанализирам, да контролирам мисълта и чувствата.
Лошите мисли се старая да не ги мисля много. Лошите чувства – да ги улавям навреме. „Ей, май злобничко беше това, дето току-що го каза… Или за малко да го кажеш…Наистина ли ти трябва да то кажеш, да си го изкараш на някого?”
Или „Защо си напрегнат и нервен, като уж всичко ти е наред? Нещо ти липсва? Нещо те плаши? Я да копнем малко в душицата…”
Нещо хубаво се случи – добра дума чух, нещо прилично май сторих „без да искам”, нещо умно прочетох – опитай се да го запомниш. За минутка или за до края на деня поне. То си остава, където трябва.
Студено ми беше – стоплих се. Самотно ми беше – някой се обади или прочетох добър ред. Жив съм, ходя, краката ме държат и очите ми гледат, благодаря на когото трябва и на когото на трябва; ходя и гледам – светът наоколо може да бъде красив. Или грозен. Филтрирай. Отвърни с усмивка на лицето, в което си зърнал човек, избягвай маските на пустотата.

Това е май, което се мъча да правя и на мен ми помага, когато не забравям да го правя. По-често се чувствам щастлив. Сега ми се вижда лесно.
Да, това е усилие е в сравнение с по-лесния и автоматичен житейски избор – просто да реагираш на света, да го загърбиш или дори намразиш; да се затвориш в свободата си – без зависимост от чужда любов; да се поравно самооплакваш и самолюбуваш в гордата си самота.

Може би ставам малко циничен, може би нарочно си го позволявам. Имам право, защото от собствен опит знам какво е – колко утеха може да се намери в мизантропията, колко нежна и уповайща, топла като прегръдка може да е меланхолията. И също от собствен опит знам как се чувстват накрая толкова мои родственици от литературата и от живота след поредната измама и поредната загуба – празнота, в която душата тъй волно се рее, почти като в цветен сън; самота, която се изживява като сияйна, звънтяща свобода.
Усилието да се вслушваме в себе си и в другите се изплаща и това го казвам абсолютно сериозно и искрено. Не чувствам в момента да трябва тук.атрактивен пример от многобройните съдбите на живи или литературни герои, избрали си някакъв Път.
Пътят е важен.
Пътища много.

Ако веднъж стъпим на избрания Път, има безброй наследени неща (от собственото минало, пък и от гените), както и външни обстоятелства, които могат да помогнат или да ни забавят. Но така е по всеки път, дори по реалните, физически пътища – до някои места се стига по асфалт, до други – по кози пътеки, и е единствено въпрос на пътника да избере къде и как иска да пристигне. Аз лично гледам да не се претоварвам от бързане, за да ни ме се изпари ентусиазмът; избягвам най-стръмните пътеки, давам си почивки и заобикалки – важното, казвам си, е да се следва „генералната линия”, посоката, която съм си избрал.

Така е може би защото дори на петдесет и нещо години си оставам нетърпелив човек. Всяко усилие, дори душевно, което предполага пълна дисциплина и желязно постоянство, ме плаши като идеята за задължителна утринна ведрина, като диета или вдигането на тежести в гимнастическия салон.
Сещам се пак за човека от Борисовата градина, който храни птичките от дланта си. Иска се сигурно много търпение и смирение, вероятно и някакво скрито излъчване, за да приучиш така тези плашливи същества. Казах преди, че бих искал да му приличам. Но знам, че не мога и не се самообвинявам за това. Полека… Доволен съм, че го срещнах.
Та по моя път – полегатия – имаме право на загуби и поражения. Дори да поспрем. Дори се върнем малко назад. Важното е да останем на пътя.