Уади Рам – кадри от дъното на изчезнало море

Да си вървя сам из пустинята – на мен ли се случва това? Пясъчната повърхност е твърда и леко се ходи по нея; краката ми затъват само когато пресичам коловозите, издълбани от туристически джипове. Сега обаче надлъж и нашир около мен няма никого, само мушица бръмва край ухото ми, а стъпките ми се кръстосват с дълбоките следи от камилски копита. Слънцето е високо, но не е прекалено горещо – докато прекосявам плоската като тепсия долина, разхлажда ме насрещен вятър. Провървя ми с това пътуване.
Уади Рам – пустинен резерват с всякакви скални чудесии в южната част на Йордания. В края на октомври имам три неработни дни покрай Курбан Байрама и екскурзията ми започва с автобус от столицата Аман. Посоката е Акаба, но шофьорът се съгласява да ме остави на разклона за Уади Рам. И още тук имам усещането за „Аризонска мечта”.
Притихнало голо поле – пясък и тръни, почти мъртво шосе, мърлява бензиностанция и зад нея – първите червеникави скални гиганти. Не съм стопирал от много години, но късметът ми проработва и само два часа по-късно съм навътре в пустинята, в един от лагерите в ”традиционен бедуински стил”. Пак късмет – моят лагер е почти празен този ден. Оставям багажеца в „палатката” от грубо заварен винкел, покрит с домашно тъкани черги от козя вълна. И – раничката на гърба. През пясъка, през туфите от белезникави пустинни треви.

Няма начин да се изгубя. Лагерът е сгушен под канара колкото десететажна сграда, а планът е да стигна до друга скала на два-три километра пред мен, също тъй непристъпно и самотно стърчаща над плоското дъно на забравено от геологията море.

Стигам в подножието на целта, а пътека нагоре няма. Гледката пред мен е вертикална. Не може тъй. По каменист сипей стигам донякъде, където ми се струва, че съм високо.Скалата зад мен си е все тъй вертикална, но към долината се отваря панорама като от самолет. Ниско летящ, може би.

За около четири часа се натъквам на други туристи едва веднъж, край пещерата с извора в подножието на непокорената от мен планина. Суетата ме кара да подпитвам – не, наистина не можело да се качиш на върха без въжета.
В лагера вземам душ, оглеждам пришките по ходилата си и не закъснявам да се изкатеря на пясъчната дюна, за да видя – сам – залеза.

Лагерен огън, шеги и закачки. Дори чувам мръсничък бедуински виц – за камилата и камиларя, познат от студентските ми години. Гидовете – двайсетина-годишни деца на първо или второ поколение уседнали бедуини, се стараят със скромния си английски. Но за всичките туристически подробности , плюсове и минуси, ще пиша отделно. Този текст ми се ще да е като разгърнат текст под снимките ми – за мен и за пустинята.
Пустинята е голяма. Защитената зона със 720-те си квадратни километра е необозримо по-голяма от разораното от джиповете. Можеш да пътуваш и снимаш с часове, да се опитваш да мислиш за безкрайните ери и епохи, изминали докато отложилите се на дъното на океана мидени черупки са станали скали, в които някой по-късно ще чегърта надписи – като древните набатейци или като „Саша и Людмила” в по-ново време. Рушене или съзидание е ставало тук? Скалите са се превръщали в песъчинки, обаче формите, изваяни от слънцето, вятъра, течащите води и хилядолетията са тъй чудновати – можеш да се мъчиш да си ги обясниш геологично или да гадаеш какъв е бил тайният замисъл на сътворението.

Във всеки случай пустинята – като синоним на празнота и еднообразие, – ме изненадва. Ту е преобладаващо жълтеникава, ту прелива в охра, следващият рид или дюна са бакърени, тук-таме – черни шарки от вулканичните примеси. Пътуваме почти цял ден и още сред първите часове душата ми е като че презаситена от мъртви природни хубости, от пясък и камънак, обаче ето – следва завой сред скалите и нова гледка, сякаш пустинята ме пита – А какво ще кажеш за това? Още по-диви чукари, още по-причудливи форми.

Следващото приключение е нощувка сред пясъците. Малко съм притеснен – както от скалата, стръмна и хлъзгава, на която се покатерих през деня. Признавам си кротко, че не става от мен бедуин, че не успявам да се настроя на „сливане с природата”, а по-скоро се състезавам с пустинята. Туй ще мога ли, онуй дали ще ми хареса. Ама в края на краищата няма нужда да си номад, за да гледаш звезди и изгреви, нали?
Планираното ми уедиенние обаче е на път да се провали – през деня лагерът се е напълнил с туристи и научавам, че петима млади кувейтци са се „записали” и те да прекарат нощта на открито.
Потегляме с два джипа късничко вечерта, на фарове и след половин час завои из скалните лабиринти виждам, че водачът е избрал истински природен замък, внушителен и закътан едновременно. Знам, че сега ще запалят огън, ще си правят чай, може би ще слушат ориенталска музика и настоявам да ме откарат поне няколкостотин метра по-нататък. По-опитният от водачите (Ауа – така чувам и опитвам да произнасям името му; различно е от Алах) е леко притеснен, но уважава желанието ми да съм сам. Този Ауа е много любезен и сърдечен, знае си работата.
Ако по-рано ме е бъзикал, че при среща с вълк не бива да пищя и бягам, а трябва да се моля, сега изглежда сериозен и съсредоточен. Отхвърля предложението ми за подслон в подножието на канарата, обрасло с полусухи храсти, защото „където има дървета, там се крият животните”. Избира ми една обширна, плоска и полегата скала, стърчаща на метър-два над пясъка, почиства с клечка някакви барабонки, за които твърди, че са лисичи. Сваля от пикапа едно дюшече и две юрганчета, с чиято миризма подробно ще се запозная през нощта.

Моят хилядозвезден апартамент – снимал съм го вече в ранни зори. И тойотата пикап с нашите дюшечета.

Още едно „ОК ли си? Сигурен ли си, че…” В шест и половина ще дойде да ме вземе, за да сме навреме в кампа за закуска.
И най-сетне оставам сам – с притеснението си, че съм сам, нощем, в чужбина, без джиесем покритие и за пръв път в пустинята, където ако не ме ухапе скорпион през обувката, поне ще измръзна на разсъмване. Обаче засега е топличко. Почти пълната луна осветява обилно скалата ми и няма проблем да подредя малкия си лагер – фенерче, цигари, вода.
Обличам си зимното яке и едното юрганче го сгъвам като възглавница. Вече мога по-спокойно да се огледам и да забележа следното.
Намирам се сред долинка, дълга може би около триста метра и широка – стотина. Луната в зенита си кара звездите да бледнеят, обаче хвърля релефни, загадъчни сенки по издатините и каверните на околните чукари – оприличавам ги на тежко полегнали каменни крави на черни и бели петна. Тишината е… не намирам изразително сравнение. Имам чувството, че чувам в ушите си собственото си кръвно налягане и трябва да потисна импулса да се движа, за да задоволя акустичния глад с шума от обувките си.
Десет вечерта. Вечерницата изгрява зад близката скала, за да ми напомни, че небесните сфери продължават да се въртят и че ще има още ярки звезди. Пустинният ми късмет продължава да е с мен – тихо е, само от време на време полъхва хлад.
Това време е мое.
Без да съм поръчвал събуждане, отварям очи в пет нула нула – за да видя луната да залязва. От двете скални крави край мен източната става искрящо бяла, западната – породисто черна. Гледам как върху пясъка сянката на черната крава напредва към виметата на бялата – бавно. Бавно като появата на нови звезди над гърба на бялата крава. Или камила? Следващата дрямка ме отнася към места и сюжети далеч оттук.
Шест и половина сутринта. Червени камили с много гърбици – огрени от невидимо още за мен слънце. Разкършвам се, снимам – за доказателство, че „Аз бях тук”, – скромния си лагер. Сгъвам завивките… и виждам на около километър сред пясъците два джипа. Единият потегля. Приближава се.
След минути Ауа ми обяснява, че с другия водач избрали да спят на място горе-долу по средата между мен и кувейтците. За всеки случай, нали разбираш? Тази бедуинска логистика в момента не ме интересува. Опитвам се да се съсредоточа върху това как душата и гръбнакът ми преживяват поредното движение през пустинята и несръчните маневри на Ауа с лоста за скоростите по пясъчните нанагорнища. И да търся с очи – полага ми се, нали? – пустинния изгрев.
Получавам го. Получавам всичко от обещаното от Bedouin Lifestyle Camp. Получавам дори два изгрева – както се движим през плоската пясъчна долина, слънцето тъкмо наднича между скалите, които са си вече скали, не са нито крави, нито камили.

Доволен ли си?
Доволен съм. Красиво беше и не настинах, и нямаше вълци – на сън или наяве. Добре е, че опитах нещо ново и не спах през повечето време. Стигнахме на време за закуската в голямата шатра в лагера – арабски питки, кисело мляко, хумус, твърдо сварени яйца, топено сирене, мармалад от нещо си. „Бедуински” чай в миниатюрни чашки и с доста захар.
Бисмилах, както се опитвам да го произнасям – преди хапване и пийване, сиреч „Благодаря ти, Господи, за храната”. За покрива над главата, за завивката – юрган или звездно небе. Не духаше.

Be Sociable, Share!

5 мнения по „Уади Рам – кадри от дъното на изчезнало море

  1. ZDRAVEJ VELKO,
    BLAGODARJA TI ZA VAZMOZNOSTTA DA SE DOKOSNA DO TEZI NEVEROJATNI MESTA,
    KOITO SI WIDJAL S O4ITE I PO4USTVAL SAS SARCETO!!!
    NADJAVAM SE, 4E SI DOBRE I OSVEN ZA RABOTATA STE OTDELJA6 VREME I ZA OSTE PODOBNI PATE6ESTVIJA IZ MESTNITE 4UDESII!
    POZDRAVI I CELUVKI
    STELA

  2. Zdravei, Velko, beshe mi mnogo prijatno da prekaram edna nost pod zvezdite, pishesh prekrasno, kato che li i as bjah tam, pozdravi Tanja

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *