За щастието като наука

В началото на седемдесетте години по време на едно пътуване в Индия четвъртият крал на Бутан бил запитан от местен журналист за брутния вътрешен продукт на неговото малко царство. Монархът-юноша, едва отскоро на трона, отговорил: „Защо сме толкова обсебени от брутния вътрешен продукт? Защо не ни е грижа повече за брутното национално щастие?”

През април 2012 година медиите съобщиха за конференция на ООН с участието на държавници от цял свят под мотото „Щастие и добруване: Определяне на нова икономическа парадигма“. Междувременно крал Джигме Синге Вангчук бе превърнал идеята си за БНЩ в държавна политика, провъзгласена в конституцията. (Покрай другото той се прочу и с това, че замени едноличната си власт с конституционна монархия и употреби целия си авторитет, за да накара лоялните си поданици да приемат концепцията за демокрация с избори.) Днес, по думите на бизнесмена и писател от Сан Франциско Чип Конли, има 40 страни по света, които се опитват да измерват индекса на националното щастие.

В лекцията си пред ТЕД конференция през 2010 година (http://www.ted.com/talks/chip_conley_measuring_what_makes_life_worthwhile.html)  Конли показва защо брутният вътрешен продукт (БВП) не може повече да служи като единствен индикатор за благоденствието на едно общество.

БВП отчита

БВП не отчита

● Замърсяването на въздуха

● Рекламите на тютюневи изделия

● Броя на линейките, които са на разположение при тежки катастрофи

● Ключалките на нашите врати

● Затворите за онези, които разбиват ключалките

● Унищожаването на секвоите

● Загубата на природните чудеса заради хаотичната урбанизация

● Напалма

● Ядрените бойни глави

● Бронираните полицейски коли за борба с безредиците

● Огнестрелните и хладни оръжия

● ТВ програмите, рекламиращи насилието

● Здравето на нашите деца

● Качеството на тяхното образование

● Удоволствието им от игрите

● Красотата на поезията

● Трайността на нашите бракове

● Интелигентността на обществените дебати

● Почтеността на държавните ни служители

● Нашето остроумие

● Нашия кураж

● Нашата мъдрост

● Способността ни да учим

● Чувството ни за състрадание

● Нашия патриотизъм

Като гледате тези две колони, пита риторично Конли, нямате ли чувството, че е време да започнем да измерваме неосезаемите неща, които са наистина важни в живота ни?

Това чувство се засилва сред днешните държавници. На споменатата конференция на ООН се е говорело за нематериални, неотчитани от БВП фактори за човешкото и колективно щастие като алтруизъм, съчувствие и социална подкрепа, усещане за принадлежност, политическа стабилност или отсъствието на корупция. Представена е била и бутанската политика, която впрочем няма за цел „производство на щастие”, а създаване на условия хората да се чувстват щастливи. Тази политика се основава на четири стълба – добро управление, стабилна икономика, запазване на традиционната култура, околна среда, – и сложна система от още десетки конкретни индикатори, например „Какво е усещането ви за това как прекарвате времето си всеки ден?”.

Концепцията за БНЩ, идеята да се изследват систематично елементите на човешкото щастие ми изглежда като една от малкото може би свежи и окуражаващи глобални идеи в съвременния свят. Проточилата се криза ще помогне евентуално да се разбере статистическата и политическата недостатъчност на мантрата БВП и изобщо на универсалната концепция за постоянен ръст на производството и потреблението в среда със свиващи се природни ресурси.

Това, разбира се, съвсем не значи, че в близко бъдеще шопинг-моловете ще бъдат приватизирани от будисти, които ще ни продават само монашески раса, ориз на скромни порции и примирение с бедността.

Изследванията на щастието са още нови като методики, но показват, че отговорите на хората за усещането им за благополучие доста точно отговорят на обективните икономически данни. Редица проучвания показват, че по-богатите нации като цяло са по-щастливи от бедните, а същото важи и за богатите и бедните хора в една и съща страна. Това едва ли би могло да бъде иначе, след като образованието, социалната сигурност, културата и общественият ред се заплащат с пари. В същото време обаче резултатите от въпросните изследвания съвсем не са еднозначни, а понякога са дори изненадващи.

На спомената конференция на ООН е бил представен първият Доклад за щастието по света (можете да гугилиръте World Happiness Report – 170 страници и много богата информация за Бутан в частност). Според доклада, базиран на няколко световни социологически и икономически проучвания от 2005 до 2011 година, начело в класацията по щастие са гражданите на четири богати и добре подредени северно-европейски страни, докато България е на дъното (147-о място сред 156 държави), следвана единствено от немислимо по-бедните и раздирани от конфликти Конго, Танзания, Хаити, Коморските острови, Бурунди, Сиера Леоне, Централната африканска република, Бенин и Того… Да се чудиш как народ с древни азиатски корени и европейско уж настояще има африканско самочувствие.

Обаче социологията предлага още доста примери за разминаванията на обективното благосъстояние и степента на удовлетвореност на народонаселенията.

В статия, която прочетох в онлайн изданието на „Ал Джазира” от юли 2011 година (Derek Bok, The official pursuit of happiness) харвардският професор Дерек Бок обръща внимание, че в заможните общества на Южна Корея и САЩ усещането за щастие е останало на същите нива през последните 50 години, независимо че през това време доходът на глава от населението се е утроил или учетворил. Той споменава и канадско изследване, според което най-щастливи са хората в относително най-бедните провинции Нюфаундленд и Нова Шотландия, а най-малко щастливи са жителите на най-благоденстващите Онтарио и Британска Колумбия.

В тези проучвания вече се виждат няколко конкретни поуки за световните държавници и една от тях е, че ако управляваме само онова, което можем лесно да измерим – материалното, осезаемото, сиреч елементите на БВП, пропускаме важни неща от пирамидата на човешките ценности, които карат човек да се чувства доволен или недоволен – от живота като цяло и от управниците си в частност.

Друг обнадеждаваш резултат  – цитирам пак Дерек Бок, – е на пръв поглед доста неочакван. Оказва се, че много от нещата, които носят трайно удовлетворение на индивида, са добри и за другите хора – например стабилните брачни и приятелски връзки, усилието да помогнеш на някой друг, участието в някакво гражданско начинание, ефикасното и честно управление. Тоест, действието, фокусирано върху личността, помага на обществото като цяло или, в моето си тълкувание, не можеш да „оправиш” света или държавата, ако не се замисляш що е добро за отделния човек…

 

Пред нас е времето, когато измерванията на щастието ще стават стандартен коректив на политики – в сферата на труда и социалната защита, в здравеопазването, образованието и не се сещам къде още. Обаче аз не изчетох и не преразказах всичко дотук заради министър-председателя си или да подсещам социолозите да ни питат какво ни радва и какво ни вгорчава деня и нощта. Търся сред данните от науката – изненадващи или очевидни, – някаква мъдрост,  практически приложима днес и сега.

Да вземем следния социологически факт… или поне твърдение.

Хората, които заявяват при анкетите, че са щастливи, живеят според статистиките по-дълго, по-рядко се самоубиват и по-малко прекаляват с алкохол и наркотици, по-често се радват на повишение в службата, имат повече приятели и по-трайни бракове.

И да призовем на помощ диалектиката – дали тези щастливци са щастливи, защото са напреднал в бизнеса и имат добри семейства, или вътрешното им усещане за удовлетвореност (природно дадено или съзнателно отглеждано в душата чрез йога или четене на подходящи есета) повишава шансовете им да бъдат харесвани  сред началници, колеги и близки?

На мен ми изглежда очевидно, че причинно-следствената връзка тук е двупосочна. Може  да се почувствам честит, ако врачката ми е рекла, че имам на дланта си дълга линия на живота, но всекидневният опит доста ясно подсказва вероятността да си скъся времето, ако се хабя и кося за едно, друго, трето, четвърто и пето…

Въпросът за двупосочността може да се постави и така – неизбежно ли е да приемем обстоятелствата да диктуват щастието или нещастието ни или имаме свои житейски маневрени пространства?

Има, разбира се, в живота маса лишения, неправди и страдания, край които никой от нас не може да мине спокойно като будистки монах или амазонски индианец. Търся онова, което е по силите на всеки, търся надежда в статистиката и аритметиката и на помощ ми идва пак Чип Конли, който пък цитира равина Шайман Шахтел с неговото „емоционално уравнение”.

Щастието = Да искаш онова, което имаш / Да имаш онова, което искаш

Шайман Шахтел предположил, че щастието не е толкова в това да притежаваш, каквото си пожелал, а в това да искаш (да цениш), каквото вече имаш. Проста истина, но някак си като откритие изглежда в математически формат.

В числителя е благодарността – за каквото ни е било дадено и за каквото сме си спечелили сами с труд и усилие. Количеството лично щастие обаче е обратно пропорционално на импулса да искаме и да търсим още и още.

Правоверните бутанци живеят в числителя. В знаменателя сме ние, „модерният Запад”.

И не е тема на това есе защо тъй е станало исторически, а искам да подсетя, че изборът на знаменателя от страна на относително благополучния, относително добре информиран мой сънародник или съконтинеталец, е често несъзнателен и натрапен ни отвън избор.

Защото непрекъснато ни се продават от медии и от индустрии разни идеи за какво следва да притежаваме, а от политиците – възгледи за какво ни се дължи универсално и по рождение.

В моменти на трезвост се сещаме, че не може да има такова безкрайно меню от безплатни или уж поне лесно достъпни благини; после пак планираме неотложните си придобивки – какво по-изгодно да продадем (труда си, ума си, времето си, движимост или недвижимост), за да купим нещо друго.

Такова положение на нещата ми изглежда съвсем логично от страна на големите продавачи на всякакви неща. Защото – пак цитат – не може да  просперира шопинг-мол, където клиентите са будисти и виждат около себе си само безкрайни лавици с непотребни за тях неща.

Има ли обаче изход за нас, мнозинството, които прекарваме голяма част от живота си като купувачи и дори с упорити упражнения в стойката „лотос” не придобиваме будисткото безразличие към „всичко за левче”? За палещите свещ в църквата, на които тамянът, иконите на светците и невнятното мърморене на свещеника не внушават християнско чувство за скромност и благодарност, което би трябвало да ни издигне в числителя на емоционалната формула на Конли-Шахтел?

Младата наука за щастието подсеща за полезни форми на личен размисъл.

Колко трайно е усещането ни за удовлетвореност след поредната придобивка на нещо – преди силно да зажелаем нещо друго? Дни, месеци или години? (Тук може да става дума за спечелването на какво ли не движимо или недвижимо като имот, мебел или лично превозно средство, брачен или безбрачен партньор, екскурзия до Бали или до Луната.)

Доколко сме сигурни, че желаното от нас е действително наше собствено желание? Че идеята ни за житейски успех е наша лична, а не внушена от собственика на мола или от производителя на ненужни неща, или от телевизионния им посредник? (Помислете за стари мечти, за осъществени придобивки, превърнали се в разочарования. Или поне заслужено забравени.)

Трети въпрос за самостоятелен размисъл – какво всъщност истински, от цялото си сърце желая да имам, за какво си струва да се боря?. Тук може да е полезно да потърсим отговора не толкова чрез „Какво искам?”, а повече като „Без какво мога?”

„Помагам на хората да приемат нещата, които не могат да променят”, казва един от авторите в моето скромно интернет изследване върху изследванията на щастието.  Не ми се ще да прекалявам с многобройни цитати; да ми пише, който търси още източници, но ще добавя и следния анекдот.

Ако излизате с някого на евентуално любовна среща и установите, че той/тя има навика да  си чопли носа, вероятно ще избегнете повторна среща. Обаче ако вече сте в брак и едва сега забележите чопленето на носа, ще си кажете „Той/тя има златно сърце.”

Поуката от въпросното изследване е не само в познатата мъдрост за нуждата да различаваме какво можем и какво не можем да променим, а че е открит механизъм в мозъка, който синтетично компенсира несполуката в избора и невъзможността да го повторим; замества желаното и непридобитото със задоволство от наличното.

И тази черта някои повече я имат, други повече я нямаме. Пак гени, пак късмет… Утешително е обаче да знаем, че според съвременната наука Майката природа се е опитала да ни помогне да бъдем доволни от това, че съществуваме.

Имаме още шанса и мъката на безброй избори, включително избора между „гонитбата на щастието” или търпеливото отглеждане на чувството за щастие в собствената душица. Това може да е вече и малко по бутански – вглеждането, със скромност и благодарност, в добрите неща от изминаващия ден. Което би ни издигнало преди заспиване в числителя на онази всъщност тъй проста формула.

Be Sociable, Share!

4 мнения по „За щастието като наука

  1. щастието е обект на науката неврофизиология, а не на политико-икономическо-социалните науки

  2. За neurosciences става дума в следващото есе (има по нещичко и в някои от предишните). 😉 Впрочем в моите текстоев най-често става дума за шансовете ни да надхвърлим предопределеното от химията на мозъка или от анатомията на обществото и вселената. 😉

  3. Нали латинците са казали, че който трупа мъдрост трупа тъга. Предполага се, че аз, като доста по-напреднала във възрастта, съм понатрупала малко повече житейска мъдрост и следователно – тъга. Поне така се опитвам да си обясня непреодолимия песимизъм, който ме наляга все повече по отношение съдбата на човечеството и планетата. Разбира се, това не ме спира на индивидуално ниво да правя всичко, което е по силите ми – като се започне от подписването на петиции за защита на делфините, тюлените и пр. наши събратя и завърша с това, че през ден събирам боклука около нашия блок. Правя го упорито откакто живея тук с надеждата, че някой ще последва примера ми или поне ще се въздържи да цапа. Нищо подобно. Но аз продължавам…И ти работиш в този дух и така трябва. Това е принципа на втората мишка, която избила бучката масло и се спасила.

    • Да, в това е и моята стратегийка – да правя „на индивидуално ниво” каквото е по силите ми – например да пиша есета или да чистя. Интересно, моят опит с второто е различен – откакто започнах да чистя вътрешния двор на кооперацията, не че някой се юрна да ми помага, но спряха да изхвърлят боклуци през прозорците. Така че гледката обективно се подобри.
      Въпроса за песимизма за бъдещето го дъвча в едно друго есе с наслов „За гибелта на света”, а в последващ текст сложих следния, за мен много мъдър цитат:
      „Идеята, че сме обречени и проклети, че упадъкът е неизбежен, че нещата могат да вървят само на зле, е дълбоко свързана със собственото ни чувство за смъртност. Тъй като на всички са ни обещани заникът и развалата, естествено е да чувстваме, че това се отнася за цивилизацията, в която живеем.” (Найъл Фергюсън, водещ и автор на филма на Би Би Си „История [минало] ли е Западът?”).

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *