За човешкото

Опитвал съм се неведнъж в едно отпуснато, свободно лутане на мисълта да си отговоря какво ни прави човеци. Кое е уникалното, с което сме излезли от лоното на природата, което ни отделя от другите дишащи, множащи се и изпитващи болка живи същества край нас? Има ли божествена разлика, с която да се гордея и да ми дава кураж да търся предназначението си?

Увеличеният обем и сложността на мозъка на Хомо сапиенс са, разбира се, важни и доста полезни, но те по-скоро ни поставят във висшата класа спрямо другите бозайници и особено приматите; отделят ни мястото на шампион сред останалите участници в еволюционното състезание по сложност на поведението, но не ни правят единствени на почетната стълбица. По същия начин изправената стойка, в която ходим, ни е дала ред технически предимства, обаче и приматите, и други бозайници умело използват предните си крайници си за прегръдка и ласка или за нападение и отбрана. Шимпанзетата и враните са наблюдавани да пригаждат предмети от околната среда, за да си правят инструменти – за достигане на някаква храна най-често, което промени научната парадигма от моята младост за оръдията на труда като патент на човека.
Впрочем и морските бозайници демонстрират сложни модели на поведение и комуникация, без да им трябва нищо повече от аеродинамична форма с перки и опашка. Играта например не е изключително умение на Homo ludens – делфините играят, а също кучетата и котките.

Някъде във или може би около сложния човешки мозък е ситуирано съзнанието – обаче това понятие си остава мъгляво след хилядолетни усилия да разберем същността му. Будистите например приписват съзнание на животните.

Веднъж ми се стори, че съм уцелил отговора – неповторимо човешки са смехът, усмивката. Обаче в албумите със снимки от животинския свят или в многобройните интернет сайтове със забавни фотографии ще открием образи на хилещи се копитни, гризачи и примати. За делфините пък се допуска, че са способни на шеги в общуването си с плуващи хора.

Имах още една идея за човешката уникалност – моралът и по-специално – срамът. „Морал” е също трудно за дефиниране понятие, а колективистични и алтруистични форми на поведение има много сред бозайниците. Чувството за срам и съвест ми се струваше върховно сапиенско качество, докато не забелязах колко притеснено гледа домашното ни коте, когато случайно нахълтам в интимния му момент на пишкане. Сигурно сте виждали и кучето засрамено, хванато на място или в последствието на някаква пакост.

Единствена по рода си ли е самотата на човешкото его, за което стана дума в предишното есе?
Звучи ми добре, но май твърде просто, за да бъде вярно. Очевидно самотни са кучетата и котките, изгонени или изгубили дома си – някои толкова настойчиво, с доверчиво усърдие си търсят стопанин, намират от километри разстояние къщата, от която са били прогонени, или издъхват на гроба на господаря. Знаем и за домашни или волни птици, които умират скоро след смъртта на партньора си.
Ако ние се виждаме мънички в изправената си стойка пред звездите – тъй недостижими и хладно безразлични, дали и във воя на вълка към Луната можем да различим инстинкт за космическа самота, протест срещу бездушната мощ на мирозданието?

Според мен неповторимо човешки е копнежът – хилядолетен, а вече амбициозно изразен в космическата ера – да докоснеш и разбереш необятното.
Като обърна наопаки един математически пример от предишното есе, давам кредит на сложният ни все пак мозък, че се опитва да брои звездите във Вселената – 10 или 100 милиарда пъти повече от невроните в мозъка-преброител.
На тази планета май само Хомо-сапиенс се опитва да разбере съзиданието. Да търси мястото си и, малко нескромно, предназначението си в него. Това не е ли крайната цел и на точните науки, и на философията, и на изкуството?

Също тъй единствен по рода си ми изглежда човешкият копнеж по различни светове. Или по един, „по-добър” според дръзката ни самонадеяност свят. Спомнете си за онзи, лудия при Бьол – „ех, само да имаше повече справедливост…”. Роднините му са легион. Представям си роднинската нишка на всички древни и модерни утописти и мечтатели с всевечната им мъка да измислят някакъв „по инакъв” свят – въпреки обективната слабост на мисълта на малкия човек пред необятността около него. Само ние на тази планета осъзнаваме миналото и се опитваме да кроим бъдещето си.

Не помня кога и къде съм прочел една хипотеза за предназначението на човека. Може би нашият разум има мисията да достигне познание и могъщество до демиургически мащаби, до вселенско инженерство, за да се пребори с ентропията и да спаси Вселената от неизбежната й или поне вероятна термодинамична смърт. Не е ли това една достойна задача?
Дори дивакът май има нужда от смисъл и предназначение – спомена се амазонското племе мачигенга, което вярвало, че ако спре да броди из джунглата, слънцето няма да изгрее. Подобни вярвания за мисия за поддържането на света, на живота, имат и други племена, например австралийските аборигени.

Ето, че се получи все пак някакво списъче от уникално човешки черти – копнежът да опознаеш необозримото, мечтата по различни светове, въпросите, търсенето – не къде да пасем или кого да изядем, а откъде идваме, защо сме тук и защо после няма да ни има; какво ще има, когато нас няма да ни има. Търсенето на смисъла на живота и на смъртта.

Една статистически добра в наше време продължителност на живота от 75 години дава само някакви си 2 366 393 521 секунди – два милиарда, триста шейсет и шест милиона, триста деветдесет и три хиляди, петстотин двайсет и една секунди.

И те оттик-такват докато очите ви следят тези редове.
Затова предлагам да се вгледаме в себе си.

За недостатъците на раждането

Навярно е трудно да сложиш ред в живота и душата си, без да опиташ поне да сключиш примирие със света.
От детството или от комсомолското юношество ми е останало едно клише – „борба с живота”. Клишето трябва да е било предназначено да се тълкува класово – тоест всекидневната борба на онеправданите за насъщния, и идеологически – като задължение да се бориш за един по-добър свят, обещан за недалечното бъдеще.

Не иронизирам нито класовия, нито идеологическия аспект. Идват ми на ум думите на един герой на немския писател Хайнрих Бьол – „Ех, само да имаше на тоя свят правда…” Бьол е един от редките автори, които съм чел с вълнение на младини и на зряла възраст; тази фраза – постоянно повтаряна от един обитател на психиатрично заведение, ми се стори навремето много точна и важна, а ето че сега се обажда от паметта като по поръчка.
Няма достатъчно справедливост.

Но тези редове не са за онези клетници, които трябва – в буквалния смисъл на израза – да се борят с живота за хляб, покрив или недостъпно лекарство, нито за отнесените, които – подобно героя на Бьол – въздишат от пубертета до гроб по един по-добър свят. Тези есета са най-вече да бъдат четени от една масова категория люде, чиито основни потребности са задоволени, които разполагат с достатъчно сигурност за тялото си, както и за телата на близките си, не боледуват от философско-футуристични блянове, а въпреки това страдат от хроничен вътрешен дискомфорт. Например – самота или често чувство на неудовлетвореност. Мизантропия и цинизъм. Или нещо от неизчерпаемата палитра на фобиите. Или – най-простичко – мъчи ги желанието да бъдеш другаде.
Ако имахте достатъчно услужлива памет, сигурно бихте се удивили на количеството личен и литературен опит с герои, чийто основен порив е да бъдеш някъде другаде.

Ето моето обяснение за този широко разпространен дискомфорт. Освен че мнозина от нас са склонни, по нрав или възпитание, към вечно недоволство от колко имат и колко нямат, всички ние наистина, без да го съзнаваме, постоянно се борим със – или, по-скоро, се отбраняваме от – света. И тази борба е абсолютно нечестна, при крайно несправедливи начални условия. За да ни стане по-добре, трябва да приемем даденостите по наследство. За да ги приемем – трябва първо да ги разгледаме на лабораторната маса.
– Раждаме се с удивително разнообразие от медицински предразположености към очарователно пъстър спектър от причини за смърт. Плюс една абсолютно неизбежна обреченост дори за най-здравите генетично, житейски предпазливи и късметлийски дълговечни индивиди.
– Раждаме се не по избор и често – от родители без любов. Живеем в свят, в който отсъствието на любов ни изглежда като част от природата – като суша през лятото и студ през зимата. Любовта ни се струва някак естествено все по-дефицитна като чистият въздух, прясната вода, храната и нефтът – при твърде бързо растящо население. Не стига за всички.
Много хора са си спечелили световна или местна литературна слава, изследвайки с точно колко милиграма любов и нелюбов са ги родили и отгледали – до първия собствен любовен трепет, до първото сексуално преживяване, до поредната измама. Несправедливото разпределение на любовта сред живите е вечна тема за изкуството и на самотните ни нощни терзания.

Аз обаче ще се опитам да разнищя една обективна причина за „борбата със света”, за обичайното ни чувство за неуютност тук.
Светът е прекалено голям за нас. Най-голямата несправедливост е, че сме толкова малки.

Нека се примирим.
Защото тази несъразмерност е дълбокият извор на страховете и несигурностите, които ни мъчат до сетния дъх или поне до напреднала деменция.
Без примирението няма път напред. Нагоре. Нататък. Накъдето си щете.

Толкова сме нищожни! По природна даденост или по замисъла Божи, по биология, по еволюция, че e трудно да си представим мащабите на нашата нищожност.

Броят на невроните в човешкия мозък е около 100 милиарда – нелош капацитет като че ли. Но това число е 10 или 100 милиарда пъти по-малко от някои съвременни преценки за броя на звездите във Вселената.
Някои запазили примитивността си племена знаят да броят до пет или десет и нататък казват „много”. Модерният западен човек може да си представи милион, евентуално милиард (ако става дума за милиард долара, но не и за милиард години), обаче трилион е извън пределите на нашето въображение.

За следващия пример избрах за средна продължителност на човешкия живот 75 години. Според статистиките на ООН общо за света тя е 67 години, за България – 73. Взех 75 като по-кръгло, по-оптимистично и някъде по средата на данните, които видях в интернет за развитите държави. Та ако разделим тези 75 години на числото, което ни дава днес науката за възрастта на Вселената – 13,7 милиарда години, ще получим число на минус девета степен. Говори ли ви нещо това?
„Много”? Или малко?
Е, добре, ще се опитам да го кажа другояче, чрез една математическа метафора – едно наше статистически що-годе дълголетно присъствие в познатия ни свят може да се съизмери с 13 секунди от съществуването на познатата ни Вселена.
Сметката ми не излезе чак толкова обезкуражаваща, ако питате мен. И да не забравяме надеждите за вечен живот след смъртта или за прераждане… 

Но да оставим невъобразимото мироздание – само Земята да вземем за пример. Здрав човек, ако се движи с някакви си стандартни пет-шест пешеходни километра в час, по 12 часа на ден, без почивен ден и без официални празници, ще му трябват година и половина – две да обиколи по екватора нашата мъничка, съвсем незначителна в галактически мащаби планета – дори ако можеше с тази постоянна бързина да ходи по вълните на морето като Христос.
Обаче човекът е толкова малък, че са му трябвали исторически епохи за всяка стъпка по-надалеч от пещерата, във враждебния свят, където всяко тъмно кътче сме населили с митични чудовища и демони. Тоест – със страховете си.
Ако приемем за начало на съвременната (познатата нам) цивилизация епохата от три-четири хилядолетия преди Христа – шумерите и вавилонците, лесно е да се пресметне, че до времето на Великите географски открития, Коперник и Колумб са ни били нужни около 90 процента от цялата ни историческа възраст, за да си докажем, че Земята е сферична, да я обиколим и да разберем какво около що се върти в най-близкото ни звездно съседство.

Трябвало ли е да бъде така? Задължително ли е било в процеса на възникването или съзиданието светът да бъде толкова несъизмеримо по-голям от материалния носител на първото „Кой съм аз и защо съм тук?”
Могло ли е да бъде другояче?

Аз мога да си представя галактиките като разумни гиганти, за които ние с нашите най-величествени усилия и постижения – Айфелови кули и Китайски стени, сме незабележими както би бил невидим за нас разумът, ако го има на микро-ниво, ако там някой строи върху своите атоми-планети нанометрични Айфелови кули и видими, представете си, дори от далечния съседен атом Китайски стени.
Може би онзи първият, гигантският разум ще да е твърде бавно мислещ според нашите земни мащаби, но едва ли ще се бои като нас от неизбежния, скорошен край. Или и за него ще е прекалено близо смъртта на Вселената? Само още няколко галактически завъртания, само няколко си нищожни десетки милиарди години…
Това са отзвуци от прочетеното или написаното от мен самия в любимия ми някога жанр научна фантастика. И преди да се върна на Земята, се питам какво би ни сродило с мислещите вселенски колоси или с атомните дребосъци.

„Да бъдеш или да не бъдеш”? Непоносимостта на мирозданието? Самотата?

Освен малки, ние сме сами. Става дума за самотността на съзнанието

Какво е „съзнание” – не знам. Не ща нито да се перча с ерудиция, нито да се давам мърцина на ерудити. В края на краищата целта на тези разсъждения е да разберем причината за дискомфорта, нали? Та простичко – може ли всеки от нас да си каже „аз съм аз”?
Може, опитайте – „Аз съм си Аз и не съм друг”. Няма нужда да сте чели теориите за „Аза”.
Аз съм. Аз разсъждавам, следователно – съществувам.

Аз, Създателю, съм най-важното нещо за себе си!
Или съм поне на второ място, отчитайки постоянното Ти настояване – дали не съм си го измислил Аз, монотеиста? – Ти да бъдеш първи. А когато се чувствам особено добър и великодушен, съм склонен да сляза дори на третото стъпалце и да пусна напред когото обичам – майка, баща, нея, него, хората изобщо – на моменти поне.

Нищо ново, нали? Нищо ново и нататък обаче ето кое е същината – толкова проста, че във всекидневието убягва на рационалното ни внимание, а трябва да се включи в сметката.
Аз и Светът не сме едно и също.

Това ми се струва важно; поне толкова важно – колкото очевидно.
Съзнанието, което е ВЪВ света, а не Е света, се чувства самотно. Нашето Аз усеща и по-късно интелигентно и аналитично разбира, че е ВЪВ света – част, твърде незначителна, непоносимо преходна и болезнено уязвима част от света. Това откритие става още при раждането може би. Или постепенно, с домашното възпитание, някъде от първи до четвърти клас? С първите „удари на съдбата”?
Или при излизане от кома.

Могло ли е да бъде иначе?
Могло ли е нещото, което определяме като съзнание, да се ражда с чувство за принадлежност към света вместо отреденото ни разделение и последицата – „борба с живота”? Дали тази самотна борба е еволюционна фаталност или грешен цивилизационен избор?
Не знам. Ако бях бог, Създателя, щях да запитам супер-компютъра си или своите ангели-биоинженери възможно ли е разумът да се ражда в единство със света – като дървото например, като тревата – и все пак да е способен на мисъл и морален порив.
Той не го е направил. Може въпросът да е бил отлаган, докато дошъл седмият ден – деня за почивка. Или нарочно е искал Аз да се мъча да разгадавам промисъла.

А аз виждам резултата от това спорно за мен креаторско поведение – исторически, еволюционно, но и на съвсем лично ниво, като неутешителен: пръкналата се разумна и духова искрица бързо научва, че е наместена в нещо малко – много по-малко от всичко наоколо – в „сърцето” или в два-три килограма сиво вещество, в чакра или без значение къде точно, но в някаква телесна обвивка все пак – нездрава, уязвима и тленна. Каквато е и до днес всяка искрица човечност. Тя, искрицата, започва – както ще стане дума в едно следващо есе, да се увива в кожи от убити зверове, да се крие в пещери или да си строи замъци, да се въоръжава за борба. Със света и със себеподобните. С тояга и кремък или с атомна бомба да си създава периметър на относителна сигурност.

Защото Аз не съм Другите и Аз не съм Светът.
Раждаме се с обричащата парадигма, че „Аз съм Аз и не съм Света, а Другите също не са Аз, Другите са част от Света”.

Чудно ми е, като си помисля колко лесно е да прескочиш толкова очевидни съждения, без да се попиташ могло ли е да бъде иначе.

Ще ме подсети някой за примитивните племена с тяхното митологизирано от западния етнолог единение със света и всичко живо в него. Тъкмо докато пренаписвам това есе, прочетох романа „Разказвачът” от перуанския писател и Нобелов лауреат Марио Варгас Льоса. Той съдържа една много старателно аргументирана теза в защита на самобитността на амазонското племе мачигенга и неговата хармония с природата. Тази хармония обаче се заплаща с болести и страдания, с много ниска продължителност на живота и с практики като убиването на новородените с дефекти. Що се отнася до хипотетичното единение с другите хора – мачигенга също воюват със съседни племена, най-често бягат към все по-гадни за живеене райони на джунглата, но когато воюват успешно, колекционират смалените по древна традиция черепи на убитите врагове.
Мачигенга броят до четири и после казват „много”.

Този роман ми е едно свидетелство, че нашата тъй жестоко съдена и самоосъждаща се западна цивилизация все пак се учи да търси ценности в сблъсъка с другите, опитва да опознае различното и да помъдрее малко от него, вместо само да го изсмуче и да постави изсушената обвивка зад витрината на музея.
Аз, наследникът на една култура, дала „Да бъдеш или да не бъдеш”, четях, признавам си , митовете на мачигенга, тъй сладкодумно преразказани от Льоса, със снизходително любопитство. Но един от тях ме порази – за вървенето. Те вярвали, че тяхното непрестанно бродене из джунглата поддържа светилата по местата им, запазва света цял.
Значи това примитивно племе, останало си в зачетъка на цивилизацията, е търсело предназначението. Задавало си е въпроса „Защо сме тук?”. И са намерили основанието да бъдат.
Колко силно може да проблесне искрицата дори от най-задънената пустош.

Резюме и поука. Защо Майката Природа или Създателя с Чертежите са отредили такава космическа самота на индивидуалното съзнание и такава физическа слабост на материалния му, ходещ на два крака носител? Дали това е трябвало да бъде първото изпитание – ще успеем ли да надникнем отвъд ограничеността си по рождение?
Не знам. Може да е било изпитание. Не съм сигурен колко благодарност заслужава Създателя, а търся утеха.

Утехата е, може би, да се примирим със света и с раждането си, с неясните и вероятно нечестни начални условия на играта, в която са ни вкарали, без да ни питат – с необятното мироздание, с малките си, тъй лесно раними тела и души. Трябва да се примирим и да си простим колко сме малки, самотни, дребнави и слаби; да се приемем – всеки сам себе си, в често безрадостното си всекидневие, в мимолетното си присъствие на фона на безстрастната вечност и безкрайната, много тъмна, вселенска безкрайност.
Ако преглътнем несъвършенствата и несправедливостта на света, ще можем повече да обичаме себе си и „ближния”, и може би – някакво смътно бъдеще. Все пак огромният брой хора биха се съгласи с мен – по-добре е, че ни има, отколкото да ни нямаше никак.

Не съм приключил със „самокритиката” на човешкото, ще пиша по-нататък, че освен малки, лесно уязвими и самотни, ние май сме и зли по природа. Но мачигенга с тяхната космическа мисия ми дават повод следващото есе да е в защита на – както се казваше в един оптимистичен период на обърканата ни история – Негово Величество Човека.

За края на четенето

Романът антиутопия „451 градуса по Фаренхайт” показва как една тоталитарна власт в някакво тоталитарно общество преследва четящите хора и праща пожарни команди да изгарят скритите книги. Книгите са забранени като вредни за общественото здраве и морал (може би и за да не разсейват гражданството от гледането на телевизия). В романа, както и в едноименния филм, особено запомнящи са финалните сцени – последните мохикани на четенето са се скрили в някаква пустош, рецитират и наизустяват текстове, за да не се изгубят за човешката памет трактатите, романите и поемите, ако хартиеното тяло бъде унищожено. Хората стават книги.

„ – Аз съм „Държавата” на Платон. А искате ли да четете Марк Аврелиий? Мистър Симънс е Марк.
– Приятно ми е – каза мистър Симънс.
– Приятно ми е – каза Монтег.”
Монтег е пожарникарят, който нещастно се влюбва в забраненото и минава на страната на четящите бунтовници.

Романът на Рей Бредбъри е издаден през 1953 година. Филмът на Франсоа Трюфо е от 1966-а. „Грешката” с изгарянето на Корана в американската военна база „Баграм” в Афганистан стана през 2012 година.
Днес повечето хора свързват аутодафетата с нацистка Германия или със средновековната Инквизиция, обаче най-старият известен случай е от 212 г. пр.н.е., когато първият китайски император Цин Шихуан наредил изгарянето на философски и исторически съчинения по причини, които днес бихме нарекли идеологически.
На темата Book burning са посветени много публикации в интернет, а съответната статия на Уикипедия съдържа списък от 121 свидетелства за горене на книги – от споменатия китайски владетел (който впрочем има изключителни заслуги към китайската култура) до пожара на 9 март 2012 в един склад в Лима, Перу, където били унищожени учебници на стойност 100 милиона щатски долара.

Откакто свят светува и особено откакто книгите се пишат или печатат на хартия, идеята, че една идея може да бъде елиминирана чрез елиминирането на материалния й носител (нерядко – заедно с автора и избрани читатели) е присъствала в най-различни епохи и култури.
Питам се, при такава богата история на систематично изтребване на писмеността не е ли парадокс, че темата за близката кончина на книгата стана тъй модна тъкмо във времето на интернет, когато носителят е практически безпределен и вечен, а съдържанието – по-достъпно от когато и да било?

За мен предположенията за края на четенето са само елемент от трайни и масови негативни очаквания за бъдещето, за които ще разсъждавам по–нататък в тази поредица от есета. Тези нагласи имат своите корени в динамиката на съвременния свят, обаче проблемът с възприемането или, по-скоро, с неприемането на промените в света около нас е стар колкото познатата ни цивилизация.

За нещастие сега светът не е такъв, какъвто беше по-рано. Всеки иска да пише книги… Никой не чете… Това е фрагмент от шумерски надпис на възраст пет хиляди години. Пет милениума по-късно образовани, четящи и пишещи хора в моето живо и виртуално пространство споделят същата тревога, същото огорчение.

Аз нямам достатъчно лични впечатления за това колко хора в трамвая държат киндъли и колко разгръщат таблоиди, в които, като протечеш заглавието, отпечатано с много едри букви, спокойно можеш да пропуснеш десетината ситни реда отдолу. Потърсих някакви по-твърди данни и – на някой може да му се стори несериозно – влязох в сайта на Националния статистически институт. Първата добра за мен новина бе, че едва 1,1 % от населението на възраст между 25 и 64 години са си признали греха „писане на проза, поезия, кратки разкази”. (Репортерството и публицистиката, личните блогове май не влизат тук. Жалко.)
Второ, цели 52 % от същото народонаселение или 2,237,514 българи, казват че са прочели поне една книга през последните дванайсет месеца, а две трети от четящите два и нещо милиона май четат доста активно. Разликите по възрастови групи са доста малки, според степента на образование – очаквано големи; жените и пишат, и четат по-често.
С тези 52 % чашата дали е наполовина пълна или наполовина празна?

Стори ми се излишно да издирвам по-стари статистики и да се опитвам да ги тълкувам в някакъв контекст на рязко променилата се обществена среда. Спомних си обаче за осемдесетте години, когато работех в седмичния вестник за книгите „АБВ” и когато ми попаднаха данни, че годишно в България излизали около 200 заглавия. Числото – уж за книги – включваше брошурите с докладите на Тодор Живков пред партийните конгреси и други идейно подходящи, но нетрайни във времето съчинения. Това крайно скромно предлагане (също и като тиражи), а не някакъв изгубена днес любов към литературата бе причината за опашките пред книжарниците, за които  опашки мои връстници си спомнят и досега с носталгия.

Та според моето скромно мнение налице е все пак някакъв напредък в процентите на НСИ спрямо още по-несигурните данни от шумерските времена. И пишещите братя имаме повод за радост – не сме чак толкова много, а половината анкетирани българи твърдят, че четат.
При това живеем в свят, в който вече е истина, че „ръкописите не горят”. Въпрос на търсене е да намериш своето четиво. И своя читател. Впрочем това винаги е било така – въпрос на търсене. Днес обаче е по-лесно.

На http://en.wikipedia.org/wiki/E-book има обширна статия, в която са систематично изредени – преброих ги – 22 предимства на електронните книги (големият избор, достъпност, мобилност на четеното и т.н.) и 20 недостатъка (загубата на удоволствието от прелистването, аромата, притежаването и пр., и пр.). Лесно бих добавил по няколко аргумента към всяка категория; това е интересна дискусия, но е извън целта на този кратък текст. Същественото за мен е, че поне в обозримото бъдеще всеки от нас ще продължава да има разумно широк избор какво и на какъв носител да чете. Аз например чета все повече от екран, но у дома редовно купуваме книги и проблемът е не толкова за избора, достъпен на български език, а повече за това колко можем да си позволим и за неизбежния процент „минавки” – дори след внимателно разлистване в книжарницата.

Струва ми се също очевидно, че технологиите постепенно ще свиват изоставането на електронните формати спрямо великолепното изкуство на традиционната книга. И че навиците за четене тепърва още ще се променят. Обаче какво ще стане малко след „обозримото бъдеще” не знам – не ми стига въображение да си представя живота на фърфалаците на днешна предучилищна възраст, които с интуитивна лекота се справят с клавишите и с дисплеите на всякакви електронни устройства. Ако някой вижда ясни сигнали, че 52-тата процента четящи ще се стопят в следващите едно-две поколения, нека ги сподели.

„451 градуса по Фаренхайт” с идеята за скитниците-бунтовници, превърнали се доброволно в библиотеки, се мярват и към края на британския документален филм „Книгите – последната глава?” (Books: The Last Chapter? Presented by Alan Yentob). Филмът много човешки и търпеливо представя различните гледни точки в дискусията за/против книжното/електронното, от която аз се отказах по-горе. Но клони към възгледа, че първостепенна е идеята на автора, а не предметът, чрез който е пренесена. А на финала ни представят един от многото проекти за цифрови библиотеки. Уникалното в случая е амбицията да се съберат физически копия на всички книги, издавани някога по света, за да се запазят во веки веков, а също и да се сканират, така че читателят да може да ги гледа – ако желае – в първоначалния им вид. Показват ни безкрайни лавици и панелите на сървърите с безброй мигащи сини лампички – всяка светлинка значела, че някой качва или сваля книги в момента. Десет милиона даунлоуда на месец…
Краят на четенето?
Или обещание за прекрасен нов свят, в който реалните и виртуалните книги са ни почти еднакво под ръка, в който е възможно – докато си пиеш кафето – да ти разпечатат което и да е от изданията на „Робинзон Крузо” и да ти дадат по поръчка нещо, което „изглежда като книга, дори мирише на книга”.

Ще завърша това есе – както ще правя понякога и по-нататък – с цитат. В случая – от покойния ми приятел, писателя Агоп Мелконян. В статията си „Знаем ли вярата, вярваме ли в знанието” (2005) той се опитва да види „нещата отвъд нас”, размишлява за туй ще оставим ли следващото поколение в невежество и бездуховност. И цитира свой учител от детските години, който казвал в началото на всеки урок „И тъй, деца, нека първо отворим книгите.”

Да, нека първо отворим книгата. Но дано не се сърдиш, учителю, ако добавя: „И тъй, деца, можем също да цъкнем с мишката на този линк…”

За достъпността на щастието

Летните дни на селската ми къща започвам с една забавна програма от телевизора на природата. Още щом сипя семки и трохи в хранилката за птички и докато се обърна, първият синигер вече се спуска от близкия бряст, клъвва семка и отпрашва да си я чопли на някой клон; следващият вече си взима дажбата, трети и четвърти си чакат реда на покривчето на хранилката или на големия камък отстрани.
Забавно ми е да наблюдавам това непрестанно суетене, цвърчене, пърхане, подхвръкване – синигерите не са много елегантни летци. При това всяко птиче е с различен нрав – има куражлии и плашливи, по-скромни и по-лакоми.
На мен ми е радостно от това, че започва още един дълъг летен ден, че съм помогнал на птичките да се нахранят, а те като че ли ми се отблагодаряват със смешното си цвъркотене и с малко тромавите си въздушни акробации.

Но не съм сигурен дали читателят ще се усмихне с разбиране за този пример на проста и достъпна радост, която не струва почти нищо. Хранилката съм я правил сам от дъсчици и летвички, с триончето и с пирончета. Семките на кило не са скъпи, трохите са от недоядената филия на вечеря.
Селското утринно авиационно шоу може да не изглежда забавно за свикналите да започват деня си с криминалната хроника и политическите сплетни по телевизора. Знам, че на някои ще им се види глупаво да даваш пари, за да храниш горските гадинки; друг ще ми обърне внимание, че на масата на бедния не остава недояден къшей хляб.

Тези текстове обаче не са за хората в крайната бедност. Знам, че я има; видял съм мизерия и мъка, пред които човек може единствено да замълчи. Говоря за голямото мнозинство около мен, чиито основни нужди са прилично или дори много прилично задоволени, обаче живеят в хроническо недоволство.
Злобничката и завистлива простотия винаги си е била и ще пребъде, но жалко е колко много добри хора, образовани и интелигентни, формално нелошо възпитани, ги виждам най-често угрижени и неудовлетворени; мисълта им заета не с това, което имат, а с онуй, което нямат. Пропиляват мига, ден подир ден пропускат простите и лесно постижими радости на живота.
Най-сигурният начин да се избориш за своето нещастие е да бъдеш нескромен и неблагодарен

Ще се съгласите ли, че котката в скута ви или кучето, свило се на кравай на пода, излъчват доволство и благодарност за ласката и храната, която сме им дали, за топлината на дома и сигурността на дрямката, в която да сънуват котешките и кучешките си сънища? Ние наистина ли сме по-висши и по-интелигентни, че не можем да усетим топлинка в душата и благодарност някаква за покрива над главата и за хляба на масата, за туй че любимите хора са наблизо, за туй че заспиваме и се будим?

На благодарност ме учеха и растенията в градината.
Аз съм градски човек. Роден съм като градско дете, живях четиридесет години само в града и никой не ме е възпитавал умишлено на „любов към земята”. Опитът от задължителните ученически бригади на село бе полезен, но далеч не еуфоричен – душата ми се вмирисваше на домати. Когато пък като войници ни караха да вадим ряпа, да ги рием, по-точно, репите с ръце и с копита в едни безкрайни редове „оттук до хоризонта и обратно”, искаше ми се само да легна в калта и да ме оставят на мира.
И селската къща с един декар неравна ливада и десетина овошки се съгласих да я купим, защото жена ми я искаше и можехме да си я позволим. И тогава вече в задължителните градински упражнения се научих да забелязвам, че розата или борчето самораслек, пренесено от гората, цветето „космос” или чушките в експерименталната двуметрова леха се отблагодаряват почти незабавно, понякога още на следващия ден за туй, че си ги поразкопал, оплевил и полял. Стръкчето щръква по-бодро, нова пъпка се отваря, дръвчето расте.

Но чувам пак възражението „Е да, има си вила… Имаш крава, пиеш мляко.”
Впрочем първите си чушки ги отгледах през една от гурбетчийските си години в саксия, но те растяха, цъфтяха и дадоха чушлета като за две салати. Знам хора, които имат чудесни градинки на балконите си; други разкопават и засаждат по някой квадратен метър пред входа на блока.

Разсъждавайки за достъпните радости ми идва на ум още една абсолютно безплатна причина за щастие – наоколо има толкова много зеленина.
Не знам защо от дете още съм бил скептичен към „мила родино, ти си земен рай”, а и днес ми звучат комично захласванията на Ст. Чилингиров по „райската” природа на моя красив наистина, но беден Трънски край. Тук пиша това есе. Прекопал и полял съм ябълките и докато пиша, съм ги оставил да си зреят на мира.

Обаче съдбата ме отведе в земи, където просто да се чудиш защо изобщо е стъпил човешки крак. Как тия хора не са потърсили по-добро място за живот! Аз тъй бих направил или бих легнал, където съм, да пукна от отчаяние.
Летял съм над планината Хиндукуш в Афганистан. Това са едни голи зъбери, безкрайна пустош от зъл камък, сняг по върховете през лятото, а в долините – ясно очертани като на географска карта – празни речни корита. Сякаш Бог е нарисувал чертежа на замисления „земен рай”, но е забравил да пусне вода в реките. И докъдето ти поглед стига, нито следа от човешко присъствие. Ама не, виждам изведнъж през илюминатора сред жълтата пустош, край празното речно корито квадратче някакво зелено. Значи там долу някой се бори със скъперническата почва и непредвидимостта на валежите да изкара зърно или плод.

От афганистанското мъртвило на път за дома летя над безкрайното и голо Иранско плато, после над безкрайната жълта пустиня на Арабския полуостров. Над богатия Дубай се е ширнал облак от пустинен прахоляк. Самолетът се спуска, яркото слънце изчезва над нас, потъваме в червеникав сумрак, уличните лампи светят, макар че над облака е ден. И от Дубай, пак над пустинята, над Средиземно море и чак когато стигаме малоазийския бряг окото ми зърва зелени планини. Знам, че сме над Турция, но душата ми запява „мила родино”.

Показвал съм на близки и познати снимки от такива места и ми е било драго да чуя „Боже, колко добре сме си ние тук!” Или пък да чуя от някой от загрижените и недоволните: „Боже, каква мизерия!” Ще ми се да отвърна „Ами нали гледате телевизия.” Телевизионната мъка и беднота защо не ни подсещат, че сме си късметлии там, където сме?

Южен Ирак. Една от моите мисии. Ние, двама европейските експерти (ще наблюдаваме и оценяваме избори) сме настанени в нещо като военна база в пустинята. Географски погледнато – на крачка от Рая. Според тълкувателите на Библията наблизо, на мястото където се сливат великите реки Тигър и Ефрат, се е намирал Едем. От съображения за сигурност нашите охранители ни превозват всеки ден по различен маршрут за около половин-един час до Басра. По всеки маршрут – пустош. Пясък. Безнадеждно осолени езера или мазни разливи – над тях стърчат мрачно нефтени сонди. Тарковски е могъл да снима тук Зоната за филма „Сталкер”. Километрични бунища. Знам, че Басра е голям град и все пак ми е чудно, как хората могат да произведат толкова много боклук. Сред бунищата – жалки коптори. Полуголи деца, забелязали конвоя ни, търчат към пътя и махат за поздрав. Минаването ни е събитие в тази пустош. Конвоят е от три бронирани джипа с десет въоръжени мъже и нас, двамата цивилни клиенти. Гледам се по-късно на снимка, направена в джипа – с бронежилетка, под бронежилетката – вратовръзка за официалните срещи в Басра, каска и задължителните тъмни очила. Махам на децата. Чувствам се като извънземен пришелец.

Абе, това с полуголите деца не сте ли го гледали по телевизията? Не се ли чувствате поне малко късметлии?
Иронизирал съм в разговори и писмено баналното сравнение, ползвано на разни планински места по Балканите, за „нашите (българските, сръбските, албанските) Алпи”. Наскоро обаче прочетох в сборник за Трънския край, че и Константин Иречек го е използвал, минавайки оттук малко след Освобождението.
Хубави са баирите. Не са „алпийски”, но отварят гледка. Зелено е.

„Лошо, Велко, лошо”, въздиша селският ми съсед. „От двайсет години съм в това село и такава суша не помня.” Бобът му цъфти – къде-къде над човешки ръст. Тиквичка, домат, чушка – колко да искаш от тая „алпийска” земя? Колко да иска повече спрямо каквото сам може да й даде – здрав що годе все пак на неговите си седемдесет и нещо години?
Лято като лято – аз съм тук от единайсет години. Климатът се променя може би. Хората – по-бавно или хич. И повечето ми съселяни са си все недоволни – за каквото и да заговорят – от програмата на телевизията и от прогнозата за времето, от разписанието на автобуса и от заплатата на президента.

Българите – нарочно използвам трето лице – се изживяват като нещастен или поне недоволен народ. През последните години се мярнаха по вестниците съобщения за няколко социологически изследвания – европейски или световни, които мерят доволството или недоволството на разни народи. Сега ми е жал, че не ги събрах за повече документалност на този текст, но пък резултатите бяха винаги същите – ние сме сред шампионите по песимизъм и неудовлетвореност. Зле се чувстваме и нищо добро не очакваме. Поучителното в тези изследвания е, че драматично по-бедни нации се класират по-високо на стълбицата на щастието.

От какво се състои щастието, как то се мери и дали има шанс да стане успешна държавна политика в Бутан – за това може да опитам да напиша отделно есе. Но виждам нещо силно интригуващо в идеята универсалният западен критерий за сполука – брутен вътрешен продукт, да се замести с брутното (общо) национално щастие – Great National Happiness. Съвсем очевидно е, че меренето на щастието зависи от използваната мярка, а резултатът – от базата на очакванията и от навиците за консумиране на разни материални и духовни неща. А това ми се изглежда пак очевидно свързано със скромността и благодарността.

Бях и в Судан. Дълбока Африка. Пустини и савани. Бях в провинция Южен Кордофан, в саваната, през сухия сезон. Пак помагахме за нещо да се гласува. Ширнала се равнина, покрита с пожълтяла суха трева, акациеви дървета, по баирите наоколо – кръгли кирпичени колиби със сламени покриви. Спряхме за почивка в „крайпътно заведение”. Колиба от клони и найлони. На малък мангал, на жарава от дървени въглища, в опушен алуминиев чайник негърката възвира вода за чая ни. Край колибата – млади африканки, високи и стройни, увити в пъстри басми, продават захарна тръстика. Басмите им чисти – да се чудиш как се поддържат толкова чисти в този безводен сезон и район, където водата жените я носят в пластмасови туби от километри може би. Африканките ми се виждат хубави – млади са, весели – радват се, че пътници са спрели. Захарната тръстика е сладка и жилава – белиш кората, отхапваш и дъвчеш, поемаш сладкия сок, плюеш целулозните жилки. В колибата подът е от пръст, но чисто пометен; чаят се сервира в малки чашки и с много захар.
Скромен уют. Евтино щастие?

По този край е върлувала война – съвсем доскоро, и докато пиша – новините в интернет са лоши.
Питам един от съпровождащите ни – млад момък, местен, за когото имам вече впечатление някакво, че познава хората, че е честен и има здрава преценка за нещата; питам го прекалено някак обобщено, но каквото ме интересува: „Тия хора тук как живеят, как се чувстват?”
„Докато са тук, си мислят, че са в рая на Земята.”
Докато са тук, са в рая. Нататък спекулирам за себе си. А като идат в близкия град – който си е за моите очи едно бедно и мърляво място, никак не го харесах – научават, че съществуват неща като училище и болница, аптека, работа, телевизия.
„Ами ток?”, питам младия момък и имам предвид района на крайпътното заведение, където негърката ни поднася чая с непонятно за мен, но отпускащо дружелюбно бърборене. „Е, електричеството е далечна мечта.”

Ябълките си зреят и червенеят безшумно. Синигерите опоскаха хранилката – ще почакат за още до утре. Ябълките ми се смеят – „Да ти имам проблемите”…
Прави са. Банален факт – не ценим каквото имаме. Докато не го загубим. Ако не го загубим – продължаваме да не го ценим.
Аз търся причини за щастието и докато обикалям и оглеждам дръвчетата – дали птичките не са накълвали плода – се сещам, че имам крака и мога да ходя.

А видял съм много хора без крак, без два крака.
Първата ми международна мисия бе в Босна и Херцеговина, веднага след войната, за която едва ли трябва тук да опитвам да обяснявам кой кого и защо. Мога да я нарека за себе си войната на злото срещу злото, а най-лесно е да използвам приетия неутрален термин „войната от 1992 – 1995 година.”
Та аз пристигам там в началото на 1996-а, почти веднага след подписването на крехкия мир, и оттогава до днес сред всичките знакове на безумието, най силно впечатление ми направиха опустошените къщи и хората без крака.
Гледал съм ги, говорил съм с някои и съм запомнил болката им.
Да не можеш да ходиш е лошо. Да не можеш идеш на работа и да спечелиш пари за лекарство на болното дете, е отчаяние.
Голяма беда е да нямаш крака.
А аз мога да ходя

Какво толкова още ни трябва? Трябват ни покрив, храна и любов.
За първи път го усетих пак в Босна, в студената пролет на 1996-а. Хладно беше и в наетата от мисията къща, където живеехме с колегите, но бях доволен, че имаме този сигурен подслон след дългите дни на шофиране из района, където всякакви хора ни разказваха своите истории за войната. Никога не бях виждал толкова разруха. Дните бяха дълги, бях напрегнат от съвсем новата за мен работа в съвсем непозната среда, тя бях благодарен и за моето си стайче – детската стая на някогашните стопани трябва да е било, с малко креватче и детски книжки по лавиците – имах къде да се свра в края на деня и да мисля за дома в България.

Това май е било едно от най-добрите неща при пътуванията ми. Както в контейнера ми в базата край Басра – доста очукан контейнер, доста малка и позахабена стая, но само за мен и със собствена баня и тоалетна все пак, с мой си креват, където се изтягах вечер, изтощен от горещината и прахоляка, от гледките на мизерия, от безбройните и досадни проблеми, докато се свърши и най-простата работа. Та това е едно от най-важните неща, които научих – тъй отвътре да ми дойде да си кажа „Благодаря ти, Господи, за покрива и за храната, за леглото и за интернета, за краката, които ме държат, за туй, че съм жив и здрав и че моите у дома са живи и здрави.”

Имал съм късмет, че можех да уча от чуждите беди, а не от собствени загуби. Видях и разбрах също, че най-щастливи са хората, които умеят да ценят простите и достъпни радости на всеки божи ден.

Преди двайсетина години четох една книжка на писателя Димитър Коруджиев. Не помня заглавието и не мога да предложа точен цитат, но се надявам добре да съм запомнил смисъла. Имаше човеколюбиви проповеди за вярата и пътя към Бога, а покрай тях и идеята колко лесно и постижимо може да е щастието. Бяха първите години на прехода, много хора бяха или се чувстваха бедни. Какво ни трябва?, съветваше писателят. Бутилка вино, хляб и прясно сирене, хубава музика от грамофона (да, тогава още имаше грамофони) и още някой край масата, с когото да споделим хляба, виното и приятелска приказка.
Не са ли това истински и общодостъпни удоволствия? Аз не вярвам да са много домовете, в които да не стигат пари за брашно, сирене и яйца, да няма една печка „Раховец”, в която да си опечеш хляб, да няма радио. А виното си го купувам от „Бай Генчо” за по лев и петдесет или да и петдесет литъра. Но колко семейства познавате, които сядат с радост и любов на такава скромна или на по-богата трапеза?
Не е грях да искаме да имаме повече, но е глупаво да живеем единствено с мисълта за това, което не ни достига. Грях е неблагодарността, грях е алчността. Скромността е здравословна.

Сещам се пак за моите птички. Синигерът ще клъвне едно зрънце и веднага ще отлети настрана, с което прави място на следващия. Горската зидарка с тънката си остра човка ще клъвне и ще се огледа недоверчиво, клъв отново и пак да преценим обстановката – така три-четири пъти и зидарката се оттегля. Лакомата зеленика засяда на хранилката, тъпче се като кокошка, плаши и гони синигерите, които пърхат наоколо.
Синигерите са ми най-симпатични.

Една зима видях в Борисовата градина в София един човек, застанал неподвижно сред дърветата, с протегната напред ръка, а птичките кълвяха направо от дланта му.
Бих искал да му приличам.

За опрощението

Запитайте се какво ви е причинило най-много болка в живота.

Земетресение? Горещината или студът, суша или наводнение, вулкани, цунами, внезапен удар на гръмотевица или астероид?
Ако посочите необятността на Вселената или необратимостта на времето, бих се съгласил с разбиране, но очаквам 90 процента от възможните ми читатели по моите географски ширини и от моята така наречена западна цивилизация да познаят верния отговор и да посочат в някой от стотиците възможни варианти човешко действие. Десет процента оставям за фатални болести, причинени от бактерии, вируси или от собствените ни гени, за инциденти като ухапване от бясно куче или отровна змия.
За повечето от нас е вярно, че нищо не би могло да ни стори толкова зло колкото друг човек. Само другият човек може да ни нарани по-силно от змията – с нелюбов, с лоша дума или с неправилно изпреварване и челен сблъсък на шосето. Начини много.

Какво да правим или да не правим? Отговори много.
Темата на това есе е прошка, милост, снизхождение.

Спомням си, още в юношеските години ми изглеждаше някак си префърцунено библейското „Ако те ударят по едната буза, обърни и другата.” Чак пък толкова любов към ближния! Ами нали ако постоянно си въртим главата, за да получаваме шамари отляво и отдясно, всъщност бихме подхранили злото.
По-реалистично, по в реда на нещата ми звучеше пак библейското „Зъб за зъб, око за око”. Предпочитах частта „зъб за зъб”, защото ваденето на очи все пак е прекалено жестоко.
Мислех си още, как така в една и съща свещена книга ще има тъй противоречиви повели: „Зъб за зъб” и „Обърни и другата страна”. Този „дуализъм” на Писанието ми изглеждаше лицемерен и го тълкувах като аргумент в подкрепа на задължителното по онова време атеистично възпитание.

Трябваше да започна сам да чета Библията, за да открия за себе си колко различни са наистина нравствените повели на Стария и Новия завет. В Стария завет – действително много стара колекция от свещени книги на израелтяните, датирани на различен брой столетия преди Христа и заимствани от новороденото християнство – видях един зъл, отмъстителен, себичен и доста дребнав Бог, чиито главни грижи са били конкуренцията на езическите божества и обзавеждането на храма му. В Новия завет, в евангелията, където следовниците на Исус са описали живота и учението му, намерих повечето от онова, заради което се опитвам да се чувствам християнин.

Ето как един от апостолите, Матей, предава напътствието на Исус за прошката.
„Слушали сте, че бе казано: „Око за око и зъб за зъб”. Аз пък ви казвам: да се не противите на злото. Но ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата.” (Матей, 5:38-39)
„Слушали сте, че бе казано” е отправка към стария закон; Спасителя идва да ни каже нещо различно.

Докато подготвях това есе, прочетох в интернет следните думи от теолога епископ Дмитрий. „Впрочем още от времето на Христос Господ често стряскал слушателите Си и свидетелите на Неговите дела, дори учениците Си, когато разкривал Божиите норми, засягащи живота и междуличностните отношения. В редица случаи Неговите последователи дори възразявали, когато Той накърнявал човешкото им чувство за равенство и справедливост.”

Колко се е променило чувството ни за справедливост за изминалите две хиляди години след Христа? Сещам се за разговор с моя добра приятелка, човеколюбив и умен човек; тя разказваше за конфликт някакъв свой, за преживяна несправедливост и как имала дилема да последва ли импулса си да отговори със „светкавично кроше” или да преглътне и отмине. Това за „светкавичното кроше” и до днес ми звучи симпатично в устата на тази мила и беззлобна жена. Обаче влязох в спор, защото на моите години мисля, че съм научил нещо за човешките конфликти.

Аз не съм вярващ човек в традиционния смисъл на това понятие, но отдавна не съм и убеден атеист. И не проповядвам с идеята да обърна някого в правата вяра, а се опитвам да мисля как да се оправим със злото, което ни заобикаля. Да споделя нещо от собствения си опит, което намирам за християнско и може да е полезно за нечии житейски тревоги. От моите скромни старания да разсъждавам над думите от Свещената книга, да ги успоредявам с лични преживелици и да търся приложими поуки най-съществени ми се сториха идеите за любовта, благодарността и опрощението. Опрощението е ключова концепция, но може би и най-слабо разбираната, най-мъчната за следване.

Давам си сметка, че „православният български народ”, за който свещениците пеят „Многая лета”, не чете Светото писание. То все пак е 1503 страници в изданието на Светия Синод от 1982 година, от което и взимам цитатите. В моето обкръжение от предимно добре образовани и интелигентни хора, рядко съм срещал някой, който да знае нещо повече за Христовата вяра освен „Отче наш” и традиционните празници, най-вече ония, на които не се работи или нещо специално се слага на трапезата.
Ако някой реши да отдели няколко минути и да прочете нещичко „в оригинал”, бих го посъветвал да отвори направо Новия завет и да намери Проповедта от планината. Там са нравствените напътствия, с които Спасителя е искал да ни води през живота. Те са записани в Евангелията от Матей и от Лука, от пета до седма или в шеста глава съответно.

„Обърни и другата буза” е от Проповедта от планината.
Нещо повече, Исус ни наставлява, ако някой поиска да ни вземе горната дреха, да не му отказваме и ризата си.
Нима това е справедливо?
Нататък като че ли става още по-трудно за разбиране.
„Слушали сте, че бе казано: „обичай ближния си и мрази врага си.” Аз пък ви казвам: обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят,
за да бъдете синове на вашия Отец Небесен; защото той оставя Своето слънце да грее над лоши и добри, и праща дъжд на праведни и на неправедни.” (Матей 5:43-45)

Да обичаме враговете си? Нима това е разумно и възможно въобще? Целият ни личен и исторически опит моментално ще ни напомни безброй рационални аргументи срещу тази като че ли ирационална идея.
И защо да ги обичаме?
Защото, казва Исус, ако обичаме само онези, които обичат нас, ако правим добро на ония, които и на нас правят добро, какво сме постигнали? Нали и грешниците тъй правят. Каква награда да очакваме в царството небесно?

Впрочем нека оставим любовта към врага за малко по-нататък. Да приемем, че царството небесно евентуално не ни интересува. Но нека мислено го заменим с „царството на хуманността” или дори с „добрия живот тук, на земята” и позволете леко да осъвременя стила на евангелиста.
Какъв ни е кредитът или бонусът, ако помагаме само на тия, от които очакваме да добием нещо в замяна?
В оригинал: „И ако давате заем на ония, от които се надявате да го получите назад, каква вам награда? Защото и грешниците дават заем на грешници, за да получат същото. Но вие обичайте враговете си и правете добро, и назаем давайте, без да очаквате нещо.” (Лука 6:34-35)
„Назаем” – може да са пари в брой или някаква помощ – милостиня за бедния, добра дума за някой край нас. Добрата мисъл дори вече е „дадена” – ако искрено сме си я помислили, а не с очакването да ни я върнат.

Ето още какво се казва в Проповедта от планината по въпроса за прошката.
Не съдете другите прекомерно строго, за да не бъдете съдени със същата мярка.
Не бива да се вторачваме в малкия недостатък или слабост у другите – „сламката в окото на брата си”, а да не виждаме големите наши грешки и вини – „гредата” в собственото ни око. Ако махнем гредата, няма ли по-ясно да виждаме, за да извадим сламката от окото на брата?
И каквото желаете да правят човеците на вас, това и вие правете на тях.

Не са ли тези послания, особено последното, вече съвсем практически морални норми за всеки човек – вярващ или невярващ?
Най сетне в Проповедта от планината, както е предадена в Евангелието от Матей, Бог ни е дал и молитвата „Отче наш” с нейното „И прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си.”

Защо на прошката е отредено толкова място в проповедта? Защо на мен поне ми се струва, че тя е ключова за християнството – дори да приемем, като евентуално невярващи, „християнство” само като дума-символ за възможен път да живеем по някакви закони на доброто и да отхвърляме злото? И да живеем с повече светлина в душите си от сутрин до вечер и от понеделник до неделя, пък дори да е само тук, на Земята.

Господ от Новия завет иска да се обичаме и аз се надявам тази повеля да е по-разбираема. Нали всеки от нас е обичал и знае, че любовта дава много радост – е, и мъка, разбира се, но все пак – много повече радост от злобата и омразата, които също всички сме се опитали.
Но как да обичаме „ближния”, ако постоянно се сърдим за едно или за друго, ако нормалната ни реакция и за дребна обида е агресия със „светкавично кроше”? А ако по силата на обстоятелствата не можем да си позволим агресия – да отглеждаме в душата си като трайни насаждения злобата и отмъстителността, да сънуваме насън и наяве сладкото възмездие.
Как да обичаме така нареченото общество – което се състои от хора все пак – ако го гледаме с твърдото убеждение, че то, обществото, тоест хората около нас, нещо винаги ни дължат, че повече са ни отнели, че малко са ни дали?
Как да обичаме живота, ако помним всички обиди толкова дълго? Възможно ли е да сме трайно щастливи, ако битието ни е низ от дребни и големи конфликти, а нашето участие в тях изживяваме като победа или поражение?
Огледайте мислено хората от вашия си живот – злопаметните ли по ви харесват или онези, които загърбват обидата?

Исус Христос, ако е бил Бог Син, си е знаел какъв свят е сътворил Богът Отец. А ако е бил само жив човек и пророк, навярно е прозрял, че вехтозаветната идея за справедливост „око за око” затваря цикъла на злото, завърта спиралата на насилието: зло – злото предизвиква съпротива и отмъщение – отмъщението произвежда още зло и така до края на света.
На този възглед за справедливост в днешни времена често се слага етикетът „реципрочен отговор”. И в големите държавни или междудържавни дела, и в малките ни междучовешки студени войни на реципрочността се гледа като на нещо тъй природно и неизбежно като на Нютоновия закон за действието и противодействието. И ние приемаме автоматично тази желязна природно-законова логика, като че не сме разумни хора, а твърдите тела от физиката, които само се удрят едно друго, действат си и си противодействат.

С моите съвсем непълни знания по история опитвам да погледна двете хиляди години след Христа. Сещам се за Ганди и Мартин Лутър Кинг с техните концепции за пасивна съпротива и ненасилие, за сходната донякъде стратегия на Нелсън Мандела. И тримата са постигнали големите си политически цели, но с много по-малко жестокост в сравнение с други исторически борби и превратности.

Проповедта от планината, ако я прочетете, може и да си кажете – религиозна абстракция, екстремен морализъм. Но и по-новата литература – художествената или онази с практическите съвети как да направим скапания живот по-поносим, ни напомня: да живеем с обидите и с чувството за мъст значи допълнително да наказваме себе си за злото, което някой ни е причинил.
В друг вид литература това са „черни енергии”.

Аз не стигнах дотам да обичам неприятелите си. Но престанах да ги мразя. И започнах да спя по-добре.
Спомням си за двама души, които преди петнайсетина или двайсет години доста силно съм ненавиждал. Те много са ми пречели в тогавашната ми професия, а по причина, че съм им бил подчинен, се усещах постоянно тормозен.
Заспивах с мисълта за това, което той/тя ми каза и направи днес, вчера или онзи ден, как аз отговорих или не отговорих, как е трябвало да отвърна и, ах, какво още, ако можех само…
Будех се посред нощ със същата мисъл – „как той/тя можа да ми стори онова!”

Тези пробуждания ми помогнаха да разбера, че сам наказвам себе си да страдам от злото повече, отколкото то заслужава, отколкото аз приемам да понеса.
Сега си мисля, че горе-долу по онова време – златната среда на живота – започнах да осъзнавам и да опитвам да анализирам тлеещите някакви мои постоянни недоволства. Живеех като че ли уж, ужким обективно погледнато, горе-долу добре, така да се каже.
А бях недоволен. От себе си май най-много.
И си помислих, че не ми е късно да пробвам дали мога да се променя за мое добро.

В дните, когато започнах да пиша този текст, се разхождах по слънчевите баири край моето село. Мислех си, че трябва да мисля някакви умни мисли, но толкова много неща ми отвличаха вниманието в летния ден – накъде ме води пътечката, как къщурките ме гледат със своите потъмнели очи-прозорци, как ме стресна козелът – черен и рогат като дявол; забелязах го чак като изблея на крачка от мен, изправен на задни крака, гледаше ме втренчено над оградата от плет до пътя.
Та козелът ме разсея, но все пак се сетих за споменатите по-горе и още двама мразени врагове и врагини.
Абе къде ли са тия хора? Дощя ми се да ги видя, да седнем на маса, да си спомним смешни спомени. На един или двама – да се извиня, задето бях отвърнал на тяхната агресия нереципрочно.
Това бе топло чувство. Дойде ми още на ум, че когато се прибирам у дома – от разходка по баира или от някоя задънена, нещастна страна – не нося в душичката злоба.
Това ми е наградата. Това ми е царството небесно.

Ще каже някой, ако е чел внимателно това или някое друго от тези есета – не е кой знае колко постигнал за споменатите петнайсет-двайсет години.
Ами толкова можах. И за това съм благодарен. Ще продължим след малко.

За ненужните ни конфликти (и още за прощаването)

Предишното есе завърших с туй, че може и да не съм кой знае колко напреднал в християнското усилие да прощаваш и да обичаш дори враговете си. Ами толкова можах, казах си. Спя по-добре, не се будя от гадни терзания.
Имам по-малко врагове. Или май ги нямам вече?

Аз не се опитвам да обичам всички хора, душата ми няма толкова капацитет. На времето реших само някои хора да са ми важни. И затова, когато ми „ударят шамар”, не се мъча над дилемата да отвърна ли със „светкавично кроше” или не.
На времето реших, че ще воювам с хора, само ако е засегнат съществен мой интерес (може да е материален, може и да не е), а в такъв случай ще воювам, ама наистина; не чак до унищожение, но до сериозно разоряване на противника.
На два пъти го направих и излязох победител. Противникът понесе значителни щети – душевни, а може би и на професионалното поприще, на което си пречехме.
Тогава се чувствах силен.
Сега ме е срам, че крошето ми може да е избило два зъба за зъб.

Продължавам да имам конфликти – никой не може да ги избегне, такава е човешката ни природа. Но си запазих поуката, че когато разсъждавам какво да ми е поведението в очертаващия се сблъсък, първият въпрос да е „Важно ли е това?” Важен ли ми е този човек? Дали нещо съществено мое – материално или душевно -е засегнато?
И ето, че отдавна не ми се е налагало да водя войни, защото навреме усещам, че ако дребни обиди от неважни за мен хора са на път да ме върнат към старата мъка от „той/тя защо така ми направи?”, а „”аз обаче пък…”, това е безсмислено самонаказание за чужди грехове. Наградата ми е никаква.
Което не значи, че няма да изразя обидата си понякога, да регистрирам устно или писмено протеста си, ако ми се струва важно, да защитя някакъв свой интерес, ако се налага. Опитвам се да го правя решително и възпитано, без непременно да обърна и другата буза, но и без да вадя очи.

Много по-труден ми изглежда въпросът „Какво да се прави?”, когато обидата идва от близък, важен човек. Тогава боли по-силно.
Ето какво можем да направим. Нещо от следващите редове ще ви е банално познато, нещичко поне за мен си беше откритие.
За начало препоръчвам да преброим до десет, да задържим порива да отвърнем на удара с нежно или обилно душевно кръвопускане. На елементарно битово ниво в много случаи си струва да изречеш мъката си – но не твърде злобно, да покажеш раната си и да „разчистиш нещата”, вместо да таиш обидата и да страдаш от нея продължително, самотно и дори сладострастно.
Това с откровения разговор понякога се получава, понякога – не.

Второ, евентуално още преди „обяснението” – има опция да опитаме да разберем причината за постъпката на другия.
Такова усилие може да има няколко полезни резултата. Например, при достатъчно искреност, да открием своя грешка в нещастната случка и да си направим мълчалива забележка. Това май стига. Не настоявам да се въртите пред огледалото и да си нанасяте виртуални плесници отляво и отдясно.
Трето, възможно е също да заключим, че уязвилото ни действие или недействие е май дребно и/или неволно и може би може да се забрави без фатална загуба на гордост и самоуважение. С което и чувството за обида би трябвало да отмине и да се върнем в обичания уют на малкото си небесно царство.
Трето, или май беше четвърто, усилието да разбереш не е изключено да ни отведе до извода, че причината за понесената обида или несправедливост е някаква истинска, същностна черта на тоя човек, който – каза се – ни е важен, искаме го край себе си, мислим си, че го обичаме. И ако наистина го обичаме, трябва да го приемем, какъвто си е. И да запазим любовта – което е «наградата».
Или да не го приемем и да пожертваме обичта си като по-лесната алтернатива.

И пак се сещам за моята отдавнашна приятелка с боксьорския рефлекс. Мога да си позволя тази смешка, защото тя ще разбере, тя не вади очи и не кърти зъби. Та тя ми писа в интернетската ни дискусия за крошетата и опрощението: «Вълнува ме да убиеш от любов, вместо твоето „разбирам, приемам.» Става въпрос да не искаш да приемеш!!!!»
Готино звучи това – да убиеш от любов. На едни години сме, сериозни години, а душата й е по-млада от моята. Предизвиква ми мисълта за друго есе на тема «За чувствата и разума, за възпитанието на едното и на другото». Сега обаче ми трябва наистина силен аргумент в ползата на моята презряла мъдрост за опрощението.

Защо всъщност сме толкова склонни дори за дребните обиди да отвръщаме с агресия, със „светкавично кроше” или поне с копнежа за възмездие? Защото се чувстваме малки и уплашени. Наистина сме малки, така си е, затова ще пиша след няколко страници. Но не бива да сме чак толкоз уплашени от хората наоколо, от Вселената и всичко останало.

Ето я «наградата» от опита да разбереш. Много често ще открием, че причината за някаква обида или агресия спрямо нас е чувството за несигурност и слабост от страна на виновника, някакви си негови/нейни страхове и усещания за уязвимост; например чувството за подчиненост и незначителност в една конкретна – любовна или служебна – връзка. Разбирането на такава причина ни улеснява да простим за онуй, което сме възприели като зло, несправедливост, заплаха.

Прошката – каква старомодна дума, а колко всекидневно нужна! – помага на прегрешилия, но наградата е главно за простилия. Наградата е спасение от опустошителната баналност на дребничкото, всекидневно зло; комфорт някакъв душевен, че не си го подхранил него – злото, с отмъстителност и болезнено самовглъбяване в болката. А в по-добрия случай – усещането за вътрешна сила и порив да помогнеш на обичания, на страдащия.
Това аз, агностикът, наричам за себе си християнско.
Дотук можах.

Знам, че Майка Тереза и още много неканонизирани светци са отишли далеч по-надалеч в любовта към човека, в опрощението и милостта.
А аз съм засега тук – в подножието на слънчевите баири край моето село, на 55 години, на 1100 метра над морското равнище, на 20 века след Христа. Трябва да свършвам най-сетне това есе и вдигам поглед към планината.
Качвал съм се горе и гледката на всичко около мен и под мен е изненадващо различна за мен, живеещия и гледащия в ниското. Струва си катеренето. Пак ще ходя.
Оттук погледнато, Христовата планина не е чак толкова стръмна. (Дори според евангелиста Лука „Проповедта от планината”, станала на равно място.)

Планината няма да дойде при теб. Но ти можеш да тръгнеш към планината.
За начало да прочетем Матей: „Прочее, всичко, което искате да правят вам човеците, същото правете и вие тям, защото това е законът и [каквото са ни поръчали] пророците”. (7:12)