За спасението на света

В предишното есе заявих, че неимоверно ускореното развитие на света през последните петдесетина година изпреварва  възможностите на немалко хора от моето и близките ми поколения да осмислят ставащото около нас.

Дали пък това не важи и за човечеството като цяло?

Дали с бързината, с която предизвикваме промените, расте и мъдростта на човешкия род да разбира, избира и управлява настоящето и бъдещето си?

Не съм сигурен и затова споделям възгледа, че сме на опасен кръстопът.

Никога досега в познатата ни история, нищо познато ни живо – освен хипотетичния Създател – не е притежавало такава мощ да преобразува света. Могъществото ни приближава космически измерения.

За пет хиляди години от позната ни цивилизация сме си измисляли митове за божества, надарени с властта да творят и рушат всемира, а само за половин век се изравнихме с въображението си – придобихме знания за създаване на живот почти от нищо и реални умения да унищожим големи части от собствената си популация, от биосферата на Земята или дори цялата планета наведнъж.

Импулсът на хомо сапиенс да ражда и да убива, да гради и опустошава е, както писах в едно друго есе, резултат на биологическата еволюция, в която ни е била предопределена като най-успешна стратегията на агресивната експанзия.

Ако се вгледаме в причините за падението на велики цивилизации като тези на маите, ацтеките или кхмерите например, ще открием, въпреки различните обяснения на учените, като че ли неизбежни общи елементи: алчност и прекомерна амбиция.

Стремежът към богатство и власт, демонстрирана чрез колосални градежи, е можел да се задоволи само чрез огромни концентрации на работна ръка, интензивно земеделие и постоянни войни заради плячката, данъците и пленниците. Резултатът:  свръхнаселение, пренатоварване на околната среда, изчерпване на ресурсите – колко познато звучи това! Империята може да стане прекалено голяма (както може би се е случило с ацтеките) или прекалено сложна за управление (като водоснабдителната система на Ангкор Ват), за да не може повече да бъде поддържана пред лицето на неблагоприятни климатични промени, вътрешни размирици или поредния външен враг.

Новото – за мен поне – в модерните времена, е че никога досега съзидателният и разрушителен потенциал на човека не е достигал планетарни мащаби и никога не е бил концентриран в ръцете на толкова малко хора, в толкова тесни кръгове на властта – икономическа и политическа власт, медийна и военна.

А днешните правителства и големите корпорации се движат от собствени интереси, не ги е грижа за грешките на древните маи и не попълват въпросника на Фриш с неговото „Сигурен ли сте, че съхранението на човешкия род действително представлява интерес за вас?”

В коментарите за икономическите и финансови кризи от последните години излезе на мода точният според мен термин „корпоративна алчност”. Обаче ако се вгледаме в други глобални кризи – климатичната промяна, изчерпването на изкопаемите горива, недостига на храни или изобщо бедността в третия свят, която подхранва световния тероризъм и масовите миграции – би трябвало да можем да различим като възможна причина всеобщата консумативна алчност на богатия Запад. Де жа ву – Дарвин. Изяж повече, оплоди повече, повече и колкото можеш. А алчният бизнес и алчните медии бият по една рекламна инжекция на тази алчност сутрин, денем и вечер.

Обаче, обаче…

Именно благодарение на модерните медии, най-вече на интернет и на социалните мрежи, днес сме част от непознат в историята обществен дебат върху проблемите на човечеството. Никога по-рано научната информация за глобалните кризи или въобще всяко знание, важно за гибелта или оцеляването ни, не е кръжало толкова бързо и свободно в средите на самите учени и навън, към всеки, който иска да е осведомен.

Доскоро бях уверен, че корпорациите са достигнали върха на могъществото си да управляват информацията, да манипулират общественото мнение, да внушават и да владеят. Сещам се за поне две войни – втората инвазия в Ирак и бомбардировката на Югославия – за които и сега съм убеден, че бяха продиктувани от корпоративни и/или геополитически интереси, а нужната обществена подкрепа бе купена чрез медийни манипулации.

Но пък и никога досега центровете на властта не са били толкова „под око” и това е пак благодарение на  световната мрежа. Уикилийкс е само един актуален пример, който може и да остарее, докато дойде време да прочетете това есе.

Знанието е сила. Информацията е власт.

Общодостъпността на информацията, свободата на дискусията и възможностите за самоорганизиране в интернет ми изглеждат като абсолютно нов фактор, достатъчно мощен да противодейства на тенденцията за концентриране на властта.

За разлика от големите телевизионни мрежи или вестникарски концерни, създаването на интернет страници или социални мрежи не изисква големи инвестиции, ползването им е явно достатъчно евтино и за потребители от третия свят, а и възможностите им да генерират доход и да се самоиздържат също изглеждат добре засега. Тези нови медии са технологически „децентрализирани” във виртуалното пространство и – съответно –  по мъчни за цензуриране. Те предлагат планетарен обхват, светкавична бързина и невиждана свобода за самоизразяване и организирано действие.

Чувам пак гласовете на умните песимисти да ми напомнят за злоупотребите с тези свободи. Да, и аз намирам за трудно да обясня как може толкова много примитивизъм и агресия да се изливат в коментарната част на една интелигентна и умерена новинарска електронна медия. Анонимността е нож с две остриета. Но за тези злоупотреби вече писах в предишното есе, в онази част – за Гутенберг и след него. Утешавам се с правилото за 90-те процента боклук, защото съм виждал и умни форуми.

Там дебатът тече.

Това, което действително ме тревожи, е че откакто преди няколко десетилетия светът започна да осъзнава, че когато не знаеш накъде отиваш, много е вероятно да стигнеш някъде другаде, откакто се заговори за глобалните заплахи, не се появи нова, мощна, масово привлекателна и рационално убедителна идея или идеология за бъдещето.

Капитализмът гние, а социализмът си умря пресен-пресен, повсеместно и завинаги. Изтокът дреме в будисткия си унес или се уестернизира. Нито Ню Ейдж, нито която и да е от старите, големи религии създадоха регионални поне царства на духовността, мира и човеколюбието.

Правят се опити. Знам за малки алтернативни общности, които се опитват да се организират на принципите на солидарността, скромното потребление и уважението към природата. Не съм се натъкнал засега на пример – дано бъда скоро опроверган – че една такава малка утопическа общност може дългосрочно да се самоиздържа и разраства като реален модел за нас, които сме отвъд оградата й.

Няма все още достатъчно мощни нови идеи и там сме, където сме.

Но може би съм нетърпелив, може би изпускам историческата перспектива, за която ще поразсъждавам след малко.

Нещо се търси все пак, докато светът бълбука и пуска смесени миризми на самодоволство и отчаяние. Нещо се търси в интернет, в кралство Бутан или в еко-фермите на модерните утописти.

Нещо се и прави. Защото пак „никога досега” не сме били свидетели – ако желаем да свидетелстваме, а не просто да обръщаме нацупени гърбове – на толкова всеобхватно действие за промяната на света към по-добро. В него участват индивиди със собствените си имена или с никове, неформални или регистрирани като „нон-фор-профит” общности, дори прокълнатите по-горе правителства и медии, тежки международни структури.

Орли, раци и щуки –  така си е.

Обаче процесът е нов.

Без значение колко безплодни или благодатни ще са сезоните след Арабската пролет, жалко ще е да не видим, че новата ера на виртуалните комуникации направи възможни форми на солидарност и действие, непознати по-рано в историята.

Аз лично изпитвам благодарност, че доживях времена, в които, докато се боря с плевела на селската си ливада или се потя в прахоляка на полу-пустинния Хартум, мога да подпиша интернет петиция в защита на амазонските тропически гори. По детински се радвам, че с това просто действие съм се оказал част от един милион съмишленици – това са световни непознати, с които никога нямаше да имам нищо общо, дори ако есетата ми се печатаха на всички живи и умрели езици.

При една крайно оптимистична нагласа бихме могли да видим в тези процеси наченки на планетарно колективно съзнание. Но и с умерения си скептицизъм ми се ще да попитам откога съществува понятието „международна общност”?

Това е мръсна дума (две думи са, разбира се) за много от моите познати, с които през последните двайсет години съм делял съдбата на обект или субект на международни намеси. Някои от тях знаят колко дълбоко е и моето огорчение от скритите политически и икономически интереси, от двойните стандарти, от неефективността. При първата си мисия с ООН във въпросния Хартум, Судан, се усещах подготвен уж, а все пак се изненадах от огромното количество човешки и хартиен материал, употребяван за безсмислена бюрокрация. Имаше разследвания за корупция, безхаберие и безразличие…

Такава е човешката природа.

Имаше и свестни хора, които си вършеха работата и успяваха да помагат.

И те не бяха извънземни.

Спирам изкушението да привеждам тук примери – а как ми идват на ум!, –  че моето участие в международните намеси е било участие и в нещо добро. Пробвал съм се с такива примери в споровете на маса срещу познатото „Защо просто не ги оставим да се изколят?”

Такава е човешката природа, но ето го пак новото – има я идеята, че е в наш интерес (наш – на неколещите се в момента и относително благоденстващите засега) да се спре или поне ограничи някое далечно и отделно взето клане. Че е по принцип някак си добре някой някъде да има училище, болница, храм за молитви или дори компютър и достъп до интернет.

За някои от моите познати или приятели универсалността на тези човешки благини е наистина нова идея (аз ли написах, че няма нови идеи?) и като такава лесно се отхвърля в спора – с предпоставката, че ние исторически сме си заслужили училищата, болниците, църквите, а джамиите са си в повече отвсякъде  погледнато. И тогава слагам на масата финалния си довод.

Да закръглим, за леснота на сметката, възрастта на познатата ни цивилизация само на пет хиляди години – от египетските пирамиди или от цитирания вече, разтревожен за модерността шумерски автор, до двете хилядолетия след Христа. Да закръглим пак възрастта на ООН на 50 години и ще получим, че Всеобщата харта за правата на човека и идеята за активна намеса в защита на тези права съществуват засега в едва един процент от историческото ни време.

Чашата дали е едно на сто пълна или деветдесет  и девет на сто празна?

Обаче такава е човешката ни природа – да оценяваме исторически процеси спрямо очаквания, отнасящи се до продължителността на собствения ни живот.

Нетърпеливи сме и това е човешко наистина и може би дори е за добро, но е  неразумно да екстраполираме днешните си страхове и надежди върху бъдещето на света. Така не си подслаждаме настоящето.

Знам, че някои го предпочитат горчиво, та ето един мисловен експеримент в полза на историческата перспектива и с елемент на екстраполация.

Ако приемем, че през въпросните пет хилядолетия преобладаващата тенденция на развитие – колебливо макар, но постоянно – е била в посока на прогреса и хуманността, би трябвало да очакваме днес да живеем в земния рай или поне в комунизма. Обратно, ако допуснем, че сме започнали от някаква – каква? – добра изходна точка, а от шумерите до наши дни трайната тенденция е към развала и упадък, би трябвало да сме се върнали в пещерите или дори да сме се дезинтегрирали на елементарни частици.

За което може би не е късно, но не се е случило засега.

Предлагал съм този мисловен експеримент в приятелски спорове на маса, дращили сме с химикал по ресторантските салфетки и сме се съгласявали, че нямаме категорични доказателства да си представим „кривата на прогреса” над времева ос от пет хиляди години, с всичките й чупки или извивки, като устойчиво пълзяща нито нагоре, нито надолу.

Какво следва от това?

Умишлено ще подразня преднамерените скептици,  които ще се надсмеят на моята кръчмарска методология за прогнозиране, като въведа още недефинирани, но надявам се, интуитивно разбираеми понятия.

От криволиците върху салфетката следва, че съвкупното количество доброта или планетарният процент човечност са си оставали през епохите горе-долу постоянни. Защото допускането на противното води до картини на света, каквито не наблюдаваме.

Това чудно и нестабилно състояние на нещата отдавам на феномен, който наричам за себе си „тънката нишка на човечността”.

Ако има някаква безспорна поука от четенето на история и художествена литература, тя е, че и в най-мрачните времена е имало хора, способни на алтруизъм и състрадание.

Някои от тях са се прочули като герои и гении, милиони техни събратя по съвест, вяра и доброта са останали неизвестни.

В самоцитираното по-горе мое есе за еволюцията съм писал, че алтруизмът е стара, наследена от животинския свят стратегия за оцеляване на вида, макар да се среща доста по-рядко от основната стратегия – агресията.

Кои са, как се раждат предачите на „тънката нишка” – не знам. Колко са – не знам. Процент някакъв. Явно достатъчно да сме там, където сме, а не в пещерата. Явно недостатъчен, за да сме в рая. Допускам, че всеки от нас всеки ден прави избори да преде или да реже. Но ако сте склонни да се съгласите, че чашата е вече на един процент пълна, ето два практически извода от горните разсъждения и хипотези.

Първо, ако светът е оцелял до днес, значи има шанс за поне близкото, тоест моето, вашето и на правнуците на Макс Фриш бъдеще. Наздраве!

Второ – доброто действа. Случва се и дава резултат.

Наскоро в сайта за идеи www.ted.com прочетох следното предложение. Ние сме седем милиарда. Ако всеки от нас извърши днес нещо добро – алтруистично, без личен интерес, – това прави седем милиарда добрини на ден. И така нататък  – умножено по седмици, месеци и години… Получават се страхотни числа!

С иронична симпатия изчетох и коментарите. Имаше ги по въпросите за това колко са сред седемте милиарда бебетата и немощните старци, способни само да акат в памперсите си, и какъв е делът на другите ни всекидневни лайняни работи спрямо всяка човеколюбива постъпка. Обаче повечето мнения във форума бяха позитивни, дори ентусиазирани, някои развиваха идеята в почти съвсем рационални насоки. Душата ми се стопли.

От което всички имаме всекидневна нужда, нали така?

Ерго, трети извод, действието е важно, а не непременно голямата цел.

Училището ни учи да се възхищаваме на героите и гениите. Класическото образование вкоренява в мозъците ни погрешната предпоставка, че значимо е само сътвореното, което оставя трайни следи в човешката памет.

Идеята че си струват само усилията, които засягат много хора наведнъж – толкова популярна, – ни извинява да си седим пред телевизора,  да кълнем световното зло и да чакаме някой да  измисли най-сетне екологично безвреден двигател с вътрешно горене или нов, справедлив световен ред.

Рядко се замисляме дали предем или режем нишката на човечността.

Ще ми се да завърша това есе с някакво емпирично доказателство за „тънката нишка”. Но как да го избера? В моя си живот доказателствата ми бяха тъй много

– от всекидневието, в което са ми помагали близки или не тъй близки хора, до добрата книга или добрата песен например.

Например романа на испанката Роса Монтеро с подходящото за случая заглавие „Инструкция за спасяването на света”, който не дава всъщност никакви практически и глобални напътствия, а си е класически роман за самотници и за намерената или ненамерената любов.

Звучеше ми също в главата, докато пишех всичко дотук, „Какъв прекрасен свят” на незабравимия Луис Армстронг. Да сложа„Прекрасния свят” за край, рекох си, кликнах в Гугъл и ахнах – 1188 „посетители” на http://www.lyrics007.com/Louis%20Armstrong%20Lyrics/What%20A%20Wonderfull%20World%20Lyrics.htm

бяха също като мен кликали да търсят текста – само на това място в мрежата, само за последните две седмици.

Тази песен е от шестдесетте години на миналия век, писана е по време на Виетнамската война и до днес помня дълбочинния глас на великия Сачмо в речитатива му от грамофонната плоча от моята младост; цитирам бледо по памет: „Хей човече, край нас са все войни и злини, какво искаш да кажеш с твоя „прекрасен свят”?

И след този речитатив  Сачмо запява – стотици са линковете към youtube и към българските преводи на текста.

Виждам зелени дървета и червени рози
Виждам ги да цъфтят  за мен и за теб
И си мисля – Какъв прекрасен свят…
…Виждам – приятели се здрависват и казват „Как си?”
Те всъщност казват „Обичам те”…
…Чувам детски плач . Гледам ги как растат
Те ще научат много повече, отколкото някога аз ще знам
И си мисля – Какъв прекрасен свят.

За гибелта на света

През 1994 година наградата „Пулицър” за фотография бе спечелена от Кевин Картър, заснел жертва на глада в Судан. Дребно чернокожо дете – може би четири или петгодишно, с изтънели крайници и изпъкнали ребра, пълзи, както можем да научим от интернет, към база на ООН, отдалечена на километър. Само на няколко крачки зад него един лешояд търпеливо го чака да умре.

Снимката, публикувана първо в „Ню Йорк таймс”, обикаля света, но съдбата на детето остава неизвестна – Картър си тръгнал, веднага щом заснел трагичната сцена. Няколко месеца по-късно извършва самоубийство.

Как е възможно това да се случи в края на ХХ век?! Накъде, по дяволите, отива светът?!

Немалко хора, и не само от моето поколение, живеят с убеждението или с вътрешно чувство някакво, че светът пропада.

Телевизията ни показва главно войни и мизерия, самоубийствени атентати, земетресения, цунами и какви не още катаклизми, и пак кланета, демократични протести, радикални протести, полицейско насилие, корупционни скандали, терористични заплахи и стрелба в училища, катастрофи със самолети и влакове, потънали кораби с нелегални имигранти, някъде – суша и глад, другаде – жертви на  наводнения, топящи се ледници, фалирали банки и обезкуражаващи коментари за глобалните кризи, за които вече е трудно да се прецени коя първа ще ни довърши.

След или преди новините можем да изгледаме – никога не е имало толкова богат избор! – екшън с обилно мачкане на човешка плът и лъскави автомобили, научнофантастична антиутопия за гибелта на света или сериал, в който, за утеха, богатите също плачат. След или преди сериала – новини за поредното клане и за близкото рухване на световната финансова система.

Защо ми се иска да споря? И с кого? С телевизията? С умните фаталисти край мен?

Швейцарският писател Макс Фриш има издадена на български една тънка, джобен формат книжка с наслов „Въпросници”. Тя наистина съдържа само анкети от разни сфери на интимния и публичния живот, на които четящият да отговаря мислено и които – в моето днешно възприемане – имат за главна цел да накарат средно заможния бюргер да се почувства виновен за благополучието и бездушието си. Обаче първият въпрос на първата страница ми се стори много интересен.

Сигурен ли сте, че съхранението на човешкия род действително ще представлява интерес за вас, когато вие и всичките ви познати няма да бъдете повече между живите?

Да, казах си, любопитно ми е какво ще стане. Нямам личен емоционален интерес за след внуците, но ми е любопитно какво ще стане със света – нали и аз живях тук. (С което се оказа, че съм отговорил успешно и на втория въпрос на Фриш „Защо? Достатъчни са съвсем кратки отговори.”)

Е, намерих си оправдание за „дългия отговор” в това есе – защо по един или друг начин си измисляме бъдещето и как тези начини влияят на почти неизбежните ни всекидневни срещи със себе си.

Популярната телевизионна картина на света от по-горните редове е изкривена. Можем ли да си представим тв емисия, която да започва така: „Добро утро, водещата новина днес – светът продължава да съществува”?

И на второ, и на трето място: „Преговорите с марсианците, които окупираха Ню Йорк, са в задънена улица… Световните пазари реагираха…”

Можем ли да приемем, без сериозни щети за собственото си чувство за значимост в нашата бурна епоха, че светът винаги е бил пълен с гадости, а днес сме просто по-добре информирани? А също и манипулирани, защото собствениците на телевизии знаят, че тревожните новини, показването на насилие, престъпления и трагедии повишават гледаемостта.

Освен това телевизията като медия, основана на образа, на картината, апелира най-силно към емоциите ни, предизвиква подсъзнателни реакции (много често – страх, но и съчувствие), а не стимулира рационалния анализ на факти и възгледи, който е по-вероятно да се случи при четене.

Например едно кратко съобщение за раждането на седем-милиардния жител през 2011 година плюс съответната демографска прогноза за идните десетилетия е най-вероятно да ви остави с тревожната представа за един катастрофичен,  неконтролиран процес, който ще доведе до ужасна пренаселеност, масов глад и разорителни емиграционни вълни. Най-често няма да ни кажат в такова кратко съобщение,  че вече от доста време раждаемостта трайно намалява – в световен мащаб, не само в богатия Запад. Също много вероятно е да не се замислим,  че причина за бързия ръст на световното население  е почти удвоената за последните сто години средна продължителност на живота – което пак е повсеместно явление и би трябвало да е добра новина, нали така? Защото означава, че благодарение на медицината по-малко раждания имат фатален край за родилката и за плода, по-малко деца умират преди да са навършили една година, а и възрастните живеят по-дълго, за което спомагат увеличеното производство на храни и по-добрите условия на работното място или в бита.

С което не искам да кажа, че демографският взрив, недостигът на храни, промяната в климата или свръхвъоръжаването са измислени проблеми. Зарекох се обаче, започвайки това есе, че няма да се увлека да нищя глобалните кризи една по една и да се правя на адвокат на прогреса.

Това, което искам да кажа, е че както най-простите житейски избори изискват информираност и анализ – например при покупката на  телевизор сравняваме технически показатели и цени – така и изборът на картина на бъдещето би трябвало да включва известно усилие да прочетем повечко факти и мнения. И тук виждам две мъчнотии.

Едната е свързана с навиците ни да ползваме или да не ползваме достъпните медии.

Другата е подсъзнателната ни нагласа да селектираме съдържанието на видяното или прочетеното в полза на вече формираните ни възгледи.

Ще карам в този ред.

Никога досега в човешката история знанието не е било толкова масово и демократично общодостъпно. Гугъл знае всичко, трябва само да го попиташ, а първите отговори ще ти подскажат още сто въпроса и сто хиляди отговора. Струва ми се, че тъкмо плашещата необятност на информацията в интернет е една от причините хора от моето поколение слабо да ползват компютри. Някога, в полузабравеното си вече амплоа на журналист – популяризатор на науката и техниката, на бюрото ми имаше пишеща машина, а край бюрото – лавици, затрупани със справочници и всякакви други книги за биология, астрономия, космонавтика, кибернетика… – това бяха някои от любимите ми области. Всичко, което ми трябваше да знам, бе тук някъде и бе въпрос само на добросъвестна справка да го намеря. Което го нямаше в събираната с радост и гордост книжна колекция, щеше да дойде с новия брой на „Ню сайънтист” или „Наука и жизнь”. Това бяха границите на отговорността ми да бъда информиран журналист.

Написах горния параграф и мъничко се разтъжих – добри времена бяха…

Чух наскоро по радиото български професор, поканен да разсъждава за бъдещето на света, да се вайка, че океанът от информация в интернет стимулирал един вид повърхностно четене или нещо подобно. Ами да, казах си, той жали по времената, когато изследователят имаше години на разположение  да изчете в библиотеката всичко достъпно по темата на дисертацията. Е, водехме си записки на ръка и се редяхме на опашка пред ксерокса, и се оплаквахме, че еди кое си западно издание е недостъпно… Но четяхме задълбочено наистина.

Приятелите ми на моята горе-долу възраст, от задълбочено четящите и свързани по някакъв професионален начин с писането и издаването, са огорчени от новия свят – от потопа информационна помия, с който ни давят електронните медии, от умирането на книгата. В интернет са склонни да виждат главно заплаха – спам, агресия, порно, затъпяващи игри, въобще – поквара за хилавите млади души, блуждаещи във виртуалната реалност под измислени самоличности.

Всичко това действително го има в интернет и благодарение на интернет.

Обаче, напомням им, всяка нова медия винаги е била използвана и за добро, и за лошо. Гутенберг е изобретил печатната преса с идеята да направи светото слово по-достъпно за хората, защото навремето само богатите са можели да си позволят ръчно преписваните Библии. Оттогава насам, има ли злина, за която книгопечатането да не е било успешно употребено? Порнографията например също става част от масовата култура. Впрочем, виждал съм доста стари порно снимки и допускам, че най-ранните са на възрастта на самата фотография. Същото е с киното и с телевизията – щом има сателити, ще има и порно канали. Някъде в края на седемдесетте и или началото на осемдесетте години на миналия век благодарение на  първите ВеХаЕс и Бетамакс касети можехме да гледаме западни филми, които и посмъртно нямаше да видим в кината. После във видеотеките се появиха лавици с порно. Днес порното е онлайн.

По времето на социализма режимът се опитваше да брани податливото ни на развала съзнание, като филтрираше всякаква информация, която можеше да подрони парадигмата, че нашият свят е по-добър от „техния”. В различни години се запечатваха радиоапаратите на определени само честоти, заглушаваха се вражески радио и тв станции, ровеха куфарите на границата, изземваха лъскави списания (с порно например) и дращеха с пирон грамофонни плочи (с рокендрол). Това се наричаше „борба с идеологическата диверсия”. Тази борба можеше и да бъде спечелена, ако не бяха новите медии. Куфарите са лесни за обискиране. Обаче сателитните антени и видеокасетите продъниха системата.

Да се върнем малко назад в историята – какво щеше да е Хитлер без печатното издание на „Майн кампф”, без речите, предавани по радиото, и без телевизионното излъчване на Берлинската олимпиада?

Да се върнем още по-назад.

“Светът не е такъв, какъвто беше. Всеки иска да пише книги… Никой не чете… Децата не слушат родителите си… Накъде отива светът…“.

Цитатът е от шумерски надпис, стар пет хиляди години.

Исках да се уверя, че това не е просто крилата фраза, прелитаща между дискусиите ни на маса в кръчмата. Гугъл ми помогна и само за няколко минути намерих „Тържествено академично слово” на доц. д-р Александър Димчев, декан на Философски факултет на Софийски университет „Св. Климент Охридски“, произнесено през 2010 година по случай празника 24 май. Трябва да е истина, значи, давам пак цитата и контекста му във въпросната реч.

Още в древността се бие тревога за една “сериозна опасност“, която безпокояла съзнанието на част от тогавашните  хора. Сведения за нея откриваме в известния текст на Прис, в който пише “За нещастие сега светът не е такъв, какъвто беше по-рано. Всеки иска да пише книги… Никой не чете… Децата не слушат родителите си… Накъде отива светът…“. Подобни терзания са характерни и за други епохи. След изобретяването на печатарската преса от Гутенберг, един от неговите съвременници – Полициано, много разтревожен, заявява: “Сега човешката глупост ще се тиражира много бързо, ще ни залива в огромни обеми, което е заплаха за добрите нрави и за хората…“. Днес, в епохата на интернет, специалистите, които анализират мрежата, твърдят, че само около 8–10% от информацията, която се кумулира и разпространява в нея, е полезна, останалото е т.нар. спам, или информация със случаен характер.

Няма да се заяждам и да питам Гугъл за дефиницията на „полезна информация”, защото ми идва наум още една крилата фраза на известния американски писател фантаст Тиодър Стърджън. В отговор на обичайните обвинения за ниското литературно качество на предпочитания му  жанр, той формулирал Закона на Стърджън: „90 на сто от каквото и да е било е абсолютен боклук.”

Боклукът е много – това е безспорен и полезен извод. Отпреди времето на интернет. Всеки опит да измерим колко се е увеличил или смалил процентно за времето на собствения ни живот или за онези пет-шест хиляди години от шумерите насам ще попадне в рамките на грешката на субективните ни възприятия.

С което започвам да опипвам обещаната по-горе втора тема – как селектираме от бунището полезните за нас си зрънца знание. Как избираме добрите или лошите новини за пропадането или оцеляването на света? Защо, според ироничния коментар, който прочетох наскоро в един роман, съвременни западни интелектуалци не биха се чувствали на ниво, ако признаят, че изчезването на вариолата е част от модерния начин на живот?

Според същия текст „това им е начинът да се правят на знаещи”. Тоест черногледството е cool, а оптимизмът е запазен за незнаещите. Тази нагласа ми изглежда доста масова, но тя е само на повърхността на проблема.

В книгата си „Дневник на една лоша година” Дж. М. Кутси, Нобелов лауреат за литература за 2003-а, пише „Лошото прогонва доброто”. Доброто не се котира. Има ли нещо, което може да се каже за това развитие на нещата или пък човек трябва да изсумти недоволно и толкоз?”

„Дневникът” е сборник с есета на многообразни интимни и големи теми. Горният цитат е от текста с наслов „За музиката”, а следващият е от „За употребата на английския”.

„Изброявам си наум моите вече немлади връстници, за да се уверя колко много от тях ходят вечно нацупени, колко много от тях се оставят да гледат безпомощно объркани накъде върви светът и как това се превръща в основна тема на последните им години.”

Прощавам си нескромността да дискутирам задочно, без право на отговор, с Нобелов лауреат, защото го имам за близък – смятам романа на Кутси „В очакване на варварите” за една от най-добрите книги, които съм чел през живота си. Есетата му пък покриват теми, които и мен ме вълнуват – от инвазията на съюзниците в Ирак до самотата на стареенето. Кутси е на 71 години, когато пише „Дневника”. Мисълта му е бистра, а през редовете се провижда усилието много да четеш и следиш какво се случва по света, да разбираш възгледите, с които си отчаяно несъгласен..

Есето му „За мисленето” започва така: „Ако бъда притиснат да сложа етикет на моите политически схващания, ще кажа, че те са от вида на песимистично-анархистичната пасивност, или на анархично-пасивния песимизъм, или на песимистично-пасивния анархизъм: анархизъм, защото опитът ми показва, че най-вредното в политиката е самата власт; пасивност, защото храня съмнение относно волята за промяна в този свят, воля, често предварително заразена с жаждата за власт; и песимизъм, защото не вярвам, че в основата си нещата могат да бъдат променени.”

Защо немалко и от моите връстници ходят „нацупени”? Кое кара човек – дори добре информиран интелектуален гигант като Кутси – подсъзнателно може би да филтрира „новините от света” или собствените си импресии от въпросните новини, за да стигне до възможно почти най-мрачните изводи? Защо успехите с имунизацията срещу едрата шарка или детския паралич, или достъпността в интернет до качествена музика не са достатъчно добра новина за нацупените?

Моята хипотеза. Развитието на света неимоверно се ускори. За един само човешки живот видяхме първия човек в космоса и първия човек на Луната, протестите от 60-те и края на войната във Виетнам, падането на Берлинската стена и падането на Системата, първите персонални компютри, първите наши собствени имейли, първата нова глобална епидемия – СПИН, първите прокламации на „глобалното село”, първите – с насмешка приемани преди едно-две десетилетия – сигнали за глобална климатична промяна и за глобална енергийна криза; първите нечувани и плашещи обещания на генното инженерство, първите войни „на живо” по телевизията, а за капак – световен тероризъм и световни финансови кризи.

Та моята хипотеза е, че тази динамика на световното развитие и информационният взрив изпреварват възможностите или навиците на моето и други сегашни поколения да разбират и трезво да анализират.

А това, което не разбираме и не успяваме да осмислим, ни плаши.

Тогава идва естествената човешка реакция да обвиним света, да осъдим моралната му поквареност. Защото алтернативата е некомфортна: да приемем, че светът се развива, но ние едва успяваме да го следваме, тоест че сме използващи или неизползващи компютъра динозаври. Не, не, по-удобно е да се видим като последните динозаври, пазители на достойнството в един свят, отиващ към пропаст, където децата са престанали да слушат по-възрастните.

Това, уви, може да бъде и колективна нагласа. Струва ми се, че съм я забелязал в личното и публично говорене на  наши западни балкански съседи: ние тук сме си готини и добре ни е така, а на Запад – вижте само какво им се случва! А нали те навремето…

Прегледах последните си редове и си представих ироничната насмешка на читателя – този май се има за мислителя, който разбира нещата издъно. Къде му е Отговорът?

Аз се опитвам да разбирам света – от любопитство, както споменах, и защото не ми е все едно колко нацупен или усмихнат би следвало да бъда при неизбежната утринна среща с огледалото. Имам своите тревоги и своите надежди, дори може би нещо като „отговор”. За тях – в следващото есе.

За живота сега и за живота утре

Бях се прибрал у дома след поредната си гастарбайтерска авантюра, почивах си на село и си мислех за моя приятел, писателя Агоп Мелконян – че трябва да му се обадя и да се видим. Знаех, че е сериозно болен, та си казвах – „докато не е станало късно”… Айде, утре ще звънна.
Преди аз да звънна – на мен ми звъннаха…
Някои от късните му разкази бях чел в чужбина, а последните му публицистични статии – едва когато подготвяхме една посмъртна био-библиография. Не успях да му кажа колко много бях харесал написаното.

Понесени от всекидневието, често прекарваме големи части от живота си в някакво неслучващо се „утре”. Нормално е някак си, особено ако не харесваме работата си, да чакаме края на работния ден, уикенда, лятната ваканция, после – Коледа и Нова година. После – пролетта и лятната ваканция.
Някои доста отрано започват да чакат пенсия, „за да си поживеят”.
Лишаваме се от желани неща, отлагаме ги за след „висшето”, за след повишението, за след някакви придобивки или за „веднъж само да пораснат децата”.
А случва се пък на хора, които съвсем не са фокусирани главно върху материалните придобивки, да изпадат в продължителни полу-депресивни състояния или апатия: животът е скучен, това няма смисъл, онова не струва и така ден след ден в еднообразен ритъм – от алармата на телефона сутрин до вечерното превъртане на телевизионни истории за неща, които се случват с някой друг, някъде другаде.
А животът е винаги тук и сега.

Писатели, поети и философи са ни напомняли тази истина – явно има защо.
Една от най-точните и простичко сърдечни книги по темата е „Алхимикът” на Паулу Коелю: „Когато всички дни станат еднакви, това означава, че хората са престанали да забелязват хубавите неща в живота, докато слънцето върви по небосклона.”
И още: „Тайната се крие в настоящето; ако обърнеш по-голямо внимание на настоящето, можеш да го направиш по-хубаво.”

За мен – според опита си, който се старая да не надценявам – най-щастливи са не непременно амбициозните, които си поставят и евентуално постигат големи цели. Всъщност голямата цел е винаги едно голямо „утре”. Най-щастливите хора, които съм видял, са онези, които умеят да се радват на обикновените радости, на дребните скъпоценности на деня. Писах вече в едно друго есе, че някои се раждат с този талант.
Аз май не бях от късметлиите по рождение, но ми се ще да разкажа как веднъж си помогнах в едно от онези мрачни състояния, за които споменах преди малко.
Бях далеч от дома – за първи път за дълго далеч от дома, преуморен от работа, огорчен от неразбиране и т.н., накратко – беше ми тъпо, самотно и тъжно. Излязох на двора пред гастарбайтерската си квартира-канцелария и като че внезапно съзрях жълти есенни листа и синьо на небе. От комина на съседната къща ме лъхна сладък мирис на дим, на топлина и уют. Това беше хубаво. Подсети ме за нещо, което имам, макар да се бях временно лишил от него.
Какво още хубаво ми се случи днес, запитах се. Някой се беше обадил по телефона и ми бе казал добра дума. Някой, май почти непознат, ме бе поздравил с искрена сърдечност на улицата… Не помня вече подробностите, но тогава си записах няколко такива дребни „добри неща” на листче. Прочетох го и си казах – „не е толкова зле”.
Пак прочетох списъчето няколко дни по-късно, за да установя, че бях забравил „добрите неща” и че пак бях самотен и тъжен. В туй като че ли имаше някаква поука и продължих за известно време да си записвам или да си преповтарям преди заспиване какво хубаво ми се случи днес.
Това малко упражнение може и да не беше кой знае колко талантливо измислено – на фона на тъй разнообразните техники за самоусъвършенстване, – но ми помогна да се опитвам да живея тук и сега.

Живота, вярваме или не, до голяма степен си го правим сами – дори в неблагоприятни обстоятелства.
Едно от добрите неща, които ми се случиха наскоро, бе да срещна за кратко З. Обикновена жена, горе-долу на моите доста зрели години, „работническа класа”, обаче образована и с буден ум. С много мъчен живот.
Сред най-големите злини на този свят е да имаш болно дете. Нейният син се бе разболял по време на следването си в далечната столица от множествена склероза – изключително тежко страдание, с ужасни последствия за двигателните и умствените способности. Причината – неясна или въобще неизвестна, прогнозата – лоша. Може и да бе нетактично, но като попитах, ей така – уж от любезност, З. започна да разказва за всекидневната си борба да направи най-доброто от лошото. Тази история за проточилото се и без особени изгледи за успех лечение, за усилията семейството да продължи да живее нормално що-годе някак си някой друг би я разказал с яд и омраза към небесата или с патоса на мъченик. За мен З. бе наистина мъченик, но тя разказваше спокойно – като за неща, които се случват. Носеше си кръста.
А преди и покрай тази болезнена тема си говорехме за какво ли не и ми бе хубаво, че седим и си говорим. Доволна бе, че бе пропътувала България по диагонал, за да се види със сестра си – така се запознахме. Разправи с подробности за екскурзията с автобус до Париж. Аз имам доста познати, които много пътуват и пълнят електронната си поща или фейсбук със снимки „на фона на…”. З. бе видяла и запомнила, бе изпитала радост, която с радост споделяше. Не мога да обясня разликата между нея и другите пътуващи с прецизни определения.

Екскурзиите напоследък са все по-евтини. Знам и други хора, които съвсем не са кой знае колко материално осигурени, но си позволяват автобуса до Париж днес, не утре. А знам и такива, на които ми се ще да кажа – пó има шанс да изпиташ нещо хубаво, ако неделната ти разходка е до близката планина вместо до шопинг-мола.

Има – на думи поне – някакъв парадокс в това: животът е тук и сега, а тъкмо хора, затънали във всекидневието, живеят „утре”.
Всекидневието, ако си го направим монотонно и сиво, поглъща вниманието ни като сива дупка (не идва дори да я нарека „черна”). Хоризонтът ни се приближава и стеснява като на зум – до утрешния ден, до края на седмицата, до някакви близки планове. И както уж планираме – губим перспективата върху живота си. То е като „Седях и си мислех. По едно време усетих, че само седя.”
В последния албум „Двойна фантазия” на Джон Ленън, записан заедно с Йоко Оно малко преди безсмислено да го застрелят в Ню Йорк, има една песен, където се казва ( в мой свободен превод) „Животът е това, което ти се случва, докато си зает да кроиш съвсем различни планове.”

Разбира се, трябва да се опитваме да планираме и да инвестираме в бъдещето. Има моменти, когато наистина е важно да се откажем от някакви удоволствия заради постигането на конкретна цел. Имаме отговорности – към децата на първо място – които налагат да се лишим от едно или друго.
Ама трябва също да се живее днес.
„Диалектиката ми…” Нека го преведа като „диалектиката ми такова таковатата” – това сподели веднъж мой приятел, който, впрочем, имаше добре развит вкус за живота днес и особено – за живота вечер и нощем.
Трябва да се планира и да се живее едновременно, а мъчният диалектически въпрос – като при всички житейски дилеми – е за мярката.
Една крайна опция е животът ден за ден и такива хора обикновено наричаме бохеми. В този вариант на мен поне ми липсва сигурността, която дават осезаеми или абстрактни неща като любов, дом, семейство – топло писмо, топла вечеря, топъл радиатор. Бохемите освен това често оставят зад гърба си някой да пати и да плаща сметките за едното, другото или третото.
Аз не вярвам, че личното щастие може да се изгради трайно върху чуждо нещастие.
Затова не харесвам и онези, прекомерно целенасочените към своето „утре”, които минават през живота като в някакъв личен завоевателен поход – едни понасят колатерални щети, а друг ще се почувства велик воин.
Суета.

А животът е кратък по дефиниция. Можем малко да го удължим, ако го живеем днес, или да го скъсим, като го отложим за след… Личните ни ценности отреждат какво ще отсрочим или пропуснем. Обаче ето нещо, което няма нужда, няма никаква нужда да отлагаме за някой друг път.
Добрата дума.

„Хайде да възкликваме, да се възхищаваме един от друг. Не бива да се плашим от високопарните думи… Хайде да си правим комплименти. Нали това са все щастливите моменти на любовта.”
Булат Окуджава бе сред любимите „певци с китара” на моето поколение още от седемдесетте и осемдесетте години на миналия век. Казваше ни неща, различни от каквото официалната идеология изискваше и обещаваше – например комунизма, който щеше да се случи според тогавашния план някъде около 1985-а. Това за мен, гимназиста, си беше буквално „утре”. А когато вече бе станало ясно, че това утре не е „тумороу”, а „маняна по някое време”, с някаква струнка дисидентство разчитах за себе си, ентусиазирано, метафорите на Окуджава за всемогъщата черна котка във входа или за изгорелия в безсмислена битка хартиен войник. Обаче „Давайте восклицать” ми се стори навремето сладникаво.
Ами ако не ми харесват хората, защо да им правя комплименти?
Защото, казвам си днес, често все има нещо и за похвалване, а това са „щастливи моменти” – тъй е лесно и струва само минутка във Фейсбук или на живо да си даваме един на друг по малко радост.
И защото, завършва последния куплет Окуджава, животът е кратък.

Житейските избори пред нас са безброй – на всяка възраст и дори почти всеки ден. Аз се притеснявам да не заемам (прекалено често ) нескромната поза на даващия съвети. На помощ ми идва Коелю с неговото „Всеки си мисли, че знае как другият трябва да живее живота си, но всъщност никой не знае как трябва да живее своя собствен.” Е, това ще ми е индулгенцията за следващите редове – нека са не съвети, а още цитати и парафрази, които събрах за край.

Не оставяй днешната радост за утре. Недей.

Качи се на планината. Планината няма да дойде при теб, а гледката отвисоко ще си е твоя. Или се качи на Айфеловата кула. ”Париж ще е винаги наш. Наздраве, дете.”

Угаси телевизора. Отвори книга или си пусни музика – в това има повече живот отколкото по телевизията. Я Коелю, я нещо друго ще нацелиш – например двойната фантазия на Джон Ленън и Йоко Оно, или Дженис Джоплин, която пее Tomorrow never happens.

Облечи си новите дрехи. Това е от Стефан Цанев:
Носете си новите дрехи, момчета!
Не казвайте утре ще бъдем красиви!
Не казвайте утре ще бъдем щастливи!
Не казвайте утре ще бъдем, ще бъдем…
Ще обичаме утре,
утре ще бъда любим.
Носете си новите дрехи, момчета!
Падаме, както ходим, умираме, както спим…

Слез от трамвая. Ако усетиш, че се движиш през живота си като остарял трамвай (това е от „Тавански спомен” на Валери Петров), всеки ден все по същия маршрут, със същите спирки все по същото време – слез. Направи крачка в страни и се огледай – не дали не идва влак по трамвайната линия, а огледай себе си – кой съм, къде съм и закъде бях тръгнал, трамвайното разписание ли ми е съдбовно разписано?

Не се стискай за добра дума. „Имам нужда от теб”, „Съжалявам, прости ми”, „Благодаря” са думи да бъдат изричани днес, защото „утре” не е гарантирано. Днес кажи „Обичам те” – глупаво е да предполагаме „той/тя си знае”. (Приписва се на Маркес, но нямаше как да го проверя.)

По-малко „трябва”
Това пък е цитат е от световно неизвестен човек, който навреме ми обърна внимание, че прекалено често използвам в разговорите ни „Аз трябва да … това, аз трябва да… онова”. Трябва периодично да преброяваме своите „трябва” и да си мислим от време на време дали пък не е дошъл момент да направим нещо, което не трябва.
И което ще направи деня ни различен от предишния. Нещо неразумно?

Паулу Коелю, из „Край река Пиедра седнах и заплаках”:

Трябва да поемаме рискове. Истински ще разберем чудото на живота, само ако позволим да ни се случи нещо неочаквано.
Всеки ден Бог ни дарява – заедно със слънцето – и един миг, в който можем да променим всичко онова, което ни прави нещастни. Всеки ден се преструваме, че не сме усетили кога е настъпил този миг, че той не съществува, че днешният ден е същият като вчерашния и няма да е по-различен от утрешния. Но който внимава, ще открие вълшебния миг. Той може е да скрит в минутата, когато сутрин отключваме вратата, или пък е в моментното мълчание, възцарило се след вечеря, в хиляди други неща, които ни се струват все същите. Този миг съществува — това е моментът, в който цялата сила на звездите прониква в нас и ни позволява да вършим чудеса.
Понякога щастието е благословия, но в повечето случаи е завоевание. Вълшебният миг на деня ни помага да се променяме, кара ни да тръгнем и да търсим мечтите си. Ще страдаме, ще преживеем трудни моменти, ще се сблъскаме с много разочарования — но всичко това е преходно и няма да остави следи. Затова пък един ден ще можем да погледнем назад с гордост и вяра.
Горко на оня, който се страхува да поема рискове. Той може би никога няма да изпита разочарования, нито пък ще страда като тези, които следват мечтите си. Но когато погледне назад — защото все някога поглеждаме назад, — ще чуе сърцето си да казва: „Какво стори с чудесата, чиито зрънца Бог пося в дните ти? Какво стори с дарбите, които твоят Учител ти повери? Погреба ги в дълбока яма, защото се страхуваше да не ги изгубиш. И сега единственото, което ще оставиш след себе си, ще бъде сигурността, че си пропилял живота си.“
Горко на оногова, който чуе тези думи…

За суетата и зависимостта ни от другите

Животът ми стана по-лесен и ясен, откакто осъзнах каква мощна движеща сила в междучовешките отношения е суетата. Едва ли има друга сила на света, която да ни кара да прахосваме толкова много енергия за маловажни неща и да хабим нервите си в неразумни действия, чиито причини най-често не осъзнаваме.
Дребни амбиции и безсмислени спорове; ненужни вражди и безцелна надпревара със себе си и с околните. Напразни самоизтезания.

Случи ми се да събирам опит от няколко държави, където съм работил с хора „наши”, „западни” и „източни” или „южни”, с различни езици и религия, с различен навици за ползване на офиса или тоалетната. Навсякъде съм бил зрител или, уви, участник в безплодното състезание по самодоказване за сметка на другите.
Виждал съм „шефове”, които, поради липса на по-добра идея какво да правят с времето си и живота си изобщо, прекарват безцелни дълги часове на работното си място, обаче принуждават и подчинените си да киснат в канцеларията до късна вечер. Или шефове и шефки, които превръщат по-младите „съветници” или „експерти” в шофьори, момчета и момичета за пазаруване или участници в принудителни партита с шефа или шефката. Както и например – много са гадните примери – началници, които пращат обидни имейли „до всички”, за да им кажат колко са тъпи и мързеливи или какви мерки са взели срещу злоупотребата с минерална вода от общия хладилник Такива мейли се пращат за предпочитане в почивен ден или – виж по-горе – много късно вечер.
Виждал съм съвестни и скромни хора, на които им се отнемат отговорности и заслуги от страна на колеги, превъзхождащи ги само с амбиция и с умение да се изразиш и покажеш. Виждал съм честни хора и съвестни работници, натикани в ъгъла, унизени.
Това може много да боли. Спомням си как един мой приятел, който се има за дълбоко религиозен човек и по каноните на своята вяра се моли по пет на ден, сподели с мен колко дълбоко желаел на XYZ да му се случи много страшна болест. XYZ му бе отнел заслуга някаква и я бе приписал на себе си. Той, XYZ, бе постъпил така, не защото очакваше да му вдигнат заплатата или удължат назначението, а просто защото можеше да го направи.

Разни видове недостойно поведение съм наблюдавал неведнъж, дори когато поради естеството на проекта отнапред се знае кой на каква длъжност е и колко получава и че след немного време екипът ще бъде разтурен – кой откъдето е. Тоест директна аванта някаква в смисъл на възнаграждение и кариера почти съвсем няма. Обаче навсякъде е същото – перчене със сила и превъзходство, мачкане на по-слабия.

И аз съм постъпвал така някога. По същите причини, които тогава не разбирах. Трябвало ми е да защитя някакъв свой периметър, да покажа сила и превъзходство.

Защото дълбоката причина за суетното и агресивно отношение към околните е чувството за несигурност.
Наистина ли съм достатъчно умен и красив? Май не съм, поне не колкото ми се ще.
Бива ли ме всъщност за работата, на която съм се озовал? В състояние ли съм в действителност да ръководя тези хора – някои от тях май доста ги бива…

Сред най-срамните ми спомени е онзи за ескалацията на отдавнашна „служебна” агресия между мен и една по-млада и по-слаба жена. ZYX може и да бе заслужила със своя арогантен характер не само моята неприязън, но и на малкия екип, за който отговарях. И един ден една съвсем млада колежка влезе в личните й файлове на компютъра. Чете ни на глас, в отсъствието на ZYX, за служебни терзания и за една явно несподелена любов, за горестта около физическите й недостатъци и за евентуалните й еротични качества… Колегите се подхилкваха, а аз… аз допуснах това да се случи. Не си казах тогава „Тази Елейн, ZYX, колко е слаба, комплексирана и ранима.” Намирах я за луда и опасна и се радвах, че това е мнението на мнозинството…

Противно на довода на здравия разум „Живей и остави и другите да живеят”, неувереният в себе си човек е движен от мощен импулс – често неосъзнат – да утвърждава своето его чрез враждебно и агресивно поведение. Онзи, който притежава власт спрямо някаква група хора, може да си мисли нещо от рода на „щом не успявам да спечеля искрено одобрение, поне ще им покажа кой съм”…
Което, разбира се, наранява другите суетни душици и предизвиква реципрочна агресия. Безсмисленото зло край нас се увеличава безсмислено.

Но дори да не сме агресивни по нрав, ние пак сме уязвими поради прекомерната си зависимост от оценката на околните. Дори да си умен, силен, здрав и красив – кой не иска да е още по-умен, по-силен, по-красив?… Никак не ни помага масовата култура, която ни натрапва всекидневно рекламни модели на супер-красота, супер-здраве и други супер-качества, нездравословно подхранващи суетата.
Съвсем естествено е, разбира се, да ни се иска да бъдем обичани и харесвани. Лошото е, когато всекидневно и постоянно са ни нужни доказателства за собствената ни важност – чрез признанието на хората край нас.

И аз, докато пиша тези есета, искам да се харесат. Да ме похвалят познати и непознати.
Приятно е, дава самочувствие.
И се тревожа, че може да не се харесат. Макар да са си мои.
Преди доста години осъзнах, че тази слабост ми трови живота – на моята тогава вече зряла възраст.

По същото време тогавашният ми началник и днешен далечен приятел сподели с мен какво посъветвал сина си. „Никога не очаквай одобрение или благодарност и никога няма да бъдеш разочарован.”
Това ми прозвуча мъдро, но „никога” ми се стори прекалено радикално.
Всъщност сега си давам сметка, че и той търсеше одобрение. Обаче внимателно си избираше от кого. Склонен бе да пренебрегва мнението на своите началници, но определено му се искаше – и успяваше – да бъде харесван от своя си екип.
Моята житейска тактика е донякъде подобна.

Следва дългичък цитат от каквото написах по същото онова време до собствения си син.

„Иска ми се по-малко да бъдеш зависим от оценките и отношението на околните…
Нормално е едно дете да се радва, когато учителите го хвалят за старанието, а родителите – за отличните бележки. В известен смисъл това е нормално и за възрастните – всички искаме да бъдем ценени, хвалени, обичани. Славата, към която някои се стремят, е точно това – да търсиш масов отклик за личността си.
Не бива обаче наличието или отсъствието на признание от страна на околните да има прекалено силно влияние върху твоето отношение към самия себе си, да определя дали ще се чувстваш щастлив или нещастен.
Околните обикновено са несправедливи. Търси опората в себе си. Мярката. Оценката.
Това е трудно…
Мисля, че си върша добре работата в тази страна, но дори когато съм сто на сто уверен, че съм взел вярно решение в някаква трудна ситуация, истинското ми удовлетворение идва, едва когато някой каже „Добре се справи, момче!”. И обратно – продължавам да страдам от доносите или проявите на неблагодарност. До такава степен, че нощем се будя и си мисля „Защо ми направиха това? Как да си го върна?”
Както виждаш, наказвам себе си, за чуждата несправедливост…

Примерите, които ми идват наум, са главно свързани с работата. Обаче проблемът с отношението на околните може да бъде още по-болезнен, ако си направил нещо лично за някой близък и очакваш отзив лично от него.

Българският писател и публицист Калин Донков пише в една от книгите си какво му казал негов познат по повод случай на черна неблагодарност: „Направих му съвсем малко добро, а той ми отмъсти като за голямо.”
Благодарността не е въпрос само на култура, възпитание и характер, а често и на елементарна, общочовешка психология. Хората са склонни да изпитват и показват благодарност, докато са в беда и/или са по някакъв начин зависими от теб. Когато излязат от това положение, отношението им често се променя в агресивно. Не знам защо. Може би тъкмо заради зависимостта, от чувството, че личният им суверенитет е бил уязвен.
Глупаво е обаче да мразиш хората за това или да страдаш. И в двата случая, както стана дума, наказваш себе си. Хората са такива, каквито са.
Аз не успях на време и още не съм успял да се примиря с този факт. За което си плащам.
Затова са моите съвети.
Невероятно е количеството душевна енергия, което човек може да разпилее в очакване и борба за това, което наричам отклик, отзив от страна на другите, одобрение, похвала. Силно е страданието от неблагодарността. Всичко това е излишно. Можеш да го избегнеш.
Изходът обаче не е в крайния цинизъм. Има по-достойни и по-ефикасни житейски тактики. Например:
Продължавай да се водиш от вътрешните си разбирания за добро и зло. Прави добро.
Понякога ще имаш признание, понякога – не. Нищо чудно по-често усещането ти да бъде за липса на признание. Хората са твърде заети със себе си, за да мислят за теб. Прощавай им.
Не забравяй, че проблемът не е само твой. Всички имат нужда от признание, добра дума, любов. Но тази потребност е за едни болезнена, други успяват да я контролират.
Не се оставяй да бъдеш изцяло зависим от одобрението и любовта на околните, а още по-малко – от страна на един единствен човек. Обичай ги, но се старай да бъдеш свободен и самостоятелен.
Някои се борят за всеобщо признание, тоест за слава. По-практично е да си избереш един ограничен кръг от хора, чието мнение и оценка да са ти важни – например приятели, семейство, любима, компетентен колега и т.н.
Но и спрямо този кръг не бива да имаш прекомерни очаквания. Хората са заети с други неща. Навремето една умна жена, пред която си позволих да негодувам за липсата на очакваното от мен добро отношение, с женската си интуиция налучка същността на проблема ми: „Искаш прекалено много другите да се занимават с теб.”
Възможно е също именно най-близките да ти поднасят най-жестоките огорчения. Но без тях не можем. Къде е тогава изходът? Вече го написах – търси опората в себе си.
Банален, но верен е девизът „Прави, каквото трябва, пък да става, каквото ще.”
Разсъждавайки като психоаналитик любител, стигнах до извода, че хората са тъй зависими от чуждото одобрение, защото са неуверени в себе си.
Вгледай се в околните и може би ще откриеш колко са слаби. Някои са изтъкани от комплекси. Може би такова наблюдение ще ти помогне да се чувстваш по-добре.
Стигаме до същината, до най-мъчното. За да бъдеш независим, трябва да имаш тази „опора в себе си”, да си уверен в собствените си ценности, качества, решения, постъпки. Тоест трябва да си силен.
Бъди…”

Писал съм по-нататък до сина си и как „да бъдеш силен” – може и тези редове да използвам в отделно есе, може да са полезни за някой младеж. Аз мога да пиша и пиша с удоволствие, пък оценката за „добро” и „полезно” ще е на някой друг.
Писал съм и други мъдри мисли, давал съм добронамерени съвети понякога, за да се уловя, че не ги следвам в собствения си живот. Но по отношение суетата и зависимостта от другите чувствам, че съм успял, макар и може би с обичайното закъснение.
При последното си омешване с доста голям и много шарен екип някъде далеч в Африка, забелязах, че набирам точки сред колегите, тъкмо защото не се напъвах да бъда нещо пό и странях от суетното служебно състезание на его-та. За да бъда искрен: усещах добре контролирана неприязън от хора, които аз самият не харесвах, но ясно долавях симпатията на онези, които намирах за свестни и готини. Това ми стига.

Петнайсет години изминаха след онези писма до сина ми, когато един човек от моя си „кръг на важните” разпрати имейл до доста хора – вероятно от нейния кръг – с мисли на бразилския писател Марио де Андраде, които много ми се иска да цитирам тук, макар и посъкратени. Ако гугълирате Марио де Андраде, лесно ще намерите пълния текст на български.

„Преброих годините си и открих, че ми е останало по-малко време на този свят от времето, изживяно досега.
Чувствам се като онова момче, което е спечелило пакетче лакомства. То изяжда част от тях бързо и с удоволствие, а когато забелязва, че му остават малко, започва да ги поглъща бавно, да се радва на всяка хапка…
Вече нямам време да понасям абсурдни личности, които, независимо от възрастта си, не са пораснали. Нямам време да се занимавам с посредствености.
Ядосват ме индивиди, които се опитват да дискредитират по-кадърните, за да си присвоят техните места, да си припишат техните таланти и постижения.
Ненавиждам да бъда свидетел на борбата за по-важно място…Презирам хората, които не спорят за съдържание, а за титли. Времето ми е прекалено ценно, за да се занимавам с титли.
Искам есенцията, ядрото, същността, душата ми бърза. Няма много лакомства в пакета…
Искам да живея до човечни хора, много човечни, преди всичко друго – човечни.
Хора, които обичат да се смеят на грешките си.
Които не се суетят около успехите си и не се самозабравят.
Които не се смятат за избраници, за елит, превъзхождащ останалите. Преди наистина да са станали такива.
Които не бягат от отговорностите си.
Които защитават човешкото достойнство…
Искам да се обградя с хора, които знаят как да докоснат сърцето на другите.
Хора, които не са се ожесточили от жестоките удари на живота, а са израснали с една мекота в душата. Които нещастието е направило по-мъдри…
Целта ми е да стигна до края спокоен, в мир с любимите си същества и с моята съвест.
Надявам се, че това един ден ще стане мечтата на всички ни, защото така, или иначе, ще стигнем до края…А защо да не бъде с радост и удовлетворение?”

Надявам се да е очевидно колко точно съвпадат тези редове с моята идея за „кръга”, на чиято оценка и подкрепа да се осланяме. Признавам, подразни ме при първото четене неговото „искам, искам…” – малко нескромно ми прозвуча, все за себе си иска, помислих си. Помислих си за есе на тема колко можем и как да помагаме на хората да станат такива, че да ги искаме край себе си.
После преброих и аз годините на Марио де Андраде (1893 – 1945), преброих и своите. Дадох си сметка, че вече съм надхвърлил възрастта, на която той е починал, и че неговият текст е стигнал до мен, за да подхрани някакви мои търсения, а не обратното.

На годините, когато отдавна е кристално ясно, че много повече е минало и много по-малко остава, благодарен съм, че ги имах около себе си хората, с които си пишем – през няколко десетилетия с Марио де Андраде и през континенти с неговата преводачка на български. Търсил ли съм ги тези хора или май по-скоро те идваха? Търсех, във всеки случай продължаващото им присъствие или поне си мислех за тях, когато вече ги нямаше около мен или на света изобщо.
И няма нужда да чакаме да „стигнем до края” или да го приближим. Така, с важните хора, с „радост и удовлетворение” може да се живее и от по-рано.

За еволюцията на живота и лошия късмет на човека

„Защо хората са толкова лоши?!”, чувам понякога да въздъхва някой познат, докато си говорим за поредните новини за жестокости и насилие от големия свят или за поредната банална лошотия от всекидневието.
Поомръзнали са ми споровете на тема добър или лош е човекът по природа. Струва ми се, че разбирам по-добре ставащото около мен, като виждам корените и на доброто, и на злото в най-далечното минало на живота на тази планета.
Именно биологичната еволюция ни е докарала дотам, където сме днес в социума – с всякакви екологични, политически, икономически, демографски и военни кризи.
Защото “венецът” на еволюцията, базирана на експанзия при недостиг на ресурси, едва ли е можел да не бъде агресивно и себично създание, представляващо най-голямата опасност за себеподобните.

Днес по-голямата част от човечеството израства с възприемане на Дарвиновата еволюция като за една природна даденост – каквито са строежът на Слънчевата система или стойностите на фундаменталните константи; даденост, заради която си струва да бъдем горди, защото ни казва, че сме „венецът”, пък и защото маймунското начало изглежда по-убедително от библейския мит за сътворението от кал. Впрочем, Дарвиновата теория е, разбира се, блестящо постижение на разума, категорично потвърдено от по-късни научни открития. Та тези мои размисли не са критика на теорията, а на принципа, по който е протекла еволюцията – борбата за оцеляване на индивида и вида в среда с ограничени ресурси.

Оцеляването на най-приспособените е ставало по различни начини, но основните от тях все пак са били мускули, зъби, люспи и бронеплочици, отровни шипове или жила, рога и – особено важно – ефективни механизми за размножаване. Стратегията на цялата еволюция и при растенията, и при животните е била експанзия, завземане на жизнени пространства за сметка на съперниците. И какво по-нормално и логично от това според насадения ни в училище начин на мислене – растящата популация очевидно има по-големи шансове да преживее, а за да расте, трябват повече пространство, храна, вода, слънце, каквито няма достатъчно за всички. Изисква се известно интелектуално усилие, за да забележим, че това решение на Майката Природа или който там е бил отговорен, не е непременно нито нормално, нито очевидно. По-скоро обратното – в самата идея за експанзия и растеж при дефицит на ресурси има известно логическо противоречие.

В онези далечни времена Дарвин всъщност формулира в биологичен план принципа на конкуренцията. Доколкото ми е известно, тогава не са обърнали достатъчно внимание на този аспект на теорията му, защото са били повече загрижени за естетическата страна – въпроса за опашките например.

А цялата ни съвременна и всякогашна икономика е базирана на конкуренцията. Принципът на търсене и предлагане всъщност означава, че като правило търсенето на някакви блага е по-голямо от ограниченото им предлагане и в тези условия оцеляват най-приспособените, тоест онези, които успяват да натрупат и изядат повече за сметка на другите, да ги изместят или да изядат и тях. Моделът е универсален: прилагали са го и го прилагат индивиди, групи, народи, религии, изчезнали или съществуващи все още цивилизации. И ето ни там, където сме. В модерния Запад. Но днес, когато физическите ресурси на планетата започват да не стигат, все повече хора се замислят дали експанзията е била най-добрият модел.

Могло ли е да бъде иначе? Наистина ли няма достатъчно слънце, храна и вода за всички? Могли ли са Бог, или Майката Природа да изберат друга стратегия на биологично развитие, която после би била възприета и от съответната цивилизация или цивилизации на сапиенси? Или: опитвали ли са Бог / Майката да конструират други светове – с изобилие на ресурси? Дали при такова изобилие може да има стимул за развитие?

Грешката е направена някъде в самото начало – вероятно не със сътворението или обезопашяването на човека, може би не дори със сътворението или възникването на живота, а дали пък не със сътворението / раждането на света? (Ще спомена по-нататък фундаменталните константи.) Днес можем само да регистрираме резултата – конкуренцията е универсален био и социо принцип, а агресията е доминанта на природата и обществото, основен модел на поведение – от личния живот на индивида до “успешните” цивилизационни избори.

Един от най-старите човешки митове обяснява проблема в първите си глави. Имало е Райска градина с изобилие на всичко плюс една като че ли дребна забрана. И – забележете – никакъв секс. Никакво множене. Само лежерно общуване и безкрайни възможности за съзерцателен размисъл. Обаче човекът поискал ПОВЕЧЕ и в резултат бил изгонен и наказан да се БОРИ с природата, за да оцелее, и да ражда децата си в мъка. Почти веднага, още в първото поколение, се стига до първото убийство с мотив конкуренция. Земеделецът Каин отнема живота на брат си, пастира Авел, защото Господ по-благосклонно погледнал на Авеловото жертвоприношение, миришещо на мръвка.
Начева се цивилизацията на кръвта и спермата.

Няколко хиляди години след този мит колективните ни кошмари – марсианци, трифиди или китайци – се раждат и прераждат отново и отново от страха, че някой ще дойде да ни отнеме лебенсраума. Да ни зароби, сексуално злоупотреби и евентуално – изяде. А цялата пост-катастрофична фантастика моделира възкресението на света по същия начин – след масовото бедствие, без значение какво, оцелелите трябва да продължат да оцеляват в безмилостна борба срещу други оцелели и всичко започва отначало. Плюс евентуално подхвърлено някакво зрънце надежда в края на романа или филма.

А как да бъде иначе, щом сме заченати в конкуренция? След един кратък акт, който много често прилича и нерядко е акт на насилие, няколко десетки или стотици милиона сперматозоида започват луда надпревара нагоре по влагалищния канал, от тях едва стотина хиляди преодоляват стеснението на шийката на матката и само най-чевръстите навлизат в последния етап на състезанието във фалопиевите тръби – кой пръв ще пенетрира мембраната на единствената яйцеклетка. Какво разточителство!
За съжаление, след ред експерименти, Майката е избрала именно конкуренцията, доминацията и агресията като основни елементи на продължението на рода, особено при по-висшите видове и най-вече при бозайниците. Мъжките птици се надсвирват и състезават по пъстрота на опашките, елените се кьоскат, вълците със зъби решават кой ще бъде оплодителят на глутницата. Разлистете популярна книжка или погледайте Дискавъри ченъл и се удивете на Майчината изобретателност в ритуалите на конкуренция. А финалът при висшите винаги е един – по-едрият и силен мъжки екземпляр заема положение над по-слабия женски и прониква в него.
В сапиенсовите времена същите принципи нещастно се продължават в интимните ни отношения. Пак търсене и предлагане – мъжкият иска, а женската дава или не дава. Минали през усилвателя на икономиката и социума, пазарно-природните отношения се връщат в сферата на секса – по-силният избира, доминира и притежава. Сексът пък детерминира почти всичко друго.

Съвременната западна литературна традиция, с която толкова се гордеем, започва с възпяването на едно деветгодишно клане, целящо възстановяването на собствеността върху една открадната хубава жена. О, Музо!
О, музо, нямаше ли по-добри теми от кръвосмешението на Едип или развратната майка на Хамлет, мъжеубийката? Кръв и сперма от “Антигона” до “Макбет” и от класиката до днешните комерсиални сурогати на култура.
Че отношенията на доминация и собственост регулират секса и брака, не е нова тема, но рядко си даваме сметка колко дълбок отпечатък е оставил в колективното ни подсъзнание биологичният механизъм на пенетрацията, защо губим разсъдъка си от гледката на дупета и млечни жлези и откъде започват абсурдните предразсъдъци за нормалното и извратеното между половете.

За съжаление, освен порочния принцип, Майката природа или Креаторът са допуснали и някои неприятни конструктивни грешки в репродуктивния ни апарат, пък и не само в него. Например пресичането на половите и пикочните канали е постоянен потенциален извор на инфекции и причина за още табута и предразсъдъци, свързани със срамните части и мръсните работи.
„Раждането в мъка”, също е еволюционно наследство и се дължи на противоречието между стесняването на таза при изправения вървеж и нарасналия размер на черепа на ембриона. Природата или онзи, който е отговарял за процеса, е решил това противоречие с несъвършен технически компромис, в резултат на което при всички изследвани човешки култури жената има нужда от помощ при раждането, докато женската на шимпанзето – най-близкият ни жив родственик – може да се наведе и да си помогне да измъкне плода навън.
„Импровизирано, незадоволително решение”, пише по въпроса съвременен антрополог. „Върши работа, но само толкова. Това определено не е типът система, която бихте измислили, ако я проектирахте. Но еволюцията е любител техничар, не инженер.”
Тоест днешната наука не гледа на еволюцията като на безупречно развитие от добро винаги към още по-добро.
Могло е да бъде иначе.

Е, не всичко е толкова черно, всъщност има и за какво да сме благодарни.
В тези есета и в личните си духовни лутания се имам за агностик, а на моменти – дори за умерен атеист. Но ето че тъкмо в контекста на еволюцията и борбата за оцеляване забелязвам неща, които ми изглеждат като косвено доказателство за съществуването на Бог. Сам си го измислих.
Ако бе истина, че ядем, за да живеем, дискомфортът от жаждата и глада щяха да са достатъчни, за да накарат всеки индивид да търси и да се бори за храна и вода. Кой знае защо обаче, ние сме благословени със силно удоволствие от хладна глътка под горещото слънце, дарени сме били с дарбата да развием едно божествено (и не задължително кърваво) изкуство: кулинарното. Дали все пак не живеем и за да ядем, тоест да се радваме?
Ако всичко се свеждаше само до оцеляване, болката щеше да е единственият стимул за индивида да се грижи за целостта на тъканите и органите си. Вместо това ни е позволено да изпитваме удоволствията на здравото тяло – от силата на стегнати мускули и придвижване през пространството; от допири по кожата – на водни капки или топлина от огъня; от мириси и звуци.
Най-сетне, ако ставаше дума само за продължението на вида, пак болката в тестисите, напрегнати от излишък на семенна течност, щеше да е напълно достатъчна, за да ни накара да изберем женски индивид в овулация, да се съвокупим и еякулираме. Обаче Бог или Майката Природа или Нещото, което е имало Замисъл, са ни дали много повече – играта, докосването, оргазма. Да не говорим за самата Любов, която може и не може без физическата любов.
Това бе моето доказателство, но е логично да добавя и един традиционен аргумент на защитниците на Бога и Сапиенса – могли сме да се пенетрираме и колим един друг без бляскавия импулс в главните мозъци на написалия и на четящите “О, Музо, възпей онзи гибелен гняв…”

Могло е да бъде другояче – Майката е експериментирала. Мъжката риба изцърква спермата си над хайвера, оставен от женската, и плува свободно нататък. Мравките и пчелите имат хармоничен ред за размножаване, хранене и летене. Щъркелите са моногамни. Книжките за животинския свят и Дискавъри ченъл предлагат трогателни примери на алтруизъм в света на животните. Алтруизмът впрочем също е еволюционен механизъм и спомага за оцеляването на видовете, които го прилагат. Защо обаче е по-скоро трогателно изключение сред огромното разнообразие на агресивни и защитни стратегии?
Още през осемдесетте години на миналия век чрез компютърни симулации, базирани на т.нар. “дилема на затворника”, се доказа, че стратегии с елемент на “ако те ударят по едната страна, обърни и другата” са по-успешни за развитието на популацията от “зъб за зъб”. Аз не зная за съжаление дали и доколко математиците са успели да приближат тогавашните модели до реалната сложност на природата и еволюцията. Ясно е обаче, че изборът на Майката за Човека не е бил единственият възможен.

Преди много години четох за една антропологична теория, според която ловът е имал решаващо значение за развитието на Хомо сапиенс по два начина. Успешното убийство очевидно е зависело от способността на прачовеците в първобитната група да си разменят сигнали и това е подтикнало наченките на говора и разума. Второ, незаменимите аминокиселини в месото са били наистина незаменими за разрастването и усложняването на главния мозък.
Излиза, че агресията ни е направила хора?
Е, месоядството във всеки случай е било решаващо. По-нови изследвания потвърждават, че големият мозък е имал нужда от по-калорична храна, а придвижващият се на два крака Хомо еректус е можел по-успешно да търси мръвка, богата на мазнини и протеини. За начало това е било мърша , остатъци от плячката на лъвове – по вкаменените кости учените откриват резки от каменни сечива.
После сме станали ловци и… там сме, където сме.

Обаче онези космати ловци – дали с препълнени стомаси или премалели от глад – са намерили някакво очарование в някакъв монотен ритъм от потропване с… – какво ли са имали преди кутийките с “Кока кола”? – дърво или камък; имали са слух не само за ръмженето на звяра, а и за птиците, почнали са да вият и пеят – когато са били гладни или сити. Някой от тях – гладен вероятно, а може би преял с ферментиралия под слънцето плод на дива лоза – е посегнал към обгорялата факла, загребал червеникава глина и нахвърлил върху стената на пещерата очертанията на едър рогат добитък и ситни ловци (бъдещи пастири) край него. Този дивак е измислил Първия Бог на Големия Страшен Мамут.
Или, може би, не го е измислил?

Впрочем нека затворя първобитната тема с последен въпрос – а какви биха могли да са живите и особено разумните същества, ако не се бяха развили така, а иначе? Какво щяхме да правим, ако не се състезавахме за физически ресурси и не съществувахме в безумния цикъл на “все по-пълното задоволяване на постоянно растящите материални и духовни потребности”? Е добре, има хипотези или поне може да се твърди някъде в диапазона между спекулацията и теорията, че още от онези далечни времена на първите дивашки ритуали ритмите, шарките, танцът плюс може би някои определени треви и посредничеството на шамана са отваряли сетивата на хората за реалности и опит, които вече не познаваме.

Познаваме този свят. Или, по-скоро, за някаква част от него си мислим, че до някаква степен я познаваме. Този свят, нашата вселена имали ли са алтернатива?

Преди повече от 20 години прочетох за първи път популярна статия за антропния принцип. Според този принцип ние живеем във вселена, удивително подходяща за нашето съществуване. Накратко и опростено: в света около нас всичко е изменчиво освен няколко фундаментални константи – като масата на електрона или гравитационната константа, например, които са си такива от Големия взрив насам. Всички останали величини са променливи, функции на нещо друго с коефициенти на функциите – въпросните константи. Моделирайки светове, в които стойностите на константите биха били различни от познатите ни, учените изчисляват, че природните условията в такъв случай не биха допуснали зараждането на живот на Земята. Или дори не биха съществували планети, звезди, галактики, а евентуално само само облаци от най-простите елементи водород и хелий – нещо, което удивително напомня на Хаоса, описан в глава първа на Битие.
Значи все пак има пръст Божи или антропоморфен план на Майката?

Съгласен съм: ако Той или Тя са конструирали всичко, така че в крайна сметка температурата на замръзването на водата да е точно нула градуса по Целзиевата скала, а максималната плътност на водата – забележете: само на водата! – да е малко над точката на замръзване, та ледът да си е отгоре като юрган, а да не се простира от дъното до повърхността; та така под кората лед на някакви древни водоеми да са могли да щъкат и дремуцат някакви прото-създанийца и да преживеят до затоплянето – това наистина изглежда като мъдър план. Обаче защо е било нужно чехълчетата или поповите лъжички, или хайверите или каквото е било там под леда да бъдат толкова много, че да се конкурират за молекулките кислород и хранителни нещица? Защо изобщо е трябвало да има студ и лед?
Възхищаваме се от Замисъла, защото е единственият познат нам.

Един ли е бил Замисълът? Съвършен ли е бил планът?
Вторият въпрос е по-лесен, затова – да поразсъждаваме още за грешките в земната еволюция.

Ако приемем динозаврите – тези тъпи и енергийно неефективни гиганти – за простима конструкторска халтура, поправена с цената на милиарди тонове рециклиран био-материал и няколко ери пропиляно еволюционно време, нека погледнем по-късния опит с китовете и слоновете. Ще кажете – те са умни, китовете комуницират, слоновете научават всякакви номера, напредъкът е повече от видим. Но защо, ако началните условия на задачата са били развитие при ограничени ресурси, са трябвали такива огромни телесни маси за носител на наченките на сложно поведение? Вижте пчелите и термитите, появили се дълго преди бозайниците! Трудно ми е да повярвам, че един конструктор е измислил и двете решения. Ако пък е бил един, май е имал добри и лоши моменти, което не подхожда много на сериозен Креатор-бог. Впрочем споменатият в началото древен мит признава, че нашият Творец е бързал – толкова не му е харесвал Хаосът, че е решил да направи нещо друго за една работна седмица и в края й да си почине.

Лесно е да си представим някои подобрения в делото му. Да вземем за пример ограничеността на нашите сетива. Ние не усещаме север и юг. Нужни са ни уреди, за да регистрираме смъртоносно опасни механични трептения малко над и малко под онова, което сме способни да възприемем като звук. Малко над тясната ивица от лъчения, наречена видима светлина, ултравиолетът и гама радиацията ни убиват, малко под сме слепи като къртици.
“Тясна” не е ли относително? Е, разбира се. Ако открехнете вратата на тъмна стая един-два пръста, това което ще видите в лъча светлина от лампата зад гърба ви, ще е относително много повече отколкото човекът е надарен да вижда от необятно и божествено широкия електромагнитен спектър.

Добре сте си и така? Ами температурите? Няма нужда да знаем за абсолютната нула на космоса или за милионите градуси на Слънцето. На нашата уютно малка планета с чудесна орбита около подходящо слънце – съществуващи благодарение на случайни и удивително благоприятни универсални вселенски константи – температурите се променят, грубо казано, от плюс до минус петдесет около Целзиовата нула. А само двайсетина градуса промяна извън обичайния за дадена човешка популация диапазон могат да ни убият; много по-малки вариации предизвикват страдание и болести.
Какво от това? Да му мислят ескимосите и бедуините, пътешествениците – търсачи на силни усещания?
„Какво от това” е, че голите ни, еволюционно обезкосмени тела са “божествени” в неудобно тесен обхват от наличните природни условия. Извън него се мъчат, стават жалки и умират неестетично. Извън кондиционираната среда на музея и на Венера Милоска ще й трябват чехлички или ботушки, рокличка или кожухче.
Трябва ни компас, за да се ориентираме в недостъпното за сетивата ни магнитно поле.

Обективно ни трябват неща, много неща, и това е еволюционен проблем.
Природно или божествено сме предопределени да придобиваме неща и да страдаме от загубата им. Резултатът е биологична и социална несвобода, парализараща мисълта и морала на Хомо сапиенс.

Ако тази идея ви изглежда прекалено абстрактна, помислете за човешките войни. Пълната победа изисква не само унищожаването на военната (мъжка) сила на противника, не само изнасилването и отнемането на репродуктивните способности на женската компонента, а задължително и изгарянето на къщата и разоряването или ограбването на имуществото. Така се убива трайно – стратегия, позната от хилядолетия и наскоро наречена етническо прочистване. Отсичаш главата или крайниците на врага, пробождаш или изтръгваш вътрешни органи, но еднакво важно е да отнемеш нещата, необходими за оцеляването на популацията му.

Човекът, осъзнал своята прекомерна зависимост от неща, е завидял на свободата на “птичката Божия”. Съвсем напразно. Вижте как лястовицата е принудена да защитава яйцата и поколението си от нищожните вариации в природните условия – тя буквално трябва да прекара през гърлото си своята “къща”. И еволюционните ни събратя са несвободни. Копаят си дупки, където проспиват половината си живот, или мигрират на другата половина на Земята, за да прекарат някой сезон. Заслеплението по Дарвин обаче ни кара да се прехласваме и възхищаваме от „съвършенството” на тези ненужно сложни, енергоемки и не чак толкова надеждни механизми за оцеляване, каквито са масовите миграции в животинския свят.

Ако не сте забравили обаче, по-горе имаше още един, по-мъчен въпрос: “Един ли е бил замисълът?”
Антропният принцип ни показа, че живеем във Вселена с уникални „про-човешки” свойства. Дори онзи, който никога не е държал зарове в ръка, знае, че дюшешът е малко вероятно събитие. Има поне две възможни не креационистки, а материалистически обяснения за този изключителен наш шанс.
Първото е хипотезата, че в своята еволюция Вселената е тествала последователно различни стойности на фундаменталните константи и ние просто имаме късмета да е бил налучкан вариантът, който ни позволява да пишем и четем есета за еволюцията.
Второ, след Големия взрив или при евентуално непреставаща поредица от големи взривове са се пръкнали безброй вселени с различни константи и една от тях е нашата – единствено подходяща за възникването на автор, който нескромно ще критикува развитието на мъртвия и живия свят.
Погледнато нематериалистически, въпросът „Защо сме тук и има ли някаква причина за всичко?”, го превеждам за себе си чрез една прочута фраза на Айнщайн: „Дали Бог играе на зарове?”
А може би въпросът трябва да е не „дали?”, а „колко често?”
И колко го е грижа за печалбата и загубата?

Май наистина всичко е могло да бъде иначе и можем да си представим, че в някоя по-добра Вселена е иначе.
Как? Как би изглеждал един по-добър свят?
Извинете ме отнапред за моето разбираемо ограничено демиургско въображение.

Сънувам свят с излишък от ресурси…
Но би ли могло да се стигне до върха на развитието – интелигентността, ако изобщо знаем какво е това – без борбата, без Дарвин? Ще се сетите за примерите на изолирани племена от топлите пояси на Земята, които са задрямали в благодатната сянка на дървета, отрупани с плод, и не са се пробудили през последните десетина хиляди години. Обаче антрополозите са се натакъвали и на племена, избрали друг вид ценности и поведение, различни от експанзионистичния модел на Запада. Макар и те да ни изглеждат потънали в унес, развили са обредни практики, мистични ритуали и легенди, които ни карат да се замисляме за друг тип интелигентност, за опит, мъчно разбираем за съвременния западен човек.

И така, ако не оцеляването и експанзията на вида, какви биха били стимулите на развитието?
Но има един по-фундаментален въпрос – кои са критериите за развитие, за прогрес, за добро? За интелигентност и разум?
От една хладно-кибернетична гледна точка, критерий за развитието е сложността. Организацията е добро, а деструкцията, ентропията са лошо. Сложното е висше. Обаче дори само сравняването на простата, но ефективна амеба с несравнимо по-сложно устроения динозъвар показва недостатъчността на този критерий. И тъй като едва ли по принцип е възможно да дефинираме критерий за развитие, който да не бъде антропоморфен, нека внесем в разсъжденията малко човешка топлинка и се ослоним на неясни, но любими понятия.
Красотата и свободата.
Освен да цени красивото и да диша свободно, развитото създание според мен трябва да има максимална способност да разбира околните създания от своя и от останалите видове, да притежава емпатия за различните от себе си.
И в никакъв случай не бих пропуснал удоволствията – тоест при взаимодействието с другите неживи дадености и живи същества – разумни или не, с гората или с града, с планетата и с Вселената, във физическите и психическите системи на това високо развито създание да протичат процеси, които да му носят радост. Без да струват скъпо на останалите обитатели на същия свят.

Та нали дори в този свят, Земята, нашата не чак толкова нежна Майка Природа предлага повече красота и удоволствие, отколкото седем милиарда сапиенси и всички по-низши твари могат да изконсумират за няколко терциера-кватернера.

Опитвам се да си представя свят, където не оцеляването би било главният стимул на еволюцията, а красотата, свободата, разбирането и удоволствието. Да си представя дори излишъка от ресурси като мотор на еволюцията. Там най напредват най-приспособените за красота и удоволствие, най-свободните да ги търсят, най-умеещите да се променят. Те може би фотосинтезират ефикасно и неограничено, но не превръщат всичко в биомаса, а част – в нещо друго. И част от това нещо друго споделят с някой друг.
Представям си свят, където сапиенсите – антропоморфни или не – се състезават кой по-добре да нарисува залеза върху своето небе и кой по-добре да композира музиката на своята вода. А ако небесата се препълнят, могат да пренесат носителя на разума си в нови пространства, без да се замислят за понятията време и скорост. Но може би нямат нужда нищо да пренасят, защото знаят как да си създават нови светове – вътре или извън материалните си обвивки. Неограничени са в общуването и размяната помежду си на тези светове-творения, на своите усещания – чрез или без участието на материалните си обвивки – това са безкрайно свободна любов и абсолютно безопасен секс. Пожелаят ли пък да създадат нещо живо като свое продължение, имат колкото си искат време да се подготвят за раждането му, избират му начална форма и име, избират му началните условия на света и го даряват с променливост. И свободен избор.

Страдат ли тези създания? Да – иначе как ще знаят, че са такива късметлии. Страдат, например, когато красотата умира или когато е невъзможно да я споделят.
А в края решават – нека да са малко тъжни, но не уплашени – да напуснат обвивката и да станат нещо друго или да станат нищо.

Могло е да бъде другояче и още може. Развитието на съвременната ни цивилизация и биологичната еволюция на Хомо Сапиенс видимо се ускоряват. Абсолютно неясен въпрос е дали естественото и биотехнологичното приспособяване на човека към нови земни или космически условия ще може да стане преди някоя от назряващите катастрофи да се случи и – дори ако стане – каква ще е ползата, ако за новата, частично или напълно контролирана еволюция, бъдат избрани същите принципи на експанзия и агресия.
На индивидуално и групово ниво обаче всеки отделен сапиенс, всяка малка или средно голяма формация от сапиенси, има достатъчна гъвкавост за собствен избор – дали и доколко да участва в състезанието, дали да насочи собствените си времеви, психически и физически ресурси за борба за повече неща или за развиване на способностите си да изпитва удоволствие от разполагаемото и постижимото. Може би не ни трябва много повече. Всъщност, според мен, малко ни трябва.

Обетованата земя. И царството небесно.

За избора на пътя към доброто

В предишното есе стана дума колко много хора всъщност само си въобразяват, че обичат. „Мъките на любовта” – мъката на ненамерената или изгубената любов, често са плод на собственото ни емоционално невежество. Ние не си даваме сметка колко егоцентрична и допотопна може да бъде до-Коперниковата ни емоционална вселена. Мислим си, че „даваме любов”, а небрежно отказваме трошица разбиране.

Не бива да бъде така.
Немалко хора предпочитат да гледат на любовта като на нещо мистично, привлекателно единствено в своята необяснимост и ирационалност, силно единствено със суровата сила на бурята, която опустошава човешки души и невинни пейзажи с брулени хълмове.
Да, любовта като магия, любовта, която ни застига внезапно като гръм от небето и ни превръща в пепел или в нещо пак живо, но съвсем различно от каквото сме били – това е едно от най-хубавите неща, които могат да ни се случат на този свят. Но защо тъй често се намираме след бурята с празни ръце и празна душа пред тленните останки на „голямата любов”? Защо отново и отново оставаме сами, с горчилка от света и дори омраза към до вчера обичания?

Ако сте склонни да се съгласите – по литературни данни – че магията се учи, защо да не се учи и любовта? Магьосниците си имат правила нали?
На годините, на които вече не съм – но бил съм! – омайван и изтрезвявал от магията, позволявам си прозаична метафора.

Любовта има свои закони – ясни и необходими като Закона за движението по пътищата и също като споменатия закон – писани черно на бяло, многократно допълвани и поправяни, но обичайно неспазвани. Трябва обаче да ги знаем и полезно е да ги спазваме, за да не излетим на завоя или да не убием онзи насреща.

Къде са курсовете по любов? Кои трябва да са учителите?

Това са най-напред родителите, разбира се – ако сме имали късмет с родители, които се обичат и не мразят света като цяло, живота изобщо и децата си в частност. Семейството е, където би трябвало да научим неромантичните, но задължителни страни на любовта – уважение, постоянство, подкрепа.
Църквата? „Обичай ближния си” е сред главните повели на Спасителя, но уви, реалната история на основните религии и техните институции е отрицание на човеколюбивите им идеи. Пък и сред нашите православни свещеници добрите служители на Бога май не са никак повече от добрите лекари, от учителите по призвание, или от съвестните автомонтьори.
Впрочем аз познавам твърде малко хора, които са чели Библията, и докато пиша тези есета, за пореден път се започва дебатът за задължително обучение по религия в училищата. Не вярвам това да ни направи по-човеколюбиви, отколкото навремето задължителното обучение по марксизъм-ленинизъм направи от моето поколение убедени комунисти.

Който иска, може да опита да учи сам. В края на краищата, у човек или го има, или липсва вътрешният импулс да се променя, да се опитва да бъде по-добър.
Океани от хилядолетна мъдрост, древно и модерно изкуство са ни на разположение.
Ето един пример, любима мисъл от американския писател Кърт Вонегът: „Бих искал да кажа на хората, които твърдят, че се обичат – по-малко любов, повече добро отношение.” Точно и полезно като параграф от Закона за движението по пътищата. Колко пъти романтиката на любовта магия, на необяснимата, загадъчната и гръмотевична любов ми е била вгорчавана от постъпки, които просто не се вписват в правилата на доброто поведение. Колко обичайно е да се държим прилично „пред хората”, а да сме немарливи, дори жестоки с любимия. Впрочем нека оня, който се чувства безгрешен, пръв вдигне ръка и хвърли камък срещу виновника / виновницата.

В моите скромни усилия да се уча на любов и изобщо да се променям по начин, който ми харесва и като че ли ме прави по-поносим за околните, най-много са ми помагали книгите – и онези, практическите, за това как да моделираме съдбата си, но главно добрата, съвременна психологическа проза. Също – добрите филми, категоризирани в днешни времена като „драма”, за разлика от „романтичните комедии”, които намирам скучновати, но допускам да бъдат полезни и поучителни за някого.

Обаче не забелязвам хората около мен да стават по-благи или по-щастливи, откакто на пазара се появиха книгите за самопомощ или изискано оформените подаръчни сборничета с крилати фрази и концентрирана мъдрост за любовта, приятелството или което и да е от онези неща, които все търсим и все не ни достигат. Напоследък кръжи в мрежата голямо разнообразие от пауър пойнт презентации – някои наистина много добре направени – с красиви слайдове, разтапяща сърцето музика и безупречно верни напътствия как да живеем по-добре. Аз ги получавам редовно – значи някой непрекъснато измисля нови, значи мнозина следват поръката накрая „Изпрати на десет души, които обичаш”. И какво? Дали тези, които евентуално ме обичат и ме включват в десятката, успяват да следват въпросните напътствия за повече от две-три минути, откраднати най-често от работното време? Или просто са се отчели, може би не чакат обещаната награда, но поне са се подсигурили срещу наказанието в случай че не препратиш съобщението. Жалко, някои от съветите в тия слайдшоута наистина ги бива.

Интернет ме подсети за прочетени преди много години разсъждения от някой мъдър човек за театъра. Защо след като е плакал в залата и преживял класическия катарзис, зрителят – минути след завесата – се връща с цялото си сърце и душа към инерцията на всекидневието?

Малко хора ходят на театър, но на всички им се налага да присъстват на погребения. И виждаме, и чувстваме, че всичко е тленно, суета на суетите; съгласяваме се със свещеника, че нищо от богатството и суетата не можем да отнесем отвъд, че важно е само каквото сме оставили в душите на живите… И какво от това? Започваме ли да живеем с повече вяра, надежда и любов?

Наскоро прочетох следния афоризъм от български сатирик: „Много хора ми сочат правия път, но никога не ги видях на него.”

Ето това е проблемът – отказваме да следваме в живота си общодостъпната мъдрост, дори когато я разбираме и споделяме с разум и сърце. Даже когато чрез собствено търсене и от лична болка сме стигнали до някакво временно прозрение, бързо го забравяме, бързо се връщаме в коловоза.

Сега ще цитирам себе си – не от самолюбие, а като илюстрация на идеята, че сами си избираме как да живеем и искаме ли наистина някаква промяна. Цитатът е от един мой разказ с наслов „Скъпа Кристина”; монолог на героя, който се грижи за любимата, превърнала се по някакъв научофантастичен начин в безсловесно и неподвижно, но все пак живо и евентуално чувстващо нещичко тяло.

Да ти отхапя ли ябълка?
Дали виждаш през моите очи колко си красива? Усещаш ли колко гладка е кожата ти и колко ми е хубаво да я докосвам? Не смея да си представя как се любим.
Не знам дали още ме обичаш, но след като живея тъй добре, би могла да ме обичаш.

Старая се да забелязвам мъничките петънца от красота в града. Уча се поне мислено да се усмихвам на посивели от злоба лица.
Тренирам сетивата и душата си.
Не ме мъчи студът. Обичам да вали.
Когато трябва, успявам да не чувам какво се говори край мен, но различавам все по-ясно гласовете на живите и мъртвите, които са ми скъпи.
Добре ще е по-често да поглеждам нагоре към покривите.
За пръв път видях върху белия сняг лунните сенки от клоните на дърветата.

Ето това искам да ти нося, когато идвам при теб.
В нашата стая тишината звънти и е топла.
Да живееш тъй, че да бъдеш добър заради някого, не е лесно, но няма самота.
Вкусна ли ти е ябълката?

Това съм го писал, когато бях на четиридесет години. По-късно съм усетил, че забравям нещо важно, което съм адресирал и към себе си и затова съм си го преписал в едно тефтерче с чужди и мои „мъдри мисли”. Години по-късно, пък и до днес, разгръщайки тефтерчето, си казвах (и то неведнъж) – Ами ти не живееш така! Забравяш да поглеждаш към покривите! Не тренираш мисълта и сетивата си. Отвръщаш със собствена ментална злоба на чуждите злобни лица…

Това е, което ме мъчи – уж „разбираме” някаква истина, а отказваме като че ли нарочно, като ле и е някакво огромно усилие да я прилагаме ден подир ден. Всеки скучен и безличен час, всяка тъжна или слънчева минута.
Тик-так, тик-так. Ку-кук…
Как истината да се превърне в житейско действие?

Не знам как.

Човек трябва да започне от себе си и да се учи на любов, на добро.
В това има смисъл. То е и мъчно.
Как да го направим? Не знам как. По-скоро – не знам дали искам да се опитам да го напиша в стила на масовата приложна психология, на полезните съвети от типа на „Как да успеем в…”

Аз някак си усетих „на попрището жизнено в средата”, че моите си постоянни недоволства от себе си и от околните, моите истински или въображаеми слабости, моето хронично неудовлетворение, моите неврози – че всичко това си е мое. Част от мене. Мой проблем.
Добри хора и добри книги ми помогнаха още да разбера, че може и да мога да се променя. Дадоха и ми някои конкретни идеи как това да стане. Дано моите редове са поне на половина полезни за някого спрямо каквото аз прочетох или чух от други.
Какво направих? Разгръщах, както вече писах, разпокъсани спомени, листчета и тефтерчета с позабравени и неразбираеми понякога за мен самия бележки. Разсъждавах. Усетих някак, че не ми помага да съдя за моите недоволства и всичките по-горе „не-” други хора. Осъждах себе си. После усетих, че не ми е приятно и не ми помага тъй строго да се съдя. Дойде ми на ум, че щом разни хора са ме обичали и са ми помагали, значи не съм чак такова мизерно нищожество, та да се самобичувам и самоубивам – постепенно или от раз.

От прочетеното си избрах идеята за Пътя. Нарисувах си мислено някакъв път – като какво искам да потисна и какво да засиля у себе си. Нарисувах си пътя, признавам, полегат, не прекалено стръмен. Това е моят път.

По моя си път не избрах прекомерни усилия, свързани с отшелничество, самолишения, жестоки диети, смяна на конфесията или системни медитации. (Впрочем нищо нямам против избора на някой от горните подходи, особено медитацията – явно е полезна техника, достъпна за много хора, на мен не ми се удаде.) Не ползвах дрога и не търсех екстремни преживявания, обаче съм бил щастлив в моменти на спонтанно безразсъдство. Май все пак най-важно ми е било и продължава да бъде усилието – не чак ежеминутно, но горе-долу постоянно, да се самоанализирам, да контролирам мисълта и чувствата.
Лошите мисли се старая да не ги мисля много. Лошите чувства – да ги улавям навреме. „Ей, май злобничко беше това, дето току-що го каза… Или за малко да го кажеш…Наистина ли ти трябва да то кажеш, да си го изкараш на някого?”
Или „Защо си напрегнат и нервен, като уж всичко ти е наред? Нещо ти липсва? Нещо те плаши? Я да копнем малко в душицата…”
Нещо хубаво се случи – добра дума чух, нещо прилично май сторих „без да искам”, нещо умно прочетох – опитай се да го запомниш. За минутка или за до края на деня поне. То си остава, където трябва.
Студено ми беше – стоплих се. Самотно ми беше – някой се обади или прочетох добър ред. Жив съм, ходя, краката ме държат и очите ми гледат, благодаря на когото трябва и на когото на трябва; ходя и гледам – светът наоколо може да бъде красив. Или грозен. Филтрирай. Отвърни с усмивка на лицето, в което си зърнал човек, избягвай маските на пустотата.

Това е май, което се мъча да правя и на мен ми помага, когато не забравям да го правя. По-често се чувствам щастлив. Сега ми се вижда лесно.
Да, това е усилие е в сравнение с по-лесния и автоматичен житейски избор – просто да реагираш на света, да го загърбиш или дори намразиш; да се затвориш в свободата си – без зависимост от чужда любов; да се поравно самооплакваш и самолюбуваш в гордата си самота.

Може би ставам малко циничен, може би нарочно си го позволявам. Имам право, защото от собствен опит знам какво е – колко утеха може да се намери в мизантропията, колко нежна и уповайща, топла като прегръдка може да е меланхолията. И също от собствен опит знам как се чувстват накрая толкова мои родственици от литературата и от живота след поредната измама и поредната загуба – празнота, в която душата тъй волно се рее, почти като в цветен сън; самота, която се изживява като сияйна, звънтяща свобода.
Усилието да се вслушваме в себе си и в другите се изплаща и това го казвам абсолютно сериозно и искрено. Не чувствам в момента да трябва тук.атрактивен пример от многобройните съдбите на живи или литературни герои, избрали си някакъв Път.
Пътят е важен.
Пътища много.

Ако веднъж стъпим на избрания Път, има безброй наследени неща (от собственото минало, пък и от гените), както и външни обстоятелства, които могат да помогнат или да ни забавят. Но така е по всеки път, дори по реалните, физически пътища – до някои места се стига по асфалт, до други – по кози пътеки, и е единствено въпрос на пътника да избере къде и как иска да пристигне. Аз лично гледам да не се претоварвам от бързане, за да ни ме се изпари ентусиазмът; избягвам най-стръмните пътеки, давам си почивки и заобикалки – важното, казвам си, е да се следва „генералната линия”, посоката, която съм си избрал.

Така е може би защото дори на петдесет и нещо години си оставам нетърпелив човек. Всяко усилие, дори душевно, което предполага пълна дисциплина и желязно постоянство, ме плаши като идеята за задължителна утринна ведрина, като диета или вдигането на тежести в гимнастическия салон.
Сещам се пак за човека от Борисовата градина, който храни птичките от дланта си. Иска се сигурно много търпение и смирение, вероятно и някакво скрито излъчване, за да приучиш така тези плашливи същества. Казах преди, че бих искал да му приличам. Но знам, че не мога и не се самообвинявам за това. Полека… Доволен съм, че го срещнах.
Та по моя път – полегатия – имаме право на загуби и поражения. Дори да поспрем. Дори се върнем малко назад. Важното е да останем на пътя.

За смисъла на живота и за любовта

Трудно и скучно се живее без вяра, надежда и любов.
В тези редове не става дума за вярата в Бог, а за вярата в смисъла на човешкото ни усилие тук, на света. Става дума главно за любовта.
Аз самият не съм сигурен дали съм умерен атеист или скептичен вярващ. Във всеки случай не вярвам в бога, който евентуално е написал съдбините ни, който „вижда всичко”, следи всяка наша стъпка – доста безучастен, впрочем, докато по някаква неразбираема негова си воля реши, че е дошло времето да ни съди, да награждава или наказва.
Вярвам обаче – тоест допускам и предполагам съществуването – на неща невидими и недоказуеми, които наричам за себе си „божествената искрица”, смисълът, може би дори – предназначението.
Възможно е, разбира се, дори е твърде лесно да отречем смисъла и да допуснем, че съществуването ни в тази вселена е случайно, резултат на грешка, космически несъществено. Обаче самият факт, че си задаваме въпроси – откъде идваме и защо сме тук; фактът, че в малките ни душици съществува копнежът за смисъл и необяснимата жажда да го търсим, ми изглеждат като неоспоримо доказателство за наличието на искрицата. В края на краищата, могли ли сме ние, сапиенсите – „разумните хора”, успешно да преживеем няколкото хилядолетия цивилизация като досега – в градене и рушене на империи, в грабежи и войни, обаче без да възникнат изкуството, философската и естествено-научна мисъл, опитваща се са разбере света около нас, без вечните опити да намерим някакво достойно място в него? На мен ми се струва очевидно, че нашата история на кланета и пенетрации е можела съвсем спокойно да мине без всичко това, най-сетне – без любовта или без бог, за когото един мъдрец е казал, че ако не съществувал, трябвало да бъде измислен. Обаче любовта я има от веки веков, а и Бог евентуално го има или поне божествено е, че сме го измислили.

Човек може да вярва в много неща, в каквото си поиска. И атеисти, и религиозни хора могат да вярват в правотата на някаква кауза, в силата на любовта, в съществуването на добро и зло, в това, че е достойно да се опитваме да правим добро и да избягваме да правим зло, в зрънцето доброта у всеки човек, в идеята, че определени усилия са полезни и добри за света и за децата след нас, че такива усилия поддържат тънката нишка на човечността.
Изборът на неща за вярване е доста голям.
Но не бива съвсем без вяра.

Екстремният атеизъм, циничното безверие, с което нерядко кокетничим, за да изглеждаме cool, „житейски мъдри”, а всъщност от боязън да не ни вземат за наивници, ни отреждат нерадостно съществуване в една духовна и емоционална пустош. „Всичко е жалко и смешно пред очите на смъртта, отвъд няма нищо.” Нищо отвъд мимолетното ни съществуване.
Може, разбира се, да се живее и така. Това е въпрос на личен избор (стига да не го превръщаме и в избор, който сме направили и за децата си).
Обаче такива хора – виждал съм ги много, а цяла плеяда са подобните герои на съвременната психологична проза – живеят с едно необяснимо за тях чувство на загуба, на празнота. Това чувство може да е хронично като мигрена, досадно като махмурлук, понякога дори – внезапно и фатално като инсулт.
Те не знаят какво са загубили или пропуснали да потърсят. Какво им липсва?
Светата Мъдрост с трите й дъщери Вяра, Надежда и Любов.

Дано сте гледали филма на Никита Михалков „Незавършена пиеса за механично пиано”. Направен е по разкази на Чехов, събрани в нещо като гениална драма за сцена, обаче филмирана. Героите се измъчват от празнотата на своето съществуване, дават си сметка колко непоносимо различен е животът от всичко, за което някога са мечтали, болезнено преживяват своето несъстояване. По Чеховски говорят и говорят, страдат, но нищо не могат да променят.
Наскоро се натъкнах в интернет на невероятно лаконична и точна анотация на темата на филма – „За безсмислието и отчаянието”.
И някъде към края една от героините поднася отговора – на всички нас, изтерзани от търсения и дилеми – „Любить надо”.
Трябва да обичаме. Това е.

Аз предпочитам да чета съвременна психологична проза и да гледам кино-драми и си мисля сега – защо не си направих един списък, една статистика на всички стотици и хиляди тъжни герои, страдащи от уж трудно обясними раздели, „внезапно” загубена любов, пропаднали илюзии, безпътие и обърканост, отвращение от действителността. Понякога сценаристите и режисьорите надхвърлят моята мярка: колкото по-неясни са причините героят да се чувства така неуютно в света, с такава непоносимост към живота – толкоз по-проникновен ще е психологизмът. Да се чудиш как толкова съвременни писатели и кинематографисти с усърдие дълбаят каменистото поле на анализата на човешка самота, страхове и отчужденост, докато на съседната нива има поставена табелка „Отговорът е тук“.

Аз още преди доста години, „на попрището жизнено в средата” започнах целенасочено – тоест със записки в дневничета някакви и с помощта на книги „за душата” – да анализирам собствената си неуютност и неориентираност сред себеподобните. Помагали са ми добри хора, добри книги и добри филми, и пиша сега, защото ми се струва, че знам някои отговори. Изпитвам известно неудобство от лекотата, с която май съм почнал да слагам диагнози на въпросните литературни, филмови или от живота герои, но като съм почнал, ще го напиша.

Любовта е отговорът на много въпроси.
Ние страдаме и причиняваме страдание, защото никой не ни е учил на любов.

Но кой трябва да ни учи? Или как трябва да се учим?
За това май ще ми трябва да поразсъждавам в отделен текст. Нека сега продължим да размисляме за самата любов.

Защо хората, които уж се обичат – за една нощ или за известно време, или „докато смъртта ни раздели”, със или без официални подписи и камбани – се разделят и си поделят горчилка? Защо хората, които твърдят, че се обичат, си причиняват взаимно толкова болка? Защо никой не може по-силно да те нарани от близкия, от любимия?

Защото всъщност обичаме най-много себе си. Прекалено много обичаме себе си.
Ние обикновено само си въобразяваме, че обичаме някого „повече от всичко на света”. В действителност обичаме собствената си любов.

Трябваха ми години разсъждения над разпокъсани спомени, разхвърляни бележки, години в близане на незаслужени, уж, душевни рани, за да разбера толкова простата причина за болката от несподелената или невърнатата, както съм очаквал, любов.

Любовта често е егоцентрична – това е лесно да се разбере, дори звучи като клише. Но се изисква известно усилие за самоанализ и себеоткровеност, за да си признаем, че най-сладкото в любовта са наслаждението на собственото чувство, копнежът, желанието, омайващите любовни еуфории и меланхолии, „сърдечната мъка” – плюс всичко още, което получаваме от тялото и душата на другия. Че когато казваме – и искрено го усещаме! – „не мога без него / без нея”, всъщност не можем без своята си любов – обаче споделена, върната, потвърдена, сертифицирана с целувки и преданост. „Не мога без теб”, уви, най-често значи, че не можем без възхищението и предаността на партньора, без блясъка в очите, който постоянно да ни убеждава, че наистина заслужаваме любов, че тази любов ни принадлежи.

Огледалце, огледалце – кажи ми пак колко съм готин.

В тези редове разсъждавам за чувството към любимия или любимата. Но ме подсетиха за разпространения мит, че майчината или бащината обич е по даденост всеотдайна и чужда на егоизма. Една майчина жалба ме подсети, че нерядко всъщност става дума за същото – очакване да видиш красив свой образ в огледалото, очакване за признателност и преданост. Кой не е надниквал – от любопитство или по принуда – в чуждите огледала?

Ако наистина обичахме него или нея „повече от всичко на света”, нямаше да страдаме толкова, когато ни напускат – от чувството за неразбиране, измама, предателство, и всичко друго най-черно, което душата може да побере. Щяхме – вместо отчаяние и отмъстителност – да си помислим „А може би така е по-добре за него, а може би така е по-добре за нея”. Вместо гняв и скандал, би трябвало да има целувка за сбогом и „Обади ми се, ако имаш нужда.” И ще сме благодарни на съдбата за дните и нощите, които сме имали с другия. Въпреки че сме наранени.
Това е, което наричам „несебична любов”.

И знам, че за повечето хора, това е абсолютно абстрактна идея.
Отзвук от средновековен сонет.
Съчинение, което не става за сценарий дори на сладникаво-романтичен филм.

Аз изобщо не проповядвам да престанем да обичаме себе си. Всъщност наблюдавал съм, че който не обича себе си достатъчно, не умее да обича никого.
Дяволът е в баланса.

Литературните образци на „абсолютно” несебична и саможертвена любов може да изглеждат непостижими, евентуално дори – непривлекателни като пример. Обаче любов, в която примерно петдесет на петдесет да обичаме другия и себе си е напълно възможна и – по скромния ми опит – носи повече щастие от егоцентричниге „буря и натиск”, с които обикновено на младини тръгваме към любовните си завоевания и поражения.
Ако онова по-горе за целувката за сбогом и „задръж ключа от квартирата за всеки случай” ви се струва пресилено, то толкова ли е нереално да си представим известно усилие преди сцената с куфарите?

Това, че да обичаш истински някого, значи да го обичаш и с (поне някои от) недостатъците му, сте го чели и слушали. То е толкова абсолютно, жестоко вярно като факт като въртенето на Земята и е от същия тип общоприети, но лесно отминавани, незабележими истини, защото, в края на краищата, във всекидневния си опит ние не усещаме околоосното въртене на планетата, а видимото за очите ни е как другите светила се вдигат над хоризонта и се скриват зад него.

Аз говоря за усилието да разберем.

Заслепени от собствената си любов, ние лесно забравяме да надникнем в душата на другия. Като цветенца сме – очакваме да ни огрее топлинката на „моето слънчице”. Да ни полеят с прохлада. Да ни подсушат с ефирна милувка.
Протуберансите в „слънчицето” си остават невидими и неведоми.
До сцената с куфарите.
Тогава нараняваме, не протягаме ръка.
Липсата на усилие да разбереш другия е много обичайна грешка при хората, които твърдят, че обичат и че се обичат. Затова толкова често оставаме изненадани и разочаровани.

Аз съм имал щастието и късмета да обичам и да бъда обичам – и в „любовния” и в „хуманистичен” смисъл.
Имал съм съответно – като по Закона на Нютон за действието и противодействието или по закона за всеобщата гадост – случаи, когато Тя абсолютно неприемливо и неочаквано, абсолютно очевидно в нарушение на правилата на любовта и на доброто поведение, ненужно и без причина ми е причинявала болка, от която много боли.
Ненужно и без причина?
Трябваше да мина „на попрището жизнено средата”, за да се науча да търся причината. И тогава с изненада установявах, че за онова, което са ми сторили –неправилно изречени думи, нещо казано или нищо не казано, идване или неидване, действие или бездействие – е имало лесно обясними, дори жестоко наложителни причини.
Като издигането и спускането на светилата, като нещо в мен.
И изобщо има нещо утешително, когато открием – ще пиша и за това по-нататък, колко често подбудата за причиненото ни зло са някакви слабости, страхове, несигурност у другия.

А не заслужава ли най-напред любимият усилието да го разберем?.
Какво му трябва? Какво съм пропуснал да дам?
Може би поредното доказателство – излишно като че ли и съвсем ситно – за Голямата любов?
Къде му е силата и кое го кара да се чувства несигурен?
Къде са му границите за едно или за друго? Приемам ли ги или са ми много на близко? Дали пък не искам много, много повече?

А може също да се огледаш и да си кажеш: страхотно е какво имаме, колко хиляди и милиони-милиарди чакат само миг от нашето щастие.
И такава ли любов ви изглежда романтична измислица? Огледайте се…

Ако започнем да наблюдаваме и отглеждаме собствените си любови като цветя в саксия или като домашни любимци, те ще ни се отблагодарят – като полятото цвете или добре нахранената и нагалена котка.
Възразиха ми: хубаво щеше да е така, ама на света има толкова много несподелена любов…Значи примерът ми е може би подвеждащ, защото котката и розата са външните обекти на нашето чувство и да, съгласен съм, няма грижа и старание, които да ни гарантират, че човекът обект ще замърка и ще ухае по собствения ни вкус.
Аз говоря за отглеждането на собствената ни любов, за опита да разбереш, за усилието да се приучваш да даваш повече, а да не очакваш да ти се върне непременно в същата мяра. Собствената ни любов ще ни се отблагодари, ако й позволим повече да обича и по-малко да изисква.

Сложно ли е, прекалено ли е търсенето на разбирането?
Колко съм готов да дам и колко обезателно трябва да взема? Колко е моята любов, колко е неговата или нейната?

Е, обикновено в една връзка между двама човеци някой дава повече, някой повече взема. Някой трябва да е Градинаря. Меренето на приноса в подкастрянето или поливането на розите или във въздишките над аромата им не помага на Розата.

Идеалното щастие е да се намерят два Градинаря на една градина. Ако пък не – разберете се кой ще е Малкият принц и кой ще е Розата.