За неравенството

Американският учен Дийн Хеймър твърди, че е открил „гена на Бога”. Наличието на гена VMAT2 е свързано с действието на определени химически вещества в мозъка като серотонин и допамин, което пък влияе върху способността на индивида за духовни и мистични изживявания. Хипотезата, както подчертава самият Хеймър, няма нищо общо с въпроса дали Бог съществува или не; просто според нея склонността ни да вярваме е нещо дадено ни биологически, по рождение и дори – според американеца и други по-късни изследвания, – носи известни еволюционни предимства.

Значи тъй, казах си, не само талантът да свириш на цигулка, да решаваш математически задачи или да надскочиш ръста си, но и способността за дълбоко религиозно чувство е въпрос на наследствен късмет.

Това може да изглежда като ужасна несправедливост, особено ако се замислим, че пак от играта на гените зависят предразположеността ни към рака и други нелечими заболявания, към алкохолната зависимост или към насилствено поведение.

От времето на социалистическата си младост си спомням критиките към теорията на Ломброзо. Не съм я чел и не вярвам тогавашните идейно-възпитателни работници да са я били чели, но ставаше дума май за форми на черепа и връзката им с вродени престъпни навици. Расизъм, откъдето и да го погледнеш.

Тогавашната оптимистична идеология наблягаше на възпитанието, на средата, за сметка на наследствеността.

Днес едно гугъл търсене за genetic predisposition to violence ми връща 332 хиляди резултата за 0,25 секунди, а в някои западни съдилища се направиха първите опити наличието на определени гени, свързани със склонността към насилствено поведение, да се използва като смекчаващо вината обстоятелство. Изобщо истината за факторите, обуславящи човешкия характер и способности, се вижда някъде около петдесет на петдесет между наследствеността и възпитанието. При това става дума не за наука на нивото на Ломброзо или Мендел, а за мощни интердисциплинарни усилия, съчетаващи генетиката със социални изследвания, с когнитивната психология и невробиологията, подкрепени от фантастични технологии, с които все по-ясно, като на карта се виждат структурата и процесите в мозъка.

Знанието за наследствеността и биотехнологиите ще поставят все по-мъчни етични въпроси. На мен ми се видя особено отрезвяваща една съвременна хипотеза за вродената склонност към насилие. Смята се, че комбинациите на гените определят познавателните ни процеси, което ще рече, между другото, как оценяваме ставащото около нас; дали някаква случка ще я приемем като неутрална, като незначително предизвикателство или като сериозна заплаха, на която се реагира с гняв и агресия. Тоест според въпросната хипотеза, мозъкът сам си дооформя средата, която уж би трябвало да ни влияе по един или друг начин. Тъжно, обезкуражаващо може би, но евентуално логично обяснение защо братя, близнаци дори, родени в една и съща среда и гледани уж горе-долу еднакво, се развиват тъй различни за почуда на родители и познати…

Не мога да се сетя за друга добронамерена идея в историята на човечеството, която толкова да е напакостила колкото идеята за всеобщото равенство. Основана на абсолютно недоказани предпоставки, които науката вече категорично опроверга, тя стана основа за комунистическата идеология, провалила се в почти половината свят, тоест при всички народи, съблазнили се да я опитат. Престъпленията, извършени в нейно име, са сравними само с престъпленията, вдъхновени от анти-идеите на расизма и нацизма. Но дори провалът да бе станал безкръвно, пак щеше да е много жалко за десетилетията пропиляна обществена енергия в експерименти, за които другата половина от света винаги си е знаела, че това няма как да стане.

Покойният ми баща, принадлежащ към трезвата половина, но принуден да живее с първата, предлагаше такъв мисловен експеримент. Дайте на двама мъже, еднакво здрави и прави, ама единият – трудолюбив, другият – не чак толкоз; та дайте им еднакъв брой декари еднаква по качество земя и чакайте да видите какво ще стане след няколко години. Единият ще е заможен, другият ще се вайка и завижда край неработената си нива.

Баща ми бе видял с очите си експроприацията и колективизацията, довели социалистическото ни общество до относително равенство в относителна бедност и до привилегията някои да бъдат „по-равни от другите”.

Аз пък имах аналогичен донякъде и отрезвяващ за мене си опит доста години по-късно, когато работех за голяма европейска организация – добре плащаща и формално посветена на правилото за еднаквите шансове (equal opportunities). Случайно се оказах слушател на разговор, в който шефът ми коментираше за друг, неприсъстващ колега, подал заявка за повишение.

„Работлив е. Може да свърши маса неща наведнъж. Но не го бива постоянно да работи под максимално натоварване.”

Оценката му беше желязно вярна и ми помогна да разбера защо не ми бе минало през  ума аз да кандидатствам за въпросното място.

Не е трудно идеята за равенството да се види като реакция на крещящи социални неправди – например по времето, характеризирано с липсата на хляб и излишъка на пасти отпреди Френската революция. Жал ми е обаче, че оттогава равенството е влязло в идеен пакет с много по-близките ми разбирания за свободата и братството.

По-пресен пример. Съветът на Европа имаше преди няколко години програми за обучение и възпитание под мотото „Различни сме, но всички сме равни” (All different, all equal). И това бе реакция на нетолератността и на растящите днешни радикализми. Общественият организъм трябва да реагира на крайните дисбаланси, които го застрашават, това си е в реда на нещата, а в модерния свят на равенството се гледа по- прагматично: като на равни шансове, сиреч всеки трябва да има възможност да се пробва – в образованието, в кариерата и т.н.

Какво по-хубаво от това? Само че точно предпоставката за еднаквите възможности е сред причините  за тревожностите и други душевни злочестини на съвременния западен човек, за което ми отвори очите швейцарският писател и философ Ален де Ботон (Alain de Botton).

Ще сложа тук един по дълъг цитат,  резюме на тезата му от негова лекция на любимите ми ТЕД конференции. (http://www.ted.com/talks/alain_de_botton_a_kinder_gentler_philosophy_of_success.htm)

Де Ботон разсъждава върху личните кризи заради разминаването между очакванията за себе си и реалността на живота.

В никои други времена, казва писателят, очакванията за това какво може да направи човек през живота си не са били толкова високи. От всички страни ни повтарят, че всеки може да постигне всичко. Премахнахме кастите и създадохме система, в която всеки може да се издигне до която и да е позиция. И това е една красива идея, която върви с духа на равенството (the spirit of equality).

Има обаче един голям проблем с това и този проблем е завистта. Завистта е табу, не е прието да се споменава, обаче е доминантна емоция в съвременното общество. И тя е свързана с духа на равенството.

В обществото, в което всички носят джинси и уж са еднакви, да станеш богат и прочут като Бил Гейтс е може би също тъй малко вероятно, както през 17 век да се издигнеш до върха на френската аристокрация. Но ние си представяме положението иначе. Списанията и всякакви други медии ни натрапват убеждението, че ако имаш няколко бляскави идеи в областта на технологиите и гараж, можеш да наченеш нещо голямо. А последиците от това се виждат в книжарниците, където в секциите с книги за самопомощ има два вида заглавия. Едните ти казват „Ти можеш! Всичко е постижимо!”, а другите – как да се справиш с ниската самооценка и усещането за провал.

Има още една причина, продължава Де Ботон, днес да сме по-тревожни за кариерите си и за социалния си статус от когато и да било преди. И тя пак е едно добро нещо, наречено меритокрация. Политиците от ляво и от дясно са съгласни, че трябва да направим обществото си истински меритократично, основано на способностите и заслугите. Тоест ако имаш талант, енергия и умения, да можеш да стигнеш до върха. Нищо не бива да те спира. Прекрасна идея… и сериозен проблем. Защото ако вярваш, че заслужилите да бъдат на върха стигат до върха, то имплицитно приемаш, че заслужилите да са на дъното ще се озоват на дъното и ще си останат там. Което пък прави личния неуспех особено болезнен. Прави го личен.

В средновековна Англия бедният човек бил наричан „несретник” (unfortunate), сиреч – неблагословен от съдбата. Днес в Америка хората на дъното на обществото най-често се описват като лузъри. (На български – загубеняци).

Убеждението, изградено за изминалите 400 години, че човек държи съдбата в собствените си ръце, е силно вдъхновяващо, ако се справяш добре, и съкрушително – ако не се справяш. То е причината процентът на самоубийствата да е най-висок в развитите индустриални страни. Защото хората взимат участта си твърде лично. Всеки си признава заслугата за собствения си успех. Както и отговорността за провала.

Със съжаление пропускам още много интересни идеи на Де Ботон, но ще добавя поне две-три от мислите му как да си помогнем срещу огромния психологически натиск, произтичащ от предпоставката за равните възможности. Нужна е една по-добра и по-човешка философия на успеха – както свободно може да се преведе заглавието на лекцията. Да се въздържаме да съдим прекалено строго неуспелите. Защото страховете ни от провал не са толкова заради загубата на доход или социален статус, а са опасения от присмеха на околните. Полезно е също да си признаем и да приемем, че е невъзможно да сме успешни във всичко – преследването на една цел или желание неизбежно ще е за сметка на постигнатото в нещо друго. Няма универсална сполука.

Колкото пъти препрочетох лекцията на Де Ботон през месеците, докато са канех да започна да пиша това есе, толкова пъти ми стана жал как лесно се забравят такива очевидни истини. И толкова пъти преоткривах за себе си утехата срещу моите си напрегнатости и недоволства…

По същото време излезе поредното световно социологическо проучване за самооценката на разни народи като щастливи и нещастни – българите пак бяхме сред най-окаяните; състоя се още един световен форум за измерването на усещането за „национално щастие” като алтернатива и допълнение на универсалния БВП. Много са ми интересни тези теми и ще им отделя някое следващо есе. Но сред информациите в българския печат се намери и следният цитат от комисия на президента Саркози: „Ако неравенството се увеличи достатъчно на фона на растящия БВП на глава от населението, повечето хора може да са по-зле, въпреки че средният доход се увеличава.“

Това заключение изглежда достатъчно очевидно дори само поради факта, че ниските доходи свиват достъпа до образование, здравеопазване, култура, развлечения – основни потребности, без които човек трудно може да е удовлетворен. Сетих се обаче и за едно евентуално по-дълбока причина – същностен елемент на изживяването ни за щастие може да е и чувството за равнопоставеност и справедливост. И заради всичко това политиките на преразпределяне и изравняване на крайните неравенства не са марксическа отживелица. Обаче пък се конфронтирам с въпрос от споменатото световно проучване –  как така бедни нации могат да са щастливи, като знаят, че на света има богати държави?

Свободата, братството и равенството – колко универсални са тези идеали, Санчо?

Утешително или обезпокояващо е, че в общества, традиционно несвободни и от векове екстремно разделени на бедни и богати, човечецът някакъв среден статистически се чувства по-щастлив от западния меритократ? И по-рядко му идва на ум да се самоубие заради туй че не е придобил това или онова…

Виждам за себе си възможно обяснение в традицията. Идеята за равенството –  красива, но неосъществима, – е продукт на западната ни цивилизация – от площадите в Древна Гърция до бащите на американската демокрация, допускали, че в обществото на свободните граждани може да има робство. Сещам се пак за Френската революция и за социалистическото меритократично „От всекиго според способностите, всекиму – според нуждите”. И на този исторически фон  си обяснявам проблема на днешния българин с бронзов световен медал по нещастност.

А проблемът за мен не е толкова в размера на неравенството у нас, а че то нарасна твърде бързо, пред очите буквално на моето и предишното поколение. И ни шокира, и ни кара да негодуваме по-силно от африканеца. Въпрос на обективна динамика срещу наследената традиция.

В Уганда, в  резервата за шимпанзета Нгамба- остров в езерото Виктория, – видях нагледното доказателството за наследеното ни неравенство, видях в действие алфа-самеца, който е по-едър, по-зъбат и съответно води и въдворява ред в групата.

Това бе еднодневна екскурзия в рамките на едноседмичната ми почивка от прашасалия Судан, където дискриминираната черна половина от човеци се бореше за равенство и след почти петдесет години гражданска война си спечели свободата от другата, полу-черната половина на същата огромна страна. Обаче равенството и справедливостта във всяка от двете разделени вече половини си остават под голям въпрос.

Та къде е поуката?

Равенство няма и не може да има, обаче модерната меритокрация без здравословна доза солидарност е капан, защото гладът за справедливост – природен или божествен, кой знае? – може да е силен колкото гладът за хляб и сигурност. В края на краищата, и в егалитеристичните  или индивудалистични общества, и в най-голямото неравенство остава достатъчно много свобода за братството.

За доброто у човека и защо ни харесва да бъдем лоши

Американският професор по история и литература Бен Дънлап говори на една ТЕД конференция (www.ted.com) за живота на индустриалеца и мецената Ласло Теслер. След двайсетина реда ще стане ясно защо резюмирам накратко този разказ като начало на моето есе.

Унгарският евреин Теслер се ражда през 1903 година с тежки деформации на двата глезена – дефект, който по онова време налагал болнични грижи и серия от операции чак до 11-годишна възраст.  Завършва търговско училище в Будапеща и става индустриалец, строи текстилни заводи, оженва се и му се раждат две деца. Обаче изглежда бил прекалено доверчив и останал в Будапеща чак до момента, когато нацистите започнали да арестуват евреите в града. От лагера край Дунав имало само един изход – в реката, за мъртвите тела. А единствената предпазна мярка на Теслерови били капсулите с цианкалий, които носели скрити под дрехите си.

Като във филм на Спилбърг гаулайтерът, отговорен да пребива до смърт затворниците, се оказва стар познат на жертвата – бивш работник, заловен при кражба на чорапи от склада на фабриката. Тогава Теслер му простил – не извикал полиция, защото бил убеден, че крадецът няма да повтори греха си. Та по време на жестокия побой едно от децата попитало „Да вземем ли вече капсулите, татко?” В този момент гаулайтерът прошепнал в ухото на Теслер – „Недейте, идва помощ.” И продължил да го налага.

И като на кино, пристига автомобил от швейцарското посолство, уреждат се фалшиви документи и семейството успява да мине през всички опасности чак до края на войната, когато се преселват в Южна Каролина, САЩ.

Там Теслер започва живота си отначало и отново преуспява в текстилната индустрия. Обаче в края на 50-те, когато Ку Кукс Клан вършеят из американския Юг, унгарецът си казва, че приказките и действията на американските расисти са му някак познати и премества дома и бизнеса си в едно по-безопасно място – Кингс Маунтин. Построява нов завод, в който въпреки натиска на белите власти и чернокожите лидери наема на работа еднакъв брой бели и черни. Жал ми е, но ще съкратя любопитните подробности как с много упоритост, такт и с добри заплати успява да ги накара да работят заедно, да ползват едни и същи спални помещения, бани и тоалетни – нечувано за онова време омешване в Юга. Вече на 80 години поема издръжката на местния методистки колеж, където посещава курсовете и със своите скромност и мъдрост печели професорска титла, както и добронамереното прозвище Дядката.

Ето как Дънлап, тогава преподавател в колежа, завършва разказа си. Препоръчвам го – http://www.ted.com/talks/lang/en/ben_dunlap_talks_about_a_passionate_life.html

„Малко преди да умре на 97-годишна възраст, Теслер присъстваше на моя лекция, в която описвах човешката история като безкрайни вълни от страдания, неправди и жестокост. След края той дойде при мен и с обичайната си деликатност рече: „Знаете ли, професоре, човешките същества по принцип са добри.” („You know, Doctor, human beings are fundamentally good.“)

„Тогава си обещах, казва Дънлап, че щом този човек, който е имал безброй причини да  мисли по съвсем друг начин, е стигнал до такъв възглед, няма да си позволя да застъпвам противното, освен ако той лично не ме освободи от моя обет. А той умря…”

Аз също допускам, че у хората „по принцип”, по същност има вродена доброта, а темата на това есе е защо ни харесва да се правим на лоши и да изповядваме злото.

Чета вестници (вече не всеки ден), форуми и блогове (напоследък по-често), разкази и романи (български и преведени). И се питам от известно време как тъй във форумите на умни и умерени издания се коментира просташки и агресивно, с каква лекота вестникарят охулва и слага в дописката си „престъпник” вместо „обвиняем”, защо статиите на умни публицисти за обществото ни днес или за света изобщо са пълни със смрадливи метафори, свързани с течни и твърди екскременти. Защо немалка част и от малкото ни пазарно успяваща белетристика се върти пак около анални и генитални сюжети, а разказвачът се вглежда „от пъпа си надолу”, в баналността и пошлостта като в извор на вдъхновение?

Не всичко е тъй, иначе да съм спрял да чета и да пиша, но цинизмът и черногледството явно се имат за cool, вървят на пазара, вървят на приказка в кръчмата, и като че ли отговарят на някакви лични потребности и колективни очаквания.

Човекът е с душа самотна и суетна. Нормално е да ни се ще да изглеждаме опитни и мъдри – в собствените си очи, в очите на околните или на анонимната публика. Обаче откъде се е взела предпоставката, че оптимизмът и добротата са присъщи на наивния идеалист? От всекидневието и опита? Ама нали опитът на всеки от нас е шарен, както ни напомнят патили и успели в живота хора като Теслер или Майка Тереза?

На кой не му се е случвало нещо добро, направено от някой друг?

Човешко е и туй да се усещаме понякога неуверени, напрегнати пред сложността на света около нас. Тогава пак е нормално да ни се ще да се видим силни, обаче дали действително историческият и личният опит доказват, че добротата е слабо място?

И още – защо клишето, че добрата новина не е новина, стана – не, не стана, а просто продължава да бъде вече дълго – водещ търговски принцип за медиите?

Плъзнах се леко с мисълта си по видимата за мен близка история. Логични са, помислих си,  такива нагласи за нас – преките наследници на една провалила се, хуманна уж, колективистична идеология за човешкото бъдеще – братство, равенство… Неуспехът на метода компрометира идеята и т.н…. Обаче се сетих, че подобни нагласи съм ги срещал също в статии и романи, писани от блестящи западни умове, от изумително сръчни хирурзи на човешкото общество и човешката душа. Кой – хирург, кой – патоанатом на умрялото човечно…

И изобщо, май няма нищо ново в това състояние на нещата – оплакването и оплюването на земното ни съществуване, недоверието към положителното действие, негативните очаквания към ближния и към утрешния ден… Универсални културни традиции?

„По-добре с мъдрия да плачеш, а не с лудия да се смееш.”

Това е цитат от сборниче със заглавие „5000 избрани български пословици и поговорки”, издадено е през 1964 година

Зачетох се. После надникнах в „Тематичния азбучен указател” и забелязах, че силно преобладават определени теми, например „беда, бедност, безгрижие, безделие, безизходица, безнадеждност, безполезност” спрямо „доброта, доверие, достойнство, дружба”. Същото беше с „неблагодарност, небрежност, неволя, невъзможност, недоверие, некадърност,  немощ…”.

Добре, казах си, да оставим приставките „без” и „не”, да пробвам с някоя „неутрална” буква, например „п”: „Печалба, пиянство, плодородие, подкуп, подлост, подмолност, подмятане, подозрение, покорство, по неволя, постоянство, последица, потиснатост, пощада, правда…”

После изчетох широко обобщаващия  раздел V  „Добро, зло, надежда, разочарование, вина, кражба”. Под рубриката „Добро” има само  една страничка (сборничето е половинката на джобен формат), а особено поучително ми се стори „С добро взимаш и хапката на човека от устата.” Докато в категорията „Зло”   народните умотворения са два-три пъти повече.

„Злото е по-старо от света.”

„От развала към провала.”

Тъй… Има ли някаква надежда тогаз?

Какво е оставила фолклорната мъдрост на онези от нас, търсещите да живеем по християнски с надежда, вяра и любов?

Който чака от надежда, приживе не се нарежда

Надява се като кон за зоб.

Надява се като вълк за овца.

Като вдовица за ерген.

Маха си опашката като котка за мръвка.

До ще слънцето и пред нашата вратня.

Ще пропее и нашият петел.

И моето куче ще хване заек.

„Вярата планина премества” – туй е единственото умотворение с думичката „вяра”.

За любовта има двадесетина поговорки и те са си любовни отвсякъде.

Не твърдя, че моето сборниче дава представителна извадка на традиционната българска духовност, но ми се струва, че не може да не подсказва поне нещичко за наследството от практически напътствия и житейски стратегии, с които са расли поколения. Впрочем в този текст няма да задълбавам в народопсихологическото, а се питам защо тъй се харесва на модерния интелектуалец да бъде жесток съдник на човека и ентусиазиран вестител за края на всичко.

Универсалната причина мисля да съм я открил за себе си. Човешкото тяло и душа по еволюция и биология, с факта на раждането са несвободни – за това писах в предишни есета. Май общо за сапиенсите от различни епохи е склонността да се противопоставяме на света по простата причина, че е прекалено голям за нас, исторически съвсем доскоро – необятен, а и днес – трудно разбираем, почти винаги – несправедлив. В такъв свят всяко чуждо Аз е заплаха и значи трябва да се браним някак си.

„Идеята, че сме обречени и проклети, че упадъкът е неизбежен, че нещата могат да вървят само на зле, е дълбоко свързана със собственото ни чувство за смъртност. Тъй като на всички са ни обещани заникът и развалата, естествено е да чувстваме, че това се отнася за цивилизацията, в която живеем.”

Горното е свободен превод от британския историк Найъл Фергюсън, водещ и автор на филма на Би Би Си „История (минало) ли е Западът?” (Niall Ferguson, Is the West History?).

Не е чак толкова трудно да се отървем от чувството за безсмислие и обреченост – достатъчно е да четем и да разсъждаваме върху фактите, които подсказват, че познатият ни свят продължава да съществува след поне пет хиляди години кръв, насилие и мрачни прорицания. Да търсим умишлено свидетелствата, потвърждаващи, че доброто е поне почти толкова старо колкото злото, което било уж по-старо от света.

Друго възможно усилие е да си изберем нещо за вярване и, съответно, нещо за правене. Вярата в бог, в някаква идея или начинание дава –  както лесно можем да забележим от всякакви всекидневни случки край нас, – качество и ред в живота, помага да се съсредоточим върху нуждата от промяна и действие.

Ако пък не се сещате от раз за подходящи примери, гугълирайте God gene, за да видите едни доста любопитни научни хипотези по въпроса за вярата. Според американския генетик Дийн Хеймър способността ни за „вярване”, за духовни изживявания е наследствено обусловена. А наследствена е, защото (това вече е по Дарвин) е дала еволюционни предимства на индивида, и дори – според още по-нови идеи в унисон с Хеймъровата, – на групи, на общества.

„Вярата планина премества” – туй е всъщност връзката с действието, с правенето на нещо.Обаче не намерих в Тематичния азбучен указател за петте хиляди мъдрости нищо повече нито за „планина”, нито за „Мохамед”. Вместо това се набутах наскоро в злобничка форумна дискусия с православни българо-мохамедовци  – от тези, които както са убедени, че някой е длъжен да докара планината до тях, тъй гледат супериорно и скептично на чуждите опити за промяна на каквото и да е – от малката градинка пред блока до голямата международна акция за някаква си кауза.

Челично и бронебойно е туй оправдание да заемем безучастната позиция на наблюдатели, да плачем ведно с другите мъдри и вкупом да се смеем на лудите.

Бронебойността – за които не се сещат –  е скрит цитат от поета огняро-интелигент Вапцаров по въпроса за вярата. Който ме поведе към още една негова думичка-метафора.

За избора да си бурмичка. Тъй се казваше едно време в духа на социалистическия реализъм – бурма, сиреч гайка, детайл незначителен в обществената машина. Та ако приемем да сме бурмички във фабриката, произвеждаща хляб и телевизионни зрелища, туй би значило да се прекараме заради написаното със ситен шрифт в договора с дявола: „Долуподписаният приемам също неудовлетвореността и безпокойството да бъдат трайни състояния на духа ми, докато ми дойде времето за казана с катрана и каквото там стане.”

Е, при такъв избор и всякаквите негативистични послания от медиите, кои – социални, кои – антисоциални, действително по-лесно ще се свързват с всекидневния ни опит. Ще ни бъдат съвсем убедителни и достатъчни. Ще ги търсим като менте алкохол. И ще се опитваме да ги препродаваме в суетния си порив да бъдем чути, забелязани и одобрени.

Ама как да те забележат в масовката освен с висок фалцет?

Ето така си отговарям на един от въпросите от началото на това есе – за добрите и лошите новини, за това защо цинизмът и негативизмът са комерсиални. Както в масовата култура не може една песен да бъде телевизирана, без да се покажат няколко чифта женски крака, така не може да има „успешен” публицистичен текст без доза агресия и вулгарност. Ако пък пишеш разкази, по-лесно е да загребеш с пълни шепи от калта на всекидневието и от тинята в човешката душа – мъдър те виждат по дефиниция, пък и по-лесно е май отколкото да изследваш нечий шарен, и такъв и онакъв опит, който евентуално изглежда неинтересен за разказване.

А за мен продуктите на такава проза или публицистика, старателно възпроизвеждащи баналността, се гонят по степен на реализъм с розовите любовни романи или със сериалите на малкия екран.

И ми се приисква да викна „Не купувайте, братя!”

Не става за пиене виното, бутилирано в пластмаса, и въобще не гледайте датата на вестника – вчерашен е всеки ден.

Не плачете с „мъдрите”.

Защото казано е още (в онова същото книжле) „Луди направили, мъдри развалили”.

Днешните развалячи силно се стараят да се видят и да ни се покажат като много умни  и прозорливи. Обаче „мъдростта е ум, надарен с доброта” по думите на Дмитрий Лихачов. А умът без доброта, добавя руският академик литературовед, е хитрост.

Цитатът е от негова книга, издадена на български език през моята младост. Мислех си да завърша с риторичния като че ли въпрос дали си представяте някой писател или публицист днес да си избере такова заглавие – „Писма за доброто и прекрасното”?  Ама защо не, щом Гугъл ми казва, че „Писмата” са преиздадени наскоро и в мрежата ги коментират.

За спасението на света

В предишното есе заявих, че неимоверно ускореното развитие на света през последните петдесетина година изпреварва  възможностите на немалко хора от моето и близките ми поколения да осмислят ставащото около нас.

Дали пък това не важи и за човечеството като цяло?

Дали с бързината, с която предизвикваме промените, расте и мъдростта на човешкия род да разбира, избира и управлява настоящето и бъдещето си?

Не съм сигурен и затова споделям възгледа, че сме на опасен кръстопът.

Никога досега в познатата ни история, нищо познато ни живо – освен хипотетичния Създател – не е притежавало такава мощ да преобразува света. Могъществото ни приближава космически измерения.

За пет хиляди години от позната ни цивилизация сме си измисляли митове за божества, надарени с властта да творят и рушат всемира, а само за половин век се изравнихме с въображението си – придобихме знания за създаване на живот почти от нищо и реални умения да унищожим големи части от собствената си популация, от биосферата на Земята или дори цялата планета наведнъж.

Импулсът на хомо сапиенс да ражда и да убива, да гради и опустошава е, както писах в едно друго есе, резултат на биологическата еволюция, в която ни е била предопределена като най-успешна стратегията на агресивната експанзия.

Ако се вгледаме в причините за падението на велики цивилизации като тези на маите, ацтеките или кхмерите например, ще открием, въпреки различните обяснения на учените, като че ли неизбежни общи елементи: алчност и прекомерна амбиция.

Стремежът към богатство и власт, демонстрирана чрез колосални градежи, е можел да се задоволи само чрез огромни концентрации на работна ръка, интензивно земеделие и постоянни войни заради плячката, данъците и пленниците. Резултатът:  свръхнаселение, пренатоварване на околната среда, изчерпване на ресурсите – колко познато звучи това! Империята може да стане прекалено голяма (както може би се е случило с ацтеките) или прекалено сложна за управление (като водоснабдителната система на Ангкор Ват), за да не може повече да бъде поддържана пред лицето на неблагоприятни климатични промени, вътрешни размирици или поредния външен враг.

Новото – за мен поне – в модерните времена, е че никога досега съзидателният и разрушителен потенциал на човека не е достигал планетарни мащаби и никога не е бил концентриран в ръцете на толкова малко хора, в толкова тесни кръгове на властта – икономическа и политическа власт, медийна и военна.

А днешните правителства и големите корпорации се движат от собствени интереси, не ги е грижа за грешките на древните маи и не попълват въпросника на Фриш с неговото „Сигурен ли сте, че съхранението на човешкия род действително представлява интерес за вас?”

В коментарите за икономическите и финансови кризи от последните години излезе на мода точният според мен термин „корпоративна алчност”. Обаче ако се вгледаме в други глобални кризи – климатичната промяна, изчерпването на изкопаемите горива, недостига на храни или изобщо бедността в третия свят, която подхранва световния тероризъм и масовите миграции – би трябвало да можем да различим като възможна причина всеобщата консумативна алчност на богатия Запад. Де жа ву – Дарвин. Изяж повече, оплоди повече, повече и колкото можеш. А алчният бизнес и алчните медии бият по една рекламна инжекция на тази алчност сутрин, денем и вечер.

Обаче, обаче…

Именно благодарение на модерните медии, най-вече на интернет и на социалните мрежи, днес сме част от непознат в историята обществен дебат върху проблемите на човечеството. Никога по-рано научната информация за глобалните кризи или въобще всяко знание, важно за гибелта или оцеляването ни, не е кръжало толкова бързо и свободно в средите на самите учени и навън, към всеки, който иска да е осведомен.

Доскоро бях уверен, че корпорациите са достигнали върха на могъществото си да управляват информацията, да манипулират общественото мнение, да внушават и да владеят. Сещам се за поне две войни – втората инвазия в Ирак и бомбардировката на Югославия – за които и сега съм убеден, че бяха продиктувани от корпоративни и/или геополитически интереси, а нужната обществена подкрепа бе купена чрез медийни манипулации.

Но пък и никога досега центровете на властта не са били толкова „под око” и това е пак благодарение на  световната мрежа. Уикилийкс е само един актуален пример, който може и да остарее, докато дойде време да прочетете това есе.

Знанието е сила. Информацията е власт.

Общодостъпността на информацията, свободата на дискусията и възможностите за самоорганизиране в интернет ми изглеждат като абсолютно нов фактор, достатъчно мощен да противодейства на тенденцията за концентриране на властта.

За разлика от големите телевизионни мрежи или вестникарски концерни, създаването на интернет страници или социални мрежи не изисква големи инвестиции, ползването им е явно достатъчно евтино и за потребители от третия свят, а и възможностите им да генерират доход и да се самоиздържат също изглеждат добре засега. Тези нови медии са технологически „децентрализирани” във виртуалното пространство и – съответно –  по мъчни за цензуриране. Те предлагат планетарен обхват, светкавична бързина и невиждана свобода за самоизразяване и организирано действие.

Чувам пак гласовете на умните песимисти да ми напомнят за злоупотребите с тези свободи. Да, и аз намирам за трудно да обясня как може толкова много примитивизъм и агресия да се изливат в коментарната част на една интелигентна и умерена новинарска електронна медия. Анонимността е нож с две остриета. Но за тези злоупотреби вече писах в предишното есе, в онази част – за Гутенберг и след него. Утешавам се с правилото за 90-те процента боклук, защото съм виждал и умни форуми.

Там дебатът тече.

Това, което действително ме тревожи, е че откакто преди няколко десетилетия светът започна да осъзнава, че когато не знаеш накъде отиваш, много е вероятно да стигнеш някъде другаде, откакто се заговори за глобалните заплахи, не се появи нова, мощна, масово привлекателна и рационално убедителна идея или идеология за бъдещето.

Капитализмът гние, а социализмът си умря пресен-пресен, повсеместно и завинаги. Изтокът дреме в будисткия си унес или се уестернизира. Нито Ню Ейдж, нито която и да е от старите, големи религии създадоха регионални поне царства на духовността, мира и човеколюбието.

Правят се опити. Знам за малки алтернативни общности, които се опитват да се организират на принципите на солидарността, скромното потребление и уважението към природата. Не съм се натъкнал засега на пример – дано бъда скоро опроверган – че една такава малка утопическа общност може дългосрочно да се самоиздържа и разраства като реален модел за нас, които сме отвъд оградата й.

Няма все още достатъчно мощни нови идеи и там сме, където сме.

Но може би съм нетърпелив, може би изпускам историческата перспектива, за която ще поразсъждавам след малко.

Нещо се търси все пак, докато светът бълбука и пуска смесени миризми на самодоволство и отчаяние. Нещо се търси в интернет, в кралство Бутан или в еко-фермите на модерните утописти.

Нещо се и прави. Защото пак „никога досега” не сме били свидетели – ако желаем да свидетелстваме, а не просто да обръщаме нацупени гърбове – на толкова всеобхватно действие за промяната на света към по-добро. В него участват индивиди със собствените си имена или с никове, неформални или регистрирани като „нон-фор-профит” общности, дори прокълнатите по-горе правителства и медии, тежки международни структури.

Орли, раци и щуки –  така си е.

Обаче процесът е нов.

Без значение колко безплодни или благодатни ще са сезоните след Арабската пролет, жалко ще е да не видим, че новата ера на виртуалните комуникации направи възможни форми на солидарност и действие, непознати по-рано в историята.

Аз лично изпитвам благодарност, че доживях времена, в които, докато се боря с плевела на селската си ливада или се потя в прахоляка на полу-пустинния Хартум, мога да подпиша интернет петиция в защита на амазонските тропически гори. По детински се радвам, че с това просто действие съм се оказал част от един милион съмишленици – това са световни непознати, с които никога нямаше да имам нищо общо, дори ако есетата ми се печатаха на всички живи и умрели езици.

При една крайно оптимистична нагласа бихме могли да видим в тези процеси наченки на планетарно колективно съзнание. Но и с умерения си скептицизъм ми се ще да попитам откога съществува понятието „международна общност”?

Това е мръсна дума (две думи са, разбира се) за много от моите познати, с които през последните двайсет години съм делял съдбата на обект или субект на международни намеси. Някои от тях знаят колко дълбоко е и моето огорчение от скритите политически и икономически интереси, от двойните стандарти, от неефективността. При първата си мисия с ООН във въпросния Хартум, Судан, се усещах подготвен уж, а все пак се изненадах от огромното количество човешки и хартиен материал, употребяван за безсмислена бюрокрация. Имаше разследвания за корупция, безхаберие и безразличие…

Такава е човешката природа.

Имаше и свестни хора, които си вършеха работата и успяваха да помагат.

И те не бяха извънземни.

Спирам изкушението да привеждам тук примери – а как ми идват на ум!, –  че моето участие в международните намеси е било участие и в нещо добро. Пробвал съм се с такива примери в споровете на маса срещу познатото „Защо просто не ги оставим да се изколят?”

Такава е човешката природа, но ето го пак новото – има я идеята, че е в наш интерес (наш – на неколещите се в момента и относително благоденстващите засега) да се спре или поне ограничи някое далечно и отделно взето клане. Че е по принцип някак си добре някой някъде да има училище, болница, храм за молитви или дори компютър и достъп до интернет.

За някои от моите познати или приятели универсалността на тези човешки благини е наистина нова идея (аз ли написах, че няма нови идеи?) и като такава лесно се отхвърля в спора – с предпоставката, че ние исторически сме си заслужили училищата, болниците, църквите, а джамиите са си в повече отвсякъде  погледнато. И тогава слагам на масата финалния си довод.

Да закръглим, за леснота на сметката, възрастта на познатата ни цивилизация само на пет хиляди години – от египетските пирамиди или от цитирания вече, разтревожен за модерността шумерски автор, до двете хилядолетия след Христа. Да закръглим пак възрастта на ООН на 50 години и ще получим, че Всеобщата харта за правата на човека и идеята за активна намеса в защита на тези права съществуват засега в едва един процент от историческото ни време.

Чашата дали е едно на сто пълна или деветдесет  и девет на сто празна?

Обаче такава е човешката ни природа – да оценяваме исторически процеси спрямо очаквания, отнасящи се до продължителността на собствения ни живот.

Нетърпеливи сме и това е човешко наистина и може би дори е за добро, но е  неразумно да екстраполираме днешните си страхове и надежди върху бъдещето на света. Така не си подслаждаме настоящето.

Знам, че някои го предпочитат горчиво, та ето един мисловен експеримент в полза на историческата перспектива и с елемент на екстраполация.

Ако приемем, че през въпросните пет хилядолетия преобладаващата тенденция на развитие – колебливо макар, но постоянно – е била в посока на прогреса и хуманността, би трябвало да очакваме днес да живеем в земния рай или поне в комунизма. Обратно, ако допуснем, че сме започнали от някаква – каква? – добра изходна точка, а от шумерите до наши дни трайната тенденция е към развала и упадък, би трябвало да сме се върнали в пещерите или дори да сме се дезинтегрирали на елементарни частици.

За което може би не е късно, но не се е случило засега.

Предлагал съм този мисловен експеримент в приятелски спорове на маса, дращили сме с химикал по ресторантските салфетки и сме се съгласявали, че нямаме категорични доказателства да си представим „кривата на прогреса” над времева ос от пет хиляди години, с всичките й чупки или извивки, като устойчиво пълзяща нито нагоре, нито надолу.

Какво следва от това?

Умишлено ще подразня преднамерените скептици,  които ще се надсмеят на моята кръчмарска методология за прогнозиране, като въведа още недефинирани, но надявам се, интуитивно разбираеми понятия.

От криволиците върху салфетката следва, че съвкупното количество доброта или планетарният процент човечност са си оставали през епохите горе-долу постоянни. Защото допускането на противното води до картини на света, каквито не наблюдаваме.

Това чудно и нестабилно състояние на нещата отдавам на феномен, който наричам за себе си „тънката нишка на човечността”.

Ако има някаква безспорна поука от четенето на история и художествена литература, тя е, че и в най-мрачните времена е имало хора, способни на алтруизъм и състрадание.

Някои от тях са се прочули като герои и гении, милиони техни събратя по съвест, вяра и доброта са останали неизвестни.

В самоцитираното по-горе мое есе за еволюцията съм писал, че алтруизмът е стара, наследена от животинския свят стратегия за оцеляване на вида, макар да се среща доста по-рядко от основната стратегия – агресията.

Кои са, как се раждат предачите на „тънката нишка” – не знам. Колко са – не знам. Процент някакъв. Явно достатъчно да сме там, където сме, а не в пещерата. Явно недостатъчен, за да сме в рая. Допускам, че всеки от нас всеки ден прави избори да преде или да реже. Но ако сте склонни да се съгласите, че чашата е вече на един процент пълна, ето два практически извода от горните разсъждения и хипотези.

Първо, ако светът е оцелял до днес, значи има шанс за поне близкото, тоест моето, вашето и на правнуците на Макс Фриш бъдеще. Наздраве!

Второ – доброто действа. Случва се и дава резултат.

Наскоро в сайта за идеи www.ted.com прочетох следното предложение. Ние сме седем милиарда. Ако всеки от нас извърши днес нещо добро – алтруистично, без личен интерес, – това прави седем милиарда добрини на ден. И така нататък  – умножено по седмици, месеци и години… Получават се страхотни числа!

С иронична симпатия изчетох и коментарите. Имаше ги по въпросите за това колко са сред седемте милиарда бебетата и немощните старци, способни само да акат в памперсите си, и какъв е делът на другите ни всекидневни лайняни работи спрямо всяка човеколюбива постъпка. Обаче повечето мнения във форума бяха позитивни, дори ентусиазирани, някои развиваха идеята в почти съвсем рационални насоки. Душата ми се стопли.

От което всички имаме всекидневна нужда, нали така?

Ерго, трети извод, действието е важно, а не непременно голямата цел.

Училището ни учи да се възхищаваме на героите и гениите. Класическото образование вкоренява в мозъците ни погрешната предпоставка, че значимо е само сътвореното, което оставя трайни следи в човешката памет.

Идеята че си струват само усилията, които засягат много хора наведнъж – толкова популярна, – ни извинява да си седим пред телевизора,  да кълнем световното зло и да чакаме някой да  измисли най-сетне екологично безвреден двигател с вътрешно горене или нов, справедлив световен ред.

Рядко се замисляме дали предем или режем нишката на човечността.

Ще ми се да завърша това есе с някакво емпирично доказателство за „тънката нишка”. Но как да го избера? В моя си живот доказателствата ми бяха тъй много

– от всекидневието, в което са ми помагали близки или не тъй близки хора, до добрата книга или добрата песен например.

Например романа на испанката Роса Монтеро с подходящото за случая заглавие „Инструкция за спасяването на света”, който не дава всъщност никакви практически и глобални напътствия, а си е класически роман за самотници и за намерената или ненамерената любов.

Звучеше ми също в главата, докато пишех всичко дотук, „Какъв прекрасен свят” на незабравимия Луис Армстронг. Да сложа„Прекрасния свят” за край, рекох си, кликнах в Гугъл и ахнах – 1188 „посетители” на http://www.lyrics007.com/Louis%20Armstrong%20Lyrics/What%20A%20Wonderfull%20World%20Lyrics.htm

бяха също като мен кликали да търсят текста – само на това място в мрежата, само за последните две седмици.

Тази песен е от шестдесетте години на миналия век, писана е по време на Виетнамската война и до днес помня дълбочинния глас на великия Сачмо в речитатива му от грамофонната плоча от моята младост; цитирам бледо по памет: „Хей човече, край нас са все войни и злини, какво искаш да кажеш с твоя „прекрасен свят”?

И след този речитатив  Сачмо запява – стотици са линковете към youtube и към българските преводи на текста.

Виждам зелени дървета и червени рози
Виждам ги да цъфтят  за мен и за теб
И си мисля – Какъв прекрасен свят…
…Виждам – приятели се здрависват и казват „Как си?”
Те всъщност казват „Обичам те”…
…Чувам детски плач . Гледам ги как растат
Те ще научат много повече, отколкото някога аз ще знам
И си мисля – Какъв прекрасен свят.

За гибелта на света

През 1994 година наградата „Пулицър” за фотография бе спечелена от Кевин Картър, заснел жертва на глада в Судан. Дребно чернокожо дете – може би четири или петгодишно, с изтънели крайници и изпъкнали ребра, пълзи, както можем да научим от интернет, към база на ООН, отдалечена на километър. Само на няколко крачки зад него един лешояд търпеливо го чака да умре.

Снимката, публикувана първо в „Ню Йорк таймс”, обикаля света, но съдбата на детето остава неизвестна – Картър си тръгнал, веднага щом заснел трагичната сцена. Няколко месеца по-късно извършва самоубийство.

Как е възможно това да се случи в края на ХХ век?! Накъде, по дяволите, отива светът?!

Немалко хора, и не само от моето поколение, живеят с убеждението или с вътрешно чувство някакво, че светът пропада.

Телевизията ни показва главно войни и мизерия, самоубийствени атентати, земетресения, цунами и какви не още катаклизми, и пак кланета, демократични протести, радикални протести, полицейско насилие, корупционни скандали, терористични заплахи и стрелба в училища, катастрофи със самолети и влакове, потънали кораби с нелегални имигранти, някъде – суша и глад, другаде – жертви на  наводнения, топящи се ледници, фалирали банки и обезкуражаващи коментари за глобалните кризи, за които вече е трудно да се прецени коя първа ще ни довърши.

След или преди новините можем да изгледаме – никога не е имало толкова богат избор! – екшън с обилно мачкане на човешка плът и лъскави автомобили, научнофантастична антиутопия за гибелта на света или сериал, в който, за утеха, богатите също плачат. След или преди сериала – новини за поредното клане и за близкото рухване на световната финансова система.

Защо ми се иска да споря? И с кого? С телевизията? С умните фаталисти край мен?

Швейцарският писател Макс Фриш има издадена на български една тънка, джобен формат книжка с наслов „Въпросници”. Тя наистина съдържа само анкети от разни сфери на интимния и публичния живот, на които четящият да отговаря мислено и които – в моето днешно възприемане – имат за главна цел да накарат средно заможния бюргер да се почувства виновен за благополучието и бездушието си. Обаче първият въпрос на първата страница ми се стори много интересен.

Сигурен ли сте, че съхранението на човешкия род действително ще представлява интерес за вас, когато вие и всичките ви познати няма да бъдете повече между живите?

Да, казах си, любопитно ми е какво ще стане. Нямам личен емоционален интерес за след внуците, но ми е любопитно какво ще стане със света – нали и аз живях тук. (С което се оказа, че съм отговорил успешно и на втория въпрос на Фриш „Защо? Достатъчни са съвсем кратки отговори.”)

Е, намерих си оправдание за „дългия отговор” в това есе – защо по един или друг начин си измисляме бъдещето и как тези начини влияят на почти неизбежните ни всекидневни срещи със себе си.

Популярната телевизионна картина на света от по-горните редове е изкривена. Можем ли да си представим тв емисия, която да започва така: „Добро утро, водещата новина днес – светът продължава да съществува”?

И на второ, и на трето място: „Преговорите с марсианците, които окупираха Ню Йорк, са в задънена улица… Световните пазари реагираха…”

Можем ли да приемем, без сериозни щети за собственото си чувство за значимост в нашата бурна епоха, че светът винаги е бил пълен с гадости, а днес сме просто по-добре информирани? А също и манипулирани, защото собствениците на телевизии знаят, че тревожните новини, показването на насилие, престъпления и трагедии повишават гледаемостта.

Освен това телевизията като медия, основана на образа, на картината, апелира най-силно към емоциите ни, предизвиква подсъзнателни реакции (много често – страх, но и съчувствие), а не стимулира рационалния анализ на факти и възгледи, който е по-вероятно да се случи при четене.

Например едно кратко съобщение за раждането на седем-милиардния жител през 2011 година плюс съответната демографска прогноза за идните десетилетия е най-вероятно да ви остави с тревожната представа за един катастрофичен,  неконтролиран процес, който ще доведе до ужасна пренаселеност, масов глад и разорителни емиграционни вълни. Най-често няма да ни кажат в такова кратко съобщение,  че вече от доста време раждаемостта трайно намалява – в световен мащаб, не само в богатия Запад. Също много вероятно е да не се замислим,  че причина за бързия ръст на световното население  е почти удвоената за последните сто години средна продължителност на живота – което пак е повсеместно явление и би трябвало да е добра новина, нали така? Защото означава, че благодарение на медицината по-малко раждания имат фатален край за родилката и за плода, по-малко деца умират преди да са навършили една година, а и възрастните живеят по-дълго, за което спомагат увеличеното производство на храни и по-добрите условия на работното място или в бита.

С което не искам да кажа, че демографският взрив, недостигът на храни, промяната в климата или свръхвъоръжаването са измислени проблеми. Зарекох се обаче, започвайки това есе, че няма да се увлека да нищя глобалните кризи една по една и да се правя на адвокат на прогреса.

Това, което искам да кажа, е че както най-простите житейски избори изискват информираност и анализ – например при покупката на  телевизор сравняваме технически показатели и цени – така и изборът на картина на бъдещето би трябвало да включва известно усилие да прочетем повечко факти и мнения. И тук виждам две мъчнотии.

Едната е свързана с навиците ни да ползваме или да не ползваме достъпните медии.

Другата е подсъзнателната ни нагласа да селектираме съдържанието на видяното или прочетеното в полза на вече формираните ни възгледи.

Ще карам в този ред.

Никога досега в човешката история знанието не е било толкова масово и демократично общодостъпно. Гугъл знае всичко, трябва само да го попиташ, а първите отговори ще ти подскажат още сто въпроса и сто хиляди отговора. Струва ми се, че тъкмо плашещата необятност на информацията в интернет е една от причините хора от моето поколение слабо да ползват компютри. Някога, в полузабравеното си вече амплоа на журналист – популяризатор на науката и техниката, на бюрото ми имаше пишеща машина, а край бюрото – лавици, затрупани със справочници и всякакви други книги за биология, астрономия, космонавтика, кибернетика… – това бяха някои от любимите ми области. Всичко, което ми трябваше да знам, бе тук някъде и бе въпрос само на добросъвестна справка да го намеря. Което го нямаше в събираната с радост и гордост книжна колекция, щеше да дойде с новия брой на „Ню сайънтист” или „Наука и жизнь”. Това бяха границите на отговорността ми да бъда информиран журналист.

Написах горния параграф и мъничко се разтъжих – добри времена бяха…

Чух наскоро по радиото български професор, поканен да разсъждава за бъдещето на света, да се вайка, че океанът от информация в интернет стимулирал един вид повърхностно четене или нещо подобно. Ами да, казах си, той жали по времената, когато изследователят имаше години на разположение  да изчете в библиотеката всичко достъпно по темата на дисертацията. Е, водехме си записки на ръка и се редяхме на опашка пред ксерокса, и се оплаквахме, че еди кое си западно издание е недостъпно… Но четяхме задълбочено наистина.

Приятелите ми на моята горе-долу възраст, от задълбочено четящите и свързани по някакъв професионален начин с писането и издаването, са огорчени от новия свят – от потопа информационна помия, с който ни давят електронните медии, от умирането на книгата. В интернет са склонни да виждат главно заплаха – спам, агресия, порно, затъпяващи игри, въобще – поквара за хилавите млади души, блуждаещи във виртуалната реалност под измислени самоличности.

Всичко това действително го има в интернет и благодарение на интернет.

Обаче, напомням им, всяка нова медия винаги е била използвана и за добро, и за лошо. Гутенберг е изобретил печатната преса с идеята да направи светото слово по-достъпно за хората, защото навремето само богатите са можели да си позволят ръчно преписваните Библии. Оттогава насам, има ли злина, за която книгопечатането да не е било успешно употребено? Порнографията например също става част от масовата култура. Впрочем, виждал съм доста стари порно снимки и допускам, че най-ранните са на възрастта на самата фотография. Същото е с киното и с телевизията – щом има сателити, ще има и порно канали. Някъде в края на седемдесетте и или началото на осемдесетте години на миналия век благодарение на  първите ВеХаЕс и Бетамакс касети можехме да гледаме западни филми, които и посмъртно нямаше да видим в кината. После във видеотеките се появиха лавици с порно. Днес порното е онлайн.

По времето на социализма режимът се опитваше да брани податливото ни на развала съзнание, като филтрираше всякаква информация, която можеше да подрони парадигмата, че нашият свят е по-добър от „техния”. В различни години се запечатваха радиоапаратите на определени само честоти, заглушаваха се вражески радио и тв станции, ровеха куфарите на границата, изземваха лъскави списания (с порно например) и дращеха с пирон грамофонни плочи (с рокендрол). Това се наричаше „борба с идеологическата диверсия”. Тази борба можеше и да бъде спечелена, ако не бяха новите медии. Куфарите са лесни за обискиране. Обаче сателитните антени и видеокасетите продъниха системата.

Да се върнем малко назад в историята – какво щеше да е Хитлер без печатното издание на „Майн кампф”, без речите, предавани по радиото, и без телевизионното излъчване на Берлинската олимпиада?

Да се върнем още по-назад.

“Светът не е такъв, какъвто беше. Всеки иска да пише книги… Никой не чете… Децата не слушат родителите си… Накъде отива светът…“.

Цитатът е от шумерски надпис, стар пет хиляди години.

Исках да се уверя, че това не е просто крилата фраза, прелитаща между дискусиите ни на маса в кръчмата. Гугъл ми помогна и само за няколко минути намерих „Тържествено академично слово” на доц. д-р Александър Димчев, декан на Философски факултет на Софийски университет „Св. Климент Охридски“, произнесено през 2010 година по случай празника 24 май. Трябва да е истина, значи, давам пак цитата и контекста му във въпросната реч.

Още в древността се бие тревога за една “сериозна опасност“, която безпокояла съзнанието на част от тогавашните  хора. Сведения за нея откриваме в известния текст на Прис, в който пише “За нещастие сега светът не е такъв, какъвто беше по-рано. Всеки иска да пише книги… Никой не чете… Децата не слушат родителите си… Накъде отива светът…“. Подобни терзания са характерни и за други епохи. След изобретяването на печатарската преса от Гутенберг, един от неговите съвременници – Полициано, много разтревожен, заявява: “Сега човешката глупост ще се тиражира много бързо, ще ни залива в огромни обеми, което е заплаха за добрите нрави и за хората…“. Днес, в епохата на интернет, специалистите, които анализират мрежата, твърдят, че само около 8–10% от информацията, която се кумулира и разпространява в нея, е полезна, останалото е т.нар. спам, или информация със случаен характер.

Няма да се заяждам и да питам Гугъл за дефиницията на „полезна информация”, защото ми идва наум още една крилата фраза на известния американски писател фантаст Тиодър Стърджън. В отговор на обичайните обвинения за ниското литературно качество на предпочитания му  жанр, той формулирал Закона на Стърджън: „90 на сто от каквото и да е било е абсолютен боклук.”

Боклукът е много – това е безспорен и полезен извод. Отпреди времето на интернет. Всеки опит да измерим колко се е увеличил или смалил процентно за времето на собствения ни живот или за онези пет-шест хиляди години от шумерите насам ще попадне в рамките на грешката на субективните ни възприятия.

С което започвам да опипвам обещаната по-горе втора тема – как селектираме от бунището полезните за нас си зрънца знание. Как избираме добрите или лошите новини за пропадането или оцеляването на света? Защо, според ироничния коментар, който прочетох наскоро в един роман, съвременни западни интелектуалци не биха се чувствали на ниво, ако признаят, че изчезването на вариолата е част от модерния начин на живот?

Според същия текст „това им е начинът да се правят на знаещи”. Тоест черногледството е cool, а оптимизмът е запазен за незнаещите. Тази нагласа ми изглежда доста масова, но тя е само на повърхността на проблема.

В книгата си „Дневник на една лоша година” Дж. М. Кутси, Нобелов лауреат за литература за 2003-а, пише „Лошото прогонва доброто”. Доброто не се котира. Има ли нещо, което може да се каже за това развитие на нещата или пък човек трябва да изсумти недоволно и толкоз?”

„Дневникът” е сборник с есета на многообразни интимни и големи теми. Горният цитат е от текста с наслов „За музиката”, а следващият е от „За употребата на английския”.

„Изброявам си наум моите вече немлади връстници, за да се уверя колко много от тях ходят вечно нацупени, колко много от тях се оставят да гледат безпомощно объркани накъде върви светът и как това се превръща в основна тема на последните им години.”

Прощавам си нескромността да дискутирам задочно, без право на отговор, с Нобелов лауреат, защото го имам за близък – смятам романа на Кутси „В очакване на варварите” за една от най-добрите книги, които съм чел през живота си. Есетата му пък покриват теми, които и мен ме вълнуват – от инвазията на съюзниците в Ирак до самотата на стареенето. Кутси е на 71 години, когато пише „Дневника”. Мисълта му е бистра, а през редовете се провижда усилието много да четеш и следиш какво се случва по света, да разбираш възгледите, с които си отчаяно несъгласен..

Есето му „За мисленето” започва така: „Ако бъда притиснат да сложа етикет на моите политически схващания, ще кажа, че те са от вида на песимистично-анархистичната пасивност, или на анархично-пасивния песимизъм, или на песимистично-пасивния анархизъм: анархизъм, защото опитът ми показва, че най-вредното в политиката е самата власт; пасивност, защото храня съмнение относно волята за промяна в този свят, воля, често предварително заразена с жаждата за власт; и песимизъм, защото не вярвам, че в основата си нещата могат да бъдат променени.”

Защо немалко и от моите връстници ходят „нацупени”? Кое кара човек – дори добре информиран интелектуален гигант като Кутси – подсъзнателно може би да филтрира „новините от света” или собствените си импресии от въпросните новини, за да стигне до възможно почти най-мрачните изводи? Защо успехите с имунизацията срещу едрата шарка или детския паралич, или достъпността в интернет до качествена музика не са достатъчно добра новина за нацупените?

Моята хипотеза. Развитието на света неимоверно се ускори. За един само човешки живот видяхме първия човек в космоса и първия човек на Луната, протестите от 60-те и края на войната във Виетнам, падането на Берлинската стена и падането на Системата, първите персонални компютри, първите наши собствени имейли, първата нова глобална епидемия – СПИН, първите прокламации на „глобалното село”, първите – с насмешка приемани преди едно-две десетилетия – сигнали за глобална климатична промяна и за глобална енергийна криза; първите нечувани и плашещи обещания на генното инженерство, първите войни „на живо” по телевизията, а за капак – световен тероризъм и световни финансови кризи.

Та моята хипотеза е, че тази динамика на световното развитие и информационният взрив изпреварват възможностите или навиците на моето и други сегашни поколения да разбират и трезво да анализират.

А това, което не разбираме и не успяваме да осмислим, ни плаши.

Тогава идва естествената човешка реакция да обвиним света, да осъдим моралната му поквареност. Защото алтернативата е некомфортна: да приемем, че светът се развива, но ние едва успяваме да го следваме, тоест че сме използващи или неизползващи компютъра динозаври. Не, не, по-удобно е да се видим като последните динозаври, пазители на достойнството в един свят, отиващ към пропаст, където децата са престанали да слушат по-възрастните.

Това, уви, може да бъде и колективна нагласа. Струва ми се, че съм я забелязал в личното и публично говорене на  наши западни балкански съседи: ние тук сме си готини и добре ни е така, а на Запад – вижте само какво им се случва! А нали те навремето…

Прегледах последните си редове и си представих ироничната насмешка на читателя – този май се има за мислителя, който разбира нещата издъно. Къде му е Отговорът?

Аз се опитвам да разбирам света – от любопитство, както споменах, и защото не ми е все едно колко нацупен или усмихнат би следвало да бъда при неизбежната утринна среща с огледалото. Имам своите тревоги и своите надежди, дори може би нещо като „отговор”. За тях – в следващото есе.

За живота сега и за живота утре

Бях се прибрал у дома след поредната си гастарбайтерска авантюра, почивах си на село и си мислех за моя приятел, писателя Агоп Мелконян – че трябва да му се обадя и да се видим. Знаех, че е сериозно болен, та си казвах – „докато не е станало късно”… Айде, утре ще звънна.
Преди аз да звънна – на мен ми звъннаха…
Някои от късните му разкази бях чел в чужбина, а последните му публицистични статии – едва когато подготвяхме една посмъртна био-библиография. Не успях да му кажа колко много бях харесал написаното.

Понесени от всекидневието, често прекарваме големи части от живота си в някакво неслучващо се „утре”. Нормално е някак си, особено ако не харесваме работата си, да чакаме края на работния ден, уикенда, лятната ваканция, после – Коледа и Нова година. После – пролетта и лятната ваканция.
Някои доста отрано започват да чакат пенсия, „за да си поживеят”.
Лишаваме се от желани неща, отлагаме ги за след „висшето”, за след повишението, за след някакви придобивки или за „веднъж само да пораснат децата”.
А случва се пък на хора, които съвсем не са фокусирани главно върху материалните придобивки, да изпадат в продължителни полу-депресивни състояния или апатия: животът е скучен, това няма смисъл, онова не струва и така ден след ден в еднообразен ритъм – от алармата на телефона сутрин до вечерното превъртане на телевизионни истории за неща, които се случват с някой друг, някъде другаде.
А животът е винаги тук и сега.

Писатели, поети и философи са ни напомняли тази истина – явно има защо.
Една от най-точните и простичко сърдечни книги по темата е „Алхимикът” на Паулу Коелю: „Когато всички дни станат еднакви, това означава, че хората са престанали да забелязват хубавите неща в живота, докато слънцето върви по небосклона.”
И още: „Тайната се крие в настоящето; ако обърнеш по-голямо внимание на настоящето, можеш да го направиш по-хубаво.”

За мен – според опита си, който се старая да не надценявам – най-щастливи са не непременно амбициозните, които си поставят и евентуално постигат големи цели. Всъщност голямата цел е винаги едно голямо „утре”. Най-щастливите хора, които съм видял, са онези, които умеят да се радват на обикновените радости, на дребните скъпоценности на деня. Писах вече в едно друго есе, че някои се раждат с този талант.
Аз май не бях от късметлиите по рождение, но ми се ще да разкажа как веднъж си помогнах в едно от онези мрачни състояния, за които споменах преди малко.
Бях далеч от дома – за първи път за дълго далеч от дома, преуморен от работа, огорчен от неразбиране и т.н., накратко – беше ми тъпо, самотно и тъжно. Излязох на двора пред гастарбайтерската си квартира-канцелария и като че внезапно съзрях жълти есенни листа и синьо на небе. От комина на съседната къща ме лъхна сладък мирис на дим, на топлина и уют. Това беше хубаво. Подсети ме за нещо, което имам, макар да се бях временно лишил от него.
Какво още хубаво ми се случи днес, запитах се. Някой се беше обадил по телефона и ми бе казал добра дума. Някой, май почти непознат, ме бе поздравил с искрена сърдечност на улицата… Не помня вече подробностите, но тогава си записах няколко такива дребни „добри неща” на листче. Прочетох го и си казах – „не е толкова зле”.
Пак прочетох списъчето няколко дни по-късно, за да установя, че бях забравил „добрите неща” и че пак бях самотен и тъжен. В туй като че ли имаше някаква поука и продължих за известно време да си записвам или да си преповтарям преди заспиване какво хубаво ми се случи днес.
Това малко упражнение може и да не беше кой знае колко талантливо измислено – на фона на тъй разнообразните техники за самоусъвършенстване, – но ми помогна да се опитвам да живея тук и сега.

Живота, вярваме или не, до голяма степен си го правим сами – дори в неблагоприятни обстоятелства.
Едно от добрите неща, които ми се случиха наскоро, бе да срещна за кратко З. Обикновена жена, горе-долу на моите доста зрели години, „работническа класа”, обаче образована и с буден ум. С много мъчен живот.
Сред най-големите злини на този свят е да имаш болно дете. Нейният син се бе разболял по време на следването си в далечната столица от множествена склероза – изключително тежко страдание, с ужасни последствия за двигателните и умствените способности. Причината – неясна или въобще неизвестна, прогнозата – лоша. Може и да бе нетактично, но като попитах, ей така – уж от любезност, З. започна да разказва за всекидневната си борба да направи най-доброто от лошото. Тази история за проточилото се и без особени изгледи за успех лечение, за усилията семейството да продължи да живее нормално що-годе някак си някой друг би я разказал с яд и омраза към небесата или с патоса на мъченик. За мен З. бе наистина мъченик, но тя разказваше спокойно – като за неща, които се случват. Носеше си кръста.
А преди и покрай тази болезнена тема си говорехме за какво ли не и ми бе хубаво, че седим и си говорим. Доволна бе, че бе пропътувала България по диагонал, за да се види със сестра си – така се запознахме. Разправи с подробности за екскурзията с автобус до Париж. Аз имам доста познати, които много пътуват и пълнят електронната си поща или фейсбук със снимки „на фона на…”. З. бе видяла и запомнила, бе изпитала радост, която с радост споделяше. Не мога да обясня разликата между нея и другите пътуващи с прецизни определения.

Екскурзиите напоследък са все по-евтини. Знам и други хора, които съвсем не са кой знае колко материално осигурени, но си позволяват автобуса до Париж днес, не утре. А знам и такива, на които ми се ще да кажа – пó има шанс да изпиташ нещо хубаво, ако неделната ти разходка е до близката планина вместо до шопинг-мола.

Има – на думи поне – някакъв парадокс в това: животът е тук и сега, а тъкмо хора, затънали във всекидневието, живеят „утре”.
Всекидневието, ако си го направим монотонно и сиво, поглъща вниманието ни като сива дупка (не идва дори да я нарека „черна”). Хоризонтът ни се приближава и стеснява като на зум – до утрешния ден, до края на седмицата, до някакви близки планове. И както уж планираме – губим перспективата върху живота си. То е като „Седях и си мислех. По едно време усетих, че само седя.”
В последния албум „Двойна фантазия” на Джон Ленън, записан заедно с Йоко Оно малко преди безсмислено да го застрелят в Ню Йорк, има една песен, където се казва ( в мой свободен превод) „Животът е това, което ти се случва, докато си зает да кроиш съвсем различни планове.”

Разбира се, трябва да се опитваме да планираме и да инвестираме в бъдещето. Има моменти, когато наистина е важно да се откажем от някакви удоволствия заради постигането на конкретна цел. Имаме отговорности – към децата на първо място – които налагат да се лишим от едно или друго.
Ама трябва също да се живее днес.
„Диалектиката ми…” Нека го преведа като „диалектиката ми такова таковатата” – това сподели веднъж мой приятел, който, впрочем, имаше добре развит вкус за живота днес и особено – за живота вечер и нощем.
Трябва да се планира и да се живее едновременно, а мъчният диалектически въпрос – като при всички житейски дилеми – е за мярката.
Една крайна опция е животът ден за ден и такива хора обикновено наричаме бохеми. В този вариант на мен поне ми липсва сигурността, която дават осезаеми или абстрактни неща като любов, дом, семейство – топло писмо, топла вечеря, топъл радиатор. Бохемите освен това често оставят зад гърба си някой да пати и да плаща сметките за едното, другото или третото.
Аз не вярвам, че личното щастие може да се изгради трайно върху чуждо нещастие.
Затова не харесвам и онези, прекомерно целенасочените към своето „утре”, които минават през живота като в някакъв личен завоевателен поход – едни понасят колатерални щети, а друг ще се почувства велик воин.
Суета.

А животът е кратък по дефиниция. Можем малко да го удължим, ако го живеем днес, или да го скъсим, като го отложим за след… Личните ни ценности отреждат какво ще отсрочим или пропуснем. Обаче ето нещо, което няма нужда, няма никаква нужда да отлагаме за някой друг път.
Добрата дума.

„Хайде да възкликваме, да се възхищаваме един от друг. Не бива да се плашим от високопарните думи… Хайде да си правим комплименти. Нали това са все щастливите моменти на любовта.”
Булат Окуджава бе сред любимите „певци с китара” на моето поколение още от седемдесетте и осемдесетте години на миналия век. Казваше ни неща, различни от каквото официалната идеология изискваше и обещаваше – например комунизма, който щеше да се случи според тогавашния план някъде около 1985-а. Това за мен, гимназиста, си беше буквално „утре”. А когато вече бе станало ясно, че това утре не е „тумороу”, а „маняна по някое време”, с някаква струнка дисидентство разчитах за себе си, ентусиазирано, метафорите на Окуджава за всемогъщата черна котка във входа или за изгорелия в безсмислена битка хартиен войник. Обаче „Давайте восклицать” ми се стори навремето сладникаво.
Ами ако не ми харесват хората, защо да им правя комплименти?
Защото, казвам си днес, често все има нещо и за похвалване, а това са „щастливи моменти” – тъй е лесно и струва само минутка във Фейсбук или на живо да си даваме един на друг по малко радост.
И защото, завършва последния куплет Окуджава, животът е кратък.

Житейските избори пред нас са безброй – на всяка възраст и дори почти всеки ден. Аз се притеснявам да не заемам (прекалено често ) нескромната поза на даващия съвети. На помощ ми идва Коелю с неговото „Всеки си мисли, че знае как другият трябва да живее живота си, но всъщност никой не знае как трябва да живее своя собствен.” Е, това ще ми е индулгенцията за следващите редове – нека са не съвети, а още цитати и парафрази, които събрах за край.

Не оставяй днешната радост за утре. Недей.

Качи се на планината. Планината няма да дойде при теб, а гледката отвисоко ще си е твоя. Или се качи на Айфеловата кула. ”Париж ще е винаги наш. Наздраве, дете.”

Угаси телевизора. Отвори книга или си пусни музика – в това има повече живот отколкото по телевизията. Я Коелю, я нещо друго ще нацелиш – например двойната фантазия на Джон Ленън и Йоко Оно, или Дженис Джоплин, която пее Tomorrow never happens.

Облечи си новите дрехи. Това е от Стефан Цанев:
Носете си новите дрехи, момчета!
Не казвайте утре ще бъдем красиви!
Не казвайте утре ще бъдем щастливи!
Не казвайте утре ще бъдем, ще бъдем…
Ще обичаме утре,
утре ще бъда любим.
Носете си новите дрехи, момчета!
Падаме, както ходим, умираме, както спим…

Слез от трамвая. Ако усетиш, че се движиш през живота си като остарял трамвай (това е от „Тавански спомен” на Валери Петров), всеки ден все по същия маршрут, със същите спирки все по същото време – слез. Направи крачка в страни и се огледай – не дали не идва влак по трамвайната линия, а огледай себе си – кой съм, къде съм и закъде бях тръгнал, трамвайното разписание ли ми е съдбовно разписано?

Не се стискай за добра дума. „Имам нужда от теб”, „Съжалявам, прости ми”, „Благодаря” са думи да бъдат изричани днес, защото „утре” не е гарантирано. Днес кажи „Обичам те” – глупаво е да предполагаме „той/тя си знае”. (Приписва се на Маркес, но нямаше как да го проверя.)

По-малко „трябва”
Това пък е цитат е от световно неизвестен човек, който навреме ми обърна внимание, че прекалено често използвам в разговорите ни „Аз трябва да … това, аз трябва да… онова”. Трябва периодично да преброяваме своите „трябва” и да си мислим от време на време дали пък не е дошъл момент да направим нещо, което не трябва.
И което ще направи деня ни различен от предишния. Нещо неразумно?

Паулу Коелю, из „Край река Пиедра седнах и заплаках”:

Трябва да поемаме рискове. Истински ще разберем чудото на живота, само ако позволим да ни се случи нещо неочаквано.
Всеки ден Бог ни дарява – заедно със слънцето – и един миг, в който можем да променим всичко онова, което ни прави нещастни. Всеки ден се преструваме, че не сме усетили кога е настъпил този миг, че той не съществува, че днешният ден е същият като вчерашния и няма да е по-различен от утрешния. Но който внимава, ще открие вълшебния миг. Той може е да скрит в минутата, когато сутрин отключваме вратата, или пък е в моментното мълчание, възцарило се след вечеря, в хиляди други неща, които ни се струват все същите. Този миг съществува — това е моментът, в който цялата сила на звездите прониква в нас и ни позволява да вършим чудеса.
Понякога щастието е благословия, но в повечето случаи е завоевание. Вълшебният миг на деня ни помага да се променяме, кара ни да тръгнем и да търсим мечтите си. Ще страдаме, ще преживеем трудни моменти, ще се сблъскаме с много разочарования — но всичко това е преходно и няма да остави следи. Затова пък един ден ще можем да погледнем назад с гордост и вяра.
Горко на оня, който се страхува да поема рискове. Той може би никога няма да изпита разочарования, нито пък ще страда като тези, които следват мечтите си. Но когато погледне назад — защото все някога поглеждаме назад, — ще чуе сърцето си да казва: „Какво стори с чудесата, чиито зрънца Бог пося в дните ти? Какво стори с дарбите, които твоят Учител ти повери? Погреба ги в дълбока яма, защото се страхуваше да не ги изгубиш. И сега единственото, което ще оставиш след себе си, ще бъде сигурността, че си пропилял живота си.“
Горко на оногова, който чуе тези думи…

За суетата и зависимостта ни от другите

Животът ми стана по-лесен и ясен, откакто осъзнах каква мощна движеща сила в междучовешките отношения е суетата. Едва ли има друга сила на света, която да ни кара да прахосваме толкова много енергия за маловажни неща и да хабим нервите си в неразумни действия, чиито причини най-често не осъзнаваме.
Дребни амбиции и безсмислени спорове; ненужни вражди и безцелна надпревара със себе си и с околните. Напразни самоизтезания.

Случи ми се да събирам опит от няколко държави, където съм работил с хора „наши”, „западни” и „източни” или „южни”, с различни езици и религия, с различен навици за ползване на офиса или тоалетната. Навсякъде съм бил зрител или, уви, участник в безплодното състезание по самодоказване за сметка на другите.
Виждал съм „шефове”, които, поради липса на по-добра идея какво да правят с времето си и живота си изобщо, прекарват безцелни дълги часове на работното си място, обаче принуждават и подчинените си да киснат в канцеларията до късна вечер. Или шефове и шефки, които превръщат по-младите „съветници” или „експерти” в шофьори, момчета и момичета за пазаруване или участници в принудителни партита с шефа или шефката. Както и например – много са гадните примери – началници, които пращат обидни имейли „до всички”, за да им кажат колко са тъпи и мързеливи или какви мерки са взели срещу злоупотребата с минерална вода от общия хладилник Такива мейли се пращат за предпочитане в почивен ден или – виж по-горе – много късно вечер.
Виждал съм съвестни и скромни хора, на които им се отнемат отговорности и заслуги от страна на колеги, превъзхождащи ги само с амбиция и с умение да се изразиш и покажеш. Виждал съм честни хора и съвестни работници, натикани в ъгъла, унизени.
Това може много да боли. Спомням си как един мой приятел, който се има за дълбоко религиозен човек и по каноните на своята вяра се моли по пет на ден, сподели с мен колко дълбоко желаел на XYZ да му се случи много страшна болест. XYZ му бе отнел заслуга някаква и я бе приписал на себе си. Той, XYZ, бе постъпил така, не защото очакваше да му вдигнат заплатата или удължат назначението, а просто защото можеше да го направи.

Разни видове недостойно поведение съм наблюдавал неведнъж, дори когато поради естеството на проекта отнапред се знае кой на каква длъжност е и колко получава и че след немного време екипът ще бъде разтурен – кой откъдето е. Тоест директна аванта някаква в смисъл на възнаграждение и кариера почти съвсем няма. Обаче навсякъде е същото – перчене със сила и превъзходство, мачкане на по-слабия.

И аз съм постъпвал така някога. По същите причини, които тогава не разбирах. Трябвало ми е да защитя някакъв свой периметър, да покажа сила и превъзходство.

Защото дълбоката причина за суетното и агресивно отношение към околните е чувството за несигурност.
Наистина ли съм достатъчно умен и красив? Май не съм, поне не колкото ми се ще.
Бива ли ме всъщност за работата, на която съм се озовал? В състояние ли съм в действителност да ръководя тези хора – някои от тях май доста ги бива…

Сред най-срамните ми спомени е онзи за ескалацията на отдавнашна „служебна” агресия между мен и една по-млада и по-слаба жена. ZYX може и да бе заслужила със своя арогантен характер не само моята неприязън, но и на малкия екип, за който отговарях. И един ден една съвсем млада колежка влезе в личните й файлове на компютъра. Чете ни на глас, в отсъствието на ZYX, за служебни терзания и за една явно несподелена любов, за горестта около физическите й недостатъци и за евентуалните й еротични качества… Колегите се подхилкваха, а аз… аз допуснах това да се случи. Не си казах тогава „Тази Елейн, ZYX, колко е слаба, комплексирана и ранима.” Намирах я за луда и опасна и се радвах, че това е мнението на мнозинството…

Противно на довода на здравия разум „Живей и остави и другите да живеят”, неувереният в себе си човек е движен от мощен импулс – често неосъзнат – да утвърждава своето его чрез враждебно и агресивно поведение. Онзи, който притежава власт спрямо някаква група хора, може да си мисли нещо от рода на „щом не успявам да спечеля искрено одобрение, поне ще им покажа кой съм”…
Което, разбира се, наранява другите суетни душици и предизвиква реципрочна агресия. Безсмисленото зло край нас се увеличава безсмислено.

Но дори да не сме агресивни по нрав, ние пак сме уязвими поради прекомерната си зависимост от оценката на околните. Дори да си умен, силен, здрав и красив – кой не иска да е още по-умен, по-силен, по-красив?… Никак не ни помага масовата култура, която ни натрапва всекидневно рекламни модели на супер-красота, супер-здраве и други супер-качества, нездравословно подхранващи суетата.
Съвсем естествено е, разбира се, да ни се иска да бъдем обичани и харесвани. Лошото е, когато всекидневно и постоянно са ни нужни доказателства за собствената ни важност – чрез признанието на хората край нас.

И аз, докато пиша тези есета, искам да се харесат. Да ме похвалят познати и непознати.
Приятно е, дава самочувствие.
И се тревожа, че може да не се харесат. Макар да са си мои.
Преди доста години осъзнах, че тази слабост ми трови живота – на моята тогава вече зряла възраст.

По същото време тогавашният ми началник и днешен далечен приятел сподели с мен какво посъветвал сина си. „Никога не очаквай одобрение или благодарност и никога няма да бъдеш разочарован.”
Това ми прозвуча мъдро, но „никога” ми се стори прекалено радикално.
Всъщност сега си давам сметка, че и той търсеше одобрение. Обаче внимателно си избираше от кого. Склонен бе да пренебрегва мнението на своите началници, но определено му се искаше – и успяваше – да бъде харесван от своя си екип.
Моята житейска тактика е донякъде подобна.

Следва дългичък цитат от каквото написах по същото онова време до собствения си син.

„Иска ми се по-малко да бъдеш зависим от оценките и отношението на околните…
Нормално е едно дете да се радва, когато учителите го хвалят за старанието, а родителите – за отличните бележки. В известен смисъл това е нормално и за възрастните – всички искаме да бъдем ценени, хвалени, обичани. Славата, към която някои се стремят, е точно това – да търсиш масов отклик за личността си.
Не бива обаче наличието или отсъствието на признание от страна на околните да има прекалено силно влияние върху твоето отношение към самия себе си, да определя дали ще се чувстваш щастлив или нещастен.
Околните обикновено са несправедливи. Търси опората в себе си. Мярката. Оценката.
Това е трудно…
Мисля, че си върша добре работата в тази страна, но дори когато съм сто на сто уверен, че съм взел вярно решение в някаква трудна ситуация, истинското ми удовлетворение идва, едва когато някой каже „Добре се справи, момче!”. И обратно – продължавам да страдам от доносите или проявите на неблагодарност. До такава степен, че нощем се будя и си мисля „Защо ми направиха това? Как да си го върна?”
Както виждаш, наказвам себе си, за чуждата несправедливост…

Примерите, които ми идват наум, са главно свързани с работата. Обаче проблемът с отношението на околните може да бъде още по-болезнен, ако си направил нещо лично за някой близък и очакваш отзив лично от него.

Българският писател и публицист Калин Донков пише в една от книгите си какво му казал негов познат по повод случай на черна неблагодарност: „Направих му съвсем малко добро, а той ми отмъсти като за голямо.”
Благодарността не е въпрос само на култура, възпитание и характер, а често и на елементарна, общочовешка психология. Хората са склонни да изпитват и показват благодарност, докато са в беда и/или са по някакъв начин зависими от теб. Когато излязат от това положение, отношението им често се променя в агресивно. Не знам защо. Може би тъкмо заради зависимостта, от чувството, че личният им суверенитет е бил уязвен.
Глупаво е обаче да мразиш хората за това или да страдаш. И в двата случая, както стана дума, наказваш себе си. Хората са такива, каквито са.
Аз не успях на време и още не съм успял да се примиря с този факт. За което си плащам.
Затова са моите съвети.
Невероятно е количеството душевна енергия, което човек може да разпилее в очакване и борба за това, което наричам отклик, отзив от страна на другите, одобрение, похвала. Силно е страданието от неблагодарността. Всичко това е излишно. Можеш да го избегнеш.
Изходът обаче не е в крайния цинизъм. Има по-достойни и по-ефикасни житейски тактики. Например:
Продължавай да се водиш от вътрешните си разбирания за добро и зло. Прави добро.
Понякога ще имаш признание, понякога – не. Нищо чудно по-често усещането ти да бъде за липса на признание. Хората са твърде заети със себе си, за да мислят за теб. Прощавай им.
Не забравяй, че проблемът не е само твой. Всички имат нужда от признание, добра дума, любов. Но тази потребност е за едни болезнена, други успяват да я контролират.
Не се оставяй да бъдеш изцяло зависим от одобрението и любовта на околните, а още по-малко – от страна на един единствен човек. Обичай ги, но се старай да бъдеш свободен и самостоятелен.
Някои се борят за всеобщо признание, тоест за слава. По-практично е да си избереш един ограничен кръг от хора, чието мнение и оценка да са ти важни – например приятели, семейство, любима, компетентен колега и т.н.
Но и спрямо този кръг не бива да имаш прекомерни очаквания. Хората са заети с други неща. Навремето една умна жена, пред която си позволих да негодувам за липсата на очакваното от мен добро отношение, с женската си интуиция налучка същността на проблема ми: „Искаш прекалено много другите да се занимават с теб.”
Възможно е също именно най-близките да ти поднасят най-жестоките огорчения. Но без тях не можем. Къде е тогава изходът? Вече го написах – търси опората в себе си.
Банален, но верен е девизът „Прави, каквото трябва, пък да става, каквото ще.”
Разсъждавайки като психоаналитик любител, стигнах до извода, че хората са тъй зависими от чуждото одобрение, защото са неуверени в себе си.
Вгледай се в околните и може би ще откриеш колко са слаби. Някои са изтъкани от комплекси. Може би такова наблюдение ще ти помогне да се чувстваш по-добре.
Стигаме до същината, до най-мъчното. За да бъдеш независим, трябва да имаш тази „опора в себе си”, да си уверен в собствените си ценности, качества, решения, постъпки. Тоест трябва да си силен.
Бъди…”

Писал съм по-нататък до сина си и как „да бъдеш силен” – може и тези редове да използвам в отделно есе, може да са полезни за някой младеж. Аз мога да пиша и пиша с удоволствие, пък оценката за „добро” и „полезно” ще е на някой друг.
Писал съм и други мъдри мисли, давал съм добронамерени съвети понякога, за да се уловя, че не ги следвам в собствения си живот. Но по отношение суетата и зависимостта от другите чувствам, че съм успял, макар и може би с обичайното закъснение.
При последното си омешване с доста голям и много шарен екип някъде далеч в Африка, забелязах, че набирам точки сред колегите, тъкмо защото не се напъвах да бъда нещо пό и странях от суетното служебно състезание на его-та. За да бъда искрен: усещах добре контролирана неприязън от хора, които аз самият не харесвах, но ясно долавях симпатията на онези, които намирах за свестни и готини. Това ми стига.

Петнайсет години изминаха след онези писма до сина ми, когато един човек от моя си „кръг на важните” разпрати имейл до доста хора – вероятно от нейния кръг – с мисли на бразилския писател Марио де Андраде, които много ми се иска да цитирам тук, макар и посъкратени. Ако гугълирате Марио де Андраде, лесно ще намерите пълния текст на български.

„Преброих годините си и открих, че ми е останало по-малко време на този свят от времето, изживяно досега.
Чувствам се като онова момче, което е спечелило пакетче лакомства. То изяжда част от тях бързо и с удоволствие, а когато забелязва, че му остават малко, започва да ги поглъща бавно, да се радва на всяка хапка…
Вече нямам време да понасям абсурдни личности, които, независимо от възрастта си, не са пораснали. Нямам време да се занимавам с посредствености.
Ядосват ме индивиди, които се опитват да дискредитират по-кадърните, за да си присвоят техните места, да си припишат техните таланти и постижения.
Ненавиждам да бъда свидетел на борбата за по-важно място…Презирам хората, които не спорят за съдържание, а за титли. Времето ми е прекалено ценно, за да се занимавам с титли.
Искам есенцията, ядрото, същността, душата ми бърза. Няма много лакомства в пакета…
Искам да живея до човечни хора, много човечни, преди всичко друго – човечни.
Хора, които обичат да се смеят на грешките си.
Които не се суетят около успехите си и не се самозабравят.
Които не се смятат за избраници, за елит, превъзхождащ останалите. Преди наистина да са станали такива.
Които не бягат от отговорностите си.
Които защитават човешкото достойнство…
Искам да се обградя с хора, които знаят как да докоснат сърцето на другите.
Хора, които не са се ожесточили от жестоките удари на живота, а са израснали с една мекота в душата. Които нещастието е направило по-мъдри…
Целта ми е да стигна до края спокоен, в мир с любимите си същества и с моята съвест.
Надявам се, че това един ден ще стане мечтата на всички ни, защото така, или иначе, ще стигнем до края…А защо да не бъде с радост и удовлетворение?”

Надявам се да е очевидно колко точно съвпадат тези редове с моята идея за „кръга”, на чиято оценка и подкрепа да се осланяме. Признавам, подразни ме при първото четене неговото „искам, искам…” – малко нескромно ми прозвуча, все за себе си иска, помислих си. Помислих си за есе на тема колко можем и как да помагаме на хората да станат такива, че да ги искаме край себе си.
После преброих и аз годините на Марио де Андраде (1893 – 1945), преброих и своите. Дадох си сметка, че вече съм надхвърлил възрастта, на която той е починал, и че неговият текст е стигнал до мен, за да подхрани някакви мои търсения, а не обратното.

На годините, когато отдавна е кристално ясно, че много повече е минало и много по-малко остава, благодарен съм, че ги имах около себе си хората, с които си пишем – през няколко десетилетия с Марио де Андраде и през континенти с неговата преводачка на български. Търсил ли съм ги тези хора или май по-скоро те идваха? Търсех, във всеки случай продължаващото им присъствие или поне си мислех за тях, когато вече ги нямаше около мен или на света изобщо.
И няма нужда да чакаме да „стигнем до края” или да го приближим. Така, с важните хора, с „радост и удовлетворение” може да се живее и от по-рано.

За еволюцията на живота и лошия късмет на човека

„Защо хората са толкова лоши?!”, чувам понякога да въздъхва някой познат, докато си говорим за поредните новини за жестокости и насилие от големия свят или за поредната банална лошотия от всекидневието.
Поомръзнали са ми споровете на тема добър или лош е човекът по природа. Струва ми се, че разбирам по-добре ставащото около мен, като виждам корените и на доброто, и на злото в най-далечното минало на живота на тази планета.
Именно биологичната еволюция ни е докарала дотам, където сме днес в социума – с всякакви екологични, политически, икономически, демографски и военни кризи.
Защото “венецът” на еволюцията, базирана на експанзия при недостиг на ресурси, едва ли е можел да не бъде агресивно и себично създание, представляващо най-голямата опасност за себеподобните.

Днес по-голямата част от човечеството израства с възприемане на Дарвиновата еволюция като за една природна даденост – каквито са строежът на Слънчевата система или стойностите на фундаменталните константи; даденост, заради която си струва да бъдем горди, защото ни казва, че сме „венецът”, пък и защото маймунското начало изглежда по-убедително от библейския мит за сътворението от кал. Впрочем, Дарвиновата теория е, разбира се, блестящо постижение на разума, категорично потвърдено от по-късни научни открития. Та тези мои размисли не са критика на теорията, а на принципа, по който е протекла еволюцията – борбата за оцеляване на индивида и вида в среда с ограничени ресурси.

Оцеляването на най-приспособените е ставало по различни начини, но основните от тях все пак са били мускули, зъби, люспи и бронеплочици, отровни шипове или жила, рога и – особено важно – ефективни механизми за размножаване. Стратегията на цялата еволюция и при растенията, и при животните е била експанзия, завземане на жизнени пространства за сметка на съперниците. И какво по-нормално и логично от това според насадения ни в училище начин на мислене – растящата популация очевидно има по-големи шансове да преживее, а за да расте, трябват повече пространство, храна, вода, слънце, каквито няма достатъчно за всички. Изисква се известно интелектуално усилие, за да забележим, че това решение на Майката Природа или който там е бил отговорен, не е непременно нито нормално, нито очевидно. По-скоро обратното – в самата идея за експанзия и растеж при дефицит на ресурси има известно логическо противоречие.

В онези далечни времена Дарвин всъщност формулира в биологичен план принципа на конкуренцията. Доколкото ми е известно, тогава не са обърнали достатъчно внимание на този аспект на теорията му, защото са били повече загрижени за естетическата страна – въпроса за опашките например.

А цялата ни съвременна и всякогашна икономика е базирана на конкуренцията. Принципът на търсене и предлагане всъщност означава, че като правило търсенето на някакви блага е по-голямо от ограниченото им предлагане и в тези условия оцеляват най-приспособените, тоест онези, които успяват да натрупат и изядат повече за сметка на другите, да ги изместят или да изядат и тях. Моделът е универсален: прилагали са го и го прилагат индивиди, групи, народи, религии, изчезнали или съществуващи все още цивилизации. И ето ни там, където сме. В модерния Запад. Но днес, когато физическите ресурси на планетата започват да не стигат, все повече хора се замислят дали експанзията е била най-добрият модел.

Могло ли е да бъде иначе? Наистина ли няма достатъчно слънце, храна и вода за всички? Могли ли са Бог, или Майката Природа да изберат друга стратегия на биологично развитие, която после би била възприета и от съответната цивилизация или цивилизации на сапиенси? Или: опитвали ли са Бог / Майката да конструират други светове – с изобилие на ресурси? Дали при такова изобилие може да има стимул за развитие?

Грешката е направена някъде в самото начало – вероятно не със сътворението или обезопашяването на човека, може би не дори със сътворението или възникването на живота, а дали пък не със сътворението / раждането на света? (Ще спомена по-нататък фундаменталните константи.) Днес можем само да регистрираме резултата – конкуренцията е универсален био и социо принцип, а агресията е доминанта на природата и обществото, основен модел на поведение – от личния живот на индивида до “успешните” цивилизационни избори.

Един от най-старите човешки митове обяснява проблема в първите си глави. Имало е Райска градина с изобилие на всичко плюс една като че ли дребна забрана. И – забележете – никакъв секс. Никакво множене. Само лежерно общуване и безкрайни възможности за съзерцателен размисъл. Обаче човекът поискал ПОВЕЧЕ и в резултат бил изгонен и наказан да се БОРИ с природата, за да оцелее, и да ражда децата си в мъка. Почти веднага, още в първото поколение, се стига до първото убийство с мотив конкуренция. Земеделецът Каин отнема живота на брат си, пастира Авел, защото Господ по-благосклонно погледнал на Авеловото жертвоприношение, миришещо на мръвка.
Начева се цивилизацията на кръвта и спермата.

Няколко хиляди години след този мит колективните ни кошмари – марсианци, трифиди или китайци – се раждат и прераждат отново и отново от страха, че някой ще дойде да ни отнеме лебенсраума. Да ни зароби, сексуално злоупотреби и евентуално – изяде. А цялата пост-катастрофична фантастика моделира възкресението на света по същия начин – след масовото бедствие, без значение какво, оцелелите трябва да продължат да оцеляват в безмилостна борба срещу други оцелели и всичко започва отначало. Плюс евентуално подхвърлено някакво зрънце надежда в края на романа или филма.

А как да бъде иначе, щом сме заченати в конкуренция? След един кратък акт, който много често прилича и нерядко е акт на насилие, няколко десетки или стотици милиона сперматозоида започват луда надпревара нагоре по влагалищния канал, от тях едва стотина хиляди преодоляват стеснението на шийката на матката и само най-чевръстите навлизат в последния етап на състезанието във фалопиевите тръби – кой пръв ще пенетрира мембраната на единствената яйцеклетка. Какво разточителство!
За съжаление, след ред експерименти, Майката е избрала именно конкуренцията, доминацията и агресията като основни елементи на продължението на рода, особено при по-висшите видове и най-вече при бозайниците. Мъжките птици се надсвирват и състезават по пъстрота на опашките, елените се кьоскат, вълците със зъби решават кой ще бъде оплодителят на глутницата. Разлистете популярна книжка или погледайте Дискавъри ченъл и се удивете на Майчината изобретателност в ритуалите на конкуренция. А финалът при висшите винаги е един – по-едрият и силен мъжки екземпляр заема положение над по-слабия женски и прониква в него.
В сапиенсовите времена същите принципи нещастно се продължават в интимните ни отношения. Пак търсене и предлагане – мъжкият иска, а женската дава или не дава. Минали през усилвателя на икономиката и социума, пазарно-природните отношения се връщат в сферата на секса – по-силният избира, доминира и притежава. Сексът пък детерминира почти всичко друго.

Съвременната западна литературна традиция, с която толкова се гордеем, започва с възпяването на едно деветгодишно клане, целящо възстановяването на собствеността върху една открадната хубава жена. О, Музо!
О, музо, нямаше ли по-добри теми от кръвосмешението на Едип или развратната майка на Хамлет, мъжеубийката? Кръв и сперма от “Антигона” до “Макбет” и от класиката до днешните комерсиални сурогати на култура.
Че отношенията на доминация и собственост регулират секса и брака, не е нова тема, но рядко си даваме сметка колко дълбок отпечатък е оставил в колективното ни подсъзнание биологичният механизъм на пенетрацията, защо губим разсъдъка си от гледката на дупета и млечни жлези и откъде започват абсурдните предразсъдъци за нормалното и извратеното между половете.

За съжаление, освен порочния принцип, Майката природа или Креаторът са допуснали и някои неприятни конструктивни грешки в репродуктивния ни апарат, пък и не само в него. Например пресичането на половите и пикочните канали е постоянен потенциален извор на инфекции и причина за още табута и предразсъдъци, свързани със срамните части и мръсните работи.
„Раждането в мъка”, също е еволюционно наследство и се дължи на противоречието между стесняването на таза при изправения вървеж и нарасналия размер на черепа на ембриона. Природата или онзи, който е отговарял за процеса, е решил това противоречие с несъвършен технически компромис, в резултат на което при всички изследвани човешки култури жената има нужда от помощ при раждането, докато женската на шимпанзето – най-близкият ни жив родственик – може да се наведе и да си помогне да измъкне плода навън.
„Импровизирано, незадоволително решение”, пише по въпроса съвременен антрополог. „Върши работа, но само толкова. Това определено не е типът система, която бихте измислили, ако я проектирахте. Но еволюцията е любител техничар, не инженер.”
Тоест днешната наука не гледа на еволюцията като на безупречно развитие от добро винаги към още по-добро.
Могло е да бъде иначе.

Е, не всичко е толкова черно, всъщност има и за какво да сме благодарни.
В тези есета и в личните си духовни лутания се имам за агностик, а на моменти – дори за умерен атеист. Но ето че тъкмо в контекста на еволюцията и борбата за оцеляване забелязвам неща, които ми изглеждат като косвено доказателство за съществуването на Бог. Сам си го измислих.
Ако бе истина, че ядем, за да живеем, дискомфортът от жаждата и глада щяха да са достатъчни, за да накарат всеки индивид да търси и да се бори за храна и вода. Кой знае защо обаче, ние сме благословени със силно удоволствие от хладна глътка под горещото слънце, дарени сме били с дарбата да развием едно божествено (и не задължително кърваво) изкуство: кулинарното. Дали все пак не живеем и за да ядем, тоест да се радваме?
Ако всичко се свеждаше само до оцеляване, болката щеше да е единственият стимул за индивида да се грижи за целостта на тъканите и органите си. Вместо това ни е позволено да изпитваме удоволствията на здравото тяло – от силата на стегнати мускули и придвижване през пространството; от допири по кожата – на водни капки или топлина от огъня; от мириси и звуци.
Най-сетне, ако ставаше дума само за продължението на вида, пак болката в тестисите, напрегнати от излишък на семенна течност, щеше да е напълно достатъчна, за да ни накара да изберем женски индивид в овулация, да се съвокупим и еякулираме. Обаче Бог или Майката Природа или Нещото, което е имало Замисъл, са ни дали много повече – играта, докосването, оргазма. Да не говорим за самата Любов, която може и не може без физическата любов.
Това бе моето доказателство, но е логично да добавя и един традиционен аргумент на защитниците на Бога и Сапиенса – могли сме да се пенетрираме и колим един друг без бляскавия импулс в главните мозъци на написалия и на четящите “О, Музо, възпей онзи гибелен гняв…”

Могло е да бъде другояче – Майката е експериментирала. Мъжката риба изцърква спермата си над хайвера, оставен от женската, и плува свободно нататък. Мравките и пчелите имат хармоничен ред за размножаване, хранене и летене. Щъркелите са моногамни. Книжките за животинския свят и Дискавъри ченъл предлагат трогателни примери на алтруизъм в света на животните. Алтруизмът впрочем също е еволюционен механизъм и спомага за оцеляването на видовете, които го прилагат. Защо обаче е по-скоро трогателно изключение сред огромното разнообразие на агресивни и защитни стратегии?
Още през осемдесетте години на миналия век чрез компютърни симулации, базирани на т.нар. “дилема на затворника”, се доказа, че стратегии с елемент на “ако те ударят по едната страна, обърни и другата” са по-успешни за развитието на популацията от “зъб за зъб”. Аз не зная за съжаление дали и доколко математиците са успели да приближат тогавашните модели до реалната сложност на природата и еволюцията. Ясно е обаче, че изборът на Майката за Човека не е бил единственият възможен.

Преди много години четох за една антропологична теория, според която ловът е имал решаващо значение за развитието на Хомо сапиенс по два начина. Успешното убийство очевидно е зависело от способността на прачовеците в първобитната група да си разменят сигнали и това е подтикнало наченките на говора и разума. Второ, незаменимите аминокиселини в месото са били наистина незаменими за разрастването и усложняването на главния мозък.
Излиза, че агресията ни е направила хора?
Е, месоядството във всеки случай е било решаващо. По-нови изследвания потвърждават, че големият мозък е имал нужда от по-калорична храна, а придвижващият се на два крака Хомо еректус е можел по-успешно да търси мръвка, богата на мазнини и протеини. За начало това е било мърша , остатъци от плячката на лъвове – по вкаменените кости учените откриват резки от каменни сечива.
После сме станали ловци и… там сме, където сме.

Обаче онези космати ловци – дали с препълнени стомаси или премалели от глад – са намерили някакво очарование в някакъв монотен ритъм от потропване с… – какво ли са имали преди кутийките с “Кока кола”? – дърво или камък; имали са слух не само за ръмженето на звяра, а и за птиците, почнали са да вият и пеят – когато са били гладни или сити. Някой от тях – гладен вероятно, а може би преял с ферментиралия под слънцето плод на дива лоза – е посегнал към обгорялата факла, загребал червеникава глина и нахвърлил върху стената на пещерата очертанията на едър рогат добитък и ситни ловци (бъдещи пастири) край него. Този дивак е измислил Първия Бог на Големия Страшен Мамут.
Или, може би, не го е измислил?

Впрочем нека затворя първобитната тема с последен въпрос – а какви биха могли да са живите и особено разумните същества, ако не се бяха развили така, а иначе? Какво щяхме да правим, ако не се състезавахме за физически ресурси и не съществувахме в безумния цикъл на “все по-пълното задоволяване на постоянно растящите материални и духовни потребности”? Е добре, има хипотези или поне може да се твърди някъде в диапазона между спекулацията и теорията, че още от онези далечни времена на първите дивашки ритуали ритмите, шарките, танцът плюс може би някои определени треви и посредничеството на шамана са отваряли сетивата на хората за реалности и опит, които вече не познаваме.

Познаваме този свят. Или, по-скоро, за някаква част от него си мислим, че до някаква степен я познаваме. Този свят, нашата вселена имали ли са алтернатива?

Преди повече от 20 години прочетох за първи път популярна статия за антропния принцип. Според този принцип ние живеем във вселена, удивително подходяща за нашето съществуване. Накратко и опростено: в света около нас всичко е изменчиво освен няколко фундаментални константи – като масата на електрона или гравитационната константа, например, които са си такива от Големия взрив насам. Всички останали величини са променливи, функции на нещо друго с коефициенти на функциите – въпросните константи. Моделирайки светове, в които стойностите на константите биха били различни от познатите ни, учените изчисляват, че природните условията в такъв случай не биха допуснали зараждането на живот на Земята. Или дори не биха съществували планети, звезди, галактики, а евентуално само само облаци от най-простите елементи водород и хелий – нещо, което удивително напомня на Хаоса, описан в глава първа на Битие.
Значи все пак има пръст Божи или антропоморфен план на Майката?

Съгласен съм: ако Той или Тя са конструирали всичко, така че в крайна сметка температурата на замръзването на водата да е точно нула градуса по Целзиевата скала, а максималната плътност на водата – забележете: само на водата! – да е малко над точката на замръзване, та ледът да си е отгоре като юрган, а да не се простира от дъното до повърхността; та така под кората лед на някакви древни водоеми да са могли да щъкат и дремуцат някакви прото-създанийца и да преживеят до затоплянето – това наистина изглежда като мъдър план. Обаче защо е било нужно чехълчетата или поповите лъжички, или хайверите или каквото е било там под леда да бъдат толкова много, че да се конкурират за молекулките кислород и хранителни нещица? Защо изобщо е трябвало да има студ и лед?
Възхищаваме се от Замисъла, защото е единственият познат нам.

Един ли е бил Замисълът? Съвършен ли е бил планът?
Вторият въпрос е по-лесен, затова – да поразсъждаваме още за грешките в земната еволюция.

Ако приемем динозаврите – тези тъпи и енергийно неефективни гиганти – за простима конструкторска халтура, поправена с цената на милиарди тонове рециклиран био-материал и няколко ери пропиляно еволюционно време, нека погледнем по-късния опит с китовете и слоновете. Ще кажете – те са умни, китовете комуницират, слоновете научават всякакви номера, напредъкът е повече от видим. Но защо, ако началните условия на задачата са били развитие при ограничени ресурси, са трябвали такива огромни телесни маси за носител на наченките на сложно поведение? Вижте пчелите и термитите, появили се дълго преди бозайниците! Трудно ми е да повярвам, че един конструктор е измислил и двете решения. Ако пък е бил един, май е имал добри и лоши моменти, което не подхожда много на сериозен Креатор-бог. Впрочем споменатият в началото древен мит признава, че нашият Творец е бързал – толкова не му е харесвал Хаосът, че е решил да направи нещо друго за една работна седмица и в края й да си почине.

Лесно е да си представим някои подобрения в делото му. Да вземем за пример ограничеността на нашите сетива. Ние не усещаме север и юг. Нужни са ни уреди, за да регистрираме смъртоносно опасни механични трептения малко над и малко под онова, което сме способни да възприемем като звук. Малко над тясната ивица от лъчения, наречена видима светлина, ултравиолетът и гама радиацията ни убиват, малко под сме слепи като къртици.
“Тясна” не е ли относително? Е, разбира се. Ако открехнете вратата на тъмна стая един-два пръста, това което ще видите в лъча светлина от лампата зад гърба ви, ще е относително много повече отколкото човекът е надарен да вижда от необятно и божествено широкия електромагнитен спектър.

Добре сте си и така? Ами температурите? Няма нужда да знаем за абсолютната нула на космоса или за милионите градуси на Слънцето. На нашата уютно малка планета с чудесна орбита около подходящо слънце – съществуващи благодарение на случайни и удивително благоприятни универсални вселенски константи – температурите се променят, грубо казано, от плюс до минус петдесет около Целзиовата нула. А само двайсетина градуса промяна извън обичайния за дадена човешка популация диапазон могат да ни убият; много по-малки вариации предизвикват страдание и болести.
Какво от това? Да му мислят ескимосите и бедуините, пътешествениците – търсачи на силни усещания?
„Какво от това” е, че голите ни, еволюционно обезкосмени тела са “божествени” в неудобно тесен обхват от наличните природни условия. Извън него се мъчат, стават жалки и умират неестетично. Извън кондиционираната среда на музея и на Венера Милоска ще й трябват чехлички или ботушки, рокличка или кожухче.
Трябва ни компас, за да се ориентираме в недостъпното за сетивата ни магнитно поле.

Обективно ни трябват неща, много неща, и това е еволюционен проблем.
Природно или божествено сме предопределени да придобиваме неща и да страдаме от загубата им. Резултатът е биологична и социална несвобода, парализараща мисълта и морала на Хомо сапиенс.

Ако тази идея ви изглежда прекалено абстрактна, помислете за човешките войни. Пълната победа изисква не само унищожаването на военната (мъжка) сила на противника, не само изнасилването и отнемането на репродуктивните способности на женската компонента, а задължително и изгарянето на къщата и разоряването или ограбването на имуществото. Така се убива трайно – стратегия, позната от хилядолетия и наскоро наречена етническо прочистване. Отсичаш главата или крайниците на врага, пробождаш или изтръгваш вътрешни органи, но еднакво важно е да отнемеш нещата, необходими за оцеляването на популацията му.

Човекът, осъзнал своята прекомерна зависимост от неща, е завидял на свободата на “птичката Божия”. Съвсем напразно. Вижте как лястовицата е принудена да защитава яйцата и поколението си от нищожните вариации в природните условия – тя буквално трябва да прекара през гърлото си своята “къща”. И еволюционните ни събратя са несвободни. Копаят си дупки, където проспиват половината си живот, или мигрират на другата половина на Земята, за да прекарат някой сезон. Заслеплението по Дарвин обаче ни кара да се прехласваме и възхищаваме от „съвършенството” на тези ненужно сложни, енергоемки и не чак толкова надеждни механизми за оцеляване, каквито са масовите миграции в животинския свят.

Ако не сте забравили обаче, по-горе имаше още един, по-мъчен въпрос: “Един ли е бил замисълът?”
Антропният принцип ни показа, че живеем във Вселена с уникални „про-човешки” свойства. Дори онзи, който никога не е държал зарове в ръка, знае, че дюшешът е малко вероятно събитие. Има поне две възможни не креационистки, а материалистически обяснения за този изключителен наш шанс.
Първото е хипотезата, че в своята еволюция Вселената е тествала последователно различни стойности на фундаменталните константи и ние просто имаме късмета да е бил налучкан вариантът, който ни позволява да пишем и четем есета за еволюцията.
Второ, след Големия взрив или при евентуално непреставаща поредица от големи взривове са се пръкнали безброй вселени с различни константи и една от тях е нашата – единствено подходяща за възникването на автор, който нескромно ще критикува развитието на мъртвия и живия свят.
Погледнато нематериалистически, въпросът „Защо сме тук и има ли някаква причина за всичко?”, го превеждам за себе си чрез една прочута фраза на Айнщайн: „Дали Бог играе на зарове?”
А може би въпросът трябва да е не „дали?”, а „колко често?”
И колко го е грижа за печалбата и загубата?

Май наистина всичко е могло да бъде иначе и можем да си представим, че в някоя по-добра Вселена е иначе.
Как? Как би изглеждал един по-добър свят?
Извинете ме отнапред за моето разбираемо ограничено демиургско въображение.

Сънувам свят с излишък от ресурси…
Но би ли могло да се стигне до върха на развитието – интелигентността, ако изобщо знаем какво е това – без борбата, без Дарвин? Ще се сетите за примерите на изолирани племена от топлите пояси на Земята, които са задрямали в благодатната сянка на дървета, отрупани с плод, и не са се пробудили през последните десетина хиляди години. Обаче антрополозите са се натакъвали и на племена, избрали друг вид ценности и поведение, различни от експанзионистичния модел на Запада. Макар и те да ни изглеждат потънали в унес, развили са обредни практики, мистични ритуали и легенди, които ни карат да се замисляме за друг тип интелигентност, за опит, мъчно разбираем за съвременния западен човек.

И така, ако не оцеляването и експанзията на вида, какви биха били стимулите на развитието?
Но има един по-фундаментален въпрос – кои са критериите за развитие, за прогрес, за добро? За интелигентност и разум?
От една хладно-кибернетична гледна точка, критерий за развитието е сложността. Организацията е добро, а деструкцията, ентропията са лошо. Сложното е висше. Обаче дори само сравняването на простата, но ефективна амеба с несравнимо по-сложно устроения динозъвар показва недостатъчността на този критерий. И тъй като едва ли по принцип е възможно да дефинираме критерий за развитие, който да не бъде антропоморфен, нека внесем в разсъжденията малко човешка топлинка и се ослоним на неясни, но любими понятия.
Красотата и свободата.
Освен да цени красивото и да диша свободно, развитото създание според мен трябва да има максимална способност да разбира околните създания от своя и от останалите видове, да притежава емпатия за различните от себе си.
И в никакъв случай не бих пропуснал удоволствията – тоест при взаимодействието с другите неживи дадености и живи същества – разумни или не, с гората или с града, с планетата и с Вселената, във физическите и психическите системи на това високо развито създание да протичат процеси, които да му носят радост. Без да струват скъпо на останалите обитатели на същия свят.

Та нали дори в този свят, Земята, нашата не чак толкова нежна Майка Природа предлага повече красота и удоволствие, отколкото седем милиарда сапиенси и всички по-низши твари могат да изконсумират за няколко терциера-кватернера.

Опитвам се да си представя свят, където не оцеляването би било главният стимул на еволюцията, а красотата, свободата, разбирането и удоволствието. Да си представя дори излишъка от ресурси като мотор на еволюцията. Там най напредват най-приспособените за красота и удоволствие, най-свободните да ги търсят, най-умеещите да се променят. Те може би фотосинтезират ефикасно и неограничено, но не превръщат всичко в биомаса, а част – в нещо друго. И част от това нещо друго споделят с някой друг.
Представям си свят, където сапиенсите – антропоморфни или не – се състезават кой по-добре да нарисува залеза върху своето небе и кой по-добре да композира музиката на своята вода. А ако небесата се препълнят, могат да пренесат носителя на разума си в нови пространства, без да се замислят за понятията време и скорост. Но може би нямат нужда нищо да пренасят, защото знаят как да си създават нови светове – вътре или извън материалните си обвивки. Неограничени са в общуването и размяната помежду си на тези светове-творения, на своите усещания – чрез или без участието на материалните си обвивки – това са безкрайно свободна любов и абсолютно безопасен секс. Пожелаят ли пък да създадат нещо живо като свое продължение, имат колкото си искат време да се подготвят за раждането му, избират му начална форма и име, избират му началните условия на света и го даряват с променливост. И свободен избор.

Страдат ли тези създания? Да – иначе как ще знаят, че са такива късметлии. Страдат, например, когато красотата умира или когато е невъзможно да я споделят.
А в края решават – нека да са малко тъжни, но не уплашени – да напуснат обвивката и да станат нещо друго или да станат нищо.

Могло е да бъде другояче и още може. Развитието на съвременната ни цивилизация и биологичната еволюция на Хомо Сапиенс видимо се ускоряват. Абсолютно неясен въпрос е дали естественото и биотехнологичното приспособяване на човека към нови земни или космически условия ще може да стане преди някоя от назряващите катастрофи да се случи и – дори ако стане – каква ще е ползата, ако за новата, частично или напълно контролирана еволюция, бъдат избрани същите принципи на експанзия и агресия.
На индивидуално и групово ниво обаче всеки отделен сапиенс, всяка малка или средно голяма формация от сапиенси, има достатъчна гъвкавост за собствен избор – дали и доколко да участва в състезанието, дали да насочи собствените си времеви, психически и физически ресурси за борба за повече неща или за развиване на способностите си да изпитва удоволствие от разполагаемото и постижимото. Може би не ни трябва много повече. Всъщност, според мен, малко ни трябва.

Обетованата земя. И царството небесно.