За добрите и лошите

Гледам много филми. В мозъка ми работят детектор и брояч на клишета, от които понякога се досаждам или вътрешно се подсмихвам – познато, дайте нещо различно…

Душевно болните са задължително „добрите“, а лекарите или семейството са „лошите“ – маскирани злодеи или неразбиращи конформисти.

Бандитите са симпатични, а полицаите са гадняри – ако има изключения, те са самотни екшън герои.

Единствено бедните са честни (клошарите са с най-безупречен морал), а заможните са безчувствени егоисти или психически разнебитени жертви на собствените си житейски компромиси.

И най-баналното внушение: успешните са тарикати, а прокълнатите да имат съвест не се оправят в живота. Те са смотани, наивни и заслужават високомерно съчувствие макс.

Вече надхвърлил 60-те, връщам лентата към юношеството си и си спомням с неудоволствие как съм бил обиден до сълзи от пренебрежителната квалификация „идеалист“ (сиреч наивник; друг обиден епитет, почти синоним – „оптимист“). Спомням си горчивината от арогантността на възрастните – „Абе, с годините ще прогледнеш за действителността,  друго ще говориш.“

Тогава обитавахме уж общество на възвишени идеали, а бе като в стиховете на поета революционер: Мъдруваха бащите в къщи: „Така било е и ще бъде…“ А ние плюехме намръщено на оглупялата им мъдрост.

Не бях революционер; имах връстници „бунтари“, не бях от тях. Оптимист – може би, но глупав не бях. От днешна дистанция дори виждам в набедения идеалист една – здравословна или малко в повече? – доза конформизъм. Нейсе, дотук, не съм си близък с оня юноша.

Вече на зрели години неведнъж съм си плащал очакваната цена да си кажа какво мисля за някоя несправедливост, напускал съм привлекателни длъжности, защото не съм искал да съм част от нещо, което съм престанал да харесвам. Когато ми се е струвало разумно, премълчавал съм едно или друго – заради нещо трето, което ми е изглеждало по-важно.

Ще внимавам да не пиша прекалено дълго за себе в този текст, но трябва да спомена колко много хора са ми помагали – в училищата и в университета, за първото назначение, за първите ми разкази, за първата длъжност във вестник и за още две, за първата ми книга и тези след нея, за първата ми работа в чужбина и за другите ми „мисии“. Сещам се за тези хора често, по един несигурен, но дългичък мисловен списък. Тъй като не бях никой / ничий важен, знам, че са ми помагали, защото са преценили, че ще свърша дадена работа добре, а допускам да са усетили у мен и почтеност, която вярвам да съм наследил от родителите си. Търпели са ме, когато силно съм настоявал за нещо свое, аз пък се учех да отстъпвам, докато не съм си тръгвал – без скандал.

Излиза, че със сигурност бих бил тотално неинтересен като прототип на филмов герой. А като цяло съм доволен от преживяното.

Но стига с положителните самооценки, редовете дотук бяха нужни, за да стане ясно от каква гледна точка размишлявам за филмовите и книжни стереотипи, споменати в началото.

Усещам, че клишетата са вредни.

Клишетата на масовата култура за добрите и лошите внушават лъжлива, ескейпистка представа за света.

Романтизирането на честния аутсайдър или на духовно извисения, е, хайде – поне симпатично искрения безделник, копането в психологията на душевно болния, докато не се стигне до златната жила на дълбоката травма от детството, насаждат – понякога доста директно – незаслуженото чувство за колективна вина на всички нас, които имаме, работа, семейство и дом с разни неща в хладилника. Показват ни „нормалното“ в битието ни като симптом на психическа и морална непълноценност.

Най-сетне, интерпретираният в хиляди варианти – от фолклора до епохата на „Батман“ и „Умирай трудно“ – мит за самотния юнак, героизирането на беглеца от обществото или на отчаяния, но справедлив отмъстител изнасят идеята да вършиш добро според скромните си сили в територията  на непосилното, фикцията, забавлението.

Аз самият често се забавлявам с трилъри, НФ истории или хоръри, ама е доста трудно да попаднеш на добър филм от тези категории без купища глупости и нелогичности. Разбирам, че комерсиалната култура търси да закове интереса ни с екстремното, патологичното, а същевременно да резонира на подсъзнателно ниво с много стари и устойчиви архетипи като представата за универсалността на злото. Разбирам и не им се връзвам.

Обаче изпитах потребност да разсъждавам за едно от клишетата, което ми се струва характерно за съвременното българско кино и белетристика – че на този свят успехът изисква да си на страната на лошите и обратно – ако искаш да си от добрите, ще платиш неизбежно с житейско крушение.

Един от простичките критерии, според които обикновено определяме дали дадено твърдение е истина или не, е дали то отговаря на собствените ни наблюдения и опит.

И тук ви предлагам да повторите за себе си мисловния експеримент, който направих. Вярно ли подсказва личният ми опит, че познавам нормални, социални, честни и прилично успешни по моето разбиране хора? Колко са?

Тук вече ми потрябва списък на хартия. Направих го и се изненадах от късмета да съм ги срещнал и помня. До някои имена сложих питанки – дали ги познавам достатъчно добре (може да имат мрачни тайни), не знам как са сега… Но списъкът стана утешително дълъг.

За някои предполагам, че и те се самооценяват като успешни по техните си разбирания. За други допускам да живеят с чувството, че заслужават повече, отколкото са получили – мерено спрямо личните им качества и житейски усилия. Допускам да са прави.

И при едните, и при другите може да се случват сериозни драми – заради външни обстоятелства, лични дилеми или и двете.

Всъщност харесвам книги и филми именно за такъв тип хора с техните проблеми и ги откривам понякога тези филми и книги – може би със същия процент вероятност, с който съм срещал хората от моя списък. Точната им бройка, делът им спрямо стотиците, с които съм общувал поне известно време, другарувал евентуално, ми се струват неважни.

Техният дял ми изглежда „нормален“, може би дори достатъчен както и делът на живелите и умрелите, известни или безименни, които – цитирам едно свое по-ранно есе – са поддържали през историята „тънката нишка на човечността“. Да не забравя все пак живите днес, създали филмите, книгите, също репортажите и анализите в медиите или презентациите по ted.com, които захранват собствената ми потребност за човечност.

Връщам се към имената от списъка, който продължавам да допълвам, както си пиша, и търся общото сред тези добри и успешни по моите разбирания хора.

Умни, най-често – добре образовани. Работари. Повечето – почти всички? – self made, постигнали сами каквото са постигнали. Социално живи – мислят и можем да си говорим за света или за България. Не са горделиви – дори тези, които намирам за доказано и по всички разбирания успешни. Не се възприемат прекомерно сериозно. Скромност? Май да, дори при „доказаните“.

Пак поглеждам списъка – да, умеят да ценят каквото имат.

Не са приели – това вече е логическо заключение – клишето за добрите несретници и злата цена на успеха.

Правили са – предполагам – съзнателни или интуитивни избори между възможното и непосилното в дадени обстоятелства.

Една възможна житейска стратегия, нали? Лични решения и малко късмет.

Бележки

За „тънката нишка на човечността“ съм писал в есето си „За спасението на света“ – http://velkomiloev.com/?p=989 . Ако ви е се е видял интересен този текст, вижте още, на подобна тема, „За доброто у човека и защо ни харесва да бъдем лоши“ – http://velkomiloev.com/?p=1003 .

TED.com е портал за филмирани презентации и онлайн дискусии върху иновативни идеи за науката, технологиите, изкуството, обществото, бъдещето. Много от презентациите имат субтитри на български език.

Възхвала на Дома

Възхвала на дома

В Стария завет, в книгата Изход, има цели шест глави с подробните наставления на Господ Бог към Мойсей как да бъде изградена скинията му, тоест свещената шатра: точни размери, редки и скъпи материали, изящни украси и опис на инвентара, необходим за жреците (25:1 – 31:18). Това доста  многословно описание е повторено с почти същите думи малко по-нататък, когато инструкциите са приведени в изпълнение и Божието жилище е готово и осветено (35:1 – 40:38).

Още на младини се чудех защо му е на Бог – предполагаема безтелесна същност някъде във висините на мирозданието – обиталище на Земята. Доста луксозно при това за онези времена, когато израилтяните, след успешното бягство от египетското робство, са още в началото на скиталчествата си из пустинята, а Обетована страна е далечен сън.

Днес имам различни възможни обяснения за подбудите на автора или авторите на Изход, но си давам сметка, че през по-голямата част от историята на човечеството най-монументалните градежи, на които се възхищаваме и днес, са били храмове на различни божества или гробници – обиталища за отвъдното. Което ми подсказва колко универсален е архетипът „дом“, изключителната му свръхценност за вида хомо сапиенс, осъзнал се като нещо различно и извън майката природа.

Първите домове са първите храмове. За мен е смайваща красотата на скалните рисунки в пещерата Шове в Южна Франция – стари 30 хиляди години, най-старите, които са ни известни днес. Това са 400 изображения на животни с удивително изящни и пестеливи линии, с динамика и перспектива. Обаянието им навежда на мисълта, че творецът е бил осенен от мистично, може би религиозно чувство.

Хилядолетия по-късно отшелници от всякакви вери, водещи възможно най-аскетичен живот далеч от света на хората, пак са търсили убежище в пещери или поне под клоните на вековно дърво…

Дом равно на убежище?

Помня как през пролетта на 1996 година, при първите ми пътувания из следвоенна Босна и Херцеговина, ме омайваха гледките на порутените къщи – палени, взривявани, обстрелвани със снаряди и куршуми, ограбени, дори разглобени на тухли. Аз и днес да не разбирам притегателната сила на картините на разруха, но постепенно ми стана ясна логиката на войната – унищожаването на дома, наред с унищожаването или поругаването на храма на друговереца, наред с избиването или осакатяването на живата му сила, е необходима предпоставка за окончателната победа и превземане на територията.

Защото не само на Балканите, за много хора по света, съграждането и обзавеждането на дома, евентуално – на църква, оставянето им за наследниците са си все още върховно житейско постижение, най-важното усилие, което ти дава корен в пространството и времето. А една от представите ни за крайно човешко нещастие е „бездомник“.

Дали споменът за босненските „рушевини“, дълбоко загнездил се в паметта ми, не ме подтикна да напиша тази непретенциозна възхвала на Дома?

Аз съм любител на историята, особено на популярно представените проучвания върху възходите и паденията на цивилизациите, но не се сещам  за статия, книга или филм, в които домът да е споменат сред големите постижения на човечеството – някъде в реда на откриването на огъня, камъка и тоягата, обработването на метали, земеделието и опитомяването на животни, колелото, писмеността, парите – до науките и технологиите. Загадка за мен си остава защо е така.

Може би е защото приемаме за фундаментална даденост нуждата от убежище – срещу стихиите, хищниците или враговете от собствения ни вид. Спекулирал съм в едно свое по-ранно есе, че еволюцията е могла евентуално да избере други решения за живота и разума вместо белтъчните структури, тъй уязвими към минимални вариации в околната среда – горещина или студ най-често, и в постоянна смъртоносна конкуренция с всякакви зъбати, рогати и агресивни твари.

Та от еволюционна гледна точка, човекът не е „изобретателят“ на дома, дори през хилядолетията на пещерите, колибите и небостъргачите не е бил непременно най-сръчният.

Гледам пред себе си едно птиче гнездо – колкото шепата ми, паднало от дървото пред къщата. Подложката е от късчета лишеи и мъх. Над нея е носещата конструкция от тънки клечки и сламки. Меката вътрешност за яйцата и новоизлюпените е от тревички, дебели колкото човешки косъм. И всичко това е изплетено с човка.

Обаче по неведоми за мен причини преките ни еволюционни сродници – бозайниците, най-често са предпочитали по-прости решения – дупки, хралупи или относителната безопасност на дърветата. Орангутаните си правят заслони срещу проливните дъждове. Домът на бобъра е удивителен наистина, но златният медал по архитектура и градоустройство безспорно е заслужен от насекомите – термитите и мравките. Мравунякът може не само да бъде гигантски спрямо размерите на създателите си, да има помещения с различно предназначение – спалнята на кралицата майка, родилните помещения за ларвите, складове за зимнина, но има още сложни системи за отопление и вентилация, дори за здравеопазване – късчета борова смола предпазват от инфекции. Изграждането и поддържането на такъв дом изисква – „нечовшеки“ бе първата ми мисъл – усилия, каквито могат да се мобилизират вероятно само при една колективистична и  йерархична организация на общността. В което мравките са изпреварили с милениуми човека и неговите човешки роби, измирали като мравки при градежа на пирамидите.

Мравките нямат храмове, светилища или икони по стените си – и въобще, доколкото несигурно знам, какво е познато или неизвестно на науката – не притежават вещи.

Поговорката „Моят дом е моята крепост“ очевидно се отнася не само до защитата от външни опасности, но и до защитеното лично пространство, топла бърлога и за душата, територия, която контролираме, чрез представата си за ред – независимо дали става дума за маниакална подреденост или за „ред“ в безредието. Всеки е виждал домове, претрупани от стари мебели с изобилие от котешки или кучешки косми по тях; книги, неотваряни поне от едно-две поколения; архиви от документи със съмнителна стойност за наследниците на собственика; украси-сувенири – прахосъбирачки, безпомощни в мълчаливото си усилие да напомнят откъде са и защо са тук; тъмни гардероби с дрехи, дрехи, дрехи, в които евентуално само призраците от миналото биха се чувствали удобно…  А на обитателите им е добре тук и гостът може да се почувства уютно.

Не знам дали психоаналитиците знаят важността на усещането за контрол върху интимната ни среда от вещи, за сигурност между стени и зад врати. На мен ми трябваше да се отделя от дома и семейството си за невъобразимите за мен навремето шест месеца, за да го изпитам. При първата ми задгранична мисия – в споменатата следвоенна Босна и Херцеговина, в първата къща, която ни служеше за офис и за преспиване, ми се падна детската стая. Спях в детско креватче с детски книги по лавиците над главата ми, тук криех писмата си и припечелените германски марки, тук плаках насаме, като ми съобщиха, че баща ми е починал. С още двама колеги чужденци се редувахме в началото кой ще вземе за през нощта единствения наличен отоплителен уред – газова печка, та може и затуй да съм запомнил как в един есенен следобед трепнах от мириса на пушека от комина на съседната къща. Горчаща носталгия, но и радост от представата за топлина и уют.

Подобно чувство изпитах около петнайсет години по-късно в стаичката си, заемаща половин контейнер в една полувоенна база край Басра, в Ирак. Абсолютен късмет, за който се обзалагахме с колежката ми от Финландия  – имахме собствени душ кабини с тоалетни, което въобще не е стандарт в лагерите с контейнери. Тогава си съчиних молитвата „Благодаря ти, Господи“. За покрива над главата, за шумния климатик, за гардеробчето, където зад ризите за официални срещи криех незаконно купения бърбън, за интернета – слабичък, но достатъчен да си върша работата и да се чуя, с онези, които ме чакат.

Вероятно пътуванията ми с ограничен багаж и по чужди квартири са сред причините да стана умерен последовател на минимализма в дома си. Изхвърляме или подаряваме стари дрехи, раздаваме книги, които няма пак да четем и не желаем да притежаваме; преди да седна да работя оглеждам какви ненужни вещи мога да отстраня от масата. С удоволствие посрещаме гости, но като си тръгнат, се чувствам добре да видя, че всяко нещо е пак на мястото си. Измислих си кредото „Ред около мен – ред в душата“. Не знам дали психоаналитиците имат мнение по въпроса.

В селската ни къща имаме няколко телевизора. Повечето са с големи екрани – прозорците с постоянно сменящи се картини на облаците по небето и сезонно оцветените хълмове пред нас. Имаме и „плазма“ –  огънят в камината. Огънят, мисля си, е бил телевизорът за първобитния човек. И подходящо за мен място за размисъл за бъдещето на Дома.

Новото понятие автономна архитектура се отнася за роботи, които принтират цели здания. Технологията, разработвана в Масачузетския технологичен институт щяла да премахне зависимостта на строителната индустрия от човешка работна ръка. ОК. По телевизията (която все пак гледаме в софийския си апартамент) текат сериали и документални филми за хора от развития Запад, които си поръчват къщи сред клоните на големи дървета – заради романтиката, предполагам, или си ги правят от бали слама, или полувкопани в земята – екологично и енергийно ефективно. Симпатично.

Познавам семейство, което вече използва Алекса или Гугъл хоум – технологиите, които позволяват с гласови команди да се управляват различни умни (smart) домакински уреди. ОК, но не ми е симпатично. Сблъсквал съм се с перални машини в квартири под наем и с копирни апарати в офиса, които са вече прекалено умни и своеволни за моя ум, навикнал лесно да контролира нещата около себе си. Пък и не ми е „ново“, едва ли Алекса ще е сензация за някой, който е прочел „Ще паднат тихи дъждове“ от цикъла на Рей Бредбъри „Марсиански хроники“ от 1950 година. „Тихите дъждове“ са и заглавие на стихотворение от Сара Тисдейл, което в разказа на Бредбъри механичен глас чете в напълно автоматизирана къща, отдавна и трагично напусната от онези, които са обичали поезията.

При моите срещи с хора, пътували по света много повече от мен, а и от много по-ранна възраст, се научих да не питам „Откъде си?“, а “Where is home for you?” (нещо като „Кое място имаш за дом?“). Веднъж младеж около трийсетте ми отвърна „А, има една къща във Франция, където държа кашоните с нещата си“. Не звучеше като да е тъжен или носталгичен.

Познат от дълбоко провинциално българско градче ми показа четириетажната си къща, на баир, и се похвали, че със собствените си ръце е изнесъл догоре не помня колко хиляди тухли. Обичал да седи и да зяпа от четвъртия етаж – сам, защото съпругата и единственият им син го напуснали. Не съм сигурен дали беше тъжен.

Цинично може би, мога и него, и „французина“ да ги броя за бездомници. Защото домът е място, което споделяме. С нещата, които са ни скъпи или които не харесваме . Мога да харесвам или да не харесвам картините по стените, но са ми скъпи, защото са избрани от любим човек.

Домът е едно от най-сигурните места, където оставяме своя следа – желани или нежелани следи. Оставяме ги с любов или по недоразумение – хиляди важни или ненужни следи, например албуми със снимки от минали животи, които не отваряме, отдавна не са ни интересни, но какво да ги правим?

Сканирайте, качвайте в интернет облаците за во веки веков. Там няма жилищни кризи.

Себе си да качим в облака?

Неприемливо за повечето от нас, засега. Защото ако не броим айфеловите кули, хеопсовите пирамиди или разните тадж-махали, за повечето от нас домът си остава мястото, където имаме шанса и неизбежността да оставим свидетелство, че ни е имало.

Доколкото знам, дори мравките с развития им колективен разум не разбират това.

Бележки

Според Джек Майлс, автор на „Бог. Биография“, скинията е била шатра, „подобна, макар и разкрасена, на шатрите на лагеруващите в пустинята израилтяни“. С., Ибис, 2007, страници 119 и 131.

За виртуална разходка из пещерата с рисунките Шове препоръчвам документалния филм на Вернер Херцог „Пещерата на забравените сънища“ (The Cave of Forgotten Dreams), http://zamunda.net/catalogs/movies?letter=&t=&search=cave+of+forg&field=name&comb=yes . Предположението за религиозен импулс у древния художник е от наратива на В. Херцог. Същата идея е изказана в началото на първия епизод на филма на Робърт Уинстън „Историята на Бог“ (The Story of God) по повод рисунките в пещерата Гарга в Югозападна Франция, стари 28 хиляди години.

За уязвимостта на човека и всичко биологично спрямо минимални вариации в околната среда и нуждата от изкуствени защити съм писал в есето „За еволюцията на живота и лошия късмет на човека“ – http://velkomiloev.com/?p=842 .

Едно видео за принтиране на къщи видях на http://www.bbc.com/future/gallery/20180731-the-new-tech-vocabulary-you-need-to-understand-the-future .

Прекрасното стихотворение на Sara Teasdale  „There Will Come Soft Rains“ е с подзаглавие „War Time“; на български, както е цитирано в разказа „Ще паднат тихи дъждове“ на Бредбъри  – на https://chitanka.info/text/1772/25.

За морала в природата

В планината Юра, на границата между Швейцария и Франция, учените са наблюдавали гигантска супер-колония от горски мравки – над половин милиард индивида, с непознати доскоро форми на поведение, които навеждат на мисълта за важна еволюционна промяна. Докато обитателите на близките мравуняци – както и повечето познати ни видове мравки – периодично воюват за територията помежду им, жителите на супер-колонията са заменили войната със сътрудничество.

Това, че мравки от съседни гнезда не се нападат взаимно при среща, а си разменят храна, вече е забележително, но още по-интересна е новата им стратегия на размножаване. Обикновено оплодената майка-кралица, освободила се от вече ненужните ѝ крила, търси ново жизнено пространство, в случая от Юра – мравуняк на ливадата край гората, който с коварство ще превземе и ще накара измамените „полски“ мравки да се грижат за нея и за ларвите ѝ. В супер-колонията обаче майката бива приета от своите и затова тук кралиците може да са около милион. Работниците просто строят нови гнезда, когато е нужно, и така гигантското поселение се разширява дълбоко в гората, където няма полски мравки, които да бъдат заробвани с хитрост и риск за кралицата.

Супер-колонията е разширила обичайното за мравките сътрудничество (при изграждането на дома, при ловуването или при отглеждането на ларвите) отвъд границите на семейството до такива размери, че можем да я сравним с друг социален биологичен вид – с нас, казва британският природоизпитател Дейвид Атънбъро, прочут с книгите и филмите си за живата природа. Подобно взаимодействие между семействата е било постигнато от човека отдавна и е вероятно сред причините да доминираме планетата, продължава сър Атънбъро. Изглежда, че този тип сътрудничество между гнездата става обичаен сред мравките. Нови супер-колонии биват откривани сред различни видове мравки по света. Дали не сме свидетели на следващата фаза от социалното завладяване на Земята?

Светът на дивото ми изглежда днес много по-интересен, отколкото в „култовия“ по времето на детството ми филм „Серенгети не бива да загине“.

Оказва се, че изключително сложни форми на поведение, доскоро смятани от науката за единствено човешки, са били вече изобретявани и многократно използвани в продължение на милиони години еволюцията. Освен храна за любопитството, дали тук няма и полезно знание, с което по-добре да разбираме света на хората?

Месоядните растения привличат с пъстротата и аромата си наивното насекомо, за да склопят красивите си цветове и да го превърнат в храна. Измама, коварство?

Градинското цвете откликва на грижата ни – дори когато е закъсняла – да го полеем и почистим и, уж изсъхнало, а живва, пуска нови пъпки, пак цъфти. Благодарност?

Обикновено се смята за безсмислено антропоморфизиране да разсъждаваме за природата с категориите „добро“ и „лошо“. Бях я приел тази теза, но Пъшо ме разколеба. Пъшо е котка.

Сред хилядите еволюционни хитринки, които всякакви животинки са прилагали, за да оцелеят и продължат рода си, намирам за особено трогателна мъркането. Особено в днешните градски условия гальовността на домашната котка е сигурно много по-успешна стратегия да спечелиш благоволението на стопанина, отколкото да му домъкнеш полумъртва мишка на прага.

През семейството ни са минали всякакви котета –  улични главно и едно породисто, кротки и злобнички, глуповати и интелигентни, послушни и крадливи. Пъшо е особено любвеобилен, общителен и чувствителен. Усеща моите настроения и интонациите в гласа ми. Усеща раздразнението ми, когато с деликатно побутване с лапичка търси внимание, а аз, зает с нещо важно, му отвръщам нервно (не крещя и не ритам котки): „Е, какво пак, храних те, чесах те току-що?“ Той се снишава жално, а аз леко се засрамвам – напомнил ми е колко малък и безпомощен е спрямо мен, колко зависим е от мен.

Ще внимавам да не отделям твърде много редове за възхищението си спрямо котките, но поне още едно-две неща – и домашните, и дивите, големите, са може би създанията, които най успяват да се насладят на гъвкавостта на телата си. Когато тичат, но особено, когато спят – така сладко спят, така уютно се наместват – в тревата на саваната или в собствения ни креват. Завиждам им за тяхната безметежност в съня. Пъшо – като типичен вероятно представител на своя вид , е хедонист. Само Felis silvestris catus умеят така да показват на наблюдателя човек колко се радват на простите удоволствия в живота – пълно коремче, топлинка на слънчево петно на двора или край печката, ласка, нечие присъствие.

Котката – изтънчена хитрост или благодарност?

Домашните кучета – Canis lupus familiaris – вероятно превъзхождат нашия Пъшо по вярност и привързаност. Сещам се обаче и за едно козле, което селската ни съседка бе отгледала на ръце, защото било болно. То се отделяше от стадото и ходеше след нея – като куче, търсеше да бъда погалено между рогцата.

Допирът – една възхитителна мистерия. Какво ни тласка да търсим – често с боязън – докосването на чуждо тяло – човешко, на козлето, на непознато куче на улицата? Дали това е еволюционно възникнал междувидов език на жестовете, който изразява декларация за ненападение, дори за покровителство? Биоенергии ли си разменяме, както когато полагаме ръка на болното си място? Най-важното, мисля си, е очакването на отклик – другият човек, другата живинка да ни покажат, че също изпитват радост и удоволствие от контакта на кожа и косми.

Което за мен поне доказва, че в примерите ми дотук и в много други случаи на ненасилствено взаимодействие между човека и живото около нас можем да говорим за общуване. Няма нужда да си самотник, за да изпиташ желание да говориш на стайното цвете, на овошката в градината или на домашното четирикрако.

А има ли по-дълбока духовна човешка потребност от общуването?

Много различно ли е да зяпаш рибките в стайния аквариум от древните практики на безбройни племена да се обръщат ритуално към духовете на гората, планината, на майката природа?

Ще нахвърлям само няколко още примера на характерни черти на човешките общества и индивиди, за които не си даваме сметка, че са универсално еволюционно наследство.

Йерархията – борбата със зъби и нокти да се издигнеш в групата, съответно – страхът от по-силния, жестовете на подчинение към алфа-индивида.

Собствеността – върху гнездото например, и съответно кражбата. Знаем за коварството на кукувиците, но има и птици, които търсят да се настанят трайно във вече готови чужди гнезда, а пингвините в Антарктида си крадат камъните, сред които женската трябва да снесе.

Войните за територия – със зъби и нокти, с челюсти и формалдехид при мравките, с милиарди семенца или подземни коренови системи при растенията.

Потребността да си част от нещо по-голямо – ято, глутница, банда, нация. С това върви деленото на „свои“ и „чужди“.

Потребността да си с някого – пак от класа Птици започват невероятно изтънчените и смешни церемонии за привличане на партньор. А при бозайниците – познатата борба с нокти и зъби, с рога и копита.

Пряката връзка между родители и потомство, понякога стигаща до саможертва, също сме наследили поне от времето на пернатите. Обаче сложни инстинкти за защита на новоизлюпените са документирани още при риби и влечуги. Майката крокодилка поема между смъртоносните си зъби малките мили крокодилчета, за да ги отнесе навреме от горещия пясък до водата.

Вярност – не само щъркелите са моногамни и се връщат към общото гнездо. Сред склонните към безразборен секс маймуни има видове, при които са наблюдавани тъга или дори трайна депресия след загубата на „половинката“.

Животните тъгуват. С тях делим и самотата, и болката. Науката доказа на неверниците, че бозайниците изпитват болка.

Делим и радостта – от играта например. За малките животинки, както и за човешките деца играта е веселба и тренировка.

За благодарността, хитростта, коварството стана дума. За предпоследно да добавя: всеки, който е наблюдавал в градския двор, пред блока  или на село котетата и кученца от едно „котило“, е забелязал колко са различни – някои са бързи, смели, сръчни в надпреварата за подхвърлената им храна, други са плашливи и бавни. „Смотани“ бихме казали за хора. Има родени здрави и родени болнави.

Различни се раждаме, но със същия импулс за живот.

„Редица сложни отличителни черти на човека имат корени във фундаментални мозъчни процеси, които се срещат и при много други видове“, се казва в доклад на Американската асоциация за напредък на науката, публикуван през януари 2016 година по повод откритието на емпатията при прерийната полевка.

Под емпатия в този текст ще разбираме – с известна свобода на тълкуването – безкористни прояви на съчувствие и взаимопомощ между хора и/или животни от един и същ или от различни видове. Прерийните полевки пък са подобни на мишка гризачи, обитаващи Северна Америка и известни с това, че поддържат моногамно партньорство за цял живот, а родителите се грижат за потомството.

В проучването, описано в споменатия доклад, двойки полевки били разделяни и едната от тях – подлагана на умерен стрес. След като ги събирали отново, другата полевка започвала да ближе партньора си по-бързо и за по-продължително време, отколкото мишлетата от контролната група, които също били разделяни, но без стрес. Проява на състрадание, казано по човешки.

Преди шест години включих в есето си „За съчувствието и съпреживяването“ примери на емпатия при животните, та сега едно бързичко гугъл търсене ми показа, че междувременно емпиричният материал по темата рязко е нараснал. Прочетох за възрастна, полусляпа жена, изгубила се в пустошта и спасена от слонове. Оградили я с нещо като кошара от клони, за я предпазят от хиените, и останали край нея на стража. Съобщава се за гърбати китове, които помагат на тюлени, преследвани от косатки. Видео по мрежите: маймунка макак резус опитва да реанимира свой събрат, ударен от ток на железопътна линия в Индия. На автомагистрала в Истанбул пък е заснето куче, което се опитва да избута встрани от пътя трупа на друго куче…

А за най-трогателна намирам историята на световноизвестния природозащитник Лорънс Антъни, „Говорещия със слонове“. Прозвището си той получава, докато работи в резерват в родната Южна Африка, където група слонове се освободили, почнали да пакостят и били застрашени от разстрелване. Антъни успял с помощта на гласа си и жестове да установи контакт с водача на групата, върнал ги в защитената територия и после прекарал дни и нощи с тях, докато животните били признати за безопасни. Когато умира през 2012 година от инфаркт, слоновете, които пасели на километри разстояние, пропътували 12 часа до дома на човека. Където, впрочем не били идвали от година и половина. И тук останали на бдение в продължение на два дни. Не е известно как приятелите на Антъни са усетили сигнала за смъртта му, но за слоновете се знае, че по подобен начин жалеят край телата на умрелите си събратя…

Със сигурност една от причините за растящия интерес на науката към сложните форми на поведение при животните е, че те ни помагат по-добре да разбираме себе си. Много от фактите в този текст съм ги научил от документални филми, правени през последните години. Многочислени екипи прекарват седмици в джунглата или в пустинята, или в ледени планини – понякога за да заснемат само един удивителен кадър. Комплекти от камери – автономни, със сензори за движение, или управлявани дистанционно, работят със седмици, за да уловят няколко ценни секунди. Чудодейни обективи ни позволяват да надникнем незабелязано в мишата дупка, между зъбите на майка крокодилка, в подводния дом на бобъра… За една само любопитна тема, разказана в едночасов епизод – например любовта при животните, екипите работят с месеци на по десетина места из цял свят.

Човешкото знание и усърдие зад всичко това са необятни. Вложените в техниката и филмирането усилия едва ли могат да се измерят в часове или с пари. Намирам за окуражаващо, че такива пари все пак се намират и вероятно са оправдани от значителни аудитории – поне за природонаучните сериали на Би Би Си например. Но това едва ли е всичко.

Нужни са още, мисля си, неща, мъгливо определяни като любов, посветеност и отговорност у учените. Допускам, че „моралната природа“ ги зарежда и възнаграждава. Или поне им отпуска емоционален бонус върху хонорара и професионалното удовлетворение. Имат и моята благодарност.

И ще добавя към края на това дългичко есе и нещо мое – лично наблюдение и размисъл.

Когато купихме навремето селската ни къща, не знаехме, че отпред имаме двуметрова бетонна площадка. Само за две-три години без стопанисване пълзящият повет бе завзел тази територия и тя бе станала неразличима от ливадата.

Тогава обикалях и проучвах околността; тъжни ми се виждаха изоставените градини с подивели и безплодни овошки. Днес те са вече непроходими заради самораслеците, къпините и вездесъщия повет. Единствената полза от тях е да ми напомнят за нуждата на всичко живо от грижа, за отговорността ни пред посаденото, одомашненото, роденото или осиновеното от нас. А почти всеки от нас е стопанин на нещо живо, нали? Или поне минаваме всеки днес покрай живи неща.

Напомнят ми още тези селски джунгли за преходността на човешкото усилие. Защото споменатата  отговорност все пак я има дотам, докъдето са жизнените ни сили и физическото ни присъствие.

Не ми е чак толкова далечна асоциацията от тези подивели овощни градини до погълнатите от истинска, тропическа джунгла градове на маите или величествения храмов комплекс Ангкор Ват. Колко бързо сътвореното от човека – дори грандиозното, потъва в океана на ентропията, щом си отидем.

Дивото безмълвно и настойчиво ни подсказва с необузданата си репродуктивна мощ, че ако не за цивилизацията, то поне за всеки от нас поединично идват времена, когато няма да ни има.

Но може би някой ще ни помни. Например кучето край гроба. Или слонът.

 

Бележки

В първата част на текста данните са от документалния филм на Би Би Си от 2017 г. „Атънбъроу и империята на мравките“ (Attenborough and the Empire of Ants). Във вътрешността на мравуняка е снимано с ултравиолетова светлина, за да не се безпокоят насекомите. На същата тема, но с пример от Етиопия е статията „Африкански мравки създават суперколония, която може да превземе света“ – https://www.vesti.bg/lyubopitno/superkoloniia-na-mravki-zaplashva-da-prevzeme-sveta-6062753.

Филмът на германския зоолог и популяризатор Бернхард Гжимек „Серенгети не бива да загине“ за националния парк в Танзания печели „Оскар“ в категорията „Документални“ през 1960 година.

Докладът на American Association for the Advancement of Science е цитиран по статия на британския „Телеграф“  – https://www.telegraph.co.uk/news/science/science-news/12117501/Animals-more-capable-of-empathy-than-previously-thought-study-finds.html. „Прерийна полевка“ е превод по Уикипедия от prairie voles – Cricetidae.

Много статии или видео материал в Ютюб за емпатията при животните могат да се намерят с гугъл търсене по empathy among animals или подобни ключови думи.

Книгата на Лорънс Антъни „Говорещият със слонове (Lawrence Anthony, „The Elephant Whisperer“) е издавана на български език.

От голямото множество документални филми за живата природа, използващи модерни технологии, препоръчвам на първо място тв сериала на Би Би Си „Шпиони сред дивото“ (Spy in the Wild) от 2017 година. Роботчета с вградени филмови камери и пълноценно наподобяващи с външния си вид различни животни са „внедрявани“ сред птици, влечуги и бозайници, за да снимат групата отвътре. Петте тематични епизода са озаглавени съответно „Любов“, “Интелигентност“, „Приятелство“, „Пакостничество“ и “Вижте шпионите“.

Есето ми „За съчувствието и съпреживяването“ е на  http://velkomiloev.com/?p=1071.

Най-мизерстващата, най-нещастната нация

Това се отнася, разбира се, за българите. Свикнал съм да слушам такива приказки от таксиджии и журналисти, обаче фразата в заглавието е всъщност цитат от утвърдена българска писателка и публицистка. Млада, интелигентна, с изтънчена духовност. И по тази причина черногледството ѝ ме ядоса.

Навярно е полезно човек да е пътувал по разни места, да е видял сам – не по телевизията, живота на разни мизерстващи и нещастни хора. За пустините се сещам първо – пясъчни или планински, прашасали градски пустоши или ръкотворни пустини – създадени от човешката алчност, безхаберие и злост; навярно трябва човек да ги е видял с очите си, за да започне малко по-внимателно да си служи с думите за човешките беди и да оцени късмета, че сме тук, където сме.

Част от това, разбрах при своите пътувания, е късметът да си роден в географски ширини с четири годишни времена. Въпреки сушите и пороите. Не очаквам от своите читатели или от въпросната публицистка да знаят статистиката за Бангладеш – че всяка година, без катастрофичните, 18 на сто от територията на страната са наводнени, над седем милиона домове – разрушени, над  пет хиляди – загиналите.

Но откакто станах малко нещо селски човек, повече се интересувам от репортажите за времето и забелязах, че през последните години ураганите и потопите в Централна Европа стигат някъде до Западните Балкани, омаломощават се край Белград или Скопие. Да, наводнените къщи и съсипаната реколта са драма за нашите стопани, но пък не сме давали жертви от природни бедствия, за каквито редовно ни съобщават от подредени държави от САЩ до Япония.

Гледам по интернет снимки от пожарите в Калифорния, после излизам пред къщата и гледам ливадата оттатък оградата. Тревожа се, че заради тези непрестанни дъждове тревата ще остане неокосена – няма кога да изсъхне, да се балира и извози. Няма да мога да се разхождам по ливадата, ще стане змиярник… Вечерта пък чета репортаж от Испания – за загиналите от необичайните 45-градусови жеги.

Живял съм на такива температури в Хартум, Судан – не ми хареса. Там има сух и влажен сезон – при първия има повече прах, при втория – още повече комари.

Стига метеорология, да се върна към най-нещастния народ. Въпросната есеистка със сигурност знае, че различните изследвания, според които българите обичайно са на дъното на класирането по щастие, мерят всъщност перцепции, тоест чувството, самопреценката – и това лошо самоусещане наистина е проблем на българина. Но не само, на балканците може би?

Ще отворя една големичка скоба за цитати от „Нещастието да си грък“ на Никос Димос. Тази тъничка книжка би трябвало да бъде предписвана за задължително четене – за профилактика и лечение, веднъж на поне шест месеца на всеки, който се чувства нещастен да е българин.

Ако човекът, като човек, носи в себе си нещастието, то определени типове хора имат по-голяма предразположеност към това. Дори определени народности. Между тях, със сигурност, гърците. Ново-гърците.

Ново-гъръкът изглежда щастлив, когато е нещастен… Щастието от нещастието на ново-гърка се изразява съвършено в гръцкото мрънкане. Остатък от робството? Белег на измъчените народи?…

Когато един грък говори за „Европа“, автоматично изключва Гърция… Факт е, че каквото и да говорим, не се чувстваме европейци. Чувстваме се „извън“…

Докато половината гърци се опитват да превърнат Гърция в чужда страна, другата половина заминават за чужбина.

А сега ще продължа с  темата си за късмета да си българин.

От моето трънско село тръгваме с една съседка към града – да си напазаруваме. Тя пазарува скромно – пенсията е малка. Но обича дини – купуваме. Хайде, Велко, на по едно шкембе – тя обича да седне в ресторант. Аз пък предлагам да пием кафе. В сладкарницата избира някакви пасти – да занесе на мъжа си. На връщане слушаме в колата новините – мрачни, както обикновено, скандали, афери, протести. И моята комшийка въздъхва – „Няма живот“.

Тука има, тука нема – въпрос на късмет?

Със съпругата ми понякога си правим автомобилни екскурзии по Трънско. И в някакво село, след 40 минути шофиране по разнебитено шосе, почти на края на света (защото краят на пътя е до друго селце на още 6 километра нагоре в планината), питам дядо–дълголетник как е изкарал зимата. Дръвца има, ток има, карат хляб. Бусчетата на РПК-то доставят не само хляб – като се отворят задните им врати, вътре е малко магазинче за евтини хранителни стоки и домашни потреби. Сателитните антени докарват сериалите на БиТиВи и Нова до всяка баба, която още може да вижда и чува. Във всяко село сред плетарките – обитавани или изоставени, има скъпо ремонтирани къщи на по-заможните софиянци или перничани с трънско потекло. Яки джипове. 3G интернет сигнал.

От трънските села се връщам за няколко дни на жълтите плочки – посрещам гости, мои приятели, сърби, от скъпата на сърцето ми Босна и Херцеговина, където през 1996 година започна битието ми на международен наблюдател и където видях за първи път в живота си истински сцени на разруха, беднотия и мъка – резултат от четиригодишната им война.

След разходката по „Витошка“ ги водя в „Хепи“ срещу църквата „Света неделя“ – там менюто е разнообразно и могат да пушат. В огромното заведение с 600 места едва ни намират маса. „Като гледам хората наоколо, озърта се Пайо, бащата в семейството, май не сте толкова зле, както се говори.“ „Не го казвай на никой българин, ще те изядат“, отвръщам. Той разбира мрачната ми шега, засмива се и добавя – „Като при нас.“

По обичайните туристически маршрути из центъра – паметници, църкви (православни братя са гостите ми), започнах да се чудя на постоянните им хвалебствени коментари  – „красива е София, зелено, подредено“. Тези хора са средна класа в страната си, всяка година летуват на море в Гърция, Турция или България, правили са кратки екскурзии из Западна Европа. А ме накараха да гледам на града си с други очи. Хванах се в един момент, че търся с поглед мръсотията, боклуче сред окосените като с лазер тревни площи в парка, преобърнато кошче… Пайо, усмихнат, снима музикантите пред Народния театър, дава солиден бакшиш.

Знам, че жълтите павета не са София и не са България, но си помислих – толкова ли сме слепи за нещата около нас, които се променят за добро? Сетих се как в едно също препълнено ресторантче, тип пицерия, си говорехме с приятели за града, за кметицата и един от тях – типичен добре образован черногледец от средната класа, отвърна скептично на положителните ми задявки: „Е, да, метрото“.

Ако не бяхме мизерни и нещастни, защо толкова хора напускат, пита „моята“ писателка – публицистка. С неудоволствие се хващам в полемика с човек, когото познавам само по авторските му текстове. Нека обясня защо ѝ се връзвам. Тя, по силата на безспорния си талант и професионално призвание, си е спечела позицията да формира мненията на интелигентни, четящи хора. Но за разлика от моята селска съседка очаквам от нея по-аналитично да гледа или чете новините, а също и неизброимите свидетелства от репортажите и документалните филми, достъпни в интернет, за нещастията и мизерията по света. Най-сетне тази жена проповядва в текстовете си християнските ценности, които според моето лаическо разбиране би трябвало да включват чувството за благодарност. За хляба насъщен и сиренето в бусчето наРПК-то, за десетте кубика дърва от „горското“, за тока от „електрото“, за живота на хората, които са ни скъпи, и за24-часовата бърза помощ дори в този затънтен край, може би дори, евентуално може би, в краен случай, за метрото.

Но защо толкова хора напускат? Познат аргумент.

Хората мигрират в търсене на по-добър живот, откакто ловците събирачи, първите потомци на прамайката Ева, са напуснали родното си място някъде в днешна Етиопия и са почнали да се заселват из Близкия Изток, после – в Европа. Днес за познатите ми българи по-добър живот може да означава временна, сезонна работа в чужбина и парици за у дома или постоянно място в престижна западна фирма. Ще ми се оплаквачите на гурбетчийството, на „белите робини“ да погледнат на възможността да се пътува, да се избира като на придобивка. По-младите сигурно не са и чували понятието от времето на комунизма „изходна виза“ – разрешение не да влезеш в някоя чужда страна, а да излезеш от обичаната родина. Познавах и някои от първите емигранти, които след падането на режима си купуваха билети за съветски полети до Куба, за да слязат на междинната спирка в Канада. Така че аз разбирам онези, които заминават и се връщат или не се връщат, или се връщат и пак заминават, но преди аз сам да започна да пътувам не можех да си представя че мизерната и нещастна по всички стандарти, пропадаща държава Йемен може да бъде желана дестинация – за бежанците от кланетата в Сомалийския рог. Видях ги в ужасяващи белия човек коптори в покрайнините на столицата Сана – това бе преди йеменците да започнат собствената си гражданска война.

Няма да разказвам тук за Афганистан и Ирак, да се огледаме по-наблизо. Ще ми се политолозите и социолозите, които пишат за несъстоялия се български преход и за откраднатата държава, да отчитат, че този преход стана (или не стана) без кръв – за разлика от петте войни и въоръжени конфликти в страните от бивша Югославия. Но не се замислят – като че ли е нещо подразбиращо се проклятието да ни подмине. Мантрата „най-бедните в Европа“ пренебрегва очевидния факт, че Европа и Европейският съюз не са едно и също. Заради мазохистичния порив да сме „най-“ не ни интересуват проточилата се агония на Македония, несъстоялата се държава Косово, почти пълната политическа и социална безнадеждност в непоправимо разделената по всички линии Босна. Те не са в Европа, африканци трябва да са или извънземни.

Ако от всичко дотук имате усещането, че твърде настоятелно се опитвам да ви убеждавам в нещо, то е защото изпитвам необходимост да напомням понякога и на себе си, че си дължим чувство за благодарност за късмета – географски и исторически.

А неблагодарни сме.

Няма смисъл да убеждавам, а продължавам да го правя. С приказливите таксиджии не споря, но с приятели и познати често не успявам да се въздържа. А знам, че няма смисъл. Разбрал съм, че е въпрос на личен избор при една и съща физическа реалност дали ще се живееш с чувството за късмет или онеправданост. Дали ще виждаш чашата като на четвъртинка, половинка, четири пети пълна или празна. Допускам, че дори добри и умни хора избират интуитивно да компенсират усещането си за пропуснатото, непостигнатото с идеята, че в нещо все пак сме „най“. Бедата става колективна, поделена, а причините се пренасят в сферата на съдбовното, предопределеното, на мистериозни, безлични сили. Фаталността е утешителна.

Дали не стана твърде мрачен този текст, както се опитвам да го завърша?

Заради дъжда може да е. Август, а дните са като в мрачна есен, с мъгливи утрини. Тези дъждове ошмулиха цветята. Преди време един мой съсед, на години, все се оплакваше от сушавото лято, та като заваля най-сетне, попитах го радва ли се. Като е сухо, можеш да поливаш, каза ми, а като е все дъжд, нищо не можеш да направиш. Прав е. Ето, гроздето наедря, но сигурно ще остане кисело.

За доверието, което крепи света

О, недоверие, отде се взе,
защо като в безжалостно резе,
затваряш ни, когато във живота
ний вярваме в шофьора, във пилота,
във ватмана, в незнайния монтьор,
притегнал винта в твоя асансьор?…

 

В тези стихове на Валери Петров от 1961 година става дума за взаимните подозрения, отровили отношенията между партийните му другари след „победата“ им на 9 септември 1944 година. Запомнил съм ги, защото ми се стори необичайна идеята при колко много рутинни дейности от всекидневието изобщо не се замисляме, че всъщност сляпо се доверяваме на безброй анонимни лица в безброй човешки вериги, които правят тези дейности възможности – да стигнем с асансьора до желания етаж или, най-простото, да се нахраним. Не мислим за дългия път от зръцнето в нивата до сигурността, че в магазина ще има хляб.

Струва ми се симпатично, че тази идея се е запазила в паметта ми няколко десетилетия.

Знам, че самото споменаване на ватмана, шофьора и пилота вероятно ще предизвика подсмихване и асоциации за всичко, което сме чули по новините за фатални грешки на ватмани, шофьори и пилоти, също и за монтьори – ако не на асансьори, то на лични автомобили или автобуси. Светът обаче, като цяло, опровергава статистическата достоверност на откъслечния негативен опит. Например само през март 2018 г., само в САЩ, само една от компаниите за споделено пътуване – Юбер, е регистрирала 41,8 милиона души, качили се в автомобил на непознат, а общо, от 2010 до 2016-а в 83 държави по света те са били два милиарда по данни на „Форбс“.

Но хайде да се пробвам да продължа примерите на Валери Петров. Съществуваме и се придвижваме през всекидневието със и благодарение на доверието:

  • че прогнозата за времето ще ни помогне в дилемата дали да си вземем чадър на излизане;
  • че като кликнем на компютъра, парите ни ще отидат за желаната покупка, а не по сметката на Бил Гейтс;
  • че ще получим покупката;
  • че покупката (онлайн или в магазина) ще е каквото сме желали и очаквали;
  • че лекарят ще направи за нас най-доброто, на което е способен;
  • че след пътния знак за ляв завой действително следва ляв завой;
  • нещо от личния ми недоверчив опит – че автобусът на летищния терминал ще ме откара тъкмо до самолета, за който имам билет, а багажът ми по някакъв вълшебен начин ще ме чака в крайната точка. Или ще пристигне там след ден-два най-много;
  • че можем безопасно да прекосим улицата на зелен светофар….

Знаех си от самото начало – ще се получи списък на всъщност доста несигурни неща. Всеки от нас може да си направи по-дълъг, произволно дълъг списък от излъгани очаквания.

Но какви избори имаме?

Да се огледаш на кръстовището е полезно и не изисква голямо усилие.

Впрочем водачът на МПС-то, който културно ще ви пусне да минете или ще ви осакати върху пешеходната пътека, най-вероятно е от огромното мнозинство, което няма никаква или съвсем бегла представа как работят двигателят с вътрешно горене и спирачките. Може да е от онези с несмутимото упование, че чарковете под капака и под шасито ще си вършат работата и автомобилът ще се движи, стига да наливаме гориво. Вероятно почти стопроцентово е мнозинството на онези, които никога не са се замисляли за невидимите легиони от специалисти – конструктори, дизайнери, металисти, технолози, електротехници, заварчици, монтажници на поточни линии, програмисти на роботи, качествен контрол на всяка стъпка, изпитатели… – много дълъг може да е списъкът на хората, всеки от които може да ни прецака и то да ни прецака лошо. Обаче ето го удивителният факт – в неизвестен за мен процент от случаите, сигурно много над 95 %, мерено на жив човек и километри пробег, милиарди автомобили докарват милиарди водачи и пътници, както е желано – от точка А до точка Б.

Да, прецаквали са ме. Трънският майстор, който се ползваше с доверието ми, защото вършеше качествено и не много скъпо поправките в рамките на неговата си компетентност, на два пъти ме пусна да потегля от работилницата му след смяна на гуми с недозатегнати болтове на една от джантите.

Обаче се надявам да доживея да видя безпилотните автомобили на пазара, а сигурен съм, че за времето на по-младите те ще станат масови.

С тези битови примери се приближавам към същината на темата.

Обърнете внимание, че автомобилите, самолетите и летищата далеч не са най-сложните системи от хора и машини, на които поверяваме успеха или неуспеха на всекидневните си усилия, често – живота си, без да ги разбираме. Малцина знаят как функционират повече от едно-две от изброените тук неща. Интернет. Банките и финансовите пазари. Световната икономика изобщо. Мрежите за доставка на електричество, GSM сигнал или газ. Начините за взимане на решения в Европейския съюз, ООН, Световната банка, в Здравната каса, или в ума на най-близките ни хора. Следенето на климатичните проблеми и контролът на околната среда. Системите за сигурност в АЕЦ или в противоракетната отбрана. Системите, органите и клетките в собственото ни тяло… Дълго многоточие може да е туй.

Повече от когато и да е било в историята средностатистическият човек от развития Запад разчита не само за всекидневни услуги, за придвижването от А до Б, дори не само за личното си оцеляване, но и за продължаването на рода си на свръхсложни мрежи и механизми , разбираеми и управлявани от непознати нам тесни специалисти по нещо си.

Живеем на доверие.

И в същото време – парадокс, – тъкмо заради усложняването на системите от жизнена важност и доказаната недостатъчност на доверяването обществата от развитата част на света стигнаха до пак невиждани в историята нива на регулиране. Всички примери, които споменах дотук, всички тези сфери на човешката дейност и много други стават обект на неудържимо множащ се брой корпоративни, държавни и международни институции за контрол.

Аз въобще не отричам идеята за информирано вземане на лични решения. Мисълта ми е, че в съвременния свят това става все по-трудно дори за добре образовани хора. И като се замисля, възможностите ни рядко могат да надхвърлят избора на стоки и услуги, разни други неща на битово ниво, за най-добрите – някаква отделно взета обществена кауза. Познавам лично само двама души, които знаят всичко за почти всичко, за което си говорим. Тяхно ли е бъдещето?

Останалите просто постепенно прехвърляме доверието си от познатия или непознат монтьор към регулаторите. Колко хора знаете, които са в състояние да ви обяснят смисъла на всеки ред от месечната ви фактура за парно или електричество?

Пак се питам – какви варианти имаме? Ако приемем невъзможността да сме достатъчно информирани за всичко, което ни е важно или много силно ни засяга, какво остава? Какво би могло да следва от моите разсъждения като житейско поведение?

Очевидно най-лесното и достъпно решение е да не се замисляме дали механикът е затегнал болтчето в асансьора или например – нещо по-съвременно – какъв е миксът на енергийния доставчик и как функционира електропреносната мрежа Поне докато или дори когато видим локвичка пред хладилника. В подобно неосъзнато и безметежно упование в нещата виждам здравословни психологически предимства.

Поне в сравнение с постоянната тревожност. „Той бе толкова мнителен, че се съмняваше дали лампичката в хладилника наистина угасва, щом затвориш вратата.“ Когато преди години прочетох този афоризъм, позасмях се, но и бързо намерих почти напълно сигурен начин да си докажа, че лампичката угасва. Днес дори зная колко киловатчаса харчи хладилникът ми, докато ме няма за дни или седмици, но от сметките за ток гледам само редовете, на които мога да повлияя.

Подозрителността към хладилника, ЧЕЗ, към фактурите им и изобщо към всичко, което не разбираме и все по-малко разбираме в усложняващия се свят, има една парадоксална и за мен симпатична форма – доверчивостта спрямо конспиративните теории.

Житейски избор пак. Подсъзнателен, предполагам, но и той си има предимства – удобно е да си обясниш ограничените си способности да се ориентираш в сложнотиите на живота с безсилието пред всемогъщи, мистично анонимни заговорници. Които, така ли иначе, ще докарат света до гибел.

Ще се отклоня малко, за да не стане краят на този текст прекомерно сериозен.

Говорим си със селските ми съседи за селски работи като необичайно големия брой вредители по овошките тази година. Има тук добри градинари при отглеждането на зеленчук или цветя, но не пръскат и не кастрят дръвчетата. Ябълките им окапаха незрели. Та един казал на съпругата ми, че гъсениците ги пускали от самолетите. (Действително сме под едно оживено въздушно трасе към софийското летище.) Друг ми съобщи, убеден, че било заради бомбардировките. Предполагам да е имал предвид бомбардировките на НАТО над Югославия през 1999 година, но не влизам в дискусии за обеднения уран и периода му на полуразпад или за популационните взривове на насекоми през една топла и влажна пролет. Пръскаме овошките, както пише в книгите.

И живеем с кротко учудване, че сред еднакво обгрижваните дръвчета най-сортовата ябълка дори не цъфна тази пролет, а безплодната от миналата година сега роди. Мистерия.

Приех за себе си, че нямам време и способности да разбера как работи всичко, което ме интересува, а дори Мефистофел да ми предложеше на добра цена да разбера докрай три само неща, не съм сигурен, че бих го пожелал.

Ето още една опция, моята  – добронамерено смайване пред наблюдаемото за всеки обстоятелство, че светът на Хомо сапиенс продължава да съществува въпреки неимоверното усложняване на животоподдържащите ни системи (което вероятно ги прави и все по-уязвими). Популярният навремето шеговит закон на Мърфи е неверен. Невъобразимо много лоши неща могат да се случат, а повечето от тях не се случват. Системите все така дават, по правило, очаквания от тях резултат, а катастрофите биват наричани катастрофи, тъкмо защото са изключения. Новинарските емисии постоянно внушават противното, но там не може да има breaking news самолетът от А до Б кацна безопасно и по разписание.

За мен това е възхитителен факт. Че съм излитал и кацал почти винаги почти безопасно до трийсет пъти в годината, да, че други продължават да го правят. Че системите работят.

Наред с добронамереното смайване все пак търся си обяснения.  Вероятно трябва да благодарим на простичкия закон за конкуренцията, който задължава да даваш стоки и услуги с някакво що-годе гарантирано качество. Ама явно не е само това.

Airbnb е голяма, световна система за даване на лични апартаменти под наем на непознати. Ползвал съм я и аз, за да си намеря квартира само за няколко вечери и значително по-евтино от хотел. Когато през 2008 г. Брайън Чески, съоснователят и главен изпълнителен директор, се опитвал да събере 150 хил. долара начален капитал, всички му казали, че е луд. Подигравали се на идеята, че хората биха си вярвали достатъчно, за да пуснат непознати в дома си.

Десетилетие по-късно Airbnb работи в над 190 страни, посрещнала е над 300 млн. гости, а стойността ѝ се оценява на десетки милиарди долари. Всички данни, натрупани от компанията, сочат, че няма големи аномалии по страни от гледна точка на поведенческите модели. Хората от Япония, Бразилия, Нигерия, Русия, САЩ, Мексико и Франция еднакво проявяват уважение и почтеност. Няма изключения от модела, посочва Чески, по скалата на добротата и заслужаването на доверие. Няма врагове.

Успешен бизнес модел, разбира се. Но трябва да се продължи – модел, станал възможен в един променен свят. Фейсбук е следващият от най-популярните примери за супер-успешен бизнес, основан на доверието да споделяме за себе си с непознати или далечни познати. Знам, разбира се, за скандалите около Юбер, Фейсбук или за натиска на европейските регулатори над Airbnb. Обаче „подводното дигитално течение“ изглежда постоянно и по-мощно от вълните по повърхността. И то не е само защото цифровите комуникации станаха удивително бързо общодостъпни; техническата революция изглежда „отпуши“ цивилизационни натрупвания.

Универсална човешка потребност е споделянето.

„Airbnb не би функционирала без фундаменталната човешка доброта“, казва Чески.

А аз си мисля, че по някакъв мистериозен, метафизичен начин ние, хората, сме вложили в създадените от нас системи исторически количества, трилиони килотонове разум, добросъвестност, почтеност и доверие.

А „това е прекрасно, нали?“ – писал е един от любимите ми поети. Но да завърша с онзи от началото, Валери Петров.

… когато във живота

ний вярваме в шофьора, във пилота,

във ватмана, в незнайния монтьор, притегнал винта в твоя асансьор,

когато целият ни свят трепери от топлинките на безбройни вери.

 

 

Бележки

Цитираните стихове са от поемата на Валери Петров „В меката есен“.

Данните за Юбер са от http://www.businessofapps.com/data/uber-statistics/, а за Airbnb са използвани цитати от статия на Роджър Коен в Ню Йорк таймс, публикувана на български на https://www.dnevnik.bg/analizi/2018/08/09/3294048_airbnb_moje_da_e_novata_nato/?ref=home_analizi

 

За двама войводи в моя род и от моите краища

Като намигване на съдбата ги вземам тези съвпадения, които свързаха в живота ми Кула и Трън, моя пра-пра-дядо по бащина линия Стоян Пешов Раковски Войводата и четника, разузнавача, а също дипломат по призвание от освобожденските борби Симо Соколов. Наскоро открих, че „Айдук Стоян” се е бил под командата на „капитан Симо Грознатовски”.


Стоян Пешов / Пешев / Пешич Раковски е роден през 1821 г. в село Раковица, Кулско. То е съвсем близо до границата – навремето между свободна Сърбия и Турско, днес – между Сърбия и България. Не съм бил в онзи край, нито в Добридол, Ломско, където Войводата се заселил след Освобождението и където е роден баща ми. Заради доносите и преследванията от по-късните, комунистически времена, той не ходеше там, никога не ме заведе да видя „бащината си къща”.

Станах малко нещо трънчанин през 1999-а, когато купихме със съпругата ми къща в този край. Тук написах повечето от есетата си в моя сайт, тук се зачетох в стар исторически сборник и открих за себе си Симо Соколов. После вече в Народната библиотека в София видях ръкописен документ на пожълтяла хартия и с червен восъчен печат, с който Симо Соколов  удостоверява, че Айдук Стоян се е бил „отлично” в дорбоволческия му отряд през 1876 година.

Моят пра-пра-дядо доста се е навоювал преди да стане беден селянин в свободна България. През 1854 г. е доброволец в Кримската война и има Георгиевски кръст за храброст за участие в отбраната на Севастопол. През 1863 г. е войвода на чета от 18 българи, минали от Сръбско в Турско – палили турски чифлици, ранен е в престрелка със заптиетата. 1867-а –  стотник-войвода и организатор на Зайчарската чета на Еремия Българов. 1875-а пак влиза с чета във Видинския санджак…

За тези събития чета в една скромна книжка от 1994-а – „Войводата Стоян Пешев Раковски” от Генади Вълчев, историк на борбите и поборниците от Видинско. Тепърва ще търся преработеното й издание от 2008-а.

За Симо Соколов сведенията ми са от сборника „Трънски край”, печатан в София през 1940 година, главно от статиите, писани от трънчанина Лев Т. Петричев, участник в двете Балкански войни и в „Европейската” (Първата световна).

Знеполецът Симо Соколов е роден през 1848 г. в село Грознатовци.  Образовал се в Белград, където става следовник на Любен Каравелов и на неговите идеи за славянско единство в борбите за свобода. Малко исторически фон за срещата между двамата войводи.

През 1876 година избухва с нова сила въстанието в Херцеговина, вдига се и Черна гора, васална Сърбия на княз Милан се готви за война, руският генерал Черняев с позволение на Царя набира офицери доброволци, а Централният революционен комитет в Букурещ вече е взел решение за българско въстание през пролетта. В тази обстановка Симо Соколов разменя писма с БРЦК и прави срещи в Белград със сръбския военен министър и с  водачите на херцеговците – като представител на българската емиграция и на трънския революционен комитет и все с идеята да се обединят славянските сили, та турската армия да бъде въвлечена едновременно на няколко фронта. Когато Сръбско-турската война избухва през юни същата година, Априлското въстание вече е потушено и шансът за едновременно всеобщо настъпление срещу общия враг практически е пропаднал, обаче в Сърбия са се събрали много български чети. Симо Соколов действа като организатор по посрещането на доброволците, идващи от България или Румъния, помага за разпределянето им по чети и за въоръжаването  им. (Предполага се, че сред тях е имало около две хиляди трънчани – прословутите трънски майстори-строители, сезонни работници в шумадийско, на които и по-рано се случвало да заменят дюлгерските инструменти с пушки и саби.) Българските доброволци се включват в руски или сръбски части или формират самостоятелни чети, чието предназначение е да влязат в България и да вдигнат ново въстание в тила на турската армия по Тимошкия фронт. В този район действат четите на Христо Македонски, Филип Тотю, Панайот Хитов, Дядо Ильо. Те са под общата команда на офицери от руския доброволчески корпус – майор Киряев и генерал Черняев, които се опитват да координират действията на четниците и на сръбската войска.

В Зайчар – оттатък границата срещу град Кула,  Симо Соколов е избран за войвода – най-младият сред войводите, едва на 28 години. Тук към неговите трънчани се присъединява моят вече 55-годишен пра-пра-дядо. Това става на 18 юни 1876 г., два дни преди началото на Сръбско-турската война, а само няколко дни по-късно, на 27 юни, имат „върховно изпитание” в местността Кадъ Боаз (Белоградчишкия проход). За това сражение Лев Петричев пише: „Докато пред бойната линия пред другите чети се водеше само огнен бой, трънчани посрещнаха прилива на озверелия противник на нож и с „ура” и по този начин осигуриха общата победа. Войводата Соколов с гола сабя предвождаше хората си… Само убитите бяха 87 души.”

Накрая съм дал факсимиле на Уверението, писано от Симо Соколов за Дядо Стоян, че последният е бил в „доброволческия му корпус” от 18 юни до 8 юли 1876 година като командир, участвал е в две сражения при Кадъ Боаз – Корито (днешното сръбско село Ново Корито), в които се „бил отлично”, при второто бил ранен и впоследствие пратен у дома да се лекува.

Тук източниците ми леко си противоречат. Според Лев Петричев, написал подробна хроника за участието на българите в Сръбско-турската война, битката при Кадъ Боаз от 27 юни завършва на следния ден с пристигането на четири сръбски дружини, водени от руския майор Киряев, и всички чети отиват, по заповед на генерал Черняев, на планината Бабина глава. Следователно другото от двете сражения, за които пише Симо Соколов (може би пра-прадядо ми му е помагал и подсказвал, без да настоява за излишни подробности), е или една по-ранна и неуспешна битка край Раковица – родното село на Дядо Стоян, или раняването му се е случило на Бабина глава в началото на юли. Тук десет баталиона на Хафъз паша нападат „в гъсти маси” , а доброволците отговарят с огън и атаки на нож. Соколовата и други наши чети се оттеглят.

Симо Соколов воюва, вече като поручик, до края на Сръбско-турската война, която завършва с неуспех за сърбите. С избухването на Освободителната война се явява в главния щаб на руснаците, които го връщат в Сърбия да следи и праща шифровани донесения за движението на турската армия. После пак вършее заедно с други български чети край Трън, Радомир и Кюстендил – големи територии са освободени още преди идването на русите, а населението е защитено от отстъпващите или контраатакуващи османски войски и башибозук. По време на сръбската окупация на Трън и опитите на сърбите да анексират този край Симо Соколов е сред местните патриоти, които окуражават съгражданите си да отстоят принадлежността си към раждащата се българска държава.

За Стоян Пешев Раковски, връщам лентата назад. След Кримската война той се връща не в родното си село Раковица – било е в Турско, а в Сърбия, във Вратарница, край град Зайчар, и създава семейство. Нищо не знам за съпругата му – сръбкиня може да е била, не са ни познати нито името й, нито обстоятелствата, при които Дядо Стоян по-късно я е напуснал. Раждат му се от нея – доколкото ни е известно по семейни спомени и според Генади Вълчев, –  трима сина и една дъщеря, сред тях е моят прадядо Милой (Мито). Във Вратарница Дядо Стоян хваща ралото и зачева децата си между две хайдушки преминавания на границата. По-късно се връща в току-що освободеното си отечество и се оженва повторно. От Цонка от Кула му се раждат още деца, а четири, онези” сръбските”,  от Вратарница, е взел със себе си (или им е позволил да го последват – не знаем точно), сред тях е бил и Милой. Заселва се в село Добридол, Ломско, където е роден моят дядо Велко, син на Милой.

На  64 години Дядо Стоян, Стоян Пешев Войводата, участва в последната си война – Сръбско-българската. Като доброволец се е бил в артилерийска батарея на 14 ноември 1885 г. край село Арчар – за това имаме още едно ръкописно свидетелство, запазило се в архивите, подписано от капитан Кърджиев. На гърба да документа е добавено, че му е даден(а) „сребърна медаль за во памят войната против Сърбия 1885 година”.

Колко деца е имал? Били са най-малко девет, включително четирите, доведени от Вратарница. Най-малкият, известен със сигурност, е Кирил – роден през 1892, тоест когато Дядо Стоян е бил на 71 години. Съществува ли Пена, спомената в един документ като дъщеря, родена три години след Кирил? Имал ли е от по-рано други деца от „сръбкинята” освен Милош, Милой (Мито), Дона и Марко, които да са си останали във Вратарница? Имал ли е руска (кримска) съпруга и деца от нея?

Къде са роднините ми?

Във всеки случай през 1894 година Дядо Стоян е имал документирано домакинство от 16 души – съпруга, деца, снахи и внуци. На стари години е писал прошения до разни инстанции да му се додаде нещо отгоре върху дадените му вече като на поборник 30 декара земя и скромна парична помощ. Обяснява, че земята не стига за толкова гърла и че е твърде стар, за да изхранва семейството си със земеделие. Останал си е доживотно неграмотен – разни писари и адвокати са писали молбите му, запазени в едно пенсионно дело в Народната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий”. Там намерих и документ, с който му се отказва поредната молба. Моят пра-пра-дядо, впрочем, с бунтовническата му биография и предполагаем авантюристичен дух,  се е сещал да иска удостоверения за заслугите си – примерно от артилерийския капитан  Кърджиев или от войводата Симо Соколов, когото при неизвестни ми обстоятелства е издирил в Белград една година преди Освобождението. Обаче в пенсионното дело е и препоръката на един български  чиновник да се остави без последствие молбата за помощ на Стоян Пешев Раковски, защото „единственият документ за участието му в Сърбия през 1876 г. е на сръбски /нечетливо/ на некакъв си войвода С.Соколов, който не се признава /нечетливо/.” Или както пише Генади Вълчев, Симо Соколов бил „непознат на членовете на пенсионната комисия и четата му не била включена в забележката към Закона за подобряване на положението на поборниците и о опълченците”. И впрочем, да, образован в Белград и живял дълги години в Сърбия, Симо Соколов е писал на сръбски, вярно си е.

Така Дядо Стоян – опълченец, доброволец, хайдутин и войвода си остава беден земеделец до смъртта си на 83-годишна възраст, на 11 ноември 1904 година. Погребан е в село Добридол, Ломско, поставили са му скромен паметник с надпис, който не съм видял – „Тук почиват останките на Стоян Пешев Раковски – поборник за свободата”.

Тази снимка трябва де е от около 1900 г. – съдейки по възрастта на родения през 1893 г. мой дядо Велко – в центъра, между Баба Цона и Дядо Стоян, с ордените.

Неизвестният и до по-късно на българските чиновници и историци Симо Соколов не спира да се сражава и след края на Освободителната война. „Като видех народът настървен на бой, продължих въстанието и следвах напред”, пише той до Захари Стоянов. Напреде му е била Македония  – воюва, освобождава, брани … „Това мое царство неограничено трая до юни 1878 год.” – според същото писмо, тоест до  Берлинския конгрес и когато  Симо Соколов е разбит от скопския паша. Връща се в свободна България, избран е за депутат в Първото Обикновено Народно събрание (1880).

В Народната библиотека бях прегледал вече пенсионното дело на Дядо Стоян и чаках експертното разрешение да ми бъдат преснимани няколко страници. Драго ми стана, когато служителката стигна до пожълтелия документ с червения печат и възкликна „От Симо Соколов!”. Драго ми стана, не можех да не й разкажа накратко за пра-пра-дядо си от Раковица, Кулско, чийто свободен и авантюристичен живот са го довели за кратко – само за един епизод знаем – под общо знаме с трънския войвода. Ето го и въпросният документ – факсимиле, после текстът – фонетично предаден на българска кирилица и преведен заради сърбизмите.

Уверенье Койом уверовам овакога кога се буде тицало знати, да йе Стоян Пешич, прозвани Айдук Стоян, био у мом доброволячком Кору као водник доброволячки от 18 (осемнаестог) юна па до 8. юла прошле године. За то време овог бавена у мом Кору учествовао йе у две борбе на Кади-Боазу Корито, у койима се jе отлично борио и у другой jе био раньен, те зато йе отишао на леченье свойой кучи.Горе именовани Стоян био йе такодже у владану за то време примеран.Ово му /нечетливо/ уверенье издайем од мойе руке на ньегово захтеванье ради негове потребе.Бивши войвода, сад поручик С. Соколов2/2 877 год. Београд Уверение С което уверявам всекиго, който би трябвало да знае [като съвременното английско To whom it may concern], че Стоян Пешич, по прозвище Айдук Стоян е бил в моя доброволчески корпус  [чета] като водник [според съвременен сръбско-български речник – взводен командир; стотник вероятно]  на доброволци от 18 (осемнадесети) юни до 8 юли миналата година. За времето на пребиваването си в моя корпус участва в две сражения на Кадъ-Боаз Корито, в които се бори отлично, а във второто бе ранен и отиде да се лекува у дома. Също така гореспоменатият Стоян имаше през това време поведение за пример. Това уверение му издавам собственоръчно по негова молба и заради неговите си нужди.Бивш войвода, сега поручик С. Соколов2 февруари 1877 г., Белград

 

На Къдъ Боаз днес се провеждат ежегодни българо-сръбски събори, въртят се чевермета, пледира се за ново ГКПП, правят се възстановки на сраженията от 1876 година. Иначе, както Дядо Стоян е от Кулско, а Добридол, Ломско, е бащиното ми родно място, и както аз съм роден в София, Трънско го броя също за „мой”  край – заради 14-те години тук, но и заради тези хайдушки истории. Ето как – съдба или случайност? – връзка се получи някаква от имена и стари документи.

Уади Рам – кадри от дъното на изчезнало море

Да си вървя сам из пустинята – на мен ли се случва това? Пясъчната повърхност е твърда и леко се ходи по нея; краката ми затъват само когато пресичам коловозите, издълбани от туристически джипове. Сега обаче надлъж и нашир около мен няма никого, само мушица бръмва край ухото ми, а стъпките ми се кръстосват с дълбоките следи от камилски копита. Слънцето е високо, но не е прекалено горещо – докато прекосявам плоската като тепсия долина, разхлажда ме насрещен вятър. Провървя ми с това пътуване.
Уади Рам – пустинен резерват с всякакви скални чудесии в южната част на Йордания. В края на октомври имам три неработни дни покрай Курбан Байрама и екскурзията ми започва с автобус от столицата Аман. Посоката е Акаба, но шофьорът се съгласява да ме остави на разклона за Уади Рам. И още тук имам усещането за „Аризонска мечта”.
Притихнало голо поле – пясък и тръни, почти мъртво шосе, мърлява бензиностанция и зад нея – първите червеникави скални гиганти. Не съм стопирал от много години, но късметът ми проработва и само два часа по-късно съм навътре в пустинята, в един от лагерите в ”традиционен бедуински стил”. Пак късмет – моят лагер е почти празен този ден. Оставям багажеца в „палатката” от грубо заварен винкел, покрит с домашно тъкани черги от козя вълна. И – раничката на гърба. През пясъка, през туфите от белезникави пустинни треви.

Няма начин да се изгубя. Лагерът е сгушен под канара колкото десететажна сграда, а планът е да стигна до друга скала на два-три километра пред мен, също тъй непристъпно и самотно стърчаща над плоското дъно на забравено от геологията море.

Стигам в подножието на целта, а пътека нагоре няма. Гледката пред мен е вертикална. Не може тъй. По каменист сипей стигам донякъде, където ми се струва, че съм високо.Скалата зад мен си е все тъй вертикална, но към долината се отваря панорама като от самолет. Ниско летящ, може би.

За около четири часа се натъквам на други туристи едва веднъж, край пещерата с извора в подножието на непокорената от мен планина. Суетата ме кара да подпитвам – не, наистина не можело да се качиш на върха без въжета.
В лагера вземам душ, оглеждам пришките по ходилата си и не закъснявам да се изкатеря на пясъчната дюна, за да видя – сам – залеза.

Лагерен огън, шеги и закачки. Дори чувам мръсничък бедуински виц – за камилата и камиларя, познат от студентските ми години. Гидовете – двайсетина-годишни деца на първо или второ поколение уседнали бедуини, се стараят със скромния си английски. Но за всичките туристически подробности , плюсове и минуси, ще пиша отделно. Този текст ми се ще да е като разгърнат текст под снимките ми – за мен и за пустинята.
Пустинята е голяма. Защитената зона със 720-те си квадратни километра е необозримо по-голяма от разораното от джиповете. Можеш да пътуваш и снимаш с часове, да се опитваш да мислиш за безкрайните ери и епохи, изминали докато отложилите се на дъното на океана мидени черупки са станали скали, в които някой по-късно ще чегърта надписи – като древните набатейци или като „Саша и Людмила” в по-ново време. Рушене или съзидание е ставало тук? Скалите са се превръщали в песъчинки, обаче формите, изваяни от слънцето, вятъра, течащите води и хилядолетията са тъй чудновати – можеш да се мъчиш да си ги обясниш геологично или да гадаеш какъв е бил тайният замисъл на сътворението.

Във всеки случай пустинята – като синоним на празнота и еднообразие, – ме изненадва. Ту е преобладаващо жълтеникава, ту прелива в охра, следващият рид или дюна са бакърени, тук-таме – черни шарки от вулканичните примеси. Пътуваме почти цял ден и още сред първите часове душата ми е като че презаситена от мъртви природни хубости, от пясък и камънак, обаче ето – следва завой сред скалите и нова гледка, сякаш пустинята ме пита – А какво ще кажеш за това? Още по-диви чукари, още по-причудливи форми.

Следващото приключение е нощувка сред пясъците. Малко съм притеснен – както от скалата, стръмна и хлъзгава, на която се покатерих през деня. Признавам си кротко, че не става от мен бедуин, че не успявам да се настроя на „сливане с природата”, а по-скоро се състезавам с пустинята. Туй ще мога ли, онуй дали ще ми хареса. Ама в края на краищата няма нужда да си номад, за да гледаш звезди и изгреви, нали?
Планираното ми уедиенние обаче е на път да се провали – през деня лагерът се е напълнил с туристи и научавам, че петима млади кувейтци са се „записали” и те да прекарат нощта на открито.
Потегляме с два джипа късничко вечерта, на фарове и след половин час завои из скалните лабиринти виждам, че водачът е избрал истински природен замък, внушителен и закътан едновременно. Знам, че сега ще запалят огън, ще си правят чай, може би ще слушат ориенталска музика и настоявам да ме откарат поне няколкостотин метра по-нататък. По-опитният от водачите (Ауа – така чувам и опитвам да произнасям името му; различно е от Алах) е леко притеснен, но уважава желанието ми да съм сам. Този Ауа е много любезен и сърдечен, знае си работата.
Ако по-рано ме е бъзикал, че при среща с вълк не бива да пищя и бягам, а трябва да се моля, сега изглежда сериозен и съсредоточен. Отхвърля предложението ми за подслон в подножието на канарата, обрасло с полусухи храсти, защото „където има дървета, там се крият животните”. Избира ми една обширна, плоска и полегата скала, стърчаща на метър-два над пясъка, почиства с клечка някакви барабонки, за които твърди, че са лисичи. Сваля от пикапа едно дюшече и две юрганчета, с чиято миризма подробно ще се запозная през нощта.

Моят хилядозвезден апартамент – снимал съм го вече в ранни зори. И тойотата пикап с нашите дюшечета.

Още едно „ОК ли си? Сигурен ли си, че…” В шест и половина ще дойде да ме вземе, за да сме навреме в кампа за закуска.
И най-сетне оставам сам – с притеснението си, че съм сам, нощем, в чужбина, без джиесем покритие и за пръв път в пустинята, където ако не ме ухапе скорпион през обувката, поне ще измръзна на разсъмване. Обаче засега е топличко. Почти пълната луна осветява обилно скалата ми и няма проблем да подредя малкия си лагер – фенерче, цигари, вода.
Обличам си зимното яке и едното юрганче го сгъвам като възглавница. Вече мога по-спокойно да се огледам и да забележа следното.
Намирам се сред долинка, дълга може би около триста метра и широка – стотина. Луната в зенита си кара звездите да бледнеят, обаче хвърля релефни, загадъчни сенки по издатините и каверните на околните чукари – оприличавам ги на тежко полегнали каменни крави на черни и бели петна. Тишината е… не намирам изразително сравнение. Имам чувството, че чувам в ушите си собственото си кръвно налягане и трябва да потисна импулса да се движа, за да задоволя акустичния глад с шума от обувките си.
Десет вечерта. Вечерницата изгрява зад близката скала, за да ми напомни, че небесните сфери продължават да се въртят и че ще има още ярки звезди. Пустинният ми късмет продължава да е с мен – тихо е, само от време на време полъхва хлад.
Това време е мое.
Без да съм поръчвал събуждане, отварям очи в пет нула нула – за да видя луната да залязва. От двете скални крави край мен източната става искрящо бяла, западната – породисто черна. Гледам как върху пясъка сянката на черната крава напредва към виметата на бялата – бавно. Бавно като появата на нови звезди над гърба на бялата крава. Или камила? Следващата дрямка ме отнася към места и сюжети далеч оттук.
Шест и половина сутринта. Червени камили с много гърбици – огрени от невидимо още за мен слънце. Разкършвам се, снимам – за доказателство, че „Аз бях тук”, – скромния си лагер. Сгъвам завивките… и виждам на около километър сред пясъците два джипа. Единият потегля. Приближава се.
След минути Ауа ми обяснява, че с другия водач избрали да спят на място горе-долу по средата между мен и кувейтците. За всеки случай, нали разбираш? Тази бедуинска логистика в момента не ме интересува. Опитвам се да се съсредоточа върху това как душата и гръбнакът ми преживяват поредното движение през пустинята и несръчните маневри на Ауа с лоста за скоростите по пясъчните нанагорнища. И да търся с очи – полага ми се, нали? – пустинния изгрев.
Получавам го. Получавам всичко от обещаното от Bedouin Lifestyle Camp. Получавам дори два изгрева – както се движим през плоската пясъчна долина, слънцето тъкмо наднича между скалите, които са си вече скали, не са нито крави, нито камили.

Доволен ли си?
Доволен съм. Красиво беше и не настинах, и нямаше вълци – на сън или наяве. Добре е, че опитах нещо ново и не спах през повечето време. Стигнахме на време за закуската в голямата шатра в лагера – арабски питки, кисело мляко, хумус, твърдо сварени яйца, топено сирене, мармалад от нещо си. „Бедуински” чай в миниатюрни чашки и с доста захар.
Бисмилах, както се опитвам да го произнасям – преди хапване и пийване, сиреч „Благодаря ти, Господи, за храната”. За покрива над главата, за завивката – юрган или звездно небе. Не духаше.