Най-мизерстващата, най-нещастната нация

Това се отнася, разбира се, за българите. Свикнал съм да слушам такива приказки от таксиджии и журналисти, обаче фразата в заглавието е всъщност цитат от утвърдена българска писателка и публицистка. Млада, интелигентна, с изтънчена духовност. И по тази причина черногледството ѝ ме ядоса.

Навярно е полезно човек да е пътувал по разни места, да е видял сам – не по телевизията, живота на разни мизерстващи и нещастни хора. За пустините се сещам първо – пясъчни или планински, прашасали градски пустоши или ръкотворни пустини – създадени от човешката алчност, безхаберие и злост; навярно трябва човек да ги е видял с очите си, за да започне малко по-внимателно да си служи с думите за човешките беди и да оцени късмета, че сме тук, където сме.

Част от това, разбрах при своите пътувания, е късметът да си роден в географски ширини с четири годишни времена. Въпреки сушите и пороите. Не очаквам от своите читатели или от въпросната публицистка да знаят статистиката за Бангладеш – че всяка година, без катастрофичните, 18 на сто от територията на страната са наводнени, над седем милиона домове – разрушени, над  пет хиляди – загиналите.

Но откакто станах малко нещо селски човек, повече се интересувам от репортажите за времето и забелязах, че през последните години ураганите и потопите в Централна Европа стигат някъде до Западните Балкани, омаломощават се край Белград или Скопие. Да, наводнените къщи и съсипаната реколта са драма за нашите стопани, но пък не сме давали жертви от природни бедствия, за каквито редовно ни съобщават от подредени държави от САЩ до Япония.

Гледам по интернет снимки от пожарите в Калифорния, после излизам пред къщата и гледам ливадата оттатък оградата. Тревожа се, че заради тези непрестанни дъждове тревата ще остане неокосена – няма кога да изсъхне, да се балира и извози. Няма да мога да се разхождам по ливадата, ще стане змиярник… Вечерта пък чета репортаж от Испания – за загиналите от необичайните 45-градусови жеги.

Живял съм на такива температури в Хартум, Судан – не ми хареса. Там има сух и влажен сезон – при първия има повече прах, при втория – още повече комари.

Стига метеорология, да се върна към най-нещастния народ. Въпросната есеистка със сигурност знае, че различните изследвания, според които българите обичайно са на дъното на класирането по щастие, мерят всъщност перцепции, тоест чувството, самопреценката – и това лошо самоусещане наистина е проблем на българина. Но не само, на балканците може би?

Ще отворя една големичка скоба за цитати от „Нещастието да си грък“ на Никос Димос. Тази тъничка книжка би трябвало да бъде предписвана за задължително четене – за профилактика и лечение, веднъж на поне шест месеца на всеки, който се чувства нещастен да е българин.

Ако човекът, като човек, носи в себе си нещастието, то определени типове хора имат по-голяма предразположеност към това. Дори определени народности. Между тях, със сигурност, гърците. Ново-гърците.

Ново-гъръкът изглежда щастлив, когато е нещастен… Щастието от нещастието на ново-гърка се изразява съвършено в гръцкото мрънкане. Остатък от робството? Белег на измъчените народи?…

Когато един грък говори за „Европа“, автоматично изключва Гърция… Факт е, че каквото и да говорим, не се чувстваме европейци. Чувстваме се „извън“…

Докато половината гърци се опитват да превърнат Гърция в чужда страна, другата половина заминават за чужбина.

А сега ще продължа с  темата си за късмета да си българин.

От моето трънско село тръгваме с една съседка към града – да си напазаруваме. Тя пазарува скромно – пенсията е малка. Но обича дини – купуваме. Хайде, Велко, на по едно шкембе – тя обича да седне в ресторант. Аз пък предлагам да пием кафе. В сладкарницата избира някакви пасти – да занесе на мъжа си. На връщане слушаме в колата новините – мрачни, както обикновено, скандали, афери, протести. И моята комшийка въздъхва – „Няма живот“.

Тука има, тука нема – въпрос на късмет?

Със съпругата ми понякога си правим автомобилни екскурзии по Трънско. И в някакво село, след 40 минути шофиране по разнебитено шосе, почти на края на света (защото краят на пътя е до друго селце на още 6 километра нагоре в планината), питам дядо–дълголетник как е изкарал зимата. Дръвца има, ток има, карат хляб. Бусчетата на РПК-то доставят не само хляб – като се отворят задните им врати, вътре е малко магазинче за евтини хранителни стоки и домашни потреби. Сателитните антени докарват сериалите на БиТиВи и Нова до всяка баба, която още може да вижда и чува. Във всяко село сред плетарките – обитавани или изоставени, има скъпо ремонтирани къщи на по-заможните софиянци или перничани с трънско потекло. Яки джипове. 3G интернет сигнал.

От трънските села се връщам за няколко дни на жълтите плочки – посрещам гости, мои приятели, сърби, от скъпата на сърцето ми Босна и Херцеговина, където през 1996 година започна битието ми на международен наблюдател и където видях за първи път в живота си истински сцени на разруха, беднотия и мъка – резултат от четиригодишната им война.

След разходката по „Витошка“ ги водя в „Хепи“ срещу църквата „Света неделя“ – там менюто е разнообразно и могат да пушат. В огромното заведение с 600 места едва ни намират маса. „Като гледам хората наоколо, озърта се Пайо, бащата в семейството, май не сте толкова зле, както се говори.“ „Не го казвай на никой българин, ще те изядат“, отвръщам. Той разбира мрачната ми шега, засмива се и добавя – „Като при нас.“

По обичайните туристически маршрути из центъра – паметници, църкви (православни братя са гостите ми), започнах да се чудя на постоянните им хвалебствени коментари  – „красива е София, зелено, подредено“. Тези хора са средна класа в страната си, всяка година летуват на море в Гърция, Турция или България, правили са кратки екскурзии из Западна Европа. А ме накараха да гледам на града си с други очи. Хванах се в един момент, че търся с поглед мръсотията, боклуче сред окосените като с лазер тревни площи в парка, преобърнато кошче… Пайо, усмихнат, снима музикантите пред Народния театър, дава солиден бакшиш.

Знам, че жълтите павета не са София и не са България, но си помислих – толкова ли сме слепи за нещата около нас, които се променят за добро? Сетих се как в едно също препълнено ресторантче, тип пицерия, си говорехме с приятели за града, за кметицата и един от тях – типичен добре образован черногледец от средната класа, отвърна скептично на положителните ми задявки: „Е, да, метрото“.

Ако не бяхме мизерни и нещастни, защо толкова хора напускат, пита „моята“ писателка – публицистка. С неудоволствие се хващам в полемика с човек, когото познавам само по авторските му текстове. Нека обясня защо ѝ се връзвам. Тя, по силата на безспорния си талант и професионално призвание, си е спечела позицията да формира мненията на интелигентни, четящи хора. Но за разлика от моята селска съседка очаквам от нея по-аналитично да гледа или чете новините, а също и неизброимите свидетелства от репортажите и документалните филми, достъпни в интернет, за нещастията и мизерията по света. Най-сетне тази жена проповядва в текстовете си християнските ценности, които според моето лаическо разбиране би трябвало да включват чувството за благодарност. За хляба насъщен и сиренето в бусчето наРПК-то, за десетте кубика дърва от „горското“, за тока от „електрото“, за живота на хората, които са ни скъпи, и за24-часовата бърза помощ дори в този затънтен край, може би дори, евентуално може би, в краен случай, за метрото.

Но защо толкова хора напускат? Познат аргумент.

Хората мигрират в търсене на по-добър живот, откакто ловците събирачи, първите потомци на прамайката Ева, са напуснали родното си място някъде в днешна Етиопия и са почнали да се заселват из Близкия Изток, после – в Европа. Днес за познатите ми българи по-добър живот може да означава временна, сезонна работа в чужбина и парици за у дома или постоянно място в престижна западна фирма. Ще ми се оплаквачите на гурбетчийството, на „белите робини“ да погледнат на възможността да се пътува, да се избира като на придобивка. По-младите сигурно не са и чували понятието от времето на комунизма „изходна виза“ – разрешение не да влезеш в някоя чужда страна, а да излезеш от обичаната родина. Познавах и някои от първите емигранти, които след падането на режима си купуваха билети за съветски полети до Куба, за да слязат на междинната спирка в Канада. Така че аз разбирам онези, които заминават и се връщат или не се връщат, или се връщат и пак заминават, но преди аз сам да започна да пътувам не можех да си представя че мизерната и нещастна по всички стандарти, пропадаща държава Йемен може да бъде желана дестинация – за бежанците от кланетата в Сомалийския рог. Видях ги в ужасяващи белия човек коптори в покрайнините на столицата Сана – това бе преди йеменците да започнат собствената си гражданска война.

Няма да разказвам тук за Афганистан и Ирак, да се огледаме по-наблизо. Ще ми се политолозите и социолозите, които пишат за несъстоялия се български преход и за откраднатата държава, да отчитат, че този преход стана (или не стана) без кръв – за разлика от петте войни и въоръжени конфликти в страните от бивша Югославия. Но не се замислят – като че ли е нещо подразбиращо се проклятието да ни подмине. Мантрата „най-бедните в Европа“ пренебрегва очевидния факт, че Европа и Европейският съюз не са едно и също. Заради мазохистичния порив да сме „най-“ не ни интересуват проточилата се агония на Македония, несъстоялата се държава Косово, почти пълната политическа и социална безнадеждност в непоправимо разделената по всички линии Босна. Те не са в Европа, африканци трябва да са или извънземни.

Ако от всичко дотук имате усещането, че твърде настоятелно се опитвам да ви убеждавам в нещо, то е защото изпитвам необходимост да напомням понякога и на себе си, че си дължим чувство за благодарност за късмета – географски и исторически.

А неблагодарни сме.

Няма смисъл да убеждавам, а продължавам да го правя. С приказливите таксиджии не споря, но с приятели и познати често не успявам да се въздържа. А знам, че няма смисъл. Разбрал съм, че е въпрос на личен избор при една и съща физическа реалност дали ще се живееш с чувството за късмет или онеправданост. Дали ще виждаш чашата като на четвъртинка, половинка, четири пети пълна или празна. Допускам, че дори добри и умни хора избират интуитивно да компенсират усещането си за пропуснатото, непостигнатото с идеята, че в нещо все пак сме „най“. Бедата става колективна, поделена, а причините се пренасят в сферата на съдбовното, предопределеното, на мистериозни, безлични сили. Фаталността е утешителна.

Дали не стана твърде мрачен този текст, както се опитвам да го завърша?

Заради дъжда може да е. Август, а дните са като в мрачна есен, с мъгливи утрини. Тези дъждове ошмулиха цветята. Преди време един мой съсед, на години, все се оплакваше от сушавото лято, та като заваля най-сетне, попитах го радва ли се. Като е сухо, можеш да поливаш, каза ми, а като е все дъжд, нищо не можеш да направиш. Прав е. Ето, гроздето наедря, но сигурно ще остане кисело.

За доверието, което крепи света

О, недоверие, отде се взе,
защо като в безжалостно резе,
затваряш ни, когато във живота
ний вярваме в шофьора, във пилота,
във ватмана, в незнайния монтьор,
притегнал винта в твоя асансьор?…

 

В тези стихове на Валери Петров от 1961 година става дума за взаимните подозрения, отровили отношенията между партийните му другари след „победата“ им на 9 септември 1944 година. Запомнил съм ги, защото ми се стори необичайна идеята при колко много рутинни дейности от всекидневието изобщо не се замисляме, че всъщност сляпо се доверяваме на безброй анонимни лица в безброй човешки вериги, които правят тези дейности възможности – да стигнем с асансьора до желания етаж или, най-простото, да се нахраним. Не мислим за дългия път от зръцнето в нивата до сигурността, че в магазина ще има хляб.

Струва ми се симпатично, че тази идея се е запазила в паметта ми няколко десетилетия.

Знам, че самото споменаване на ватмана, шофьора и пилота вероятно ще предизвика подсмихване и асоциации за всичко, което сме чули по новините за фатални грешки на ватмани, шофьори и пилоти, също и за монтьори – ако не на асансьори, то на лични автомобили или автобуси. Светът обаче, като цяло, опровергава статистическата достоверност на откъслечния негативен опит. Например само през март 2018 г., само в САЩ, само една от компаниите за споделено пътуване – Юбер, е регистрирала 41,8 милиона души, качили се в автомобил на непознат, а общо, от 2010 до 2016-а в 83 държави по света те са били два милиарда по данни на „Форбс“.

Но хайде да се пробвам да продължа примерите на Валери Петров. Съществуваме и се придвижваме през всекидневието със и благодарение на доверието:

  • че прогнозата за времето ще ни помогне в дилемата дали да си вземем чадър на излизане;
  • че като кликнем на компютъра, парите ни ще отидат за желаната покупка, а не по сметката на Бил Гейтс;
  • че ще получим покупката;
  • че покупката (онлайн или в магазина) ще е каквото сме желали и очаквали;
  • че лекарят ще направи за нас най-доброто, на което е способен;
  • че след пътния знак за ляв завой действително следва ляв завой;
  • нещо от личния ми недоверчив опит – че автобусът на летищния терминал ще ме откара тъкмо до самолета, за който имам билет, а багажът ми по някакъв вълшебен начин ще ме чака в крайната точка. Или ще пристигне там след ден-два най-много;
  • че можем безопасно да прекосим улицата на зелен светофар….

Знаех си от самото начало – ще се получи списък на всъщност доста несигурни неща. Всеки от нас може да си направи по-дълъг, произволно дълъг списък от излъгани очаквания.

Но какви избори имаме?

Да се огледаш на кръстовището е полезно и не изисква голямо усилие.

Впрочем водачът на МПС-то, който културно ще ви пусне да минете или ще ви осакати върху пешеходната пътека, най-вероятно е от огромното мнозинство, което няма никаква или съвсем бегла представа как работят двигателят с вътрешно горене и спирачките. Може да е от онези с несмутимото упование, че чарковете под капака и под шасито ще си вършат работата и автомобилът ще се движи, стига да наливаме гориво. Вероятно почти стопроцентово е мнозинството на онези, които никога не са се замисляли за невидимите легиони от специалисти – конструктори, дизайнери, металисти, технолози, електротехници, заварчици, монтажници на поточни линии, програмисти на роботи, качествен контрол на всяка стъпка, изпитатели… – много дълъг може да е списъкът на хората, всеки от които може да ни прецака и то да ни прецака лошо. Обаче ето го удивителният факт – в неизвестен за мен процент от случаите, сигурно много над 95 %, мерено на жив човек и километри пробег, милиарди автомобили докарват милиарди водачи и пътници, както е желано – от точка А до точка Б.

Да, прецаквали са ме. Трънският майстор, който се ползваше с доверието ми, защото вършеше качествено и не много скъпо поправките в рамките на неговата си компетентност, на два пъти ме пусна да потегля от работилницата му след смяна на гуми с недозатегнати болтове на една от джантите.

Обаче се надявам да доживея да видя безпилотните автомобили на пазара, а сигурен съм, че за времето на по-младите те ще станат масови.

С тези битови примери се приближавам към същината на темата.

Обърнете внимание, че автомобилите, самолетите и летищата далеч не са най-сложните системи от хора и машини, на които поверяваме успеха или неуспеха на всекидневните си усилия, често – живота си, без да ги разбираме. Малцина знаят как функционират повече от едно-две от изброените тук неща. Интернет. Банките и финансовите пазари. Световната икономика изобщо. Мрежите за доставка на електричество, GSM сигнал или газ. Начините за взимане на решения в Европейския съюз, ООН, Световната банка, в Здравната каса, или в ума на най-близките ни хора. Следенето на климатичните проблеми и контролът на околната среда. Системите за сигурност в АЕЦ или в противоракетната отбрана. Системите, органите и клетките в собственото ни тяло… Дълго многоточие може да е туй.

Повече от когато и да е било в историята средностатистическият човек от развития Запад разчита не само за всекидневни услуги, за придвижването от А до Б, дори не само за личното си оцеляване, но и за продължаването на рода си на свръхсложни мрежи и механизми , разбираеми и управлявани от непознати нам тесни специалисти по нещо си.

Живеем на доверие.

И в същото време – парадокс, – тъкмо заради усложняването на системите от жизнена важност и доказаната недостатъчност на доверяването обществата от развитата част на света стигнаха до пак невиждани в историята нива на регулиране. Всички примери, които споменах дотук, всички тези сфери на човешката дейност и много други стават обект на неудържимо множащ се брой корпоративни, държавни и международни институции за контрол.

Аз въобще не отричам идеята за информирано вземане на лични решения. Мисълта ми е, че в съвременния свят това става все по-трудно дори за добре образовани хора. И като се замисля, възможностите ни рядко могат да надхвърлят избора на стоки и услуги, разни други неща на битово ниво, за най-добрите – някаква отделно взета обществена кауза. Познавам лично само двама души, които знаят всичко за почти всичко, за което си говорим. Тяхно ли е бъдещето?

Останалите просто постепенно прехвърляме доверието си от познатия или непознат монтьор към регулаторите. Колко хора знаете, които са в състояние да ви обяснят смисъла на всеки ред от месечната ви фактура за парно или електричество?

Пак се питам – какви варианти имаме? Ако приемем невъзможността да сме достатъчно информирани за всичко, което ни е важно или много силно ни засяга, какво остава? Какво би могло да следва от моите разсъждения като житейско поведение?

Очевидно най-лесното и достъпно решение е да не се замисляме дали механикът е затегнал болтчето в асансьора или например – нещо по-съвременно – какъв е миксът на енергийния доставчик и как функционира електропреносната мрежа Поне докато или дори когато видим локвичка пред хладилника. В подобно неосъзнато и безметежно упование в нещата виждам здравословни психологически предимства.

Поне в сравнение с постоянната тревожност. „Той бе толкова мнителен, че се съмняваше дали лампичката в хладилника наистина угасва, щом затвориш вратата.“ Когато преди години прочетох този афоризъм, позасмях се, но и бързо намерих почти напълно сигурен начин да си докажа, че лампичката угасва. Днес дори зная колко киловатчаса харчи хладилникът ми, докато ме няма за дни или седмици, но от сметките за ток гледам само редовете, на които мога да повлияя.

Подозрителността към хладилника, ЧЕЗ, към фактурите им и изобщо към всичко, което не разбираме и все по-малко разбираме в усложняващия се свят, има една парадоксална и за мен симпатична форма – доверчивостта спрямо конспиративните теории.

Житейски избор пак. Подсъзнателен, предполагам, но и той си има предимства – удобно е да си обясниш ограничените си способности да се ориентираш в сложнотиите на живота с безсилието пред всемогъщи, мистично анонимни заговорници. Които, така ли иначе, ще докарат света до гибел.

Ще се отклоня малко, за да не стане краят на този текст прекомерно сериозен.

Говорим си със селските ми съседи за селски работи като необичайно големия брой вредители по овошките тази година. Има тук добри градинари при отглеждането на зеленчук или цветя, но не пръскат и не кастрят дръвчетата. Ябълките им окапаха незрели. Та един казал на съпругата ми, че гъсениците ги пускали от самолетите. (Действително сме под едно оживено въздушно трасе към софийското летище.) Друг ми съобщи, убеден, че било заради бомбардировките. Предполагам да е имал предвид бомбардировките на НАТО над Югославия през 1999 година, но не влизам в дискусии за обеднения уран и периода му на полуразпад или за популационните взривове на насекоми през една топла и влажна пролет. Пръскаме овошките, както пише в книгите.

И живеем с кротко учудване, че сред еднакво обгрижваните дръвчета най-сортовата ябълка дори не цъфна тази пролет, а безплодната от миналата година сега роди. Мистерия.

Приех за себе си, че нямам време и способности да разбера как работи всичко, което ме интересува, а дори Мефистофел да ми предложеше на добра цена да разбера докрай три само неща, не съм сигурен, че бих го пожелал.

Ето още една опция, моята  – добронамерено смайване пред наблюдаемото за всеки обстоятелство, че светът на Хомо сапиенс продължава да съществува въпреки неимоверното усложняване на животоподдържащите ни системи (което вероятно ги прави и все по-уязвими). Популярният навремето шеговит закон на Мърфи е неверен. Невъобразимо много лоши неща могат да се случат, а повечето от тях не се случват. Системите все така дават, по правило, очаквания от тях резултат, а катастрофите биват наричани катастрофи, тъкмо защото са изключения. Новинарските емисии постоянно внушават противното, но там не може да има breaking news самолетът от А до Б кацна безопасно и по разписание.

За мен това е възхитителен факт. Че съм излитал и кацал почти винаги почти безопасно до трийсет пъти в годината, да, че други продължават да го правят. Че системите работят.

Наред с добронамереното смайване все пак търся си обяснения.  Вероятно трябва да благодарим на простичкия закон за конкуренцията, който задължава да даваш стоки и услуги с някакво що-годе гарантирано качество. Ама явно не е само това.

Airbnb е голяма, световна система за даване на лични апартаменти под наем на непознати. Ползвал съм я и аз, за да си намеря квартира само за няколко вечери и значително по-евтино от хотел. Когато през 2008 г. Брайън Чески, съоснователят и главен изпълнителен директор, се опитвал да събере 150 хил. долара начален капитал, всички му казали, че е луд. Подигравали се на идеята, че хората биха си вярвали достатъчно, за да пуснат непознати в дома си.

Десетилетие по-късно Airbnb работи в над 190 страни, посрещнала е над 300 млн. гости, а стойността ѝ се оценява на десетки милиарди долари. Всички данни, натрупани от компанията, сочат, че няма големи аномалии по страни от гледна точка на поведенческите модели. Хората от Япония, Бразилия, Нигерия, Русия, САЩ, Мексико и Франция еднакво проявяват уважение и почтеност. Няма изключения от модела, посочва Чески, по скалата на добротата и заслужаването на доверие. Няма врагове.

Успешен бизнес модел, разбира се. Но трябва да се продължи – модел, станал възможен в един променен свят. Фейсбук е следващият от най-популярните примери за супер-успешен бизнес, основан на доверието да споделяме за себе си с непознати или далечни познати. Знам, разбира се, за скандалите около Юбер, Фейсбук или за натиска на европейските регулатори над Airbnb. Обаче „подводното дигитално течение“ изглежда постоянно и по-мощно от вълните по повърхността. И то не е само защото цифровите комуникации станаха удивително бързо общодостъпни; техническата революция изглежда „отпуши“ цивилизационни натрупвания.

Универсална човешка потребност е споделянето.

„Airbnb не би функционирала без фундаменталната човешка доброта“, казва Чески.

А аз си мисля, че по някакъв мистериозен, метафизичен начин ние, хората, сме вложили в създадените от нас системи исторически количества, трилиони килотонове разум, добросъвестност, почтеност и доверие.

А „това е прекрасно, нали?“ – писал е един от любимите ми поети. Но да завърша с онзи от началото, Валери Петров.

… когато във живота

ний вярваме в шофьора, във пилота,

във ватмана, в незнайния монтьор, притегнал винта в твоя асансьор,

когато целият ни свят трепери от топлинките на безбройни вери.

 

 

Бележки

Цитираните стихове са от поемата на Валери Петров „В меката есен“.

Данните за Юбер са от http://www.businessofapps.com/data/uber-statistics/, а за Airbnb са използвани цитати от статия на Роджър Коен в Ню Йорк таймс, публикувана на български на https://www.dnevnik.bg/analizi/2018/08/09/3294048_airbnb_moje_da_e_novata_nato/?ref=home_analizi

 

За двама войводи в моя род и от моите краища

Като намигване на съдбата ги вземам тези съвпадения, които свързаха в живота ми Кула и Трън, моя пра-пра-дядо по бащина линия Стоян Пешов Раковски Войводата и четника, разузнавача, а също дипломат по призвание от освобожденските борби Симо Соколов. Наскоро открих, че „Айдук Стоян” се е бил под командата на „капитан Симо Грознатовски”.


Стоян Пешов / Пешев / Пешич Раковски е роден през 1821 г. в село Раковица, Кулско. То е съвсем близо до границата – навремето между свободна Сърбия и Турско, днес – между Сърбия и България. Не съм бил в онзи край, нито в Добридол, Ломско, където Войводата се заселил след Освобождението и където е роден баща ми. Заради доносите и преследванията от по-късните, комунистически времена, той не ходеше там, никога не ме заведе да видя „бащината си къща”.

Станах малко нещо трънчанин през 1999-а, когато купихме със съпругата ми къща в този край. Тук написах повечето от есетата си в моя сайт, тук се зачетох в стар исторически сборник и открих за себе си Симо Соколов. После вече в Народната библиотека в София видях ръкописен документ на пожълтяла хартия и с червен восъчен печат, с който Симо Соколов  удостоверява, че Айдук Стоян се е бил „отлично” в дорбоволческия му отряд през 1876 година.

Моят пра-пра-дядо доста се е навоювал преди да стане беден селянин в свободна България. През 1854 г. е доброволец в Кримската война и има Георгиевски кръст за храброст за участие в отбраната на Севастопол. През 1863 г. е войвода на чета от 18 българи, минали от Сръбско в Турско – палили турски чифлици, ранен е в престрелка със заптиетата. 1867-а –  стотник-войвода и организатор на Зайчарската чета на Еремия Българов. 1875-а пак влиза с чета във Видинския санджак…

За тези събития чета в една скромна книжка от 1994-а – „Войводата Стоян Пешев Раковски” от Генади Вълчев, историк на борбите и поборниците от Видинско. Тепърва ще търся преработеното й издание от 2008-а.

За Симо Соколов сведенията ми са от сборника „Трънски край”, печатан в София през 1940 година, главно от статиите, писани от трънчанина Лев Т. Петричев, участник в двете Балкански войни и в „Европейската” (Първата световна).

Знеполецът Симо Соколов е роден през 1848 г. в село Грознатовци.  Образовал се в Белград, където става следовник на Любен Каравелов и на неговите идеи за славянско единство в борбите за свобода. Малко исторически фон за срещата между двамата войводи.

През 1876 година избухва с нова сила въстанието в Херцеговина, вдига се и Черна гора, васална Сърбия на княз Милан се готви за война, руският генерал Черняев с позволение на Царя набира офицери доброволци, а Централният революционен комитет в Букурещ вече е взел решение за българско въстание през пролетта. В тази обстановка Симо Соколов разменя писма с БРЦК и прави срещи в Белград със сръбския военен министър и с  водачите на херцеговците – като представител на българската емиграция и на трънския революционен комитет и все с идеята да се обединят славянските сили, та турската армия да бъде въвлечена едновременно на няколко фронта. Когато Сръбско-турската война избухва през юни същата година, Априлското въстание вече е потушено и шансът за едновременно всеобщо настъпление срещу общия враг практически е пропаднал, обаче в Сърбия са се събрали много български чети. Симо Соколов действа като организатор по посрещането на доброволците, идващи от България или Румъния, помага за разпределянето им по чети и за въоръжаването  им. (Предполага се, че сред тях е имало около две хиляди трънчани – прословутите трънски майстори-строители, сезонни работници в шумадийско, на които и по-рано се случвало да заменят дюлгерските инструменти с пушки и саби.) Българските доброволци се включват в руски или сръбски части или формират самостоятелни чети, чието предназначение е да влязат в България и да вдигнат ново въстание в тила на турската армия по Тимошкия фронт. В този район действат четите на Христо Македонски, Филип Тотю, Панайот Хитов, Дядо Ильо. Те са под общата команда на офицери от руския доброволчески корпус – майор Киряев и генерал Черняев, които се опитват да координират действията на четниците и на сръбската войска.

В Зайчар – оттатък границата срещу град Кула,  Симо Соколов е избран за войвода – най-младият сред войводите, едва на 28 години. Тук към неговите трънчани се присъединява моят вече 55-годишен пра-пра-дядо. Това става на 18 юни 1876 г., два дни преди началото на Сръбско-турската война, а само няколко дни по-късно, на 27 юни, имат „върховно изпитание” в местността Кадъ Боаз (Белоградчишкия проход). За това сражение Лев Петричев пише: „Докато пред бойната линия пред другите чети се водеше само огнен бой, трънчани посрещнаха прилива на озверелия противник на нож и с „ура” и по този начин осигуриха общата победа. Войводата Соколов с гола сабя предвождаше хората си… Само убитите бяха 87 души.”

Накрая съм дал факсимиле на Уверението, писано от Симо Соколов за Дядо Стоян, че последният е бил в „доброволческия му корпус” от 18 юни до 8 юли 1876 година като командир, участвал е в две сражения при Кадъ Боаз – Корито (днешното сръбско село Ново Корито), в които се „бил отлично”, при второто бил ранен и впоследствие пратен у дома да се лекува.

Тук източниците ми леко си противоречат. Според Лев Петричев, написал подробна хроника за участието на българите в Сръбско-турската война, битката при Кадъ Боаз от 27 юни завършва на следния ден с пристигането на четири сръбски дружини, водени от руския майор Киряев, и всички чети отиват, по заповед на генерал Черняев, на планината Бабина глава. Следователно другото от двете сражения, за които пише Симо Соколов (може би пра-прадядо ми му е помагал и подсказвал, без да настоява за излишни подробности), е или една по-ранна и неуспешна битка край Раковица – родното село на Дядо Стоян, или раняването му се е случило на Бабина глава в началото на юли. Тук десет баталиона на Хафъз паша нападат „в гъсти маси” , а доброволците отговарят с огън и атаки на нож. Соколовата и други наши чети се оттеглят.

Симо Соколов воюва, вече като поручик, до края на Сръбско-турската война, която завършва с неуспех за сърбите. С избухването на Освободителната война се явява в главния щаб на руснаците, които го връщат в Сърбия да следи и праща шифровани донесения за движението на турската армия. После пак вършее заедно с други български чети край Трън, Радомир и Кюстендил – големи територии са освободени още преди идването на русите, а населението е защитено от отстъпващите или контраатакуващи османски войски и башибозук. По време на сръбската окупация на Трън и опитите на сърбите да анексират този край Симо Соколов е сред местните патриоти, които окуражават съгражданите си да отстоят принадлежността си към раждащата се българска държава.

За Стоян Пешев Раковски, връщам лентата назад. След Кримската война той се връща не в родното си село Раковица – било е в Турско, а в Сърбия, във Вратарница, край град Зайчар, и създава семейство. Нищо не знам за съпругата му – сръбкиня може да е била, не са ни познати нито името й, нито обстоятелствата, при които Дядо Стоян по-късно я е напуснал. Раждат му се от нея – доколкото ни е известно по семейни спомени и според Генади Вълчев, –  трима сина и една дъщеря, сред тях е моят прадядо Милой (Мито). Във Вратарница Дядо Стоян хваща ралото и зачева децата си между две хайдушки преминавания на границата. По-късно се връща в току-що освободеното си отечество и се оженва повторно. От Цонка от Кула му се раждат още деца, а четири, онези” сръбските”,  от Вратарница, е взел със себе си (или им е позволил да го последват – не знаем точно), сред тях е бил и Милой. Заселва се в село Добридол, Ломско, където е роден моят дядо Велко, син на Милой.

На  64 години Дядо Стоян, Стоян Пешев Войводата, участва в последната си война – Сръбско-българската. Като доброволец се е бил в артилерийска батарея на 14 ноември 1885 г. край село Арчар – за това имаме още едно ръкописно свидетелство, запазило се в архивите, подписано от капитан Кърджиев. На гърба да документа е добавено, че му е даден(а) „сребърна медаль за во памят войната против Сърбия 1885 година”.

Колко деца е имал? Били са най-малко девет, включително четирите, доведени от Вратарница. Най-малкият, известен със сигурност, е Кирил – роден през 1892, тоест когато Дядо Стоян е бил на 71 години. Съществува ли Пена, спомената в един документ като дъщеря, родена три години след Кирил? Имал ли е от по-рано други деца от „сръбкинята” освен Милош, Милой (Мито), Дона и Марко, които да са си останали във Вратарница? Имал ли е руска (кримска) съпруга и деца от нея?

Къде са роднините ми?

Във всеки случай през 1894 година Дядо Стоян е имал документирано домакинство от 16 души – съпруга, деца, снахи и внуци. На стари години е писал прошения до разни инстанции да му се додаде нещо отгоре върху дадените му вече като на поборник 30 декара земя и скромна парична помощ. Обяснява, че земята не стига за толкова гърла и че е твърде стар, за да изхранва семейството си със земеделие. Останал си е доживотно неграмотен – разни писари и адвокати са писали молбите му, запазени в едно пенсионно дело в Народната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий”. Там намерих и документ, с който му се отказва поредната молба. Моят пра-пра-дядо, впрочем, с бунтовническата му биография и предполагаем авантюристичен дух,  се е сещал да иска удостоверения за заслугите си – примерно от артилерийския капитан  Кърджиев или от войводата Симо Соколов, когото при неизвестни ми обстоятелства е издирил в Белград една година преди Освобождението. Обаче в пенсионното дело е и препоръката на един български  чиновник да се остави без последствие молбата за помощ на Стоян Пешев Раковски, защото „единственият документ за участието му в Сърбия през 1876 г. е на сръбски /нечетливо/ на некакъв си войвода С.Соколов, който не се признава /нечетливо/.” Или както пише Генади Вълчев, Симо Соколов бил „непознат на членовете на пенсионната комисия и четата му не била включена в забележката към Закона за подобряване на положението на поборниците и о опълченците”. И впрочем, да, образован в Белград и живял дълги години в Сърбия, Симо Соколов е писал на сръбски, вярно си е.

Така Дядо Стоян – опълченец, доброволец, хайдутин и войвода си остава беден земеделец до смъртта си на 83-годишна възраст, на 11 ноември 1904 година. Погребан е в село Добридол, Ломско, поставили са му скромен паметник с надпис, който не съм видял – „Тук почиват останките на Стоян Пешев Раковски – поборник за свободата”.

Тази снимка трябва де е от около 1900 г. – съдейки по възрастта на родения през 1893 г. мой дядо Велко – в центъра, между Баба Цона и Дядо Стоян, с ордените.

Неизвестният и до по-късно на българските чиновници и историци Симо Соколов не спира да се сражава и след края на Освободителната война. „Като видех народът настървен на бой, продължих въстанието и следвах напред”, пише той до Захари Стоянов. Напреде му е била Македония  – воюва, освобождава, брани … „Това мое царство неограничено трая до юни 1878 год.” – според същото писмо, тоест до  Берлинския конгрес и когато  Симо Соколов е разбит от скопския паша. Връща се в свободна България, избран е за депутат в Първото Обикновено Народно събрание (1880).

В Народната библиотека бях прегледал вече пенсионното дело на Дядо Стоян и чаках експертното разрешение да ми бъдат преснимани няколко страници. Драго ми стана, когато служителката стигна до пожълтелия документ с червения печат и възкликна „От Симо Соколов!”. Драго ми стана, не можех да не й разкажа накратко за пра-пра-дядо си от Раковица, Кулско, чийто свободен и авантюристичен живот са го довели за кратко – само за един епизод знаем – под общо знаме с трънския войвода. Ето го и въпросният документ – факсимиле, после текстът – фонетично предаден на българска кирилица и преведен заради сърбизмите.

Уверенье Койом уверовам овакога кога се буде тицало знати, да йе Стоян Пешич, прозвани Айдук Стоян, био у мом доброволячком Кору као водник доброволячки от 18 (осемнаестог) юна па до 8. юла прошле године. За то време овог бавена у мом Кору учествовао йе у две борбе на Кади-Боазу Корито, у койима се jе отлично борио и у другой jе био раньен, те зато йе отишао на леченье свойой кучи.Горе именовани Стоян био йе такодже у владану за то време примеран.Ово му /нечетливо/ уверенье издайем од мойе руке на ньегово захтеванье ради негове потребе.Бивши войвода, сад поручик С. Соколов2/2 877 год. Београд Уверение С което уверявам всекиго, който би трябвало да знае [като съвременното английско To whom it may concern], че Стоян Пешич, по прозвище Айдук Стоян е бил в моя доброволчески корпус  [чета] като водник [според съвременен сръбско-български речник – взводен командир; стотник вероятно]  на доброволци от 18 (осемнадесети) юни до 8 юли миналата година. За времето на пребиваването си в моя корпус участва в две сражения на Кадъ-Боаз Корито, в които се бори отлично, а във второто бе ранен и отиде да се лекува у дома. Също така гореспоменатият Стоян имаше през това време поведение за пример. Това уверение му издавам собственоръчно по негова молба и заради неговите си нужди.Бивш войвода, сега поручик С. Соколов2 февруари 1877 г., Белград

 

На Къдъ Боаз днес се провеждат ежегодни българо-сръбски събори, въртят се чевермета, пледира се за ново ГКПП, правят се възстановки на сраженията от 1876 година. Иначе, както Дядо Стоян е от Кулско, а Добридол, Ломско, е бащиното ми родно място, и както аз съм роден в София, Трънско го броя също за „мой”  край – заради 14-те години тук, но и заради тези хайдушки истории. Ето как – съдба или случайност? – връзка се получи някаква от имена и стари документи.

Уади Рам – кадри от дъното на изчезнало море

Да си вървя сам из пустинята – на мен ли се случва това? Пясъчната повърхност е твърда и леко се ходи по нея; краката ми затъват само когато пресичам коловозите, издълбани от туристически джипове. Сега обаче надлъж и нашир около мен няма никого, само мушица бръмва край ухото ми, а стъпките ми се кръстосват с дълбоките следи от камилски копита. Слънцето е високо, но не е прекалено горещо – докато прекосявам плоската като тепсия долина, разхлажда ме насрещен вятър. Провървя ми с това пътуване.
Уади Рам – пустинен резерват с всякакви скални чудесии в южната част на Йордания. В края на октомври имам три неработни дни покрай Курбан Байрама и екскурзията ми започва с автобус от столицата Аман. Посоката е Акаба, но шофьорът се съгласява да ме остави на разклона за Уади Рам. И още тук имам усещането за „Аризонска мечта”.
Притихнало голо поле – пясък и тръни, почти мъртво шосе, мърлява бензиностанция и зад нея – първите червеникави скални гиганти. Не съм стопирал от много години, но късметът ми проработва и само два часа по-късно съм навътре в пустинята, в един от лагерите в ”традиционен бедуински стил”. Пак късмет – моят лагер е почти празен този ден. Оставям багажеца в „палатката” от грубо заварен винкел, покрит с домашно тъкани черги от козя вълна. И – раничката на гърба. През пясъка, през туфите от белезникави пустинни треви.

Няма начин да се изгубя. Лагерът е сгушен под канара колкото десететажна сграда, а планът е да стигна до друга скала на два-три километра пред мен, също тъй непристъпно и самотно стърчаща над плоското дъно на забравено от геологията море.

Стигам в подножието на целта, а пътека нагоре няма. Гледката пред мен е вертикална. Не може тъй. По каменист сипей стигам донякъде, където ми се струва, че съм високо.Скалата зад мен си е все тъй вертикална, но към долината се отваря панорама като от самолет. Ниско летящ, може би.

За около четири часа се натъквам на други туристи едва веднъж, край пещерата с извора в подножието на непокорената от мен планина. Суетата ме кара да подпитвам – не, наистина не можело да се качиш на върха без въжета.
В лагера вземам душ, оглеждам пришките по ходилата си и не закъснявам да се изкатеря на пясъчната дюна, за да видя – сам – залеза.

Лагерен огън, шеги и закачки. Дори чувам мръсничък бедуински виц – за камилата и камиларя, познат от студентските ми години. Гидовете – двайсетина-годишни деца на първо или второ поколение уседнали бедуини, се стараят със скромния си английски. Но за всичките туристически подробности , плюсове и минуси, ще пиша отделно. Този текст ми се ще да е като разгърнат текст под снимките ми – за мен и за пустинята.
Пустинята е голяма. Защитената зона със 720-те си квадратни километра е необозримо по-голяма от разораното от джиповете. Можеш да пътуваш и снимаш с часове, да се опитваш да мислиш за безкрайните ери и епохи, изминали докато отложилите се на дъното на океана мидени черупки са станали скали, в които някой по-късно ще чегърта надписи – като древните набатейци или като „Саша и Людмила” в по-ново време. Рушене или съзидание е ставало тук? Скалите са се превръщали в песъчинки, обаче формите, изваяни от слънцето, вятъра, течащите води и хилядолетията са тъй чудновати – можеш да се мъчиш да си ги обясниш геологично или да гадаеш какъв е бил тайният замисъл на сътворението.

Във всеки случай пустинята – като синоним на празнота и еднообразие, – ме изненадва. Ту е преобладаващо жълтеникава, ту прелива в охра, следващият рид или дюна са бакърени, тук-таме – черни шарки от вулканичните примеси. Пътуваме почти цял ден и още сред първите часове душата ми е като че презаситена от мъртви природни хубости, от пясък и камънак, обаче ето – следва завой сред скалите и нова гледка, сякаш пустинята ме пита – А какво ще кажеш за това? Още по-диви чукари, още по-причудливи форми.

Следващото приключение е нощувка сред пясъците. Малко съм притеснен – както от скалата, стръмна и хлъзгава, на която се покатерих през деня. Признавам си кротко, че не става от мен бедуин, че не успявам да се настроя на „сливане с природата”, а по-скоро се състезавам с пустинята. Туй ще мога ли, онуй дали ще ми хареса. Ама в края на краищата няма нужда да си номад, за да гледаш звезди и изгреви, нали?
Планираното ми уедиенние обаче е на път да се провали – през деня лагерът се е напълнил с туристи и научавам, че петима млади кувейтци са се „записали” и те да прекарат нощта на открито.
Потегляме с два джипа късничко вечерта, на фарове и след половин час завои из скалните лабиринти виждам, че водачът е избрал истински природен замък, внушителен и закътан едновременно. Знам, че сега ще запалят огън, ще си правят чай, може би ще слушат ориенталска музика и настоявам да ме откарат поне няколкостотин метра по-нататък. По-опитният от водачите (Ауа – така чувам и опитвам да произнасям името му; различно е от Алах) е леко притеснен, но уважава желанието ми да съм сам. Този Ауа е много любезен и сърдечен, знае си работата.
Ако по-рано ме е бъзикал, че при среща с вълк не бива да пищя и бягам, а трябва да се моля, сега изглежда сериозен и съсредоточен. Отхвърля предложението ми за подслон в подножието на канарата, обрасло с полусухи храсти, защото „където има дървета, там се крият животните”. Избира ми една обширна, плоска и полегата скала, стърчаща на метър-два над пясъка, почиства с клечка някакви барабонки, за които твърди, че са лисичи. Сваля от пикапа едно дюшече и две юрганчета, с чиято миризма подробно ще се запозная през нощта.

Моят хилядозвезден апартамент – снимал съм го вече в ранни зори. И тойотата пикап с нашите дюшечета.

Още едно „ОК ли си? Сигурен ли си, че…” В шест и половина ще дойде да ме вземе, за да сме навреме в кампа за закуска.
И най-сетне оставам сам – с притеснението си, че съм сам, нощем, в чужбина, без джиесем покритие и за пръв път в пустинята, където ако не ме ухапе скорпион през обувката, поне ще измръзна на разсъмване. Обаче засега е топличко. Почти пълната луна осветява обилно скалата ми и няма проблем да подредя малкия си лагер – фенерче, цигари, вода.
Обличам си зимното яке и едното юрганче го сгъвам като възглавница. Вече мога по-спокойно да се огледам и да забележа следното.
Намирам се сред долинка, дълга може би около триста метра и широка – стотина. Луната в зенита си кара звездите да бледнеят, обаче хвърля релефни, загадъчни сенки по издатините и каверните на околните чукари – оприличавам ги на тежко полегнали каменни крави на черни и бели петна. Тишината е… не намирам изразително сравнение. Имам чувството, че чувам в ушите си собственото си кръвно налягане и трябва да потисна импулса да се движа, за да задоволя акустичния глад с шума от обувките си.
Десет вечерта. Вечерницата изгрява зад близката скала, за да ми напомни, че небесните сфери продължават да се въртят и че ще има още ярки звезди. Пустинният ми късмет продължава да е с мен – тихо е, само от време на време полъхва хлад.
Това време е мое.
Без да съм поръчвал събуждане, отварям очи в пет нула нула – за да видя луната да залязва. От двете скални крави край мен източната става искрящо бяла, западната – породисто черна. Гледам как върху пясъка сянката на черната крава напредва към виметата на бялата – бавно. Бавно като появата на нови звезди над гърба на бялата крава. Или камила? Следващата дрямка ме отнася към места и сюжети далеч оттук.
Шест и половина сутринта. Червени камили с много гърбици – огрени от невидимо още за мен слънце. Разкършвам се, снимам – за доказателство, че „Аз бях тук”, – скромния си лагер. Сгъвам завивките… и виждам на около километър сред пясъците два джипа. Единият потегля. Приближава се.
След минути Ауа ми обяснява, че с другия водач избрали да спят на място горе-долу по средата между мен и кувейтците. За всеки случай, нали разбираш? Тази бедуинска логистика в момента не ме интересува. Опитвам се да се съсредоточа върху това как душата и гръбнакът ми преживяват поредното движение през пустинята и несръчните маневри на Ауа с лоста за скоростите по пясъчните нанагорнища. И да търся с очи – полага ми се, нали? – пустинния изгрев.
Получавам го. Получавам всичко от обещаното от Bedouin Lifestyle Camp. Получавам дори два изгрева – както се движим през плоската пясъчна долина, слънцето тъкмо наднича между скалите, които са си вече скали, не са нито крави, нито камили.

Доволен ли си?
Доволен съм. Красиво беше и не настинах, и нямаше вълци – на сън или наяве. Добре е, че опитах нещо ново и не спах през повечето време. Стигнахме на време за закуската в голямата шатра в лагера – арабски питки, кисело мляко, хумус, твърдо сварени яйца, топено сирене, мармалад от нещо си. „Бедуински” чай в миниатюрни чашки и с доста захар.
Бисмилах, както се опитвам да го произнасям – преди хапване и пийване, сиреч „Благодаря ти, Господи, за храната”. За покрива над главата, за завивката – юрган или звездно небе. Не духаше.

За съчувствието и съпреживяването

Препрочетох наскоро любим от младежките ми години разказ на любимия ми руски писател фантаст Кир Буличов. В „Сподели с мен” (Поделись со мной) човек от Земята пристига в командировка на далечна планета – май почти като нашата, където живеят хора почти напълно като земните. Домакините на героя са сърдечни и отзивчиви, но някои странности в поведението им го карат да се вглежда в тях и… в себе си. За да открие, че обитателите на този свят умеят в буквалния смисъл да поемат и поделят болката на околните. Затова и героят-разказвач тъй бързо се е излекувал от травматичните ефекти на междузвездния полет, докато младата му съпровождаща като че ли постоянно я боли глава. И във фоайето на болницата хората чакат с угрижени лица, не за да чуят какво ще им каже лекарят, а за да намалят страданията на пациентката в операционната. И дори на улицата минувачите, усетили тъгата и самотата на земния човек, му помагат, като споделят с него радостта си.

Запомнил бях този сюжет като едно от най-оригиналните и човеколюбиви хрумвания, с които ме е радвала фантастиката.
Впрочем разказът има тъжен финал. Между героя и младата Лина проблясва любовна искрица, но те нямат общо бъдеще. Земният човек разбира, че в нейния свят той би бил душевен инвалид, докато на Земята тя – постоянно готова да поеме нечия болка, ще бъде смазана от всичките мъки наоколо.

За нас това е естествено както да се храниш, да пиеш, да спиш, обяснява Лина. Учим на това децата от първите дни на живота им. Дали винаги са били такива? Не, едва от няколко поколения. Но потенциално тази способност е съществувала винаги. Може би и при вас, хората от Земята, е скрита някъде дълбоко в мозъка…

Хлъц… Каква прекрасна награда за това да прочета отново добър, стар разказ. (Доколкото успях да проверя – от 1970 година.) Навремето съм писал и аз за това как science fiction, научната фантастика успява понякога да предвижда открития или технически постижения като междупланетните полети или комуникационните спътници например. Буличов е уцелил десятката – едно очарователно и навярно случайно попадение, резултат по-скоро на човечност, а не на някакво научно ясновидство. Защото едва наскоро невробиологията разкри, че емпатията, тоест съчувствието или състраданието не са само морална категория, а имат биологическа основа. Сред 100-те милиарда неврони в мозъка има и такива, които отговарят за способността ни за съпреживяване.

Буличов, впрочем, не използва думата „емпатия”, а аз ще употребявам понятията от горните редове свободно, като синоними, разчитайки на едно интуитивно разбиране на същността. Който иска дефиниции, ще намери много, като гугълира „емпатия” или “empathy”.

Огледалните неврони са открити от италиански учени някъде през осемдесетте-деветдесетте години на миналия век у маймуните макаци. Наречени са така, защото тези мозъчни клетки се активизират, когато животното извършва някакво действие – например ръката му се протяга към банана, както и когато то наблюдава друга маймуна или човек да посяга към банана; тоест невронът „отразява” поведението на другия. По-късно огледални неврони са намерени и в мозъчната кора у човека и оттогава те стават обект на многобройни изследвания по цял свят, използващи „тежката артилерия” на модерната наука като функционалния магнитен резонанс (вариант на ядрено-магнитния), електро-енцефалограми, магнитни енцефалограми и т.н.
Тези изследвания показват, че някои дялове на мозъка – например долната част на предния лоб, – се активизират, тоест подават импулси, при усещане на допир или при някаква емоция (болка, отвращение, но и задоволство) по същия начин, както когато същият човек наблюдава някой друг да бива докосван или да изпитва болка, отвращение или радост…

Когато за първи път прочетох за биологичната основа на емпатията, за мен това бе смайващо откритие, но и някак очаквано, обнадеждаващо доказателство, че способността да съчувстваме (и евентуално – да помагаме) е част от човешката ни същност. Налагам си трезво да добавя тук, че засега връзката между емпатията и огледалните неврони е все още хипотеза според строгите стандарти на науката – интригуваща, но и оспорвана хипотеза. Обаче дори беглото, по стандартите на есеистиката, проучване в интернет ми показва, че в изследователските институти стават много и много интересни неща, които са на път да ни помогнат по-добре да разбираме себе си.

За емпатията се правят всякакви проучвания, включително за връзките й с различни патологии като аутизма или садистичните наклонности. Според общодостъпното знание емпатията има когнитивен (познавателен) компонент – това е способността ни да разбираме състоянието, чувствата на другите, и емоционална съставка – съпреживяването. Следователно, казах си, имаме шанса да бъдем непълноценни или дори психопати поне по два начина – да не успяваме да разбираме какво се случва с хората край нас, или пък да можем хладно и аналитично да разбираме какво става, но то да не ни интересува, тоест да ни е ампутирано спонтанното чувство за състрадание.
Едва ли в това има нещо сензационно ново от гледна точка на всекидневния ни опит, но е утешително, за мен поне, че науката се опитва биологично и анатомично да обяснява защо сме такива, каквито сме, и да дава идеи на психиатрите и психоаналитиците.

Така е и с връзката емпатия – алтруизъм. Дано вече не очаквате тук и нататък научна изчерпателност и терминологична прецизност от моя страна. Само маркирам сведения и идеи, заслужаващи размисъл. Алтруизма нека го приемем простичко като склонност да правим добро, без да очакваме пряка и бърза отплата. Емпатията, можем да прочетем в интернет, на български език, „стои в основата на градивното социално общуване и води до формирането на алтруистично поведение.”
Банално вярно като че ли, но и това било хипотеза.

За мен не е. Въпреки че съм изчел и чул – а и всеки е чел и чул – безброй разсъждения, подкрепени с житейски примери, как помагането на някого, уж безкористно, е всъщност проява на собственото его, суета, тънка сметка, че доброто ще ни се върне (сметка, водена тук или на небесата) . Или че даването на нещо – ситна милостиня, дарение „кой колкото може” е просто опит да избегнем чувството за вина пред лицето на чуждото нещастие.
Същото е с тълкуването на съчувствието като дребна и скрита злорадост – „Добре, че тази беда не ми се случи на мен”. Може да става дума за болест, фалит или земетресение…

Всичко това го има, всичко е почти вярно в доста много случаи. За състраданието и самообвиняването например ми се ще да напиша нещо, имам спомени за нелогичното си чувство за лична вина пред лицето на чужда беда в чужда страна. Но тъй тръгна този текст – повече по „научната част”. За мен силно въздействащо доказателство за емпатията и алтруизма като част от еволюционното ни наследство са любителските кадри, които могат да се видят в YouTube например на http://www.youtube.com/watch?v=TNwMuQ297xM или http://www.youtube.com/watch?feature=player_embedded&v=rZpOuqPPNu0.
Млада антилопа импала е нападната в реката от крокодил, един хипопотам й помага да се изкатери на брега, прави й нещо като първа помощ… Разнежена бяла мечка си играе с куче на верига… Котка кърми някакъв катеричест гризач – наред със своите котенца… Друга котка и нещо друго мишчесто (хамстер май) си разменят нежни ласки, после, докато котката се храни от чинийката си, хамстерът се намърдва целият вътре… Шимпанзе – като майка, защитник и другар в игрите на бяло тигърче… Едра домашна кучка кърми тигърчета, погледът й е умилителен, а котето, гушнало се в нея, излъчва благодат…

Знам, че любителското тълкуване на подобни сцени може да е повлияно от човешката ни гледна точка и че в някои случаи на необичайно „майчинство” или покровителство има елемент на заблуда по отношение кой кой е. Обаче все повече изследвания в областта на поведението на животните и невробиологията потвърждават, че емпатията е налице при бозайниците, а може да е дори еволюционно по-стара. Делфини са спасявали хора от удавяне или нападение на акула; в лабораторни условия гризачи демонстрират емпатия към съседите си по клетка, подложени на болка…

В проявите на емпатия и алтруизъм – вече не знам мога ли да ги разгранича, докато гледам филмчета за животни, – може да се прозре еволюционен механизъм, подчинен на императива за оцеляване. Писах вече в други есета, че по-често срещаната стратегия за запазване на индивида и вида е била агресията – борбата за надмощие над другия сред нашите и борбата с различните от нашите. Намирам обаче за обнадеждаващ факта, че природата е пробвала и запазила и този вариант – съчувствието и помощта за по-слабия.

Оставила ни е в наследство, може би, и заблужденията, измамите, разочарованията… Видео: тигрица, на която са й отнети малките, кротко кърми прасенца, маскирани с раирани жилетки… Да, такива неща се случват и при хората. Вероятно най-несензационният извод от съвременните изследвания върху емпатията, е че сме по-склонни да съчувстваме на страдащи и бедстващи, които принадлежат към собствената ни раса, култура или социална група.

Такива сме си. Но сме способни, за късмет, малко да се самозаблудим и да се идентфицираме с някой различен, когато си навлече подходяща тигрова раирана жилетка. Способни сме, макар и в по-редки случаи, да съчувстваме на очевидно съвсем различния – птиче, коте, сополиво цигане, японче след цунами. Като Майка Тереза – за нея трябва да пиша отделно, – албанска католичка, родена в Македония, посветила живота си на бедстващите индуси.

Та ето я вече, доста преди края, поуката от това есе – да не забравяме, че сме способни на човечност. Науката го доказва. И щом тази способност е закодирана в мозъка, щом е отдавнашно наследство от еволюционните ни предшественици, едва ли трябва да се доверяваме на мъдреците, престанали да забелязват човечността около нас и пророкуващи близката й гибел.

Откритията на невробиологията и психологията вече се пробват в практически експерименти, например програми за обучение по емпатия и използването й за рехабилитационни цели. Такава е „Фермата САЛИ” (SALI’s farm) в Канада, където деца в риск се отглеждат в съжителство със спасени селскостопански животни, така че да се учат и лекуват взаимно. Изследва се и приложението на емпатията в бизнеса – как принципът „да те е грижа за другите” може да подобри отношенията в една фирма или връзките между производители и потребители.
Пак само нахвърлям накратко тези примери, защото запазих за края смайващите хипотези на Вилаянур Рамачандран от Университета в Сан Диего, Калифорния, наричан „Марко Поло на невробиологията”, една от стоте най-влиятелни личности на ХХІ век според класациите на „Тайм” и „Нюзуик”. Преразказвам нататък по скрипта на негова презентация пред ТЕД конференция от 2010 година. (http://www.ted.com/talks/vs_ramachandran_the_neurons_that_shaped_civilization.html; има субтитри на български език.)
Едната хипотеза на Рамачандран е за значението на огледалните неврони за човешката способност за имитация и подражание, а оттам – за цялата ни цивилизация. Някъде преди 75 до 100 хиляди години, казва ученият, се наблюдава внезапно и бързо разпространение на уникални човешки умения като употребата на огъня, инструменти и подслон, говора, както и способността да разбираш мислите и поведението на някой друг. Въпреки че човешкият мозък е достигнал днешните си размери още преди 300 или 400 хиляди години, въпросните съдбоносни постижения се случват за сравнително кратко време. И това е според Рамачандран тъкмо след появата на огледалните неврони, отговорни за умението да имитираш чуждото поведение, включително нечие случайно откритие за полезността на огъня, тоягата или камъка. Например, ако на полярната мечка са били нужни, еволюционно, хиляди поколения, за да се обзаведе с пухкавата си козина, човешкото дете можело вече за няколко минути да научи как баща му убива бялата мечка и се загръща с нейната козина. Откритията не се губят, а се предават през поколенията; така имитацията и подражанието лягат в основите на човешката култура.
Нататък става още по-интересно.

Рамачандран припомня, че в мозъка ни освен огледални неврони за действие (посягането към банана) има и такива за докосване. Тоест определени клетки се активизират, щом ни докоснат на определено място на ръката, и същите клетки подават сигнали, когато наблюдаваме някой друг да бива докосван на същото място. Но защо не се объркваме? Електродите, поставени от изследователя по черепа, регистрират импулс, ние „съпреживяваме” факта, че онзи, другият е бил докоснат, но не го усещаме. Това е, обяснява Рамачандран, защото рецепторите за допир и болка в собствената ни кожа съобщават на мозъка – „Спокойно, не пипат теб”.
Обаче ако анестизираме ръката с инжекция, тя става неспособна да подаде сигнала, опровергаващ информацията от огледалния неврон. И тогава буквално усещаш в твоята си ръка наблюдаваното от теб докосване до другия участник в експеримента. Размива се бариерата между теб и него.
Бариерата била кожата. „Отстранете кожата, и ще усетите докосването на онзи човек в ума си.”

И в по-ранни презентации Рамачандран разказва за фантомните болки. Става дума за пациенти с ампутирани крайници, които обаче съвсем истински си болят. Изумителното е, казва ученият, че ако такъв пациент усеща въображаема болка в липсващата си ръка и наблюдава как експериментаторът масажира ръката на друг участник в опита, въображаемата болка стихва.

Къде тогава наистина е границата между мен и другия?
Губи се, казва този невъзможен учен. Изучаването на огледалните неврони ни позволява по-добре да осмислим какво ни разделя и какво ни прави съпричастни с останалите човешки същества и да допуснем, че всъщност сме много по-свързани, отколкото си представяме – и то не само чрез фейсбук и интернет. Мозъчните ни клетки си разменят сигнали, докато си говорим и се гледаме един друг.
А пък като се замислиш, че същите тези клетки са ни помогнали да направим цивилизация…

Чакам Рамачандран или друг учен да задълбае повечко (спомнете си за Кир Буличов) в способността ни да споделяме и радост.

За щастието като наука

В началото на седемдесетте години по време на едно пътуване в Индия четвъртият крал на Бутан бил запитан от местен журналист за брутния вътрешен продукт на неговото малко царство. Монархът-юноша, едва отскоро на трона, отговорил: „Защо сме толкова обсебени от брутния вътрешен продукт? Защо не ни е грижа повече за брутното национално щастие?”

През април 2012 година медиите съобщиха за конференция на ООН с участието на държавници от цял свят под мотото „Щастие и добруване: Определяне на нова икономическа парадигма“. Междувременно крал Джигме Синге Вангчук бе превърнал идеята си за БНЩ в държавна политика, провъзгласена в конституцията. (Покрай другото той се прочу и с това, че замени едноличната си власт с конституционна монархия и употреби целия си авторитет, за да накара лоялните си поданици да приемат концепцията за демокрация с избори.) Днес, по думите на бизнесмена и писател от Сан Франциско Чип Конли, има 40 страни по света, които се опитват да измерват индекса на националното щастие.

В лекцията си пред ТЕД конференция през 2010 година (http://www.ted.com/talks/chip_conley_measuring_what_makes_life_worthwhile.html)  Конли показва защо брутният вътрешен продукт (БВП) не може повече да служи като единствен индикатор за благоденствието на едно общество.

БВП отчита

БВП не отчита

● Замърсяването на въздуха

● Рекламите на тютюневи изделия

● Броя на линейките, които са на разположение при тежки катастрофи

● Ключалките на нашите врати

● Затворите за онези, които разбиват ключалките

● Унищожаването на секвоите

● Загубата на природните чудеса заради хаотичната урбанизация

● Напалма

● Ядрените бойни глави

● Бронираните полицейски коли за борба с безредиците

● Огнестрелните и хладни оръжия

● ТВ програмите, рекламиращи насилието

● Здравето на нашите деца

● Качеството на тяхното образование

● Удоволствието им от игрите

● Красотата на поезията

● Трайността на нашите бракове

● Интелигентността на обществените дебати

● Почтеността на държавните ни служители

● Нашето остроумие

● Нашия кураж

● Нашата мъдрост

● Способността ни да учим

● Чувството ни за състрадание

● Нашия патриотизъм

Като гледате тези две колони, пита риторично Конли, нямате ли чувството, че е време да започнем да измерваме неосезаемите неща, които са наистина важни в живота ни?

Това чувство се засилва сред днешните държавници. На споменатата конференция на ООН се е говорело за нематериални, неотчитани от БВП фактори за човешкото и колективно щастие като алтруизъм, съчувствие и социална подкрепа, усещане за принадлежност, политическа стабилност или отсъствието на корупция. Представена е била и бутанската политика, която впрочем няма за цел „производство на щастие”, а създаване на условия хората да се чувстват щастливи. Тази политика се основава на четири стълба – добро управление, стабилна икономика, запазване на традиционната култура, околна среда, – и сложна система от още десетки конкретни индикатори, например „Какво е усещането ви за това как прекарвате времето си всеки ден?”.

Концепцията за БНЩ, идеята да се изследват систематично елементите на човешкото щастие ми изглежда като една от малкото може би свежи и окуражаващи глобални идеи в съвременния свят. Проточилата се криза ще помогне евентуално да се разбере статистическата и политическата недостатъчност на мантрата БВП и изобщо на универсалната концепция за постоянен ръст на производството и потреблението в среда със свиващи се природни ресурси.

Това, разбира се, съвсем не значи, че в близко бъдеще шопинг-моловете ще бъдат приватизирани от будисти, които ще ни продават само монашески раса, ориз на скромни порции и примирение с бедността.

Изследванията на щастието са още нови като методики, но показват, че отговорите на хората за усещането им за благополучие доста точно отговорят на обективните икономически данни. Редица проучвания показват, че по-богатите нации като цяло са по-щастливи от бедните, а същото важи и за богатите и бедните хора в една и съща страна. Това едва ли би могло да бъде иначе, след като образованието, социалната сигурност, културата и общественият ред се заплащат с пари. В същото време обаче резултатите от въпросните изследвания съвсем не са еднозначни, а понякога са дори изненадващи.

На спомената конференция на ООН е бил представен първият Доклад за щастието по света (можете да гугилиръте World Happiness Report – 170 страници и много богата информация за Бутан в частност). Според доклада, базиран на няколко световни социологически и икономически проучвания от 2005 до 2011 година, начело в класацията по щастие са гражданите на четири богати и добре подредени северно-европейски страни, докато България е на дъното (147-о място сред 156 държави), следвана единствено от немислимо по-бедните и раздирани от конфликти Конго, Танзания, Хаити, Коморските острови, Бурунди, Сиера Леоне, Централната африканска република, Бенин и Того… Да се чудиш как народ с древни азиатски корени и европейско уж настояще има африканско самочувствие.

Обаче социологията предлага още доста примери за разминаванията на обективното благосъстояние и степента на удовлетвореност на народонаселенията.

В статия, която прочетох в онлайн изданието на „Ал Джазира” от юли 2011 година (Derek Bok, The official pursuit of happiness) харвардският професор Дерек Бок обръща внимание, че в заможните общества на Южна Корея и САЩ усещането за щастие е останало на същите нива през последните 50 години, независимо че през това време доходът на глава от населението се е утроил или учетворил. Той споменава и канадско изследване, според което най-щастливи са хората в относително най-бедните провинции Нюфаундленд и Нова Шотландия, а най-малко щастливи са жителите на най-благоденстващите Онтарио и Британска Колумбия.

В тези проучвания вече се виждат няколко конкретни поуки за световните държавници и една от тях е, че ако управляваме само онова, което можем лесно да измерим – материалното, осезаемото, сиреч елементите на БВП, пропускаме важни неща от пирамидата на човешките ценности, които карат човек да се чувства доволен или недоволен – от живота като цяло и от управниците си в частност.

Друг обнадеждаваш резултат  – цитирам пак Дерек Бок, – е на пръв поглед доста неочакван. Оказва се, че много от нещата, които носят трайно удовлетворение на индивида, са добри и за другите хора – например стабилните брачни и приятелски връзки, усилието да помогнеш на някой друг, участието в някакво гражданско начинание, ефикасното и честно управление. Тоест, действието, фокусирано върху личността, помага на обществото като цяло или, в моето си тълкувание, не можеш да „оправиш” света или държавата, ако не се замисляш що е добро за отделния човек…

 

Пред нас е времето, когато измерванията на щастието ще стават стандартен коректив на политики – в сферата на труда и социалната защита, в здравеопазването, образованието и не се сещам къде още. Обаче аз не изчетох и не преразказах всичко дотук заради министър-председателя си или да подсещам социолозите да ни питат какво ни радва и какво ни вгорчава деня и нощта. Търся сред данните от науката – изненадващи или очевидни, – някаква мъдрост,  практически приложима днес и сега.

Да вземем следния социологически факт… или поне твърдение.

Хората, които заявяват при анкетите, че са щастливи, живеят според статистиките по-дълго, по-рядко се самоубиват и по-малко прекаляват с алкохол и наркотици, по-често се радват на повишение в службата, имат повече приятели и по-трайни бракове.

И да призовем на помощ диалектиката – дали тези щастливци са щастливи, защото са напреднал в бизнеса и имат добри семейства, или вътрешното им усещане за удовлетвореност (природно дадено или съзнателно отглеждано в душата чрез йога или четене на подходящи есета) повишава шансовете им да бъдат харесвани  сред началници, колеги и близки?

На мен ми изглежда очевидно, че причинно-следствената връзка тук е двупосочна. Може  да се почувствам честит, ако врачката ми е рекла, че имам на дланта си дълга линия на живота, но всекидневният опит доста ясно подсказва вероятността да си скъся времето, ако се хабя и кося за едно, друго, трето, четвърто и пето…

Въпросът за двупосочността може да се постави и така – неизбежно ли е да приемем обстоятелствата да диктуват щастието или нещастието ни или имаме свои житейски маневрени пространства?

Има, разбира се, в живота маса лишения, неправди и страдания, край които никой от нас не може да мине спокойно като будистки монах или амазонски индианец. Търся онова, което е по силите на всеки, търся надежда в статистиката и аритметиката и на помощ ми идва пак Чип Конли, който пък цитира равина Шайман Шахтел с неговото „емоционално уравнение”.

Щастието = Да искаш онова, което имаш / Да имаш онова, което искаш

Шайман Шахтел предположил, че щастието не е толкова в това да притежаваш, каквото си пожелал, а в това да искаш (да цениш), каквото вече имаш. Проста истина, но някак си като откритие изглежда в математически формат.

В числителя е благодарността – за каквото ни е било дадено и за каквото сме си спечелили сами с труд и усилие. Количеството лично щастие обаче е обратно пропорционално на импулса да искаме и да търсим още и още.

Правоверните бутанци живеят в числителя. В знаменателя сме ние, „модерният Запад”.

И не е тема на това есе защо тъй е станало исторически, а искам да подсетя, че изборът на знаменателя от страна на относително благополучния, относително добре информиран мой сънародник или съконтинеталец, е често несъзнателен и натрапен ни отвън избор.

Защото непрекъснато ни се продават от медии и от индустрии разни идеи за какво следва да притежаваме, а от политиците – възгледи за какво ни се дължи универсално и по рождение.

В моменти на трезвост се сещаме, че не може да има такова безкрайно меню от безплатни или уж поне лесно достъпни благини; после пак планираме неотложните си придобивки – какво по-изгодно да продадем (труда си, ума си, времето си, движимост или недвижимост), за да купим нещо друго.

Такова положение на нещата ми изглежда съвсем логично от страна на големите продавачи на всякакви неща. Защото – пак цитат – не може да  просперира шопинг-мол, където клиентите са будисти и виждат около себе си само безкрайни лавици с непотребни за тях неща.

Има ли обаче изход за нас, мнозинството, които прекарваме голяма част от живота си като купувачи и дори с упорити упражнения в стойката „лотос” не придобиваме будисткото безразличие към „всичко за левче”? За палещите свещ в църквата, на които тамянът, иконите на светците и невнятното мърморене на свещеника не внушават християнско чувство за скромност и благодарност, което би трябвало да ни издигне в числителя на емоционалната формула на Конли-Шахтел?

Младата наука за щастието подсеща за полезни форми на личен размисъл.

Колко трайно е усещането ни за удовлетвореност след поредната придобивка на нещо – преди силно да зажелаем нещо друго? Дни, месеци или години? (Тук може да става дума за спечелването на какво ли не движимо или недвижимо като имот, мебел или лично превозно средство, брачен или безбрачен партньор, екскурзия до Бали или до Луната.)

Доколко сме сигурни, че желаното от нас е действително наше собствено желание? Че идеята ни за житейски успех е наша лична, а не внушена от собственика на мола или от производителя на ненужни неща, или от телевизионния им посредник? (Помислете за стари мечти, за осъществени придобивки, превърнали се в разочарования. Или поне заслужено забравени.)

Трети въпрос за самостоятелен размисъл – какво всъщност истински, от цялото си сърце желая да имам, за какво си струва да се боря?. Тук може да е полезно да потърсим отговора не толкова чрез „Какво искам?”, а повече като „Без какво мога?”

„Помагам на хората да приемат нещата, които не могат да променят”, казва един от авторите в моето скромно интернет изследване върху изследванията на щастието.  Не ми се ще да прекалявам с многобройни цитати; да ми пише, който търси още източници, но ще добавя и следния анекдот.

Ако излизате с някого на евентуално любовна среща и установите, че той/тя има навика да  си чопли носа, вероятно ще избегнете повторна среща. Обаче ако вече сте в брак и едва сега забележите чопленето на носа, ще си кажете „Той/тя има златно сърце.”

Поуката от въпросното изследване е не само в познатата мъдрост за нуждата да различаваме какво можем и какво не можем да променим, а че е открит механизъм в мозъка, който синтетично компенсира несполуката в избора и невъзможността да го повторим; замества желаното и непридобитото със задоволство от наличното.

И тази черта някои повече я имат, други повече я нямаме. Пак гени, пак късмет… Утешително е обаче да знаем, че според съвременната наука Майката природа се е опитала да ни помогне да бъдем доволни от това, че съществуваме.

Имаме още шанса и мъката на безброй избори, включително избора между „гонитбата на щастието” или търпеливото отглеждане на чувството за щастие в собствената душица. Това може да е вече и малко по бутански – вглеждането, със скромност и благодарност, в добрите неща от изминаващия ден. Което би ни издигнало преди заспиване в числителя на онази всъщност тъй проста формула.

Eдна приказка: Заекът

Защо пък да не разкажа тук и една приказка? Нали това са страници за кротко четене, а не само за умни есеистични мисли? Приказката е писана преди повече от 20 години и е излизала единствено в списанийцето „Деца, изкуство, книги”. Прочетох я наскоро, харесах си я. Тя започва така: Заекът на вълшебника порасна и вече не се побираше в шапката. Напусна цирка и тръгна накъдето виждаха червените му очи

Прочетете цялата приказка ето тук.